Джеф Вандърмиър
Агенцията (26)

В отвъдното

В центъра на друга трагедия Контрол не виждаше нищо, освен Рейчъл Маккарти с куршум в главата, падаща безкрайно в каменоломната. Имаше чувството, че нищо не е реално. Че стаята, в която го бяха вкарали, и разследващият, който му бяха назначили, бяха само плод на въображението му, и ако се придържаше към тази мисъл, в крайна сметка следователят щеше да се разтвори във въздуха, стените на килията щяха да паднат и той щеше да излезе в истинския свят. Тогава и само тогава щеше да се събуди, за да продължи живота си по пътя, по който бе вървял досега.

Въпреки че от дългите часове на разпитите столът се беше врязал в бедрата му и оставил следа. Въпреки че подушваше горчивата цигарена миризма на сакото на следователя и чуваше хълцащото бръмчене на диктофона, който онзи беше пуснал за всеки случай в допълнение към видеозаписа.

Въпреки че стената на пипане приличаше на скат от аквариума: твърда и гладка, с грапави зъби, но по-еластична, а зад нея — усещане за нещо голямо, което вдишва и издишва. Пробив в света с миризма на развален мед, бързо избледняваща, но трудно забравима. Като вихрената заврънкулка от балсамов оцет в блюдо на майстор готвач. Следа от тъмна кръв, водеща до трупа в криминалния филм.

Когато беше дете, родителите му четяха „Тигър! Тигър! Ярък плам“^[1]. Помагаха му за проекта по обществени науки — майка му издирваше информация, баща му я сглобяваше. Научиха го да кара колело. Жалката малка елхичка до бараката сега завинаги бе свързана с първата Коледа, която си спомняше. Застанал на кея в Хедли, загледан в реката, видя езерото до къщата, където ловяха риба с дядо му. Скулптурите в задния двор на баща му се превърнаха във фигурки за шах върху полицата над камината. Но каквото и да правеше, стената продължаваше да диша. Ударът в каската на един защитник в гърдите при спорна топка в мача изплува, само за да спре да диша, сякаш някой е изкарал въздуха от дробовете му.

 

 

Контрол не помнеше да е излизал от коридора, но се опомни, докато тичаше през кафетерията. Стискаше ръкописа на Уитби за тероара като с менгеме. Искаше да вземе някои други неща от кабинета си. Искаше да отиде в кабинета си и да вземе някои други неща. Кабинетът. Другите неща.

Натискаше всички пожарни сигнализации, покрай които минаваше. Крещеше на хора, които не бяха там, да се махат. Невярване. Шок. Затворници в главата му, както други бяха затворници в научния отдел.

Тичаше толкова бързо през столовата, че се подхлъзна и падна. Когато стана, видя Грейс, която държеше отворена вратата към двора. Да каже на някого. Да каже на някого. Имаше само стена. Имаше само стена.

Извика името й, но Грейс не се обърна; когато се приближи до нея, видя, че тя гледа към някаква фигура на червеникавокафявия фон на опърленото блато, която бавно вървеше през двора под проливния дъжд. Висок, тъмен силует, осветен от следобедното слънце, прозиращо през пороя. Щеше да я познае навсякъде. Още в експедиционни дрехи. Толкова близо до разкривеното дърво зад себе си, че отначало се сливаше със сивото на дъжда.

Вървеше към Грейс. А Грейс — обърната в три четвърти профил към нея, усмихната, с напрегнато от очакване тяло. Това измамно завръщане, тази подправена среща. Този край на всичко.

Защото директорът вървеше след стълбове от изумруден прах, а зад нея природата на света се променяше, изпълваше се с ярка светлина, дъждът губеше дълбочината и мрачността си. Гъстотата на пластовете му се разреждаше, изчезваше, нямаше я.

Границата пристъпваше към „Съдърн Рийч“.

 

 

Вече е на паркинга и пъха ключа в стартера, забравил за кабинета. Не иска да поглежда назад, не иска да види дали ще го погълне невидима вълна. Още имаше коли на паркинга, още имаше хора в сградата, но не го интересуваше. Той си тръгваше. Той беше приключил. Дращеща паника със счупени нокти при мисълта да попадне в капан тук. Завинаги. Крещеше на колата да запали, след като вече беше запалила.

Потегли с пълна скорост към портите — отворени, без охрана, без звук зад гърба му. Само необятна тишина, задушаваща мислите. Ръцете му бяха сгърчени като крака на птица, ноктите се забиваха в дланите, докато стискаше волана.

Караше като бесен и не му пукаше за нищо, освен да стигне до Хедли, макар да знаеше, че това може да не е никакво решение. Извади телефона си, изпусна го, но не спря; докато го търсеше пипнешком, излезе на магистралата и с облекчение видя нормалното движение по нея. Потисна десетина импулса — да спре колата и да препречи с нея входа, да отвори прозореца в дъжда и да предупреди другите. Потисна всички импулси, които пречеха на дълбокия и глух за всичко останало инстинкт да избяга.

Над главата му прогърмяха два изтребителя, но той не ги забеляза.

 

 

Непрекъснато сменяше каналите на радиото, за да слуша местните новини. Не беше сигурен какви новини очаква, но му се искаше да съобщят нещо, въпреки че всичко все още се случваше и нищо не беше приключило. Нищо. Никой. Мъчеше се да изтрие усещането за стената от ръката си, бършеше я в седалките, във волана, в панталона си. Беше готов да я пъхне в кучешко лайно, само и само да заличи това чувство.

Когато отмести поглед от Грейс, видя Уитби да седи на обичайното си място в дъното на кафетерията, под старата снимка. Сега той обаче се появяваше само на пресекулки, през смущенията на предаването. Някои от думите по тон и текстура още напомняха човешка реч. Други — повече на филма от първата експедиция. Уитби се беше провалил на някакъв фундаментален тест, беше пресякъл някакъв рубикон и сега стоеше там със странно издължена челюст, докато се опитваше да изрече думите, сам, но Контрол не можеше да му помогне. Тогава, а може би малко по-късно, разбра, че Уитби може би не е просто луд. Че Уитби се е превърнал в пробойна, пукнатина, врата към Зона X, изразена като проточило се в уравнение… и ако директорът се бе върнала в „Съдърн Рийч“, то не беше заради Грейс, а защото Уитби я бе призовал като човешки маяк. Тази версия на директора, която се беше върнала.

 

 

Пленник на мислите си. Че „Съдърн Рийч“ не беше редут, а бавен инкубатор. Че откриването на светилището на Уитби беше задействало някакъв процес. Че да повярва на дума като „граница“ е било грешка, капан. Бавно, твърде закъсняло разкриване на термини.

Уитби го следеше с поглед, докато бягаше към изхода; Контрол бягаше почти странично, за да не изпусне Уитби от очи, докато не се скри зад ъгъла. Сега ясно виждаше левиатаните от съня си: гледаха го, виждаха го със смразяваща яснота. Не беше успял да се изплъзне от вниманието им.

Обади се на майка си. Хипнотизирай ме. Хипнотизирай ме да забравя. Не успя да се свърже. Остави несвързани, изкрещени съобщения.

Коридорът, водещ към Хедли в баналността на пиковия час. Земният вид на дъжда, усещането за напрежение зад гърба му. Опитваше се да успокои дишането си. Всички съвети на майка му се бяха изпарили от главата му.

Беше ли спряло? Беше ли спряла директорът? Или прииждаше?

Дали невидимото петно бе обхванало целия свят?

Когато започна да идва на себе си и да функционира, отново превъртя в съзнанието си какво би могъл да направи различно. Имаше ли нещо, което да промени нещата? Или винаги щеше да става така? В тази вселена. В този ден.

„Съжалявам“, каза той в колата — на никого и в същото време на Грейс, на Чейни, дори на Уитби. „Съжалявам.“ Но за какво? Каква бе неговата роля във всичко това?

Когато стигна до подножието на хълма, водещ към дома му, репортажите по радиото започнаха да предават неговата действителност, откъслечно и с отделни проблясъци. Нещо се бе случило във военната база, може би свързано с „продължаващите усилия за почистване на екологично замърсения район“. Забелязани били странни сияния, странни звуци, изстрели. Но никой нищо не знаеше. Поне не със сигурност.

Само че сега Контрол знаеше онова, което преди му убягваше, скрито в дълбоката вода, където не го виждаше. Сега му се разкри, но твърде късно, за да бъде от полза. Там, докато доближаваше от плът и кръв, по приведените рамене и наклонената глава, Контрол най-после разбра, че момичето от снимката с пазача на фара е директорът като дете. Въпреки различните перспективи и изминалите години, прегърбените или изнесени устремено напред рамене се разпознаваха безпогрешно, стига да ги гледаш правилно. След като веднъж го видя, не можеше повече да спре да го вижда. Скрита пред очите му в рамка на стената, на снимка, направена от Бригада СС, директорът като дете стоеше до Сол Еванс, чиито думи красяха стената на топографската аномалия с жива тъкан. Тя бе гледала тази снимка всеки ден в кабинета си. Беше избрала да я закачи там. Беше избрала да живее в Блийкърсвил, в къща, пълна със стари вещи, принадлежали вероятно на някой роднина по майчина линия. Кой в „Съдърн Рийч“ знаеше за това? Или това беше поредният едноличен заговор и директорът през цялото време бе крила тази връзка?

