Джеф Вандърмиър
Агенцията (16)

015: Седмата пробойна

В утаечните пластове на бюрото на директора бяха погребани и снимки. На много от тях се виждаше фарът от различни ъгли, на няколко — различни експедиции, имаше и репродукции от стари дагеротипи, правени при построяването на фара, офорти и карти. И на топографската аномалия, макар те да бяха по-малко. Сред тях откри и второ копие на една от снимките от стената срещу бюрото му — почти със сигурност онази, която бе видяла и биологът. Черно-бялата фотография на пазача на фара, Сол Еванс, с помощника си отляво, а отдясно, свито в сянката и покатерено на някакви камъни, криещи се в рамката — слабо момиче със загоряла от слънцето кожа и полускрито от качулката на якето си лице. Каква беше косата й — черна, кафява, руса? Не можеше да се каже по няколкото кичура, които се виждаха. Беше облечена с практична памучна риза и дънки. Снимката лъхаше на зима, тревата на фона беше оскъдна и избледняла, гребените на вълните отвъд пясъка и камъните изглеждаха някак студени. Местно момиче? Подобно на много други, можеше никога да не разберат коя е. Забравеният бряг не беше най-доброто място за живеене, ако искаш някой да те намери по данни от преброяването. Достатъчно трудно бе да се добие обща представа кой е изчезнал заради Зона X.

Пазачът изглеждаше на около петдесет, но Контрол знаеше, че е било допустимо да работи само до петдесетата си годишнина, значи беше малко под тази възраст. Загрубяло лице, брада — както може да се очаква. Капитанска шапка, която беше носил няколко години в търговския флот. Контрол не можеше да усети кой знае какво от образа му. Мъжът приличаше на ходещо, говорещо клише, сякаш години наред се беше старал да имитира ексцентричен пастор с проповеди, изпълнени със заплахи за пламъците на пъкъла, а после, каквото може да се очаква от пазач на фар. Така човек може да стане невидим: знаеше го от малкото си собствени операции на терен. Да се превърне в типаж, никой да не го вижда. Параноична мисъл: каква по-добра маскировка от това? Но маскировка на какво?

 

 

Снимката беше направена от член на Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания около шест месеца преди Събитието, създало Зона X. Фотографът беше изчезнал при появата на границата. Това беше единствената снимка на Сол Еванс, с която разполагаха, освен няколко други, направени двайсет години, преди да стане пазач на фара.

Следобедът беше към края си, но Контрол нямаше усещането, че е постигнал особен напредък. Поне си бе дал почивка от ръководството на агенцията, макар че дори тя беше прекъсната (отново) от звука, показващ, че някой се е натъкнал на реконструираната барикада от столове. Оказа се Чейни, който амбициозно се облегна на клатещата се редица, за да надникне зад ъгъла.

— … Здравейте, Чейни.

— Здравейте… Контрол.

Може би заради несигурната си позиция, Чейни изглеждаше объркан, въпреки че сам се беше натрапил. Или е мислел, че кабинетът е празен, а столовете намекват за някаква промяна в йерархията?

— Да? — попита Контрол, който нямаше никакво желание да кани учения вътре.

Хиксът на лицето му се изпъна, сякаш линиите неуспешно се мъчеха да се отскубнат и застанат успоредно една на друга.

— А, да, ами… чудех се дали сте проучили… пътуването на директора.

Последните думи бяха изречени съвсем тихо, съпроводени от бърз поглед към коридора. Дали и Чейни имаше фракция? Това щеше да бъде досадно. Но без съмнение имаше: той беше единствената реална надежда на учените, наблъскани в мазето, които очакваха още съкращения, да бъдат измъкнати един по един от кабинетите от огромната, невидима ръка на Централата и после изхвърлени в димящата преизподня на безразличието и безработицата.

— След като вече сте тук, Чейни, имам въпрос за вас: нещо необичайно в предпоследната единайсета експедиция? — Още едно нещо, което Контрол мразеше в итерациите: да си напълни устата с номера, които се помнят по-трудно от нормалните числа: — X.11.H, нали така беше?

Чейни, постигнал равновесие с грубо разместване на столовете, се появи в цял ръст с рокерското си яке на вратата.

— X.11.J. Не мисля. Документите са при вас.

Тъкмо там беше работата. Контрол разполагаше с относително суров доклад — включително със сведението, че директорът бе провела интервютата… които бяха смайващо неясни с оптимистичното си послание „нищо лошо не е станало“.

