Джеф Вандърмиър
Агенцията (14)

013: Препоръки

Контрол искаше да нахлуе в територията на Грейс, да й покаже, че се чувства идеално там, но когато пристигна, тя беше по средата на странно весел разговор с административния си сътрудник.

Докато чакаше, той прегледа пак основните материали, тоест всичко, което му беше дадено по каквато и да било причина. Грейс Стивънсън. Хомо сапиенс. Женски пол. Произход: карибски. Трето поколение в тази страна, най-голямата от три дъщери. Родители: работили усилено, за да изкарат и трите колеж; Грейс беше завършила с отличие и две специалности — политология и история, а после беше продължила обучението си в Централата. След това по време на специална операция беше наранила крака си — липсваха подробности за инцидента — и била изхвърлена на бреговете на „Съдърн Рийч“.

Не, не можеше да е така. Директорът случайно ли я беше избрала? Чейни беше изсумтял нещо по този повод по време на разходката до границата.

Но трябва все по някое време да е имала по-големи амбиции. Какво я бе задържало тук — само директорът ли? От самото си постъпване в агенцията Грейс Стивънсън беше възприела модел на възпиране, ако не и бавно плъзгане към застой — личните дълбини на тази яма вероятно се криеха в хаотичния й, продължителен развод преди почти осем години, който беше приключил почти в същия месец, в който двамата й сина близнаци бяха завършили колеж. Година по-късно беше информирала Централата за връзката си с една панамка, така че да бъде цялостно проверена, за да не бъде смятана за риск за сигурността, какъвто не представляваше. Планирана каша, но все пак травматична. Момчетата й вече бяха лекари, обезсмъртени на снимка по време на футболен мач, която стоеше на бюрото й. На друга снимка се виждаше тя, хванала под ръка директора — едра жена с тяло, за което мъчно можеше да се каже дали е пълно или мускулесто. Бяха на някакъв пикник на „Съдърн Рийч“; отляво се виждаше барбекюто, а отдясно — някаква бяла двойка с ризи на цветя. Кой знае защо идеята за социални събития в агенцията се стори абсурдна на Контрол. И двете снимки вече му бяха познати.

След развода съдбата на помощник-директора беше свързана повече с тази на директора, която няколко пъти се бе налагало да прикрива, ако Контрол четеше правилно между редовете. Всичко свършваше с изчезването на директора, с което Грейс беше спечелила голямата награда: доживотна позиция на помощник-директор.

В резултат на това и други неща Грейс Стивънсън хранеше силна враждебност към него. Емоция, на която той съчувстваше, макар и само в определена степен — вероятно това беше негова грешка. „Емпатията е губеща игра“, казваше баща му, понякога сломен от поредната проява на расизъм, с която се сблъскваше. Ако се налагаше да мислиш за нещо, значи не го правиш, както трябва.

Когато административният асистент най-после си тръгна, той седна срещу Грейс. Тя държеше с изпъната ръка разпечатката на първоначалния му списък с препоръки — не защото миришеше или й беше противен, а защото отказваше да сложи прогресивни лещи.

Дали щеше да приеме препоръките като предизвикателство? Те бяха целенасочено преждевременни, но той все пак се надяваше. Въпреки че не му харесваше мъркането на диктофона пред него, това беше нейната реакция на присъствието му в личното й пространство. Той обаче беше упражнявал невербалната си комуникация сутринта през огледалото.

В интерес на истината, повечето му административни и управленски препоръки можеха да се приложат към всяка организация, останала без рул, или в най-добрия случай, работила няколко години с половин рул. Останалите бяха замахвания с нож в тъмното с равен шанс да изрежат сланини или да посекат нечии крака. Искаше му се потокът от информация да тече в множество посоки, така че лингвистът Хсию, например, да има достъп до класифицирана информация от други отдели на агенцията. Искаше също да се върне отдавна забранения допълнителен и нощен труд, защото бездруго се налагаше електричеството да бъде включено по двайсет и четири часа на денонощие. Беше забелязал, че по-голямата част от служителите си тръгват рано.

Други неща бяха ненужни, но с малко късмет Грейс щеше да си изгуби времето и енергията, спорейки за тях.

— Не си губите времето — каза тя накрая, като му подхвърли листа. Той се плъзна в скута му, преди да успее да го хване.

— Написах си домашното — отвърна Контрол, каквото и да означаваше това.

— Съвестен ученик. Отличник.

— Само първото — съгласи се наполовина Контрол, въпреки че не му допадна начинът, по който тя го каза.

Грейс не си направи труда дори да се усмихне неискрено в отговор.

