Джеф Вандърмиър
Агенцията (5)

004: Завръщане

Автомобилът му даде възможност да си поеме дъх, да декомпресира и да се преобрази от една форма в друга. Градчето Хедли се намираше на четирийсет минути път с кола от „Съдърн Рийч“. Разположено бе на бреговете на река, която след още двайсетина минути се вливаше в океана. Хедли беше достатъчно голямо селище, за да има характер и култура, без да се превръща в капан за туристи. Хората се преместваха да живеят тук, макар да не им изглеждаше особено „добро място за отглеждане на деца“. Между множеството магазинчета, скупчени в единия край на късата крайбрежна алея, и сенчестите като тунели пътища се откриваха намеци за определено качество на живота, донякъде скрито от моловете в покрайнините на града. В Хедли имаше малък частен колеж с център за сценични изкуства. Човек можеше да тича по брега на реката или да се наслаждава на разходки по зелени пътеки. Но в градчето витаеше и някакъв унес, който особено през лятото можеше за една вечер да премине от очарователен в апатичен. Неподвижността след отмирането на ветреца откъм реката сигнализираше за промяна в настроението, а някои от баровете в непосредствена близост до водата отдавна се бяха прочули с внезапните, лишени от смисъл изблици на насилие — места, на които не ходиш, ако не си бял или не можеш да минеш за бял, а може би дори и тогава. Град, който изглеждаше застинал във времето, не много по-различен от годините, когато Контрол беше тийнейджър.

Местоположението му беше удобно за Контрол. Той искаше да бъде близо до морето, но не на брега. Нещо в несигурността на Зона X го беше направило настоятелен в това отношение. Сънят му в определен смисъл го забраняваше. Сънят му казваше, че трябва да стои на разстояние. В самолета на път за новото си назначение имаше странни мисли за жителите на тези крайбрежни градчета от двете страни на Зона X; чудеше се дали не са някак мутирали под кожата си. Цели общности вече не бяха това, което някога са били, въпреки че не си личеше на пръв поглед. Това бяха мисли, които човек трябваше едновременно да потиска и да подхранва, стига да може. Те не можеха да го погълнат, но трябваше да бъде предпазлив с тях. Защото опитът на Контрол показваше, че те отразяват нещо от подсъзнанието, някакъв инстинкт, на който човек не иска да се опълчва. Истината беше, че дори три десетилетия по-късно „Съдърн Рийч“ знаеше много малко за Зона X и ирационалните предпазни мерки може би не бяха неразумни.

А и Хедли му беше познат. Това беше градът, в който идваше с приятелите си, за да се забавляват, след като някои от тях взеха шофьорски книжки, въпреки че и той беше дупка — просто малко по-голяма от тази, в която живееха. Затворена и безнадеждна. Дори майка му беше намекнала нещо подобно последния път, когато се видяха. Беше долетяла на старата му работа на север, която постепенно беше сведена от анализ и мениджмънт до по-пасивна, административна роля. Поради собствения му багаж, предполагаше той. Поради факта, че всичко винаги започваше добре, но ако се задържеше прекалено дълго… понякога се случваше нещо, нещо, което не можеше да определи точно. Прекалено много се задълбочаваше. Малко или много, ставаше прекалено емпатичен. Когато всичко се скапеше, това го объркваше, защото не можеше да си спомни в кой момент е тръгнало на зле: все още беше убеден, че може да приложи формулата правилно.

Но майка му беше дошла от Централата и двамата се бяха срещнали в една зала за съвещания, която вероятно се подслушваше. Дали и Гласът бе пътувал с нея, затворен в соленоводен аквариум в съседната стая? Навън беше студено и тя носеше палто, наметка и шал над професионалния си делови костюм и черните обувки на високи токчета. Свали наметката си и я сложи в скута си, но остана с шала. Изглеждаше така, сякаш всеки миг можеше да скочи от стола и да излети през вратата, преди той да успее да щракне с пръсти. Бяха минали пет години от последната им среща — както можеше да се предположи, не успя да се свърже с нея по повод погребението на бившия й съпруг — но тя бе остаряла съвсем малко, все още имаше буйна кестенява коса като на фотомодел и леко пресметливи сини очи, взиращи се от лице, което бръчиците бяха засегнали само покрай очите и на челото, скрити от косата.