— Това е била експедицията преди специалното пътуване на директора. Мислех си, че може да сте забелязали нещо.

Чейни поклати глава. Като че ли горчиво съжаляваше, че е минал оттук.

— Не, нищо особено. Нищо не се сещам.

Дали кабинетът на директора го караше да се чувства неловко? Погледът му не се спираше върху нищо, рикошираше от отсрещната стена към тавана, а после рязко, като пърхане на крилата на нощна пеперуда, се докосна до купчините от непрофесионални улики, с които се беше обградил Контрол. Дали ги разглеждаше като купчина злато, която Контрол ще открадне или като развалени сандвичи, които го насилваха да изяде?

— Да ви питам тогава за Лаури — каза Контрол, мислейки си за двусмислените бележки за Л., които беше намерил, и филма, който скоро трябваше да изгледа. — Как се разбираха с директора?

Този въпрос явно не беше толкова неприятен за Чейни.

— Как се разбират изобщо хората, като се замислите? Лаури не ме харесваше лично, но професионално се разбирахме. Той ценеше нашата роля. Знаеше колко важно е да имаш добра екипировка.

Което вероятно означаваше, че Лаури е подписвал всички заявки за покупки на Чейни.

— Но какво можете да кажете за отношенията му с директора? — попита Контрол. Отново.

— Направо ли? Лаури й се възхищаваше, опитваше се да я направи свое протеже, но тя не желаеше. Искаше сама да напредва. И май смяташе, че той е отнесъл твърде много слава само защото е оцелял.

— Не е ли бил герой?

Славен герой от революция, налепена по стената, фалшиво пресъздадена от обектива на фотоапарата и подправени документи. Излекуван от страховитите преживявания. Станал продуктивен. И не след дълго започнал работа в Централата.

— Да, да, разбира се — отвърна Чейни. — Разбира се. Но може би беше твърде преувеличено. Той обичаше да си пийва. И да се фука. Помня как веднъж директорът каза нещо остро, сравни го с военнопленник, който си мисли, че щом е изстрадал много, знае много. Та имаше известно търкане. Но работеха добре заедно. Определено. Стояха на противоположни позиции, но се уважаваха. — Бърза усмивка, сякаш искаше да каже: „Тук всички сме другари“.

— Интересно.

Всъщност не толкова. Поредното тактическо откритие: сведения за вътрешни борби в „Съдърн Рийч“, пробив в хармонията на организацията, защото хората не са роботи и не могат да бъдат принудени да се държат като такива. Или могат?

— Да, щом казвате… — отвърна Чейни и млъкна.

— Има ли и нещо друго? — попита Контрол, като гледаше съсредоточено Чейни със замръзнала усмивка и го предизвикваше да попита отново за разследването на „пътуването“ на директора.

— Не, май не. Не. Не се сещам — рече Чейни и се сбогува по класическия си чейниски начин, след което се запрепъва през столовете и се скри в коридора.

Контрол се зае само с просто сортиране, докато успя да прегледа всички листчета и да разпредели купчините в отделни кутии за по-нататъшно категоризиране. Макар да беше забелязал, че на много места се говореше за Бригадата СС, бе намерил само три кратки споменавания за Сол Еванс. Като че ли интересите на директора бяха насочени в друга посока.

Във всеки случай откри и отдели настрана лист, изписан на ръка от директора, с на пръв поглед случайни думи и фрази, които, както в крайна сметка разбра след справка с ПМД файла на Грейс, са били използвани като хипнотични команди в дванайсетата експедиция. Това вече беше интересно. Вдигна телефона да пита Чейни, но нещо го накара да остави слушалката преди да набере вътрешния номер.

 

 

В шест и петнайсет Контрол изпита желание да се поразтъпче и излезе в коридора. Всичко беше притихнало и дори далечното радио звучеше като приспивна песен. Той продължи безцелно напред, а когато стигна до края на вече опустелия рубикон на кафетерията, чу звуци от едно складово помещение в близост до коридора, водещ към научния отдел. Почти всички си бяха тръгнали и той самият мислеше скоро да го направи, но звуците привлякоха вниманието му. Кой ли беше там? Надяваше се да е неуловимият портиер. Отвратителният препарат за почистване трябваше да бъде изхвърлен. Убеден беше, че представлява заплаха за здравето.