Ако беше прав, тя е била във фара точно преди Събитието. Беше се измъкнала преди появата на границата. Познаваше забравения бряг като петте пръста на ръката си. Някои неща просто никога не й се бе налагало да записва, просто защото това беше тя, защото беше родена на това място.

Директорът явно бе един от последните хора, видели Сол Еванс жив.

 

 

Той спря пред къщата и поседя за миг. Чувстваше се изтощен, изцеден, неспособен да преработи случващото се. По тялото му се стичаше пот, ризата му беше мокра, беше изгубил сакото си някъде в „Съдърн Рийч“. Слезе от колата и огледа скрития хоризонт зад реката. Това леко присвяткване ли беше? Глухо ехо от експлозии или собственото му въображение?

Когато се обърна към верандата, на стъпалата до котарака стоеше жена. Изпита повече облекчение, отколкото изненада.

— Здравей, майко.

Тя изглеждаше почти същата, както винаги, само че модерните й дрехи бяха някак обемисти, което означаваше, че под шикозното червено яке вероятно носи лека бронежилетка. Със сигурност беше и въоръжена. Косата й беше събрана на конска опашка, което придаваше допълнителна строгост на чертите й. На лицето й беше изписано напрежението от отдавнашно объркване и някаква болка.

— Здравей, сине — отвърна тя, когато той мина покрай нея.

Контрол я остави да говори, а междувременно отвори входната врата, отиде в спалнята и започна да приготвя багажа си. Повечето му дрехи бяха още чисти и сгънати в чекмеджетата. Лесно бе да вземе част от тях и бързо и спретнато да ги нареди в куфара. Да вземе тоалетните си принадлежности от съседната баня, да извади куфарчето с пари, паспорти, пистолети и кредитни карти. Почуди се какви лични вещи да вземе от дневната. Категорично фигурка за шах. Почти не чуваше какво говори майка му, съсредоточен върху задачата си. Върху перфектното й изпълнение.

Спомни си Грейс, която стоеше и чакаше да посрещне директора. Той я умоляваше да си тръгне, да избяга и да се скрие някъде. Но тя не искаше, не му позволи да я издърпа оттам, резервите й от сила бяха твърде големи на фона на неговата паника. Все пак му показа пистолета в кобура, сякаш това можеше да бъде успокоение. „Имам заповеди, които не ви засягат.“ Той се отскубна от орбитата й и се почувства свободен от всичко в „Съдърн Рийч“.

Майка му го принуди да спре с приготвянето на багажа, затвори куфара му, който вече беше претъпкан и улови ръката му.

— Вземи това — каза тя и сложи нещо в дланта му.

Хапче. Малко бяло хапче.

— Какво е това?

— Просто го изпий.

— Защо не ме хипнотизираш?

Тя го заведе до един стол в ъгъла, без да обръща внимание на въпроса. Той седна тежко, потънал в студена пот.

— Ще говорим, след като изпиеш хапчето. И след като си вземеш един душ.

Каза го с онзи остър тон, който използваше, за да прекрати дискусия или спор.

— Нямам време за душ — отвърна той, вперил поглед в тапета на стената, който започваше да се размазва пред очите му. Сега той щеше да обитава средата на коридорите. Нямаше да докосва никакви повърхности наоколо. Щеше да се държи като призрак, който знае, че ако докосне някого или нещо, ръката му ще премине през него и това същество ще разбере, че сега съществува в състояние на чистилище.

Севърънс му удари силен шамар и слухът му се възвърна.

— Преживял си шок. Виждам, че си преживял шок, сине. Самата аз преживях няколко през последните часове. Но трябва отново да започнеш да мислиш. Имам нужда от твоето присъствие.

Той вдигна очи към нея. Толкова много приличаше и не приличаше на майка му.

— Добре. Добре.

Контрол взе хапчето, скочи на крака, докато още имаше воля за това, и се запъти към банята. Не бе видял нищо познато в очите на директора. Съвършено нищо.

 

 

Под душа заплака, защото колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от усещането за стената по ръката си. Не можеше да се отърси от разредения дъжд, от изражението на Уитби, от скованата стойка на Грейс, от факта, че всичко се бе случило само преди час и той още се опитваше да го сглоби.

Но когато излезе навън, подсуши се и облече тениска и дънки, се почувства по-спокоен, почти нормален. Все още усещаше известна нестабилност, но хапчето явно беше подействало.

Изми ръцете си с дезинфектант, но текстурата остана залепена за дланта му като непоклатим фантом.

Майка му правеше кафе в кухнята, но той мина покрай нея, без да каже и дума, прекоси внезапното течение от климатика и отвори входната врата, през която нахлуха влажност и жега.

Дъждът беше спрял. Виждаше чак до реката и хоризонта. Някъде там беше „Съдърн Рийч“. Всичко беше тихо и неподвижно, но личаха смътни сводове от зелена и лилава светлина, които не трябваше да са там. Представи си как онова, което се намираше в Зона X, се разлива по земята и се простира през реката до Хедли.

— Оттук няма да видиш нищо — каза майка му зад гърба му. — Все още се опитват да ограничат ефекта.

— Докъде е стигнало? — попита той, потръпвайки. Затвори вратата и се върна в кухнята. Отпи от кафето, което бе сложила пред него. Беше горчиво, но отвличаше вниманието от ръката му.

— Няма да те лъжа, Джон. Положението е лошо. „Съдърн Рийч“ е изгубена. Новата граница е стигнала до портите. Всички са затворени вътре. — Споменът за изтъняващия дъжд зад директора. Грейс, Уитби и кой знае кой още сега бяха пленници на истински кошмар. — Може да спре и да остане там дълго време.

— Дрънкаш глупости — каза той. — Не знаеш какво ще направи.

— А може да набере скорост. Прав си, не знаем.

— Точно така, не знаем. Аз бях там, посред всичко. Видях как идва. — Защото ти ме прати там. Стон в недрата на предателството, последван от друга мисъл, когато видя умореното, тревожно изражение на лицето й. — Има обаче и друго, нали? Нещо, което още не си ми казала.

Винаги имаше.

Дори сега тя се поколеба. Не й се искаше да разкрие тайна, засекретена в страна, която след седмица можеше и да не съществува. После с равен глас каза:

— Замърсяването на местата, от които прибрахме геодезиста и антрополога, е проникнало през карантината и е продължило да се разпространява въпреки усилията ни.

— Боже Господи.

Въпреки притъпяващото действие на хапчето той изпита силно желание да се отърве от сърбящия го мозък, от пламналата си кожа, от плътта под нея, да стане толкова ефирен и лек, че да спре да вижда, да се отрече, да се отрече.

— Какво замърсяване?

Макар вероятно да знаеше.

— Онова, което изчиства всичко. Онова, което не можеш да видиш, докато не е станало твърде късно.

— И нищо ли не може да се направи?

От гърлото й се откъсна пресипнал смях, сякаш се опитваше да се изкашля.

— Какво да направим, Джон? Да се борим с него с подривна операция? Да замърсим всички тези места? Да пуснем тежки метали във водата?

Той я гледаше невярващо.

— Защо, по дяволите, ме изпрати в „Съдърн Рийч“, ако си знаела, че това може да се случи?

— Исках да бъдеш по-близо. Исках да знаеш, защото това те пази.

— Пази ме? От края на света?

— Може би. Може би точно това прави. А и имахме нужда от свеж поглед — каза тя, като се облегна на плота до него. Той вечно забравяше колко слаба е майка му, колко е крехка. — Аз имах нужда от твоя свеж поглед. Откъде да знам, че нещата ще се променят толкова бързо.

— Но си подозирала.

Тя продължаваше да му подава късчета информация. Дали трябваше да ги вземе, също като пистолета изпод седалката, само защото му ги предлагаше?

— Да, подозирах, Джон. Затова те изпратихме. Защото някои от нас смятаха, че трябва да направим нещо.

— Като например Лаури.

— Да, като Лаури.

Лаури, който се криеше в Централата, неспособен да се изправи очи в очи срещу събитията — сякаш видеозаписите преминаваха в реалния живот.

— Ти му позволи да ме хипнотизира. Ти им позволи да ме кондиционират.

Дори сега не можеше да преглътне негодуванието си от този факт. Може би никога нямаше да узнае мащабите на случилото се.

— Съжалявам, но такава беше сделката, Джон — каза тя решително, придържайки се към историята. — Такава беше сделката. Аз получих човека, когото исках за тази работа, Лаури получи… някакъв контрол. А ти, в определен смисъл, получи защита.

Макар да си мислеше, че знае отговора, насмешливо попита:

— Колко други има в Централата, майко? В тази фракция?

— В общи линии сме само ние двамата, аз и Лаури, но той има много съюзници — отвърна тихо тя.

Само те. Клика от двама срещу клика от един — директорът. И нито един от тях не беше схванал правилно нещата. А сега всичко беше рухнало.

— Какво още?

Притискаше я, за да я накаже, защото не искаше и да мисли за възможните локализирани Зони X.

Горчив смях.

— Проверихме местата, от които взехме участниците в последната единайсета експедиция, за да видим дали показват подобни ефекти. Не открихме нищо. Решихме, че вероятно те са имали друга цел. И тя е била да замърсят самата агенция. И преди имахме улики за това. Просто не сме ги изтълкували правилно, не бяхме единодушни за значението им. Трябваше ни още малко време, още малко информация.

Тела, които се бяха разложили „малко по-бързо“, както се бе изразила Грейс, когато директорът бе разпоредила ексхумацията им.

