Джеф Вандърмиър
Агенцията (11)

010: Четвъртата пробойна

„Тероарът“ отново се промъкна в мислите му, когато късно през деня, докато се сушеше, получи записите от сутрешния разговор с биолога. Разходката до границата се въртеше като калейдоскоп в съзнанието му. Тъкмо беше изхвърлил за втори път неохотно мишката в боклука и беше репатрирал растението в хранилището-катедрала. Нужно му беше усилие на волята и за това, и за да затвори вратата към странната проповед на стената. Мразеше да се поддава на суеверия, но си оставаше съмнението, че е направил грешка — че директорът неслучайно е оставила мишката и растението в чекмеджето си, че те са били някаква чудновата защита срещу… какво?

Все още не знаеше, докато издирваше в интернет споменатия от Призрачната птица охлюв форус, за да открие, че тя цитира почти дословно стара книга от любител „пастор естественик“. Нещо, на което вероятно се е натъкнала в колежа, съпътствано от съответните спомени. Не му се вярваше да е важно, с изключение на очевидното — биологът го сравняваше с тромав охлюв.

Той прегледа записките от разпита, които някак си му донесоха успокоение. По едно време, хвърляйки напосоки въдицата, Контрол се бе отклонил от кулата и фара, за да се върне към мястото, на което я бяха открили.

Въпрос: Какво оставихте на паркинга?

Сега, зад бюрото си, продължавайки да затваря очи за пожълтелите от водата листа в чекмеджето до себе си, започна да размишлява дали празният паркинг не е тероар, свързан с тероара на Зона X? Ами ако определено сливане на човек и място означаваше нещо повече от завръщане у дома? Трябваше ли да разпореди пълни исторически разкопки на паркинга? Ами другите — антропологът и геодезистът? Затънал в тресавището от загадки на „Съдърн Рийч“, поне още няколко дни нямаше да му се наложи да се интересува от тях двете. Намусено благодари на Грейс, че опрости работата му, като ги отпрати.

Междувременно биологът отговаряше на въпроса му на страницата.

Отговор: Оставила? В смисъл? Медальон с разпятие? Признание?

Въпрос: Не.

Отговор: Защо не ми кажете какво според вас може да съм оставила там?

Въпрос: Добрите си маниери?

Това му беше спечелило едно подсмихване, макар и жлъчно, последвано от продължителна, уморена въздишка, която сякаш изкара целия въздух от дробовете й.

Отговор: Казах ви, че там нищо не е станало. Събудих се сякаш от безкраен сън. И ме прибраха.

Въпрос: Сънувате ли? Сега, имам предвид?

Отговор: Какъв би бил смисълът?

Въпрос: Какво имате предвид?

Отговор: Бих сънувала само, че се махам оттук.

Въпрос: Искате ли да ви разкажа за моите сънища?

Не знаеше защо казва това. Не знаеше как да продължи. Да й разкаже за безкрайното падане в залива, сред раззинатите пасти на чудовищата?

За негова изненада тя отвърна:

— Какво сънувате, Джон? Кажете ми.

За първи път изричаше името му и той, се помъчи да изпита неприязън към искрата, която това предизвика. Джон. Беше вдигнала нозе на стола и го гледаше едва ли не палаво, прегърнала коленете си.

Понякога човек трябва да пренастрои стратегията си, да се откаже от едно в името на друго. Затова наистина й разказа сънищата си, макар да се смущаваше и да се надяваше, че Грейс няма да види тази част в официалния запис и някак си да я използва срещу него. Но беше сигурен, ако излъжеше, ако си измислеше нещо, Призрачната птица щеше да разбере; имаше усещането, че макар той да се опитваше да тълкува думите й, всъщност тя го анализираше през цялото време. Дори когато й задаваше въпроси, от тях струеше информация като кръвоизлив. Изведнъж му се привидяха множество данни, плуващи около главата му сред пиксели от кървавочервена мъгла. Това са моите роднини. Това е бившата ми приятелка. Баща ми беше скулптор. Майка ми е шпионин.

Но и тя се беше огънала по време на разговора, поне за миг.

Отговор: Събудих се на празния паркинг и си помислих, че съм мъртва. Помислих си, че може би съм в чистилището, макар че не вярвам в задгробния живот. Само че беше тихо и толкова празно… затова останах да чакам там, боях се си тръгна, боях се, че може да има някаква причина да бъда там. Не бях сигурна дали искам да знам друго. Тогава дойдоха полицаите, после „Съдърн Рийч“. Но аз продължавах да си мисля, че всъщност не съм жива.

Ами ако точно тази сутрин беше решила, че е жива, а не мъртва? Може би това обясняваше промяната в настроението й.

Когато Контрол свърши с четенето, остана с чувството, че Призрачната птица още го гледа, че не позволява на очите му да се откъснат, държи го прикован или той й позволява да го прави. По каквато и да било причина.