— Да минем на основното. Някой си е играл с достъпа ми до Централата тази седмица — разпитвал е, душил е наоколо. Но който и да ви прави тази услуга, не притежава никакъв такт, а ако зад това стои някоя фракция, явно й липсва достатъчно влияние.

— Не знам за какво говорите — каза Контрол, но въпреки всичките му усилия невербалните му маниери увиснаха от изненада.

Фракция. Въпреки фантазиите му за мрачната самоличност на Гласа, не му бе хрумвало, че майка му може да води фракция, което автоматично го наведе на мисълта за истински агенти в сянка — както и че си има врагове. Сепна се от идеята за такава фрагментация на Централата. Колко слонски, колко носорожки бяха действията на Гласа след молбата на Контрол? И за какво използваше Грейс връзките си, когато не ги насочваше срещу него?

Изражението на Грейс ясно показваше какво мисли за отговора му. „В такъв случай, Джон Родригес, нямам коментари върху вашите препоръки, освен да кажа, че ще започна да ги прилагам по възможно най-мъчително бавния начин. Би трябвало да видите някои от тях в действие, например закупуването на нови препарати за миене на подовете, следващото тримесечие. Евентуално. Може би.“

Отново си представи как Грейс пропъжда биолога. Представи си също множество взаимни опити за унищожение години напред, докато някъде горе в облаците, на върха на огромен, оплискан в кръв ескалатор, двамата продължават битката помежду си.

Скованото кимване, с което намусено признаваше поражението си, не беше жестът, който се бе надявал да използва.

Но тя не беше свършила. С блясък в очите отвори едно чекмедже и извади оттам седефена кутия за бижута.

— Знаете ли какво е това? — попита тя.

— Кутия за бижута — отвърна той объркано, вече определено застанал на нокти.

— Това е кутия, пълна с обвинения — каза Грейс, като му я подаде, сякаш е приношение. С тази кутия те обявявам за презрян.

— Какво значи кутия с обвинения?

Не че искаше да узнае.

Кутийката щракна, раззина кадифена уста и от нея се изсипаха шепа от добре познатите му бръмбари, които се изтъркаляха и разпиляха по бележника й към него. Повечето се спряха преди ръба, но няколко паднаха също като листа върху скута му. Миризмата на развален мед пак се усили.

— Ето това е кутия с обвинения.

Той се опита да отвърне на удара с пълното съзнание, че почти няма шанс.

— Виждам само едно обвинение в много екземпляри.

— Още не съм я изпразнила.

— Искате ли да го направите сега?

Тя поклати глава.

— Не още. Но и това ще стане, ако продължавате да намесвате Централата. И можете да си вземете шпионите обратно.

Дали да я излъже? Това би направило излишно изпращането на съобщението.

— Защо да ви подслушвам? — Подплати думите си с невинно изражение и глас, изпълнен с истинско възмущение, като че ли наистина беше невинен.

Защото в определен смисъл се смяташе за невинен: действието пораждаше противодействие. Губиш няколко участници в експедиция, получаваш в замяна бръмбари. Някои от тях може би дори й бяха познати.

— Напротив — не отстъпи Грейс. — Освен това сте ровили в книжата ми и сте претърсили всичките ми чекмеджета.

— Не, не съм.

Този път гневът му беше подкрепен от нещо реално. Не беше тършувал в кабинета й, само беше поставил бръмбарите, но сега, колкото повече мислеше за това, толкова повече го тревожеше. Не му подхождаше, не служеше на реална цел, не даваше резултати.

Грейс търпеливо продължи:

— Ако отново го направите, ще подам оплакване. Вече смених комбинацията за заключване на вратата си. Ако искате да знаете нещо, може просто да ме попитате.

Лесно беше да се каже, но Контрол не вярваше да е така. Затова реши да я изпита.

— Вие ли пъхнахте телефона на директора в чантата ми?

Не намери сили да я попита: „Вие ли размазахте комара в колата ми?“ или каквото и да било за директора и границата.

— И защо ще правя такова нещо? — отвърна тя също с въпрос, но го гледаше сериозно и озадачено. — За какво говорите?

— Задръжте си бръмбарите за спомен — каза той. — Наредете ги в магазинчето за сувенири от агенцията и ги продавайте на туристите.

— Не, наистина, за какво говорите?

Вместо да отговори, Контрол стана и излезе в коридора. Не беше сигурен дали чува смях след себе си или някакво изкривено ехо от отдушника над главата си. Щом не беше той, кой всъщност беше претърсил кабинета на Грейс?