Джеф Вандърмиър
Агенцията (25)

00X

Когато Контрол излезе от дома си във вторник сутрин, телефонът на директора лежеше на изтривалката му. Беше се върнал при него. Взрян в него, с една ръка на полуотворената врата, не можеше да не съзре в това знак… но знак за какво?

Чори скочи покрай него и се скри в храстите, а Контрол приклекна, за да го огледа отблизо. Дните и нощите навън, на двора, не му се бяха отразили добре. Гротескният му вид… следи от зъбите на някакво животно по корпуса, покрит с петна от пръст и трева. Сега изглеждаше по-жив и отпреди. Приличаше на нещо, което е било на разузнавателна експедиция и се връща да докладва.

Под телефона, за щастие, имаше бележка от хазяйката. С несигурен почерк беше написала: „Намерил го е косачът на трева. Моля ви, изхвърляйте телефоните си в боклука, ако повече не ви трябват“.

Той го хвърли в храстите.

На утринната светлина по все по-дългия път през врати и коридори до кабинета си, споменът на Контрол за свития върху рафта Уитби и смущаващите картини по стената придоби леко променена, по-оправдаема текстура: дълготраен разпад, чието разкритие носеше голямо значение лично за него, но за „Съдърн Рийч“ беше само един от множество симптоми, за да бъде изваден Уитби от папката „зловещи“ и преместен в тази за „нуждаещи се от помощ“.

В кабинета си обаче продължи да си блъска главата какво да прави с Уитби. Той в неговата юрисдикция ли попадаше или в тази на Грейс? Дали тя щеше да махне пренебрежително с ръка и да каже нещо от сорта: „Ех, този Уитби“? А може би заедно с Грейс щяха да се качат в тайната стаичка на Уитби и хубаво да се посмеят на гротеските, а после заедно да ги боядисат с бяла боя. После щяха да обядват с Чейни и Хсию, да играят на шах и да си говорят за общата си любов към водната топка. Хсию щеше да каже, сякаш той вече й бе възразил: „Не бива да приемаме смисъла на думите за даденост!“, а той щеше в отговор да извика: „Имаш предвид думи като «граница» ли?“; „Да, точно това имам предвид! — щеше да отвърне тя. — Схвана! Разбра го!“ А след това всички щяха да затанцуват по двойки във въздуха, за да се разпаднат в дъжд от хиляди сияйно зелени папрати и черни блестящи еднодневки.

Или пък не.

Контрол изръмжа ядосано и реши да остави въпроса за Уитби настрана. Вместо това се зарови отново в бележките на директора, като се опитваше да отгатне по изсъхналите им вътрешности повече, отколкото може би съдържаха, без да забравя информацията от Грейс за целта на директора. От Уитби искаше само да се дистанцира за малко във времето и пространството и да не протяга ръка към него.

Върна се към фара, мислейки си за разказаното от Грейс. Какъв е смисълът на един фар? Да предупреждава за опасност, да насочва крайбрежните съдове, да показва сушата на корабите, за навигация? А какво означаваше за „Съдърн Рийч“, за директора?

От пластовете в заключеното чекмедже най-интересните се отнасяха до фара, сред които, потвърдено от Грейс, и страници, идващи от разследване, тясно свързано с историята на острова на север. Този остров имаше многобройни имена, но сякаш никое не му прилягаше, докато в „Съдърн Рийч“ не започнаха да го наричат просто Остров X, макар някои да му казваха Остров Y, сякаш да подчертаят, че за тях е все едно и не разбират защо се занимават с него.

Това, което привличаше вниманието и дори го засилваше, беше фактът, че светещото тяло на фара някога е било монтирано на фара на Остров X. Пътищата на корабите се бяха променили и никой нямаше нужда от фар, който да ги ориентира в плитчините. Старият фар се бе разрушил, но окото му отдавна бе преместено в друг.

Както бе отбелязала Грейс, директорът се интересуваше най-много от самото светещо тяло: първокласни лещи, които бяха не само забележителен инженерен подвиг, но и произведение на изкуството. В месинговото тяло бяха монтирани над две хиляди лещи и призми. Светлината от лампата и крушката се отразяваше и пречупваше от лещите и призмите, за да се насочи към морето.

