Джеф Вандърмиър
Агенцията (4)

003: Преработване

По-късно, след като остави Уитби в неговия си свят и се върна в кабинета си, Контрол направи втори оглед за бръмбари. После се приготви да се обади на Гласа, който изискваше доклади на определени интервали от време. Разполагаше със специален мобилен телефон за целта, който само издуваше още повече чантата му. Десетината случаи, в които бе разговарял с Гласа преди идването си в „Съдърн Рийч“, той/тя можеше да е някъде наблизо, да го наблюдава през скрити камери или да се намира на хиляди километри разстояние — дистанционен шеф на един-единствен агент.

От тези случаи Контрол не си спомняше много други неща, освен чистата информация, но разговорите с Гласа го изнервяха. Провери коридора и заключи вратата, а докато набираше номера, се изпоти няколко пъти. Нито майка му, нито Гласът му бяха казали какво се очаква от докладите. Майка му беше споменала, че Гласът може да го отстрани от мястото му, без да се консултира с нея. Той се съмняваше в това, но беше решил засега да й повярва.

Гласът, както винаги, беше рязък и преправен с филтър. Преправен от съображения за сигурност или защото той можеше да го познае? „Вероятно никога няма да разбереш кой е Гласът — беше казала майка му. — Избий този въпрос от главата си. Съсредоточи се върху нещата пред себе си. Прави това, което правиш най-добре.“

Но какво беше това? И как би накарало Гласа да мисли, че е свършил добра работа? Вече си представяше Гласа като мегалодон или друг левиатан в някакъв аквариум, пълен със солена вода, в мазето на някоя черна станция, толкова тайна и лабиринтова, че никой вече не помни целта й, макар да продължават да изпълняват ритуалите й. Като мозък в прозрачен съд от научнофантастичен филм. Контрол обаче се съмняваше, че Гласът или майка му ще намерят това за смешно.

Гласът използваше истинското име на Контрол, което в началото го объркваше, защото толкова бе свикнал с прякора си, че името му сякаш принадлежеше на друг човек. Не можеше да спре да потропва с левия си показалец по попивателната на бюрото си.

— Доклад — каза Гласът.

— По какъв начин? — гласеше незабавният и, длъжен бе да признае, безсъдържателен отговор на Контрол.

— Думите ще свършат работа — отвърна Гласът, който звучеше като чакъл, хрущящ под тежки обувки.

Контрол започна да излага в резюме преживяванията си до момента, като започна с резюме на резюмето, което бе получил за състоянието на нещата в „Съдърн Рийч“.

Някъде по средата обаче започна да губи инерция — беше ли вече докладвал за бръмбарите в кабинета си? — и Гласът го прекъсна.

— Разкажете ми за учените. Искам да знам повече за научния отдел. Днес сте се срещнали с тях. Как е положението там?

Интересно. Значеше ли това, че Гласът има и други очи в „Съдърн Рийч“?

Контрол му разказа за посещението си в научния отдел, но облече впечатленията си в дипломатичен език. Ако говореше с майка си, Контрол щеше да каже, че учените са развалина, дори като за учени. Ръководителят на отдела, Майк Чейни, който преди е бил жена, сега беше нисък, набит, около петдесетгодишен бял мъж с рокерско яке, тениска и дънки, късо подстригана сребриста коса и гърмящ, приветлив глас. Акцент, роден някъде на север, който от време на време преминаваше в заучен южняшки говор. Бръчките отстрани на устата му се съчетаваха със сключените вежди и превръщаха лицето му в буквата „X“ — участ, с която той непрекъснато се бореше, като винаги се усмихваше.

Заместникът му, Дебора Дейвидсън, също беше физик: стройна жена тип джогър, която всъщност беше отслабнала чрез пушене. Скрибуцаше насам-натам с червена карирана риза с къси ръкави и тесни кафяви кадифени джинси, стегнати с широк, тежък кожен колан. По-голямата част от това бе скрита от изтъркано черно сако с огромни подплънки на раменете, които издаваха възрастта му. Ръкостискането й беше като на студена, мъртва риба и Контрол с усилие отдръпна ръката си.