Във фрагментацията на майка му прозираше признанието, че Централата е един сърцераздирателен провал. Че така и не им е хрумнал сценарий, в който Зона X се оказва по-умна, по-коварна, по-находчива.

Но всичко това не можеше да заличи изражението на Грейс под дъжда, докато директорът приближаваше — вълнението, реабилитацията, абстрактната идея, дълбоко запечатана върху чертите й, че тази саможертва, тази лоялност, това усърдие най-после ще бъдат възнаградени. Сякаш физическото проявление на приятелката и колегата, отдавна смятана за мъртва, щеше да заличи неотдавнашното минало. Директорът, следвана от онази неестествена тишина. Затворени ли бяха очите й или вече нямаше очи? Изумруденият прах се посипваше от нея по земята с всяка крачка. Този човек, който не трябваше да бъде там, тази черупка от душа, от която той бе открил само фрагменти.

 

 

Майка му започна отначало и той не я спря, защото нямаше избор, а и имаше нужда от време да се аклиматизира, да се приспособи.

— Представи си ситуация, Джон, в която се опитваш да възпреш нещо опасно. Но подозираш, че губиш. Че това, което се опитваш да ограничиш и затвориш, бавно и неумолимо се изплъзва. Че онова, което си мислил за непропускливо, с времето е станало пропускливо. Че по-голямата част от стената е надупчена. И че каквото е затворено вътре, иска да те унищожи, но няма водач, с когото да преговаряш, нито поставени цели.

Звучеше като реч на директора.

— Имаш предвид „Съдърн Рийч“. Мястото, на което ме изпрати. С неподходящи инструменти.

— Имам предвид, че групата, към която принадлежа, от известно време смята, че „Съдърн Рийч“ може да е компрометирана, но повечето до днес бяха убедени, че това е не само погрешно, но и страшно глупаво.

— Как се замеси в това?

— Заради теб, Джон. Много отдавна. Защото трябваше да си намеря назначение близо до теб и баща ти. — Беше отишла доброволно. — Това беше страничен проект. Нещо, което трябваше само да наблюдавам, да държа под око. И което се превърна в основното.

— Но защо и аз?

— Казах ти. — Умоляваше го да разбере. — Познавам те, Джон. Знам какъв си. Бих разбрала, ако… се промениш.

— Като биолога.

Изгаряше от гняв, че го е изложила на опасност, без да му каже, без да му даде избор. Само че той бе имал избор: можеше да остане там, където си беше, и да продължи да вярва, че живее извън границата, макар това да е лъжа.

— Горе-долу.

— Или просто да се променя: да стана по-циничен, поуморен, по-параноичен, по-прегорял.

— Престани.

— Защо?

— Направих всичко по силите си.

— Да бе.

— Имам предвид, докато ти растеше. Правех всичко по силите си. Но ти още таиш гняв. Дори сега. Това е прекалено. Прекалено е.

Опитваше се с приказки да заобиколи катастрофата. Но нали всеки постъпва така, докато е още жив?

Той остави чашата с кафе. В раменете си усещаше възел, който може би никога нямаше да се махне.

— Не мисля за това. Няма значение. Вече не е важно.

— Сега е най-важно — отвърна тя, — защото може никога да не те видя отново.

За първи път, откакто я помнеше, гласът й трепереше.

Тежестта на думите й го удари силно и той разбра, че е вярно; за миг му се стори, че наистина пропада. Това беше чудовищно, това беше невъзможно, това беше… твърде много. Нямаше представа как се е стигнало дотук, макар да бе присъствал на всяка крачка.

Той я притегли към себе си и я прегърна, докато тя шепнеше в ухото му:

— Изпуснах нещата от поглед. Мислех, не директорът е съгласна с нас. Мислех, че мога да контролирам Лаури. Мислех, че ще се справим. Мислех, че имаме повече време.

Че проблемът е по-малък. Че някак могат да го ограничат. Че някак тя няма да е причината той да пострада.

Майка му. Неговият контрольор. След миг обаче трябваше да я пусне. Нямаше начин да прехвърлят тази пропаст, да излекуват всички рани. Не и сега.

Тогава тя му каза още нещо. Прозвуча като покаяние.

— Джон, трябва да знаеш, че биологът избяга през уикенда. От три дни е в неизвестност.

Вълнение, неоправдана, егоистична еуфория — отчасти защото я беше пропъдил от мислите си за разгръщащия се кошмар в „Съдърн Рийч“, отчасти защото сега за награда тя се връщаше при него.

* * *

Останалите отговори на въпросите му дойдоха по-късно, много след като майка му потегли с неговата кола, а той приготви багажа си и както тя бе предложила, неохотно остави котарака и взе нейната кола. След няколко пресечки обаче спря и открадна друга кола, която запали без ключове, защото не вярваше на Централата. Скоро излезе от Хедли и продължи да кара в нищото. Когато мина покрай мястото, където някога живееше с баща си, усети мъчително липсата му. Защото сега баща му би го утешил. Защото нямаше значение кои тайни ще му каже и кои — не.

След около сто и трийсет километра, когато стигна до летището на един достатъчно голям град, за да има международни полети, Контрол остави колата заедно с пистолетите си на паркинга и купи два билета. Единият беше за Хондурас, с прекачване на западния бряг. Другият беше с две прекачвания, но свършваше на около триста километра от брега. Него купи с измислено име. Чекира се за полета за Хондурас и седна на бара с уиски пред себе си в очакване на чартъра. Връхлетяха го апокалиптични видения за това, което щеше да погълне Зона X, ако продължеше напред към него. Сгради, пътища, езера, долини, летища. Всичко. Хвърляше по един поглед на телевизорите за новини и се опитваше мислено да изпревари хората на Централата, които може би вече бяха по следите й, може би вече ги бяха надушили. Ако той беше на нейно място, щеше да скочи на някой влак, което означаваше, че лесно би могъл да я настигне. Откъдето беше избягала, имаше да пътува точно колкото него.

Една блондинка на бара го попита какво работи и той, без да се замисли, отвърна: „Морски биолог“. „А, на държавна служба“. „Не, на свободна практика“. Още щом го каза, му прозвуча абсурдно. Дълго след това се опитваше да увеличи дистанцията между себе си и обекта. Защото искаше да остане в бара, сред хората, но не и да общува с тях.

— Как е избягала? — попита той майка си.

— Да кажем, че се оказа по-силна, отколкото изглеждаше, а и много изобретателна. — Дали майка му й беше помогнала? Дали й беше дала възможност? Или подсказала момента? Нямаше желание да я пита. — Централата предполага, че тя ще се върне на празния паркинг, защото там няма замърсяване.

Той обаче знаеше, че няма да го направи.

— И ти ли така мислиш? — попита го майка му.

— Да.

Не, тя щеше да отиде на север, над градчето Рок Бей, дори да не мислеше, че е биологът. Щеше да избере място, с което се чувства лично свързана. Не защото Зона X я тласкаше натам, а защото самата тя чувстваше подтик за това. Ако е била права, ако е била истинският им воин, и тя беше с промит мозък като останалите.

Поне така му се искаше да вярва. Да има причина да опакова багажа си и място, на което да съзира убежище. Или скривалище.

 

 

Повикаха пътниците за неговия самолет. Той наистина щеше да замине на запад, но щеше да слезе още при първото прекачване, да вземе кола под наем, да я смени с друга, после може би да открадне трета, следвайки неизменна дъга на юг. А след това щеше напълно да изчезне и да се насочи на север.

Беше дръпнал Грейс, за да я махне оттам; беше хванал ръката й и я дърпаше, искаше да я събори, да я извлече насила, ако може. Крещя й. Посочваше й всевъзможни причини — първични, интуитивни причини. Но Грейс не го разбираше и се отскубна с поглед, който го накара да се откаже. Защото беше осъзнат поглед. Тя щеше да стигне до края, но той не можеше да го направи. Той не беше истинският директор. Затова я остави да избледнее в дъжда, докато директорът приближаваше към вратата, а самият той избяга в безумна паника през столовата към колата си. Без чувство за вина.

Телефонът му изписука, за да покаже, че е получил от невъобразимо далеч последните, безполезни видеофайлове от „Съдърн Рийч“, от жертвените животни.

Кадрите не казваха нищо, не стигаха до никакъв край, не даваха представа какво може да се е случило с Грейс. Бяха зърнисти и размазани. Всеки клип продължаваше около шест секунди и спираше по едно и също време. На първия столът му стоеше празен до самия край, когато се появяваше някаква мъглявина и сядаше в него. Може да беше и директорът, но контурите бяха твърде размити. На другия се виждаше прегърбеният Уитби на стола отсреща. Правеше нещо особено с ръцете си, от което пръстите му изглеждаха като меки корали, полюшващи се на морското течение. Безсловесен бас някъде отзад. Нима сега Уитби се намираше в света на първата експедиция? И ако беше така, знаеше ли го?

Контрол изгледа и двата клипа по два пъти, после още веднъж, накрая ги изтри. Това действие не можеше да изтрие обектите, но поне го отдалечаваше от тях, което му стигаше.

 

 

Обичайният горещ полъх, последван от хладния въздух в самолета. Борбата с разнищените колани. Докато набираха височина, Контрол непрекъснато очакваше нещо да помете самолета от пътя му в небето. Чудеше се дали Централата ще го посрещне, когато кацне, или ще се случи нещо още по-странно. Чудеше се защо стюардесите го гледат така любопитно и осъзна, че реагира на рутинната им любезност с напрежението на човек, с когото никой никога не се е държал любезно или не очаква да му се случи отново.