Целият апарат можеше да бъде разглобен и пренесен на части. Характеристиките на светлината можеха да се променят по всякакви начини. Изкривена, права, отскачаща от повърхност към повърхност в безкраен цикъл, така че никога да не излезе навън. Насочена настрани. Насочена надолу по спираловидната стълба, за да показва пътя нагоре. Излъчена към космоса. Спусната през отворения капак към тайното помещение, в което се криеха дневниците на много експедиции.

Тревожна бележка, на която Контрол не обърна особено внимание, защото в мозъка му не бе останало място за болезнени спекулации; зачеркната и сгърчена на гърба на билет за някаква долнопробна пиеса в Блийкърсвил, носеща варварското заглавие „Освободеният Хамлет“: „Съществуват повече дневници, отколкото твърдят участниците в експедициите“. Никъде досега не бе срещал данни за броя на дневниците.

Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания, действала по този бряг през петдесетте години, се беше занимавала маниакално с двата фара близнаци. И сякаш след като от Бригадата СС бяха споделили нещо лично с директора, тя се бе фокусирала върху историята на светещото тяло, въпреки че агенцията вече го беше отхвърлила като „доказателство, свързано със създаването на Зона X“. Множеството откъснати страници и оградени пасажи в книга, озаглавена „Прочути фарове“, показваха, че светещото тяло е било транспортирано, непосредствено преди избухването на гражданската война, от производител, чието име се бе изгубило по пътя. „Загадъчната история“ включваше заравяне на тялото в пясъка, за да бъде опазено и от двете воюващи страни, след това изпращането му на север, повторната му поява на юг и накрая — озоваването му на Остров X край забравения бряг. Като се замислеше за всички усилия, положени за товаренето и местенето на този фар, при това разглобен на парчета, из цялата страна, Контрол не намираше историята толкова загадъчна, колкото объркана и претоварена. Единствената загадка бяха километрите, които светещото тяло беше изминало, за да стигне до постоянния си дом, както и причината на някого да му хрумне да опише предупредителния звуков сигнал при мъгла като „два големи бика, обесени за опашките“.

Това обаче бе завладяло директора или поне така изглеждаше, приблизително по времето, когато се е планирала дванайсетата експедиция, ако можеше да се вярва на датите на изрезките. Но не това интересуваше Контрол, а по-скоро факта, че директорът постоянно резюмираше, коригираше и допълваше данните и фрагментите от информация от източници, които не посочваше; влудяващо бе, че за тези източници не се споменаваше нито в архива на Грейс, нито в другите бележки, които беше прегледал. Това го отчайваше. Също и баналността: сякаш тя непрестанно ровеше в това, което вече знаеше, като че ли тласкана от подозрението, че пропуска нещо. Какво беше посланието за Контрол: че трябва да възроди някогашните посоки на разследване или че в „Съдърн Рийч“ са свършили идеите и агенцията е започнала безкрайно да се рециклира, като се подхранва от вече известното?

Как само мразеше Контрол собственото си въображение, как му се искаше то да пресъхне, да почернее и да се отлюспи от него. Предпочиташе да вярва, че нещо го гледа от бележките, че в тях дебне нещо скрито, отколкото да приеме, че директорът е вървяла по задънена улица. Но не можеше да прозре; виждаше я само как търси и се чудеше защо търси толкова усилено.

Импулсивно откачи всички снимки с рамки от стената, свали гърбовете им и ги разглоби докрай, търсейки нещо скрито. Но не намери нищо. Само тръстиките, фара, пазача на фара, помощника му и момичето, което го гледаше от трийсет години разстояние.

Следобед се върна към ПМД-файла на Грейс и го сравни с купчините бележки. Което означаваше постоянно да натиска Ctrl, за да сменя страниците. Ctrl започваше да му се струва единственият контрол, който всъщност имаше. Ctrl имаше само една роля и я изпълняваше стоически, без да се оплаква. Натискаше копчето все по-силно и злостно, въпреки че всеки час, който прекарваше с бележките, вместо да се разправя с Уитби, изглеждаше като благословия. Всеки час, в който Уитби не показваше лицето си, въпреки че колата му стоеше на паркинга. Дали Уитби искаше помощ? Дали знаеше, че има нужда от помощ? Някой трябваше да каже на Уитби в какво се е превърнал. Можеше ли Грейс да му каже? Или Чейни? Не. Досега не му бяха казали.