Той стисна дръжката и усети слабо електрическо потрепване, когато я завъртя и дръпна с всичка сила.

Вратата се отвори и Контрол залитна назад.

Пред рафтовете с материали, под острата светлина на единствената, полюшваща се ниско крушка се беше свило бледо същество.

Чертите му бяха изкривени в непоносима и все пак блажена агония.

Уитби.

 

 

Уитби дишаше тежко и се взираше в Контрол. Мъчителната агония беше започнала да се изпарява, оставяйки след себе си изражение едновременно на хитрост и предпазливост.

Очевидно Уитби току-що бе преживял някаква травма. Сигурно току-що бе научил за смъртта на роднина или близък приятел. Макар че шокът беше за Контрол.

— Ще дойда по-късно — каза той глупаво, сякаш имаха уговорена среща в склада.

Уитби скочи като дебнещ паяк, а Контрол трепна и направи крачка назад, убеден, че ученият го напада. Вместо това Уитби го дръпна навътре в помещението и затвори вратата. Имаше удивително здрава хватка за толкова слаб мъж.

— Не, не, моля ви, влезте — каза той, сякаш не можеше едновременно да говори и да покани шефа си.

— Наистина мога да се върна по-късно — повтори Контрол, все още потресен и поддържащ илюзията, че не е видял току-що Уитби крайно разстроен… а също и илюзията, че се намират в кабинета на учения, а не в някакъв склад.

Уитби го изгледа на матовата светлина на висящата крушка. Стоеше много близо до него, защото с двамата вътре помещението съвсем отесня, а високият таван не се виждаше в мрака над крушката с отражател, който насочваше светлината й само надолу. На етажерките от двете страни имаше няколко реда с препарат за чистене с лимонов аромат, консерви със супа, резервни гъби за подомиячки, чували за боклук, няколко цифрови часовника, покрити с дебел слой прах. Дълга сребриста стълба водеше някъде в тъмнината нагоре.

Контрол осъзна, че Уитби все още се опитва да овладее изражението си, съзнателно да промени намръщената си гримаса в усмивка, да изстиска остатъците от страх от чертите си.

— Само търсех малко тишина и спокойствие — каза той. — Понякога трудно се намират.

— Честно казано, изглеждахте така, сякаш сте получили нервен срив — отвърна Контрол, без да е сигурен дали иска да продължи да се преструва. — Добре ли сте? — попита той вече по-спокойно, уверен, че Уитби няма да получи психотична криза. Но все още беше смутен от факта, че ученият успя така лесно да го затвори вътре.

— Ни най-малко — отговори Уитби, когато най-после успя да се усмихне. Контрол се надяваше, че има предвид първото му изречение. — С какво мога да ви бъда полезен?

Контрол прие фикцията, която Уитби упорито му предлагаше, ако ще и само защото забеляза, че ученият е разбил вътрешната ключалка на вратата с някакъв тъп предмет. Изглежда, беше приложил сила. Значи Уитби бе търсил уединение, но и се бе страхувал да не остане затворен в стаята. Имаха щатен психиатър, когото служителите на „Съдърн Рийч“ ползваха безплатно, но Контрол не си спомняше да е срещал в досието на Уитби нещо, което да подсказва, че го е посещавал.

Нужно му бе малко повече от нормалното, но намери причина. Нещо, което щеше да прозвучи естествено и да му позволи да си тръгне в подходящия момент. Като запази достойнството на Уитби. Може би.

— Нищо особено — каза той. — Става дума за някои от теориите за Зона X.

Уитби кимна.

— Например проблемът за паралелните вселени — отвърна той, сякаш продължаваха предишен разговор, който Контрол не си спомняше.

— Че може би това, което стои зад Зона X, идва от такава — каза Контрол, заявявайки нещо, в което не вярваше, без да поставя под въпрос стесняването на фокуса.

— А, да — съгласи се Уитби, — но аз по-скоро мислех за това, как всяко решение, което взимаме, теоретично е отделено от следващото, така че съществува безкраен брой вселени.

— Интересно.

Контрол се надяваше, че ако остави Уитби да води, танцът им скоро ще свърши.

— А в част от тях решихме загадката — обясни Уитби, — при някои нямаше загадка, нямаше Зона X. — Напрежението в гласа му се засилваше. — Това може да ни успокои. Може дори да ни задоволи. — После лицето му посърна.