Способността на Контрол да запомня нови имена се изчерпа с Дейвидсън. Кимна неопределено на химика, епидемиолога, психолога и антрополога, натъпкани в малката съвещателна зала за срещата. Отначало му се стори, че изборът на това място е проява на неуважение, но после осъзна, че греши. Не, те се чувстваха като котка, срещнала хищник — опитваха се да изглеждат по-големи, в случая като смалят обстановката.

Никой от новите хора нямаше какво да добави, макар той да остана с чувството, че биха били по-открити на четири очи. Иначе това си беше представление на Чейни и Дейвидсън с няколко забележки от антрополога. От начина им на говорене оставаше с усещането, че ако научните им звания бяха медали, щяха да си ги закачат по някакви квазивоенни униформи — например, по престилките, които им липсваха. Но той разбираше импулса им, съзнаваше, че това е само част от дългия разказ: отнемането малко по малко на обширната им някога територия.

Грейс очевидно им беше казала — може би наредила? — да омаят Контрол с обичайното си сладкодумие, което той прие като хитрост или в най-добрия случай, губене на време. Но те като че ли нямаха нищо против шоуто. Напротив, наслаждаваха се като ентусиазирани фокусници, жадни за публика. Контрол виждаше смущението на Уитби, който се беше свил в далечния ъгъл на помещението.

„Черешката на тортата“, както се шегуваше баща му, беше филм за бели зайци, изчезващи през невидимата граница: нещо, което сигурно бяха показвали безброй пъти, съдейки по гладките им коментари.

Събитието бе настъпило около 1995 година, а Контрол беше попаднал на него сред другите данни, свързани с невидимата граница между Зона X и света. Притеснени от липсата на напредък, учените бяха пуснали две хиляди бели зайци на една поляна на петнайсетина метра от границата и ги бяха подгонили право към нея. Освен стойността на наблюдението на прехода на зайците от едната към другата страна на границата, научният отдел бе хранил известна надежда, че едновременното или почти едновременното проникване на толкова много „живи същества“ може да „претовари механизма“ на границата, да го накара да даде на късо, дори локално, само на това място. Това би значело, че границата може да бъде претоварена, също като електропреносна мрежа.

Преходът на зайците беше документиран не само със стандартен видеозапис, но и с малки камери, прикрепени на главите на някои зайци. Така полученият филм беше монтиран с разделен екран, забавен каданс и бързо преминаване напред за по-голям драматичен ефект, което му придаваше странно небрежен вид в сравнение със суровия материал. Като че ли дори на режисьора му се бе приискало да олекоти събитието, да намери начин със загатнатата си непочтителност да затвори очи за него. Контрол знаеше, че видео- и дигиталната библиотека съдържа над сто хиляди записа на изчезващи зайци. Зайци, които скачат и се блъскат един в друг, образувайки нестабилни заешки пирамиди в нежеланието си да прекосят границата.

В основния филм, независимо дали вървеше с нормална скорост или на забавен кадър, имаше нещо сухо и рязко. Зайците тичаха на зигзаг пред хора с широки предпазни костюми, които ги бяха заградили в полукръг. Хората приличаха на анонимни, облечени в бяло полицаи за борба с безредиците и държаха дълги бели щитове, свързани като стена, която да пази тях и да отблъсква зайците. Неонова червена линия на земята бележеше четири и половина метровата преходна зона между света и Зона X.

Някои зайци се измъкваха по краищата на полукръга или с лудешки скокове прескачаха стената от щитове, която ги изтикваше напред. Повечето обаче не успяваха да избягат. Те биваха избутани до границата и в бяг или в скок изчезваха в мига, в който се удареха в нея. Нямаше вълни, нямаше експлозии на кървища и органи. Просто изчезваха. Близките кадри на забавен каданс разкриваха микросекунда на преход, в която половината или четвърт от заека все още се виждаше на екрана, но само стопкадърът показваше действителния момент между там и не-там. На един кадър се виждаха задните части на около четирийсет блъскащи се зайци, повечето по средата на скок, лишени от глави и торсове.