На връщане Контрол, Уитби и Чейни пътуваха в мълчание, може би предизвикано от контраста между слънцето и жегата от едната страна на границата и дъжда и студа от другата. На Контрол обаче му се струваше, че това е другарското мълчание на споделения опит, сякаш го бяха приели в елитен клуб, без предварителна покана. Отнасяше се предпазливо към това усещане; това беше пространство, където се промъкваха сенки, които не трябваше да се промъкват, където хората се съгласяваха с неща, с които по принцип не бяха съгласни, убедени, че отговарят на целите и намеренията им. Веднъж в такова пространство един колега агент го беше нарекъл „грозноват“ и беше подхвърлил неуместен коментар, че „не е типичен латинос“.

На около километър и половина от „Съдърн Рийч“ Чейни небрежно подхвърли:

— Знаете ли, носят се слухове за бившия директор и границата.

— Така ли?

Ето, започваше се. Удобството и успокоението водеха до намеци и полуразкрития на неща, които трябваше да останат скрити.

— Че веднъж е преминала границата сама — отвърна Чейни, загледан някъде в далечината. Дори Уитби като че ли искаше да се дистанцира от това изявление и се приведе напред върху волана. — Само слух — допълни Чейни. — Нямам представа дали е вярно.

Контрол обаче не се интересуваше от това, въпреки фалшивото допълнение. Истината видимо не притесняваше Чейни или пък знаеше, че е вярно, и искаше Контрол да надуши следата.

— В слуха казва ли се кога се е случило? — попита той.

— Точно преди последната единайсета експедиция.

Част от него искаше да съобщи за това на помощник-директора и да разбере какво знае тя. Друга част смяташе, че не му е дошло времето. Затова той сдъвка информацията, чудейки се защо Чейни му я предостави, и то пред Уитби. Значеше ли това, че макар и уличен в безгръбначност, Уитби е достатъчно твърд да си трае, дори когато Грейс иска от него да споделя?

— А вие преминавали ли сте границата, Чейни?

Силно изсумтяване.

— Не. Да не сте луд? Не.

В края на деня Контрол седна зад волана, пъхна ключа в стартера и декомпресира за миг. Дъждът беше отминал, оставяйки мазни локви и зеленикав блясък по тревата и дърветата. На паркинга беше останал само лилавият електрически автомобил на Уитби, паркиран диагонално на две места, сякаш течението го беше захвърлило там.

Време беше да се обади на Гласа и да докладва. По-добре да го свърши сега, отколкото да се тормози цяла вечер.

Телефонът дълго звъня.

— Да, какво? — отговори Гласът, сякаш Контрол беше уцелил неподходящ момент.

Контрол искаше да попита за нелегалната разходка на директора през границата, но тонът на Гласа го стресна и започна от растението и мишката.

Контрол премигна веднъж, два пъти, три пъти. Беше забелязал нещо, докато говореха. Беше съвсем мъничко, но го потресе. Размазан комар от вътрешната страна на предното стъкло, но Контрол нямаше представа как се е озовал там. Сигурен беше, че сутринта насекомото не е било там, а и нямаше спомен да е размазвал такова. Параноична мисъл: небрежност от страна на някой, който е претърсвал колата му… или някой е искал да му покаже, че го наблюдава?

Неспособен да откъсне очи от комара и с раздвоено внимание, Контрол долови колебания в разговора си с Гласа. Като въздушни ями, в които самолетът подскача, докато той, пасажерът, седи вътре закопчан и разтревожен. Или все едно гледаше телевизионно предаване, но кабелът хълцаше и превърташе с по пет секунди напред на всеки няколко минути. Въпреки това разговорът продължи оттам, където беше прекъснал.

— Ще ви дам повече информация — казваше Гласът по-сърдито от друг път, — и не се безпокойте, още работя по проклетата ситуация с помощник-директора. Обадете ми се утре.

В главата му се появи нелепият образ на помощник-директора, която излиза на паркинга, докато Контрол е при границата, разбива ключалката на колата му, преравя жабката и садистично размазва комара.

— Не знам дали е добра идея на този етап, Грейс имам предвид — каза Контрол. — Може би е по-добре да…

Гласът обаче вече беше затворил, а Контрол остана да се чуди как се е стъмнило толкова бързо.

Замисли се за заплетената геометрия на кръвта и тънките крачета. Не можеше да отдели поглед от комара. Искаше му се да каже още нещо на Гласа, но го беше забравил заради комара и сега трябваше да чака до утре.

Дали пък самият той не беше размазал неволно комара и сега просто не си спомняше? Малко вероятно. Е, в случай че не го беше направил, щеше да остави проклетото нещо тук, заедно с петното кръв. Може би това щеше да бъде послание. Евентуално.