— Все едно сме се върнали вкъщи, нали, Джон? — каза тя, като го смушка. Искаше и той да го каже, сякаш синът й беше раче, вкопчено в скала, а тя — чайка, която го увещава да се пусне. — Ще се чувстваш удобно в тази обстановка. Ще се чувстваш удобно сред хората.

Той се опитваше да потисне гнева си, примесен с противоречиви чувства. Как би могла да знае, независимо дали беше права или грешеше? Тя никога не беше до него, въпреки че имаше право на посещения. Бяха само двамата с баща му, който вече започваше да се разпада, да прекалява с яденето, да прекалява малко и с пиенето. Поредица от флиртове след приключването на развода, а може би и преди това, а може би той беше твърде наивен; а после нещо като строго целомъдрие, доколкото Контрол знаеше, в което баща му се посвети отново на изкуството си… само дето никой не го искаше. Подреждането на нещата и заминаването за колежа му донесоха виновно облекчение, защото вече не му се налагаше да живее в тази атмосфера.

— И какво ще правя, удобно настанен в този свят, който така добре познавам?

Тя му се усмихна. Искрено. Той знаеше разликата, защото много пъти бе страдал от притъпената жълтеникава светлина на фалшивата усмивка, с която се опитваше да претопли обичта му към себе си. Когато се усмихнеше искрено, когато наистина го мислеше, лицето на майка му се озаряваше от красота, която изненадваше всеки, който я видеше, сякаш обикновено криеше истинския си аз зад маска. А хората, които винаги бяха искрени, рядко получаваха признание за това си качество.

— Това е шанс да се представиш по-добре — каза тя. — Възможност да заличиш миналото.

Миналото. Коя част от миналото? Назначението на север беше десетото подред в рамките на петнайсетина години, което означаваше, че „Съдърн Рийч“ щеше да бъде единайсетото. Имаше много причини; винаги имаше причини. Или в неговия случай, една причина.

— Какво ще трябва да правя?

Щом не можеше да го изкопчи от нея, сигурно нямаше да му хареса. Но вече му беше омръзнало еднообразието в сегашната му работа, която се беше оказала свързана по-малко с ремонти и повече с пребоядисване на фасади. Беше му омръзнала и политиката в офиса. Може би това винаги е било проблем за него.

— Чувал ли си за „Съдърн Рийч“?

Беше, най-вече от колеги, които някога са работили там. Неясни алюзии, придържащи се към версията за екологична катастрофа. В най-добрия случай, слухове за верига от управляващи ексцентрици. Слухове със значителни вариации, намекващи, че има и нещо повече. Но пък то винаги имаше. Не знаеше дали думите на майка му са го развълнували или не.

— И защо аз?

В усмивката, предшестваща отговора й, имаше нотка на тъга или съжаление, или нещо друго, което накара Контрол да отмести поглед. Преди да замине завинаги, имаше кратък период, в който, когато беше на мисия, я биваше да му пише дълги писма на ръка — почти толкова, колкото него го биваше да не намира време или потребност да ги чете. Но ги пазеше, защото знаеше, че тя има опасна професия и че един ден писмата може да бъдат единственото, което му е останало от нея. Сега обаче едва ли не му се искаше да му беше писала за „Съдърн Рийч“ в писмо, вместо да му говори лично.

— Защото съкращават отдела, макар може би да не го знаеш, и ти ще бъдеш на дръвника. И защото „Съдърн Рийч“ е подходящо място за теб.

Онова парене под лъжичката. Поредната промяна. Поредният нов град. Истината беше, че откакто постъпи на служба, Контрол почти никога не се чувстваше като светкавица. Често се чувстваше натежал и съзнаваше, че може би майка му също се чувства така. Че се преструва на невъзмутима и безтегловна, че крие от него тежестта на информацията, на историята и контекста. Всички онези неща, които те изхабяват, дори когато се балансират от електричното усещане, че си от онази страна на границата, от която знаеш неща, неизвестни за никой друг.