Двойката до него беше от досадния, но често срещан тип, при които всяка дума се изрича заради публиката или за да утвърдят семейността си. Във внезапен, неочакван изблик на сурова, почти неудържима емоция му се прииска да предупреди дори тях. Някак да артикулира случващото се, без да звучи налудно, без да ги подплаши. В крайна сметка обаче просто глътна още едно хапче за успокоение, облегна се назад и се опита да забрави за всичко.

„Откъде да знам, че ти не си ми внушила да тръгна след биолога?“

„Биологът беше оръжието на директора, убедена съм в това. В собствените ти доклади пише, че не се е държала като останалите. Каквото и да знае, все е някакъв шанс. Някакъв шанс.“

Контрол не бе споделил с майка си всичко от последните си мигове в „Съдърн Рийч“. Не й бе казал за всичко, което видя, нито че в каквото и да се е превърнала директорът и където и да е израснала, сега тя беше по-малко себе си от всякога. Че какъвто и план да е имала, сега той беше без значение.

„А ти си моето оръжие, Джон. Ти си този, когото избрах да знае всичко.“

Комфортът на надрасканите метални подлакътници с дебела, прокъсана тапицерия отгоре. Накъсаните парчета небе през овалните прозорци. Ненужните съобщения на капитана, примесени с глупави, но успокояващи шеги по интеркома. Чудеше се къде ли е Гласът; дали Лаури е връхлетян от спомени или откача. Лаури, неговото другарче. Лаури, жалкият мегалодон. Това е последният ти шанс, Контрол. Но това не беше шанс, а жертвоприношение. Ако името му изобщо бъдеше запомнено с нещо, то щеше да бъде като предвестник на гибелта.

Поръча си уиски с лед, за да го види как блести, да подържи леда в устата си и да почувства гладката му, леко щипеща студенина. Помогна му да се унесе в люлката на изкуствената си умора, да забави колелата на съзнанието си. Да спъне тези колела, да ги счупи.

„Какво ще направи Централата сега?“, бе попитал той майка си.

„Ще тръгнат след теб заради връзката ти с мен.“ Бездруго щяха да го погнат, задето не е докладвал, а последвал биолога.

„Какво друго?“

„Ще се опитат да изпратят тринайсета експедиция, ако все още има врата.“

„Ами ти?“

„Аз ще продължа да поддържам курса, който смятам за правилен“, отвърна тя, което, както вероятно знаеше, беше огромен риск. Означаваше ли това, че тя ще се върне или ще стои на известно разстояние от Централата, докато положението се стабилизира? Защото Контрол знаеше, че тя ще се бори, докато светът не изчезне. Или Централата не се отърве от нея. Или Лаури не я използва като изкупителна жертва. Нима се залъгваше, че Централата няма да се опита да обвини пратеника? Можеше да я попита защо просто не изтегли всичките си спестявания и не замине за най-далечното възможно място… и там да чака. Но тогава и тя щеше да го попита същото.

Към края на полета една жена от другата страна на пътеката каза на него и двойката до него да отворят прозореца си за кацането. „Трябва да отворите прозореца за кацането. Трябва да го отворите. За кацането“.

Или какво? Или какво? Просто не й обърна внимание, не предаде съобщението, само затвори очи.

Когато ги отвори, самолетът беше кацнал. Никой не го чакаше. Никой не го повика по име. Нае кола без проблеми.

Сякаш друг човек пъхна ключа в стартера и потегли, за да се отдалечи от всичко познато. Вече нямаше връщане назад. Нито напред. Движеше се сякаш странично, но колкото и да беше плашещо, беше и вълнуващо. Човек не можеше да се почувства мъртъв по този начин, нито просто да чака следващото нещо, което ще му се случи.

Рок Бей. Краят на света. Дори тя да не беше там, това не беше никак лошо място да изчака онова, което предстоеше да се случи.

 

 

Привечер на следващия ден. Долнопробен мотел на крайбрежието с думата „Бийч“ в името си. Контрол трескаво разглобява и почиства глока, купен под фалшиво име от един дилър няма и трийсет минути, след като излезе от летището, на задния паркинг на някаква автокъща. После го сглобява. Фокусирането върху еднообразната, детайлна задача държеше мислите му далеч от бездната, надвиснала отвън.

Телевизорът беше включен, но не показваше нищо смислено. С изключение на смътни съобщения за възможен проблем в околностите на агенцията за екологично възстановяване „Съдърн Рийч“, никой не казваше истината за случващото се. Но това отдавна беше така, макар и никой да не знаеше, и той беше сигурен, че ако биологът беше на неговото място в момента, щеше да изрази същото презрение. Светлината през завесите бяха само фаровете на камион, пронизващи тъмнината. Усещаше се миризма на развалено, но вероятно той я бе донесъл със себе си. Колкото и далеч да беше сега, невидимата граница беше близо: пунктовете за проверка, вихрената светлина на вратата. Начинът, по който светлината почти се отсичаше, почти създаваше образ в пространството между завесите, а после отново избледняваше и изчезваше.

На леглото: ръкописът на Уитби за тероара, който не беше поглеждал, откакто напусна Хедли. Само го беше прибрал в здрав, херметичен плик. Осъзнаваше с примирена изненада, с бавно осмисляне или реакция на въображението, предназначено да омекоти удара, че инвазията не е започнала сега, че тя се е проявявала от доста време, по-дълго, отколкото някой е можел да предположи, дори собствената му майка. И че може би Уитби бе открил нещо, въпреки че никой не му беше повярвал; въпреки че това откритие го бе изложило на нещо, което бе открило него.

Когато приключи с глока, той седна на един стол с лице към вратата, стиснал дръжката толкова здраво, че пръстите му пулсираха. Още един начин да устои. Болката като средство за отвличане на вниманието. Всичките му познати водачи бяха замлъкнали. Майка му, баба му и дядо му, баща му — никой нищо не казваше. Дори фигурката в джоба му сега изглеждаше инертна и безполезна.

През цялото време на стола, а после в леглото между протритото одеяло и пожълтелите чаршафи с прогорени дупки от цигари, Контрол не можеше да пропъди образа на биолога от главата си. Изражението на лицето й на онзи пуст паркинг — онази празнота — а по-късно, по време на разпитите, противоречивата несъвместимост на презрението, непокорството, прозиращата тук-там уязвимост, жарта, устрема. Това го повали. Разпростря се, докато накрая проникна в цялото му същество и обхвана всяка част от него. Въпреки че тя можеше никога да не разбере и че той трябваше да се радва, ако никога вече не я видеше, стига да можеше да вярва, че е жива и сама. Копнежите му струяха във всички посоки и без посока. Това беше странна привързаност, която не се нуждаеше от обект; тя се излъчваше от него като невидими лъчи към всички и всичко. Предполагаше, че това са нормални чувства, след като си преминал определен момент.

 

 

Север — натам бе избягала биологът и той знаеше къде точно отива: беше написано в полевите й бележки. Пропастта, която познаваше по-добре сигурно от всеки друг; там, където земята се спускаше в морето, а вълните се разбиваха в скалите. Трябваше само да бъде подготвен. Централата можеше да го застигне, преди да се е добрал дотам. Дебнеше го обаче и нещо още по-мрачно и голямо; и тъкмо това беше убийственият майтап. Че онова, което се опитваше да застигне всичките, щеше да бъде още по-безмилостно; щеше да ги разпитва, докато не се превърнат в крехки, кухи люспи, като изстискана и оставена на слънце кърпа.

Освен ако не стигнеше навреме на север. Ако тя беше там. Ако тя знаеше нещо.

* * *

Тръгна рано призори от мотела, хапна в едно кафене и продължи на север. Тук всичко беше в скали и остри завои и на всеки завой на човек му се струваше, че ще излети в небето. Че този път може да не потисне шепнещата мисъл — да спре да върти волана, следвайки пътя — да натисне газта и да продължи във въздуха, да изтрие всички тайни, които знае, а не иска да знае. Температурата рядко стигаше двайсет и четири градуса и скоро се озова сред тучен пейзаж — зеленото бе по-наситено, отколкото на юг, а когато заръмеше, приличаше повече на мъгла — не като адските порои, с които вече беше свикнал.

Спря в един магазин в град на име Селк, в който имаше бензиностанция с древни колонки, неработещи с кредитни карти, купи си голяма раница и я натъпка с петнайсет килограма запаси. Купи си ловджийски нож, много батерии, брадва, запалки и куп други неща. Не знаеше какво ще му трябва, нито колко ще й трябва или колко време ще я търси в пустошта. Дали реакцията й щеше да бъде такава, каквато му се искаше — и каква бе тя? Ако изобщо беше там. Представи си как ще изглежда след години — брадат мъж, който сам отглежда храната си, дялка фигурки като баща си, постепенно смазван от тежестта на самотата.

Касиерът го попита за името заради процента, отиващ за някаква местна благотворителност, и той каза „Джон“. От този момент насетне започна да използва истинското си име. Не „Контрол“ или други псевдоними, които го бяха докарали дотук. Най-обикновено, често срещано име. Неизпъкващо. Нищо незначещо.