Ctrl Ctrl Ctrl. Прекалено много страници. Ctrl това. Ctrl онова. Ctrl в кресчендо и арии. Ctrl постоянно прескачаше информацията на екрана, защото тя доникъде не водеше, а планината, която се простираше на вълни от бюрото му чак до отсрещната стена, съдържаше твърде много.

Кабинетът му започна да се свива. Вялото преглеждане на файлове и престорените усилия за подреждане на книжните рафтове отстъпи място на издирване на информация в интернет за местата, на които бе работила биологът преди дванайсетата експедиция. Тази работа се оказа по-успокояваща; всяка дива гледка беше по-красива от предишната. Постепенно обаче започнаха да му се натрапват паралели с непокътнатата пустош на Зона X, а някои снимки, направени от птичи поглед, му напомняха за последния видеоклип.

Към пет часа си взе почивка, а после, след кратки, приятелски разговори с Хсию и Чейни в коридора, се върна в кабинета си. Въпреки че Хсию изглеждаше изчервена и по някаква причина говореше твърде бързо, а пропорциите й бяха изкривени. Едрата лапа на Чейни пък се спря на рамото на Контрол за една-две неловки секунди, съпроводено от странните му думи: „Втора седмица! Добър знак, нали? Надяваме се всичко да ви харесва. Ние сме отворени за промяна. Отворени сме за промени, ако ме разбирате, след като изслушате какво имаме да кажем. И как го казваме“. Звучеше почти логично, но и Чейни не изглеждаше много на себе си днес. Контрол също имаше такива дни понякога.

Оставаше само проблемът Уитби. Не го беше виждал целия следобед, а и ученият не отговаряше на имейлите му. Струваше му се важно да свърши с тази работа, да не я оставя да прелее в срядата. „Как“ му се бе изяснило, заедно с честното и нечестното. Щеше да го направи в научния отдел, пред Чейни, и да не въвлича Грейс. Това бе станало негова отговорност, негова каша и Чейни просто трябваше да се съобрази с решението му. Уитби щеше да бъде принуден да излезе в отпуск и да приеме психиатрична помощ, а с малко повече късмет този странен дребен човечец повече нямаше да се върне тук.

Беше късно, минаваше шест. Контрол беше изгубил представа за времето или времето беше изгубило представа за него. Кабинетът му още тънеше в хаос, съответстващ на контурите в мозъка на директора, а файлът на Грейс не успяваше да ги промени по никакъв полезен начин.

Той взе ръкописа на Уитби за тероара; струваше му се, че подбрани откъси от него биха могли да убедят автора му в проблема. Отново прекоси обширната кафетерия. Огромните й прозорци събираха сивотата на небето и я натискаха надолу към масите и столовете; скоро щеше пак да завали. Масите бяха празни. Малката черна птичка или прилеп бе спряла да лети и стоеше кацнала високо на една стоманена греда близо до прозорците. „Има нещо на пода.“ „Виждал ли си такова нещо?“ Фрагменти от разговори зад вратата на кухнята, последвани от остър, но тих плач. За миг Контрол се озадачи. После се сети, че звукът вероятно идва от някоя машина.

Нещо друго терзаеше Контрол от много отдавна, все едно беше забравил портфейла си или нещо друго важно на излизане от къщи. Сега обаче му се проясни, провокирано от плачещия звук на машината. Нещо липсваше. Миризмата на развален мед беше изчезнала. Осъзна, че не я бе усещал през целия ден, където и да отидеше. Дали Грейс не беше дала ход поне на тази препоръка?

Той сви зад ъгъла по коридора към научния отдел, под флуоресцентните лампи, потънал в репетиции на това, което щеше да каже на Уитби и предположения какво ще отговори или няма да отговори той, усещайки тежестта на налудния му ръкопис.

Контрол посегна към големите двойни врати. Опита се да хване дръжката, не я уцели, опита пак.

Само че там вече нямаше врати. Само стена.

Мека и дишаща под допира на ръката му.

Стори му се, че пищи, но някъде дълбоко в морето.