— Това единствената възможност ли е?

Разбира се, че беше единствената, щом не бе споменала за други. Разбира се, че беше единствената, тъй като тя едва ли би изминала целия този път, само за да го види. Той знаеше, че е черната овца, че липсата му на напредък се отразява зле и на нея. Представа си нямаше какви междуособни войни води на по-високите нива на тайните отдели, толкова далеч от неговия достъп, че със същата сила можеха да се намират някъде в облаците, сред ангелите.

— Не е честно, Джон, знам. Но това може и да е последният ти шанс. — Сега не се усмихваше. Изобщо не се усмихваше. — Поне е последният шанс, който аз мога да ти издействам.

За постоянно назначение, край на номадския живот или по принцип? За да се задържи в агенцията?

Не посмя да я попита; студеният страх, който бе посяла в него, проникна твърде дълбоко. Той не беше подозирал, че има нужда от последен шанс. Страхът стигна толкова дълбоко, че изтласка повечето въпроси от съзнанието му. Нямаше време да се запита дали тя е дошла само за да направи услуга на сина си. Може би самата тя имаше нужда той да приеме назначението.

Примамката, която трябваше да залъже страха му, поднесена нехайно и в идеалния момент, за да не може да даде друг отговор:

— Не искаш ли да знаеш повече от мен? Ако приемеш, точно това ще стане.

Вярно беше. Искаше.

Когато каза „да“ за „Съдърн Рийч“, тя изненадващо го прегърна.

— Колкото си по-близо, толкова по-безопасно е — прошепна тя в ухото му.

По-близо до какво?

Тя ухаеше смътно на скъп парфюм, чийто аромат донякъде му напомняше на сливовите дървета в стария двор в къщата, в която някога живееха всички заедно. Малката градинка, която напълно бе забравил до този момент. Люлката. Маламутът на съседа, който вечно го гонеше, макар и без особен ентусиазъм, по тротоара.

Когато възникнаха въпросите, вече беше късно. Тя си бе сложила наметката и си беше тръгнала, все едно никога не е идвала.

Естествено, влизането и излизането й не бяха документирани.

 

 

Когато спря пред къщата, над Хедли вече бе паднал здрач, бележещ началото на нощното избавление от жегата. Жилището, което беше наел, се намираше на около километър и половина нагоре по лекия склон на хълмовете, свършващ ниско на брега на реката. Малка къща от кедрово дърво, боядисана в светлосиньо, с бели капаци на прозорците, поизкривени от топлината. Имаше две бани, голяма спалня, дневна, кухня, кабинет и ограден заден двор. Интериорът беше изпълнен в преситен, но приятен ретро стил. Отпред имаше градина с билки и петунии, която преминаваше в малка морава до алеята.

Докато се качваше по стъпалата към входната врата, от храстите изскочи Ел Чорисо и се хвърли в краката му. Ел Чорисо беше огромна черно-бяла котка, аналог на товарния кон в котешкото семейство, кръстен така от баща му. Някога семейството имаше прасе на име Ел Гато и баща му реши да се пошегува. Контрол го взе за домашен любимец преди около три години, когато ракът се влоши толкова, че Ел Чорисо се превърна в бреме. Той винаги бе живял едновременно вътре и вън и Контрол беше решил да му осигури същата възможност и в новата обстановка. Очевидно това беше правилото решение; Ел Чорисо, или „Чори“, както го наричаше Контрол, изглеждаше жизнен и самоуверен, въпреки че дългата му козина вече беше сплъстена и мръсна.