Продължи обаче да използва досегашната си тактика. Покрай борбата с вътрешния тероризъм беше опознал доста земеделски райони. По време на втората си мисия в Средния Запад, когато постоянно пътуваше между окръжните здравни служби, уж представяйки нов имунизационен софтуер. Всъщност обаче проследяваше данни за членовете на една въоръжена групировка. Познаваше всички черни пътища от този си живот и сега се върна към тях, сякаш никога не ги беше напускал. Прилагаше всички трикове без никакви усилия, макар да бе минало толкова време. Това дори му носеше особена напрегната свобода, вълнение и простота, които отдавна не беше изпитвал. И тогава, както и сега, гледаше подозрително всеки пикап и най-вече тези с неясен номер, всеки бавен шофьор, всеки стопаджия. И тогава, както и сега, избираше черни пътища, които му позволяваха често да сменя посоките. Използваше само хартиени карти, без GPS. Без малко да се разколебае за мобилния си телефон, но все пак го хвърли в океана и не си купи временен. Знаеше, че може да си вземе такъв, който не може да бъде проследен, но също така знаеше, че всички, на които би се обадил, вече се подслушват. Желанието да чуе някой роднина, може би майка си за последно, избледняваше с километрите. Ако имаше да им казва нещо, трябваше много отдавна да е вдигнал телефона.

 

 

Понякога, докато шофираше, си мислеше за директора. Покрай брега на блестящото, плитко езеро, обградено от планини, докато гризеше надениците, купени от местния пазар. Цветът на небето беше толкова светлосин и необезпокояван от облаци, че изглеждаше нереален. Момичето на старата черно-бяла снимка. Фиксирането й върху фара, без никога да споменава за пазача. Защото е била там. Защото е била там почти до края. Какво ли беше видяла? Какво бе разбрала? Кой бе разбрал за нея? Дали Грейс знаеше? Усилията да открие подходящите лостове и да успее да постъпи в „Съдърн Рийч“. Дали някой бе научил тайната й, дали мислеше, че това е добра идея, а не излагане на цялата агенция на риск? Какво криеше тя за пазача на фара? Такива въпроси го измъчваха — пропуснати възможности, изоставане, прекалено фокусиране върху растението и мишката, Гласа, Уитби. Инак сигурно щеше да го научи по-рано. Папките, които още носеше със себе си, не му помагаха; снимката на пътническата седалка — също.

 

 

Падна нощ, а той отново и отново се връщаше към брега; фаровете му се отразяваха от оранжевите и белите рефлектори, а понякога от сребристосивата мантинела. Беше спрял да слуша новините по радиото. Не знаеше дали фините намеци за надвисналата катастрофа не съществуваха само в неговото въображение. Все повече му се искаше да се преструва, че съществува в мехур, изваден от контекста. Че пътуването с колата ще продължи вечно. Че то самото е смисълът на всичко.

Когато се умори прекалено, спря в градче, чието име забрави в мига, в който го напусна, след кафето и яйцата в денонощното заведение. Сервитьорката го попита накъде отива, а той отвърна само: „На север“. Тя кимна и не попита нищо повече; явно нещо в изражението му я спря.

Той не се бави; хапна набързо, изнервен от черния седан със затъмнени стъкла на паркинга — очукано старо волво със стикери за дъждовните гори, чийто прегърбен собственик пушеше твърде дълго.

Дъждът от морето се сгъсти до мъгла и го накара да пъпли с трийсет километра в час в тъмнината, без да знае какво ще изскочи от пелената пред него. По едно време го разтърси преминаващ камион, друг път елен изтанцува пред фаровете като подвижна картина и после изчезна.

Призори стигна до заключението, че е все едно дали майка му е излъгала. Това беше тактически детайл, не стратегически. Той така или иначе щеше да следва този път; убеди себе си, че след като веднъж бе отишъл в „Съдърн Рийч“, бе обречен да поеме на север сред нищото. Сгърчените, разкривени от вятъра дървета се превръщаха в тъмни стълбове от дим в мъглата и жертвено се самоизпепеляваха, сякаш пред погледа му се разиграваше някаква версия на бъдещето.

 

 

Нощта, преди да стигне Рок Бей, Джон си позволи последна вечеря. Спря пред изискан ресторант в градче, сгушено в сянката на крайбрежните планини и приласкано в извивката на река, която изглеждаше анемична на фона на вълните и жилите на разноцветните пясъци, излизащи от водата. Разпилените купчини от плавеи и мъртви дървета изглеждаха така, сякаш нарочно поставени там, за да натиснат всичко надолу.

Седна на бара и си поръча бутилка хубаво червено вино, филе миньон с картофено пюре с чесън и гъбен сос. С преднамерено наивен ентусиазъм се заслуша в скромните фукни на опитния барман на име Джан — забавни истории от времето, когато бе работил в градове, в които Джон не беше и стъпвал. От време на време мъжът поглеждаше крадешком към Джон с напуканото си нордическо лице, обрамчено от дълга жълта коса. Може би се чудеше дали Джон ще го попита какво прави тук, сред плавеите в най-затънтения край на света.

Пристигна семейство — богато, бяло, с блузи поло, пуловери и каки панталони, сякаш излязло от каталог за дрехи. Не го забелязаха. Не забелязаха и бармана, докато си поръчваха бургери и пържени картофки. Бащата седна от лявата страна на Джон, закривайки като с щит децата си от непознатия. Колко точно непознат, те не можеха да знаят. Съществуваха в собствения си мехур. Имаха почти всичко и не знаеха почти нищо. Разговорите им се свеждаха до изправената стойка, правилното дъвчене, футболния мач, който бяха гледали, и някакъв туристически магазин в градчето. Джон дори не им завиждаше. Не ги мразеше. Чудно, но не изпитваше нищо към тях. Носеха в себе си цялата история, всичко кодирано, лишено от смисъл. Нищо нямаше значение в сравнение с тайната, която той носеше със себе си.

Барманът завъртя очи към Джон, докато търпеливо изпълняваше сменящите се поръчки на децата и понасяше финото високомерие, с което му говореше баща им. В това време жената с военната униформа и двамата й приятели скейтбордисти от „Емпайър Стрийт“ се настаниха невидими от двете страни на Джон, вперили гладни очи в храната на семейството. Колко ли агенти оставаха незабелязани, нерегистрирани, без никой да е чул и вест от тях, без никой да ги е подкрепил? Изтрити от лицето на земята в мрак и долнопробни защитени жилища и мотели. Невидими. Ненужни. Той можеше да бъде на мястото на много от тях. И беше — терзаеше се тук, незнаен за семейството си и дори за бармана, продължаваше да полага усилия.

Когато семейството си тръгна, а заедно с него и спътниците му, той заговорнически попита бармана:

— Откъде мога да си взема лодка?

С тона на поредния уморен от света пътешественик. Авантюрист, който понякога игнорираше законността също като бармана в своите истории. Ти си човекът. Ти можеш да ми свършиш работа.

— Оправяте ли се с лодки? — попита Джан.

— Да.

В езерата. Близо до брега. Всичко друго означаваше да се превърне в ключовата реплика от вицовете на Джак.

— Вероятно мога да ви помогна — ухили се барманът. — Вероятно мога да го уредя. — Той наведе огряното си от натрошената светлина на полилея с топки лице и прошепна: — Кога ви трябва?

Сега. Веднага. До сутринта.

Защото нямаше да стигне в Рок Бей с кола.

 

 

„Соленоводна твар“ беше модифициран плоскодънен скиф с плитък нос и упорито нежелание да завива надясно, независимо от увещанията. Имаше малка надстройка вместо кабина, в която можеше да се скрие от силните океански ветрове, и мощен, макар и овехтял двигател. Беше много стара и бялата й боя се беше олющила, оголвайки дървото отдолу. Приличаше по-скоро на лодка за буксир, но се използваше за риболов от един прошарен рибар с шкембе като буре и клиширана походка с огънати колене, който му я продаде два пъти по-скъпо, отколкото струваше. Едва не си помисли, че той също има някакъв нелегален страничен бизнес, че също играе роля. Зареди достатъчно гориво, за да се взриви до небето или да стигне до края на света. После натовари багажа и провизиите си.

Заедно със скифа получи весла, „в случай че моторът откаже“, и морски карти, „въпреки че Бог да ви е на помощ, ако не потърсите подслон, когато наближи буря“, и сигнални ракети. След малко убеждаване, съпроводено от допълнително заплащане, в комплекта бяха включени старият дъждобран на шкипера, шапка, лула, галоши и рибарска мрежа с дупка. Лулата стоеше странно в устата му, а галошите му бяха големи, но си мислеше, че са добра дегизировка поне от разстояние.

Моторът заръмжа насечено с хълцане, което не му хареса, но нямаше избор. Освен това смяташе, че лодката ще се окаже не по-бавна от шофирането по опасните пътища, пък и по-трудно можеше да бъде проследена. Когато потегли по течението на реката към морето, го обзе чувство за надвиснал апокалипсис, а изхвърлените на брега, почернели дърва му говореха не за лагерни огньове или бури, а за по-радикална катастрофа.

 

 

Докато навигираше в бурни и спокойни води и се бореше да опознае подскоците и наклоните на лодката, бавно нагаждайки се към течението, Джон оглеждаше старите къщи сред скалите по брега и малкото неподдържани плажове. Повечето се разпадаха, а дори тези, в които блестяха светлини, имаха вид само на временно възкресени. Хора по кейовете. Всички изглеждаха така, сякаш до зимата няма да ги има.