— Ако не беше една друга мисъл. Някои от тези вселени, в които решихме загадката, може да са отделени от нашата с най-тънки мембрани, с най-незначителни вариации. Никога не го забравям. Баналните детайли, които пропускаме, и всичко, което правим, ни отклонява от отговора.

На Контрол не му допадна изповедническият му тон, защото оставяше впечатлението, че Уитби разкрива едно, за да скрие друго; също като разказа на биолога за усещането за потъване. Това, едновременно с паралелните вселени на възприятията, отваряше пропаст между двамата, защото Контрол имаше чувството, че Уитби говори за пробойни — същите пробойни, за които той мислеше всеки ден. Фактът, че Уитби говори за тях, го ядосваше териториално и макар да нямаше никаква логика, го караше да се чувства така, сякаш ученият коментира миналото му.

— Може би е заради вашето присъствие, Уитби — рече Контрол. Беше шега, но жестока, защото целеше да отблъсне другия и да сложи край на разговора. — Може би, ако не бяхте тук, вече щяхме да сме го разгадали.

На лицето на Уитби се изписа ужасно изражение, нещо средно между разбирането, че Контрол се шегува, и съзнанието, че няма никакво значение дали се шегува или говори сериозно. Всичко това подсказа на Контрол, че тази мисъл не е нещо ново, а много пъти е хрумвала на Уитби. Твърде неискрено би било да добави: „Не исках да кажа това“, затова една версия на Контрол просто си тръгна, тичайки по коридора колкото може по-бързо, като съзнаваше, че измъкването му е било неортодоксално, но неспособен да се спре. Бягаше по зеления мокет, докато стоеше там и се извиняваше/замазваше със смях/променяше темата/получаваше фалшиво обаждане по телефона или… както в действителност направи, не каза нищо и настъпи неловко мълчание.

Сякаш за отмъщение, макар тогава Контрол да не го разбра, Уитби попита:

— Нали вече гледахте филма? От първата експедиция?

— Още не съм — отвърна Контрол, сякаш си признаваше, че е девствен. Беше го планирал за утре.

Уитби потрепери безмълвно по средата на собствения си въпрос, спастичен опит да се измъкне или да отхвърли… нещо… но Контрол остави друга, бъдеща версия на самия него да попита защо.

Съществуваше ли реалност, в която Уитби беше решил загадката и в момента му го съобщаваше? Или реалност, в която той удушаваше Уитби, само защото е Уитби? Може би някога, в този момент, той срещаше Уитби в пещера след ядрен холокост или в магазина, докато купува сладолед за бременната си жена, или докато броди навън — може би в някои сценарии се бяха срещнали по-рано: Уитби, досадният заместващ учител по английски в първи курс на гимназията. Може би сега донякъде се досещаше защо Уитби не е напреднал, а научната му работа постоянно се прекъсва от дребни услуги за другите. Искаше му се да припише на Уитби локализирана травма, която да обясни поведението му; чудеше се дали още не е пробил достатъчно пластове, за да достигне до центъра на Уитби, или няма такъв център и пластовете дефинираха самия човек.

— Това ли е стаята, която искахте да ми покажете? — попита Контрол, за да смени темата.

— Не. Защо решихте така? — Хлътналите очи на Уитби и изражението на хореографирано озадачение му придаваха вид на мършав бухал.

Около минута по-късно Контрол успя да се отскубне.

Но не можеше да прогони изкривеното от агония лице на Уитби от съзнанието си. Все още нямаше никаква представа защо ученият се бе скрил в складовото помещение.

 

 

Гласът се обади няколко минути по-късно, докато Контрол отчаяно се опитваше да си тръгне. Контрол беше готов въпреки Уитби. Или може би заради него. Провери дали е заключил вратата на кабинета си. Извади лист хартия, на който беше нахвърлял няколко бележки. После внимателно включи Гласа на високоговорител със средна сила на звука, която вече бе проверил за ехо, така че да не се усеща нищо необичайно.

Каза „добър ден“.

Последва разговор.

Поговориха известно време. После Гласът каза:

— Добре. — Контрол продължи да поглежда на равни интервали към листа си. — Просто се стабилизирайте и си свършете работата. Парализата също не е състоятелен вариант. Наспете се хубаво довечера!

Стабилизиране. Парализа. Състоятелност. Когато затвори, с тревога осъзна, че се чувства така, сякаш вече е стабилизиран. Че срещата му с Уитби сега му се струваше дребна и незначителна, погледната в контекста на цялостната му мисия.