Двамата влязоха заедно вътре и Контрол му сипа малко пастет в кухнята, погали го няколко минути и изслуша съобщенията си на линията за „цивилни“. Имаше само едно съобщение: от Мери Филипс, приятелката му, с която скъсаха преди около шест месеца — искаше да се увери, че преместването му е минало без проблеми. Заплашваше, че ще мине да го види, макар да не й бе казал точния адрес и тъкмо бе свикнал отново да спи сам. „Без лоши чувства“; дори не помнеше дали той е скъсал с нея или тя — с него. Обикновено нямаше лоши чувства, което му се струваше странно и нередно. Не трябваше ли да има? Имаше толкова приятелки, колкото пощенски адреси; те обикновено не преживяваха местенето или предпазните мерки, или необичайния му режим, или просто не бе открил подходящата жена. Не можеше да бъде сигурен; цикълът се повтаряше, а той се мъчеше да изстиска колкото може повече сила и интимност от първите месеци на връзката, въпреки че предчувстваше как ще свърши всичко. „Ти си странен играч“, бе казала еднодневката преди Мери, но той всъщност не беше истински играч. Не знаеше какъв е.

Не отговори на обаждането. Вместо това отиде в дневната и се отпусна на дивана. Чори се сгуши до него и той разсеяно го погали по главата. Дълго седя така, заслушан в звуците на мушитрънчето или някаква друга твар пред прозореца. По някое време се чу зовът на присмехулника и радостното цвърчене на прилепите, които излизаха на нощен лов на насекоми. Прилепите вече не се срещаха толкова често.

Беше толкова близо до всичко, което познаваше от юношеските си години. Реши, че това ще му бъде утеха, заедно с къщата, която му помагаше да повярва, че тази работа ще бъде по-трайна. Но принципът „винаги имай изходна стратегия“ беше закон, който майка му повтаряше до припадък още от първия ден на обучението му, затова във фалшивото дъно на куфара му беше скрит стандартният пакет. Освен стандартното оръжие, което носеше, в пакета имаше още един пистолет, паспорти и пари.

Контрол вече беше разопаковал багажа си — още една причина да не иска хотелска стая или апартамент. Мисълта да остави повечето от нещата си на нечие съхранение беше буквално болезнена. На полицата над камината, служеща най-вече за красота, беше поставил дъска за шах с малки, ярко оцветени дървени фигурки — последният редут на баща му. След упадъка на кариерата му продаваше такива на местни магазинчета за занаяти и работеше в общинския център. През последните десет години от живота му се случваше колекционер да купи някоя от огромните арт инсталации в задния двор на къщата, но това беше по-скоро като навестяване от призрак, от пътешественик във времето, отколкото знак за възраждане на интереса. Дъската за шах, замръзнала във времето, отразяваше развоя на последната им игра.

Ако не се вдигнеше от дивана, щеше да си остане там цяла нощ. Затова отиде в стаята си и обу къси панталони, тениска и маратонки. Чори го гледаше така, сякаш искаше да отиде с него.

— Знам, знам, току-що се прибрах. Но ей сега пак ще се върна.

Контрол излезе, като реши да остави Чори вътре, сложи слушалките си, пусна си някаква любима класическа музика и тръгна по улицата под мъждивата светлина на уличните лампи. Мракът се беше сгъстил и над реката беше останала само мъглявина от синьо, а светлините на домовете и офисите над отразеното сияние на града избутваха звездите нагоре в небето. Жегата се беше оттеглила, но настойчивото скрибуцане на щурците и другите насекоми връщаха призрака й обратно.

Нещо веднага го стегна отляво, но той знаеше, че ще се оправи. Вървеше бавно и попиваше квартала, съставен предимно от малки къщички като неговата с високи храсти вместо огради и улици, успоредни на билото на хълма и свързани от други улици, спускащи се право надолу. Нямаше нищо против витиеватия им вид, искаше просто да походи пет-шест километра. От някои къщи се носеше наситено ухание на орлови нокти. Навън бяха останали много малко хора с изключение на неколцина насядали по люлките, разхождащи кучета и двама скейтбордисти. Повечето му кимаха, когато минаваше покрай тях.

Когато ускори крачка и влезе в ритъм, спускайки се все по-надолу към реката, Контрол установи, че състоянието му вече позволява да мисли за изминалия ден. Спомни си срещите и най-вече разпита на биолога. Постоянно се връщаше към информацията, която го беше заляла; която бе позволил да го залее. Утре го чакаше още, вдругиден също, и без съмнение известно време щеше да продължи да постъпва нова информация, преди да започнат да се оформят каквито и да било изводи.