Подмина изоставен фар — ниска, разлята кула с черна корона. Тя премина безмълвно покрай него; под изронената мазилка се виждаше каменната зидария; светлината на фара беше отдавна угаснала и той изпита стряскащото усещане за удвояване, сякаш се движеше покрай брега на алтернативна Зона X. Чувство, че е преминал някаква граница.

Ако се вгледаше внимателно, някъде в мъглата щеше да съзре Лаури и Уитби, които се скитат изгубени. Някъде Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания правеше своите измервания, Сол Еванс се изкачваше по витите стълби на фара си, а долу на камъните си играеше нищо неподозиращо момиче. Може би дори Грейс, събираща останките от „Съдърн Рийч“.

 

 

Към средата на следобеда вече беше достигнал острата извивка на брега и залива, водещ към градчето Рок Бей. В действителност биологът наричаше Рок Бей скалните езерца и рифовете, намиращи се на около трийсет километра северно от града. Някогашната й къща обаче беше непосредствено до града. Или по-точно селото, което наброяваше едва петстотин жители.

„Соленоводната твар“ не беше от лодките, които могат да се издърпат на брега и скрият под клоните. Джон обаче искаше да огледа Рок Бей, преди да продължи нататък. Реши да се качи малко нагоре по широкия проток, полускрит от скалните островчета, стърчащи от водата. Скоро забеляза прогнил стар кей, на който можеше да върже скифа. Според картите мястото беше достатъчно близо до местния резерват за диви животни, за да отиде пеш дотам и да пресече туристическата пътека, по която да стигне до града. Остави шапката и лулата си, взе дъждобрана, бинокъла и пистолета и пое към вътрешността през храсталаците, преминаващи в гора. Свежото ухание на кедрите го изпълни с енергия. Много скоро се озова на отвесна скала, от която се виждаше дървеният мост към града и късата главна улица след него. Забеляза бариера, охранявана от местната полиция, доста преди моста, но не видя нищо подозрително по пътеките — само един човек, бягащ за здраве, и неколцина тийнейджъри, които видимо си търсеха удобно място да попушат трева.

Но когато се вгледа с бинокъла си през гъстата завеса от клони от сегашната си наблюдателница, откри пет-шест черни седани и джипове със затъмнени стъкла, паркирани по главната улица. Автомобилите смърдяха на Централата, както и застаналите до тях прекалено зализани мъже, които се преструваха на дървосекачи с ярки карирани ризи, дънки и нови ботуши, които очевидно не бяха изминали и един километър.

Фактът, че бяха толкова малко, говореше, че или това място беше едно от многото, които претърсваха, или биологът се бе превърнала само в част от значително по-голям проблем. Централата беше заета някъде другаде. Някъде на юг, може би.

В зависимост от това, колко добре познаваха навиците на биолога, може би смятаха, че би предпочела да се скрие някъде по на север по брега. Все пак трябваше първо да изключат града и околностите му. Навсякъде околовръст вирееха гъсти крайбрежни храсталаци и още по-гъсти дъждовни гори, през които не беше лесно да се премине. Тероар, в който дори опитните местни хора можеха да се изгубят, ако излязат от града, особено през дъждовния сезон.

Воден от някакво предчувствие, той изостави наблюдателницата си на скалата и тръгна надолу. Премина по дървения мост над реката и се изкачи на едно възвишение, което го поведе по поредица от покрити с мъхове и кедри хълмове, докато отново не стигна до водата. Отсреща, от другата страна на протока, беше къщата, в която бе живяла биологът. Ниско приведен, той се промъкна на зигзаг през трънливите шубраци и легна между разкривените дървета с бодливи листа, откъдето можеше спокойно да наблюдава.

Къщичката беше малко по-голяма от лодката му, а от гората бе разчистено само колкото за малка полянка отпред и за черния път, който се виеше по хълма отстрани. Зад този хълм се криеше по-голям имот: основната къща, от чийто комин се издигаше филиз от бял пушек.

От малката къщичка обаче не излизаше дим. Около нея нищо не помръдваше — дотолкова, че му се струваше неестествено. Не откъсваше поглед от гората от двете й страни, докато след около час и петдесетина внимателни огледа не осъзна, че част от земята се е преместила: камуфлаж. Който след няколко секунди се превърна в мъж с пушка и оптичен мерник, легнал под военно прикритие, който покриваше къщичката. След като забеляза първия, пред очите му се разкриха и други: по дърветата, зад трупите, дори нехайно надникващи за миг от самата постройка. Разбра, че биологът няма да припари до някогашната си къщичка, дори да й се е искало.

Затова той се отдалечи от мястото и се насочи обратно към лодката по много обиколен и уморителен маршрут. Не мислеше, че са го забелязали, но не искаше да оставя нищо на случайността. С благодарност се качи на лодката си. Беше изчерпал малкия си запас от ръждясали умения за ориентация в гористи местности и се радваше, че е имал късмет. Както и че лодката му още беше тук, а районът изглеждаше напълно пуст.

Изяде една консерва студен боб и отвърза лодката. До последно се придържаше към брега, а после бавно и спокойно премина през устието на залива, убеден, че все някак ще го открият от разстояние и Централата ще връхлети върху него.

Колкото и необятно да му изглеждаше морето в тези моменти, виждаше само чайки, пеликани и корморани, а някъде високо, както му се стори, летеше албатрос. Само белеещи се вълни, далечни сирени и неясни силуети на лодки и наблизо, и в далечината. Нищо, което да не изглежда местно; никакви новоизлюпени рибари.

По-лесно, по-добре беше да се отдалечи от всичко това. Тя сигурно беше на най-пустото и самотно място, което би могла да намери и където никой не би посмял да я последва.

Или беше там, или не. Ако не беше, то все едно — всичко беше безполезно.

 

 

Преследването напомняше на неравномерен пулс. Отслабваше и после отново набираше сила. През бинокъла си забеляза катер в далечината, който бързо се приближаваше по дъга към него. Чу хеликоптер, макар да не го виждаше, и двайсет минути хвърля прокъсаната си, безполезна мрежа, нахлупил безформената си шапка ниско на челото си. Използваше всичко, което имаше, за да се преструва на рибар. После звуците отслабнаха, а катерът сви обратно към брега. Всичко беше много, много отдавна.

Този нов пейзаж над залива Рок Бей му беше още по-чужд и по-студен — но също така му донесе облекчение, сякаш Зона X беше само климат, вид растителност, обикновен тероар, макар и да знаеше, че не е така. Толкова много тонове и оттенъци на сивото — сивото, което струеше от небето; непрестанно, безкрайно, неподвижно сиво. Петнистото матово сиво на водата преди дъжда, нарушавано от гребените на вълничките, сивото на самия дъжд, на пръските и кръговете по повърхността на океана. Сребристото сиво на истинските вълни в далечината, които се приближаваха и блъскаха носа на лодката, докато той се опитваше да я насочва през тях, а тя се люшкаше и двигателят й скимтеше. Сивото на нещо голямо и замислено преминаваше под него и надигаше лодката, а той се мъчеше да я държи неподвижна и да изключва мотора, притаил дъх, защото в тези мигове животът твърде много приличаше на сън, за да издиша.

Разбираше защо биологът харесва тази част на света; факта, че човек можеше да се изгуби тук по множество начини. Можеше да стане съвсем различен от това, което си е мислел, че е. Мислите му застинаха за часове. Неистовата потребност да анализира, да раздробява деня или седмицата си, изчезна, а заедно с нея — теглото и шумът на човешкото общуване и взаимодействие, които вече не се побираха в черепа му.

Замисли се за тишината, в която ловеше риба на езерото като дете; думите, които му казваше дядо му с приглушен глас, като че ли бяха в църква. Почуди се какво ли ще прави, ако не я открие. Дали щеше да се върне или просто да се стопи в пейзажа, да се превърне в част от това, което щеше да намери тук, да се опита да забрави всичко, което се бе случило досега, и да стане ни повече, ни по-малко като пръските, които заливаха носа на лодката, пяната покрай брега, вятъра, който го брулеше в лицето? Тази мисъл му вдъхваше утеха, силна почти колкото желанието да я намери — утеха, която много дълго не беше усещал; много неща се смаляваха в далечината зад него и изглеждаха нелепи или измислени, или и двете. И в крайна сметка, несъществени.

* * *

През нощите на плаването си на север, вързал здраво лодката, където брегът позволяваше — достатъчно голям скален остров, за да го скрие, дъно, което да задържи котвата въпреки хлъзгавите водорасли — той започна да вижда странни светлини далеч зад гърба си. Издигаха се и се спускаха, носеха се по морето и небето — бели, зелени, лилави. Не можеше да определи дали търсят нещо или нямат определена цел. Но те развалиха магията и тази вечер той включи радиото, като го притисна до ухото си, пъхнат в спалния си чувал, за да намали колкото може повече силата на звука. Успя да долови само няколко непонятни думи, последвани от пращене. Не знаеше дали причината е някаква катастрофа или отдалеченото му местоположение.

Звездите над главата му бяха големи и неподвижни. Съществуваха върху платното на нощта, широко и дълбоко като съня му. Беше вече уморен, гладен за нещо различно от консерви и протеинови блокчета. Беше му омръзнало да слуша шума на вълните и звука на двигателя. Бяха изминали три дни, откакто напусна Рок Бей, а не бе зърнал и следа от нея по брега. Скоро щеше да стигне до най-отдалечената точка в района. Отдавна бе отминал местата, които можеха да се достигнат по шосе — само по пътека, вода или въздух. Краят на всичко, което можеше да се нарече Рок Бей.