На този етап можеше да се опита да не се ангажира. Можеше да се опита да съществува само на някакво абстрактно ниво на управление и администрация, но не вярваше, че Гласът иска това от него, нито че помощник-директорът ще му позволи. Как можеше да бъде директор на „Съдърн Рийч“, ако не разбираше дълбоко в себе си срещу какво са изправени служителите му? Вече беше планирал поне три разговора с биолога през седмицата, както и разходка до входа към Зона X на границата. Знаеше, че майка му би очаквала да подреди приоритетите си според ситуацията на място.

Мисълта за границата не го напускаше. Абсурдът на факта, че съществува в този свят едновременно с градчето, в което тичаше, с музиката, която слушаше. С кресчендото на струнните и духовите инструменти.

Границата беше невидима.

Не допускаше половинчати неща: щом я докоснеш, те всмукваше в себе си (или през себе си?).

Имаше ясни граници, включително на около километър и половина навътре в морето. Военните бяха разположили плаващи прегради и постоянно патрулираха в района.

Замисли се, докато прескачаше малка, обрасла с кудзу стеничка, и свиваше напряко между улиците по ронливо каменно мостче. Замисли се за тези неспирни патрули: дали някога са виждали нещо във вълните или животът им е мъчителен низ от едни и същи сиво-сини детайли ден след ден.

Границата се простираше на около сто и двайсет километра навътре в сушата от фара и приблизително на шейсет километра на изток и още толкова на запад по брега. Нагоре свършваше непосредствено преди тропосферата, а под земята — над астеносферата.

В нея имаше врата или проход към Зона X.

Може да не е била създадена от онова, което бе създало Зона X.

Мина покрай магазин за хранителни стоки, аптека, квартален бар. Пресече улицата и едва не се блъсна в една жена на велосипед. Когато се налагаше, слизаше от тротоара и тичаше по края на улицата, воден от желанието да стигне по-скоро до реката. Не бързаше да тича обратно нагоре.

Човек не можеше да се промъкне под границата в морето. Не можеше да прокопае тунел под нея в сушата. Не можеше да проникне през нея с никакви най-съвременни инструменти, радари и сонари. На сателитните снимки се виждаше само пустош, вероятно в реално време, без нищо необичайно. Въпреки че това беше оптична илюзия.

През нощта, когато се появи, границата отнесе кораби, самолети и камиони: всичко, което се озова на въображаемата, но твърде реална в онзи миг линия, а в следващите часове, макар никой да не разбираше какво става, всички знаеха, че трябва да стоят надалеч. Жалните стонове на метала и вибрациите на двигателите, които още работеха, докато изчезваха… в нещо, някъде. Димяща, апокалиптична гледка, в която бронираните вишки на боен кораб „се стопяват в нищото“, по думите на един очевидец. Последните шокирани видео- и радиосъобщения от мъжете и жените на борда, докато повечето тичат назад, преследвани от надигаща се, бурна вълна, която на зърнистия запис от хеликоптера прилича на огромно същество, изскачащо от водата. Защото ще изчезнат и нищо не могат да направят, а всичко е още по-усложнено от мъглата. Някои обаче просто стоят на мястото си, гледат как корабът им се разпада, а после преминават или умират, или отиват някъде другаде или… Контрол не можеше да си го представи.

Хълмът се изравни и той отново се озова на тротоара. Сега покрай него се редяха пазари, вериги магазини, хора, пресичащи на светофарите, хора, качващи се на колите си по паркингите… докато не стигна пътя преди реката — мъглявина от ярки светлини и още пешеходци, някои пияни — пресече го и се озова в тих квартал от мобилни жилища и малки къщички от бетонни блокчета. Вече се потеше обилно въпреки прохладата. В един двор правеха барбекю и всички се наредиха да го гледат, докато минаваше покрай тях.

Както ставаше през целия ден, мислите му се върнаха към биолога. Към потребността да разбере какво е видяла и преживяла в Зона X. Знаеше, че помощник-директорът може да направи нещо повече от това, да заплашва, че ще я отпрати. Знаеше, че помощник-директорът иска да използва тази несигурност, за да го накара да взима неразумни решения.

Еднопосочната улица, опасана с треви и посипана с чакъл, го отведе до реката. Той излезе от обгърналите го като ореол клони и се озова на разклатен понтон. Присви колене, за да запази равновесие. В края на понтона беше вързан катер. В реката се виждаха няколко светлинки, събрани тук-там в групички — нищо в сравнение с гърмящия прибой на светлини от лявата му страна и крайбрежната алея, над която бдяха глупави псевдовикториански стълбове, увенчани с лампи с вид на размазани рохки яйца.

Някъде отвъд реката наляво се простираше Зона X — на много километри разстояние, но някак си се виждаше като тежест, като сянка, като блещукане. Експедиции са отивали и са се връщали или не са се връщали, още докато е бил в гимназията. По това време и психологът се е издигнала до директорското място. Една цяла тайна история се е разигравала, докато той и приятелите му са пътували до Хедли с намерението да изпият по няколко бири и да намерят купон, може и в обратния ред.

В деня преди да се качи на самолета за „Съдърн Рийч“, се обади майка му. Поговориха малко за връзката му с Хедли. „Познавах мястото, защото ти беше там — каза му тя. — Но ти не го помниш.“ Не, не помнеше. И не знаеше, че тя също е работила за кратко в „Съдърн Рийч“ — факт, който едновременно го изненада и не го изненада. „Работех там, за да бъда близо до теб“, обясни тя и нещо в сърцето му се отпусна, сякаш не беше сигурен дали да й вярва.

Защото беше много трудно да се каже. По онова време получаваше отложените й във времето истории от предишни назначения. Опита се да превърти лентата, да си спомни кога му е разказвала маскираната история за „Съдърн Рийч“, ако изобщо я е споменавала. Не можа да открие нищо, а може би паметта му не желаеше да му го предостави. „Какво работеше там?“, попита той, но единствената дума в отговор прозвуча като стена: „Секретно“.

Той спря музиката и се заслуша в квакането на жабите, плисъка на водата в катера и бриза, галещ реката. Тук мракът беше по-завършен и звездите изглеждаха по-близо. Течението беше по-бързо през деня, но земеделските отпадъци създаваха тиня, която го забавяше и променяше живота и хабитатите в него. В тъмнината на отсрещния бряг се криеха хартиени фабрики и останки от някогашни заводи, които продължаваха да замърсяват подпочвените води. И всичко това се стичаше във все по-киселинните морета.

Над реката се разнесе далечен вик и още по-далечен отговор. Нещо дребно изсумтя и се запровира през тръстиките от дясната му страна. В дълбоката глътка свеж въздух се долавяше слаба, но остра миризма на блато. Това беше от онези места, на които би го завел баща му, за да карат кану, когато беше тийнейджър. Не беше сред истинската дива природа, а приятно близо до цивилизацията, но и достатъчно отделено от нея, за да се усеща границата. Това искаха повечето хора: да бъдат близо, но не и да принадлежат. Не желаеха плашещата неизвестност на „непокътнатата пустош“. Но не желаеха и бездушен изкуствен живот.

Сега той пак беше Джон Родригес, съблякъл Контрол от себе си. Джон Родригес, син на скулптор, чийто дядо дошъл в тази страна, за да намери по-добър живот. Син на жена, която живееше в сложния свят на тайните.

Когато тръгна обратно по хълма нагоре, вече мислеше дали не трябва просто да изпълни изходната си стратегия още сега. Да натовари багажа си в колата и да си тръгне, за да не види повече нито помощник-директора, нито каквото и да било от всичко това.

Винаги започваше добре.

Можеше и да не свърши така.

Но той знаеше, че когато се съмне, отново ще бъде Контрол и ще се върне в „Съдърн Рийч“.