Ако продължаваше да пести храната и водата, имаше достатъчно за още една седмица, преди да се наложи да тръгне обратно.

* * *

Поредната сутрин. В унес навлезе в залив, обграден от черни назъбени скали, остри като перки на акула. Реши да се приближи, защото му се стори, че прилича на брега, скициран в полевите бележки на биолога.

Скалите бяха покрити с миди и морски звезди, а стотици бодливи силуети на морски таралежи се криеха като подводни мини в плитчините. От два дни не бе виждал човек. Ръцете го боляха от гребането. Копнееше за топла храна, баня или знак, който да му покаже къде се намира. Лодката беше започнала да пропуска вода; част от времето му отиваше за изгребването й; повече се страхуваше да се отдалечи дори малко от брега, отколкото да не се блъсне в някой зъбер.

Скалите образуваха груб ръб чак до брега и беше трудно да ги заобиколи. Една вълна го отнесе твърде близо и той се удари в тях; усети разтърсването с костите си. Протегна едното весло, за да се отблъсне; отначало то се плъзна и се наложи да опита отново, после загреба неистово, докато се отдалечи достатъчно от прибоя.

Трябваше му секунда да проумее защо се е плъзнало греблото, вместо да се чуе обичайното стържене. Някой ядеше мидите. С изключение на малкото кафяви водорасли, скалата беше напълно оголена. Погледна през бинокъла си и видя, че скалите по-нататък също са голи, а по-близо до брега се забелязваха дори бели кръгове на местата, на които мидите се бяха съпротивлявали на брането.

Нямаше следи от огън или други признаци на живот, но някой или нещо очевидно се хранеше с мидите. Ако беше човек, можеше да е всеки. Но пак беше повече от това, което имаше вчера. В него забушуваха едновременно тревога, облекчение и нерешителност. Ако беше човек, може би вече беше забелязал лодката му. Първо реши да акостира тук, после обърна и греба чак до мястото, от което беше дошъл — до следващото заливче, скрито от огромните скали, които се надигаха от океана и образуваха негостоприемен остров.

Лодката беше поела още повече вода и той осъзна, че ще се наложи да отделя повече време за изгребване, отколкото за гребане; да се тревожи повече да се задържи на повърхността, отколкото да се придвижва. Затова приближи скифа до брега, пусна котва и прегази до малкия плаж, покрит с черен пясък и засенен от надвесените дървета. Седна задъхано и дълго почива. Това беше последният му шанс. Можеше да се опита да поправи лодката. Можеше да се обърне и да закуца надолу по брега до Рок Бей. Да свърши с това, да свърши завинаги с мисълта за това. Да изтрие образа на биолога от съзнанието си, да не допусне никога повече да се появи пред очите му, да се изправи срещу онова, което се разрастваше зад гърба му. Помисли си какво ли прави в момента майка му, къде ли се намира. Яви му се дългата ръка на Уитби, протягаща се от етажерката, за да го погали, и Грейс на вратата, очакваща директора.

Върна се при лодката и взе всичко полезно, което успя да натъпче в раницата, включително ръкописа на Уитби за тероара. Закрачи обратно към линията на черните камъни, като се олюляваше леко под тежестта на товара си и се стараеше да се движи под прикритието на дърветата. Скоро лодката остана само спомен — нещо, което някога бе съществувало, но вече го няма.

Тази нощ отново видя светлини в небето — далечни, но приближаващи се. Стори му се, че чува корабен двигател, но светлините избледняха, звукът също, и той заспа сред шепота на вълните.

* * *

Привечер на следващия ден Джон зърна нещо да се движи по скалите и фокусира бинокъла си върху него. Искаше му се да вярва, че това е фигурата на биолога, че разпознава силуета и движенията й на фона на умореното небе, но я бе виждал само в плен. Инертна. Дезактивирана. Различна.

Първия път я изгуби почти веднага от наблюдателницата си близо до скалите; не можа да разбере дали се приближава или отдалечава. Камъните и формите се размиха и сляха, падна нощта. Изчака да види светлинка или огън, но нямаше нищо. Ако това наистина беше биологът, явно беше преминала в пълен режим на оцеляване.

Мина още ден, без да види нищо друго, освен чайки и една сива лисица, която рязко спря, щом го забеляза, а после се изпари в мъглата, която твърде отдавна покриваше всичко наоколо. Боеше се, че който и да е бил, вече се е отдалечил, че това не е било базата му, а само точка от по-дълго пътуване. Изяде още една консерва боб и пи пестеливо от манерката с вода. Сгушен, треперещ, в дълбоко прикритие. Отново стигаше до границата на уменията си, предназначени повече за следене по странични пътища и малки градчета, отколкото за оцеляване в дивата природа. Струваше му се, че е отслабнал с два килограма. Продължаваше да вдишва дълбоко кедрите и всичко зелено и живо като временен антидот.

 

 

Фигурата се появи отново на смрачаване. Пълзеше и подскачаше по черните скали с ловкост, която Джон знаеше, че не е по силите му. Когато погледна през бинокъла си и разпозна биолога, сърцето му подскочи, кръвта му закипя, кожата по ръцете му настръхна. Заля го вълна от емоции и той едва сподави сълзите си — на облекчение или нещо по-дълбоко? Достатъчно дълго бе съществувал вътре в себе си, за да не бъде сигурен. Веднага се изправи. Знаеше, че ако биологът стигне до брега, ще изчезне в дъждовната гора и едва ли щеше да успее да я намери.

Но ако тя го видеше да се приближава, преди да успее да я заговори, щеше да се изплъзне между пръстите му и повече никога нямаше да я види. Добре знаеше и това.

Приливът беше започнал. Светлината беше притъпена, плоска и сива. Отново. Вятърът беше станал остър. Нищо в морето не подсказваше за съществуването на човешки създания, с изключение на фигурата на биолога, която се надигаше и спускаше, и тъмната вена от черен дим, прорязваща небето над някой толкова далечен кораб, че не се виждаше дори през бинокъла.

Изчака тя да стигне до средата и дори се почуди дали не е изгубила вродената си предпазливост — все още беше по-лесно да пресече пътя й, отколкото очакваше. После се промъкна, приведен, от другата страна на скалния ръб, като внимаваше да крие силуета си от нейния хоризонт, въпреки че би се очертал на фона на гора, не срещу избледняващата светлина. Носеше раницата със себе си от страх някой да не я открадне, докато го няма. Въпреки че бе намалил товара си, той все още нарушаваше равновесието му и го затрудняваше, докато държеше пистолета или се катереше по камъните. Можеше да зареже ръкописа на Уитби, но му се струваше все по-важно да го държи през цялото време под око.

Стараеше се да прави малки крачки и да огъва коленете си, но въпреки това често се подхлъзваше по неравните скали, обрасли с водорасли, назъбени от черупки на миди и раковини. Налагаше се да протяга ръце, за да запази равновесие, и се поряза въпреки парцалите, с които беше увил дланите си. Скоро глезените и коленете му затрепериха от слабост.

Когато преполови разстоянието, скалният ръб изтъня и той нямаше избор, освен да се качи отгоре. Когато за първи път погледна оттам, от биолога нямаше и следа. Или се беше върнала като по чудо на брега, или се криеше някъде пред него.

Колкото и да се превиваше и да приклякваше, тя щеше да го види. Не знаеше с какво разполага тя, в случай че не му се зарадва — камъни, нож, импровизирано копие? Свали шапката си и я пъхна в джоба на мушамата си с надеждата да го познае. С надеждата образът му да означава нещо повече от „разпитващ“ и „похитител“. Да се разколебае, ако лежи и го дебне.

Три четвърти от разстоянието. Чудеше се дали просто да не се върне. Краката му бяха като гумени и ги усещаше също като скалите, покрити с кафяви водорасли. Вълните от двете страни ставаха все по-яростни и макар още да виждаше — слънцето трепкаше в червено на хоризонта, огряло далечния дим — щеше да се наложи да се връща на светлината на фенера. Което означаваше да издаде присъствието си, а не беше изминал целия този път, само за да я издаде на някой друг. Продължи напред с чувство на фатализъм. Беше пожертвал всичките си пешки, коне, офицери и топове. Абуела и Абуело^[2] очакваха кървавата атака от другата страна на дъската.

Сред уморителните, еднообразни усилия да се катери и да продължава напред, вместо да се върне назад, мрачно удовлетворение заля тялото му с последен прилив на енергия. Беше извървял пътя докрай. Беше стигнал много далеч и тази мисъл се примеси с тъга по онова, което беше оставил зад гърба си — толкова хора, с които бе изградил крехки връзки. Толкова хора, които, колкото повече наближаваше края на скалите, толкова повече му се искаше да бе опознал по-добре, да се бе опитал да опознае по-добре. Грижата за баща му сега не му се струваше самоотвержено усилие, а нещо, което бе направил и за себе си — за да разбере какво означава да бъдеш близък с някого.

В края на скалния ръб стигна до дълбока лагуна с вълнуваща се вода, сгушена между камъните. Може би „лагуна“ беше твърде нежна дума за тази клокочеща дупка с остри, неправилни стени, на които можеше лесно да нареже ръцете или главата си. Дъното й не се виждаше.

Отвъд се простираше само безкрайният океан, който се пенеше да нахлуе навътре и се блъскаше в свития юмрук на скалите; пръските му го шибаха по лицето, а вятърът се опитваше да го събори. В лагуната обаче всичко беше спокойно, макар и непознаваемо в тъмното си отражение.

Тя се появи толкова близо от укритието си от лявата му страна, че той едва не отскочи назад. Задържа се, като се наведе и се подпря с ръка.

В този момент беше безпомощен. Докато се опитваше да си възвърне равновесието, осъзна, че е насочила пистолет срещу него. Приличаше на „Глок“, стандартно изпълнение, като неговия собствен. Не го беше очаквал. Някак си, някъде беше успяла да намери оръжие. Беше отслабнала, а скулите й — остри като скалите. Косата й беше пораснала като тъмен мъх. Носеше дебели дънки, прекалено широк, тежък пуловер и скъпи кафяви туристически обувки. На лицето й беше изписано предизвикателно непокорство, примесено с любопитство и някаква друга емоция. Устните й бяха напукани. Тук, в естествената си среда, тя изглеждаше толкова самоуверена, че той се почувства тромав и непохватен. Нещо си беше дошло на мястото. Нещо я беше изострило — може би споменът.

— Хвърли оръжието си в морето — каза тя, като посочи кобура му. Наложи се да повиши глас, за да я чуе, въпреки че беше съвсем близо — толкова близо, че с няколко крачки можеше да стигне до нея и да я докосне по рамото.

— Може да ни потрябва по-късно — отвърна той.

— Да ни потрябва?

— Да. Идват други. Видях светлините.

Нямаше желание да й казва какво се е случило със „Съдърн Рийч“. Засега.

— Хвърли го веднага, ако не искаш да те гръмна.

Повярва й. Беше виждал докладите от обучението й.

Твърдеше, че не я бива в стрелбата, но мишените бяха на друго мнение.

Това беше краят на дядовия 4.9 или 5.1. Не беше броил мисиите му. Морето го погълна с плисък, който прозвуча като последен коментар на Джак.

Джон я погледна. Тя стоеше срещу него; вълните се разбиваха в скалите и въпреки сивотата, въпреки мокротата и студа, въпреки че можеше да загине в следващите минути, той се разсмя. Сам се изненада; отначало му се стори, че се смее някой друг.

Тя стисна по-здраво пистолета.

— Смешно ти е, че мога да те застрелям?

— Да. Много е смешно.

Вече се смееше толкова неудържимо, че трябваше да се приведе, за да не падне. В него се бе надигнала свирепа радост или истерия и през ума му мина празна, далечна мисъл, че може би трябва по-често да се чувства така. Образът й на фона на морето и вълните беше непоносимо силен. За първи път осъзна със сигурност, че е постъпил правилно, като е дошъл тук.

— Смешно е, защото е имало толкова други случаи… толкова много други случаи, когато бих разбрал защо някой иска да ме застреля.

Това беше само едната част. Другата бе усещането, че всъщност Зона X се кани да го застреля, че Зона X се кани да го застреля много, много отдавна.

— Проследил си ме, въпреки че очевидно не желая да бъда проследена. Стигнал си до най-затънтения край на света и си ме причакал. Сигурно искаш да продължиш да ме разпитваш, въпреки че би трябвало да ти е ясно, че аз приключих с разпитите. Какво очакваше?

Истината беше, че той не знаеше какво е очаквал; може би несъзнателно беше стъпил върху представата за връзката им в „Съдърн Рийч“, но тук тя не важеше. Той спря да се смее и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Ами ако ти кажа, че аз имам някои отговори?

Единственото осезаемо нещо, което можеше да й покаже обаче, беше ръкописът на Уитби.

— Щях да отвърна, че лъжеш, и щях да съм права.

— Ами ако ти кажа, че ти също знаеш някои отговори?

Беше също толкова сериозен, колкото преди няколко секунди — развеселен. Опита се да я прикове с поглед въпреки сумрака, но не успя. Божичко, брегът тук беше болезнено красив, пищната зеленина на елите пронизваше мозъка му, разбушувалото се море и небето, приливът от солена вода върху скалите караше кръвта да тече по-бързо по вените му, докато чакаше да го застреля или да го изслуша. Съблазнителна мисъл: нямаше да е толкова ужасно да умре тук, да стане част от всичко това.

— Аз не съм биологът — каза тя. — Миналото ми на биолог не ме интересува, ако това имаш предвид.

— Знам. — Беше го разбрал още на лодката, макар досега да не го беше изрекъл. — Знам, че не си. Но си някаква нейна версия. Имаш нейните спомени, поне в известна степен, а биологът може би още е жива някъде в Зона X. Ти си нейно копие, но си личност сама по себе си.

Не беше очаквала такъв отговор. Ръката й с пистолета се отпусна. Малко.

— Ти ми вярваш.

— Да.

През цялото време е било пред очите му. Беше го видял — във филма, в самата мимикрия на клетките, в различията между характерите. Само дето тя беше разчупила отливката. Нещо в нейното сътворение се бе случило по друг начин.

— Опитвам се да запомня това място — каза тя почти умолително. — Много ми харесва, но през цялото време имам чувството, че то ме запомня.

Настъпи мълчание, което Джон не знаеше дали да наруши, затова не отговори нищо.

— Дошъл си, за да ме отведеш ли? Защото аз няма да се върна.

— Не, не съм дошъл за това. — Осъзна, че е вярно. Каквито и импулси да бе имал в това отношение, тя бяха изчезнали. — „Съдърн Рийч“ вече не съществува — призна той. — Много скоро там може да не остане нищо познато за нас.

Двамата стояха в здрача, над главите им не прелитаха птици, димът се сливаше с мрака, а буйните вълни като че ли бяха единственото живо нещо, освен тях.

— Откъде знаеше, че съм тук? — попита тя замислено. — Бях много внимателна.

— Не знаех. Гадаех.

Лицето му явно издаваше част от мислите му, защото тя изглеждаше някак смаяна, някак неподготвена.

— Защо ти е било да го правиш, ако нямаш намерение да ме отведеш обратно?

— Не знам.

За да се опита да спаси света? Да спаси нея? Да спаси себе си? Всъщност знаеше. Нищо не се бе променило от стаята за разпити. Нищо съществено.

Когато отново вдигна очи, тя казваше:

— Мислех просто да си остана тук. Да изградя живота, който тя не беше успяла, който беше объркала. Но не мога. Очевидно е. Каквото и да правя, все някой ще ме следва по петите.

Сега, когато слънцето беше наистина залязло, забеляза смътно позната светлина, идваща дълбоко от лагуната долу.

— Какво има там? — попита той.

— Нищо — отвърна тя прекалено бързо.

— Нищо ли? Много е късно за лъжи, няма смисъл.

Никога не беше късно за лъжи, за замъгляване, за отлагане. Контрол добре знаеше това.

Тя обаче не го знаеше. Поколеба се, после каза:

— Когато дойдох тук, бях болна. Една вечер излязох на това място и съм припаднала. Известно време съм била в безсъзнание, а когато дойдох на себе си, идваше прилив и вече не бях болна. Сиянието беше приключило с мен. Но в дъното на тази дупка имаше нещо.

— Какво? — попита той, макар да му се струваше, че вече знае. Завихрената светлина му беше твърде позната, макар и скрита от вълничките и дълбоката вода.

— Предполагам, че е вход към Зона X — каза тя. Изглеждаше уплашена. — Мисля, че аз съм го донесла със себе си.

Джон нямаше представа откъде тя знае това. Помисли си, че може да е права. Спомни си думите на Чейни за трудното и изтощително пътуване. Кошмарното описание на границата на Уитби.

Мракът се беше сгъстил и тя се беше превърнала в силует пред очите му. И двамата виждаха светлините надолу по брега. Подскачаха. Плаваха. Пълзяха. Десетки на брой. А далеч долу — онзи блясък, онзи намек за невъзможна светлина.

— Струва ми се, че нямаме много време. Не знам дори дали разполагаме с нощта. Трябва да се скрием някъде.

Не искаше да мисли за другата възможност. Не искаше дори сянка от нея да попада в мислите му.

— Скоро ще настъпи максимумът на прилива — отвърна тя. — Трябва да слезеш от скалите.

А тя? Макар да не виждаше лицето й, познаваше изражението, изписано на него.

— И двамата трябва да се махнем от скалите.

Не беше сигурен, че наистина го мисли. Вече чуваше хеликоптера и катерите. Но ако тя беше откачила, ако лъжеше, ако не знаеше нищо…

— Искам да разбера коя съм. Не мога да го направя тук. Не мога да го направя, затворена в килия.

— Аз знам коя си. Всичко е в главата ми, цялото ти досие. Мога да ти помогна.

— Няма да се върна. Никога няма да се върна.

— Опасно е — каза той с умолителен тон, сякаш тя не го знаеше. — Не е доказано. Не знаем къде ще излезеш.

Дупката беше много дълбока и назъбена, а водата кипеше от вълнението. Беше виждал чудеса, беше виждал и ужасяващи неща. Трябваше да повярва, че това е още едно от тях, че е вярно и познаваемо.

Тя го премери с поглед. Беше приключила с приказките. Хвърли пистолета. После се гмурна дълбоко във водата.

Той погледна за последен път света, който познаваше. Пое си голяма глътка от него, от всичко, което виждаше, от всичко, което можеше да запомни.

„Скачай“, каза един глас в главата му.

Контрол скочи.