Филмът, който му пуснаха учените, нямаше озвучаване, само глас на диктор, но Контрол знаеше, че на оригиналните записи се чуват ужасяващите писъци на зайците, след като първите изчезват през границата. Пронизителни викове и масова паника. Ако не бяха го спрели, Контрол щеше да види как последните зайци толкова яростно се съпротивляват, че се изправят на задните си крака, бият се, скачат, хапят и дращят… щеше да види как бялото на щитовете се опръсква в червено, а учените от слисване разделят стената от щитове и поне двеста зайци се пръсват в неизвестност.

Камерите, прикрепени към главите на зайците, показваха още по-малко. На тях, като на неизползвани кадри от масови бойни сцени, се виждаха бутовете и долните части на задните лапи на отчаяно бягащи зайци и подскачащи пейзажи, докато всичко не притъмня. Нямаше видеозаписи от зайците, прекосили границите, макар че бегълците размътваха проблема — блатата от двете страни изглеждаха много подобни. От „Съдърн Рийч“ бяха положили много усилия да проследят бегълците, за да разберат дали получават кадри от другата страна на границата.

Следващата експедиция в Зона X, изпратена седмица след експеримента, не беше намерила и следа от белите зайци, живи или мъртви. Други подобни експерименти, в значително по-малък мащаб, също не бяха дали никакъв резултат. Контрол не бе пропуснал и възмутената забележка на един еколог в една от папките за събитието, която гласеше: „Какво, по дяволите, става? Това е инвазивен ВИД. Би следвало да контаминира Зона X.“ Защо? Нима онова, което бе създало Зона X, щеше да го допусне? Контрол се опита да отблъсне абсурдна мисъл: как след години Зона X изпраща обратно заек с човешки ръст, който не помни нищо, освен функцията си. Повечето фокусници бездруго се кискаха на неподходящи места, сякаш за да му покажат, че са направили най-забележителния си номер. Но той беше чувал и преди този нервен смях. За някои беше сигурен, че въпреки дистанцията на времето, филмът все още ги смущава.

Някои от хората, организирали експеримента, бяха уволнени, други — преместени. Изминалото време сякаш придаваше иконичен образ на фарса, защото това бяха благородните останки от научния отдел, които му показваха с подчертан ентусиазъм нещо, което се беше оказало пълен провал. Имаха и други неща за показване — данни и проби от Зона X под стъкло — но то не добави нищо към онова, което вече бе прочел в документите, информация, която можеше да провери по-късно на спокойствие.

В определен смисъл Контрол не съжаляваше, че е видял филма. Беше облекчение на фона на това, което го чакаше в отдела. Записите от първата експедиция, участниците в която без един бяха загинали, които трябваше да прегледа по-късно през седмицата като основна улика. Но не му харесваше нюансът в презентацията, който му напомняше на фукането на член на братство в колежа: „Глей’ к’во изпратихме през границата! Глей’ к’ъв номер свихме!“ Налейте евтина бира. Пийте на екс за всеки бял заек, който видите.

Когато си тръгваше, всички застанаха в неловка редица, сякаш щеше да ги снима, и един по един стиснаха ръката му. Едва когато двамата с Уитби отново се озоваха на стълбите и минаха покрай смразяващите черни ръкавици, осъзна какво е особеното. Всички стояха изправени с прекалено сериозни изражения. Сигурно са си мислили, че е дошъл, за да съкрати още повече отдела им. Че ще оценява работата им. По-късно, докато събираше част от бръмбарите от бюрото си на път да извърши нещо лошо, преди да се обади на Гласа, си помисли дали всъщност не са се страхували от нещо съвсем друго.

Контрол разказа по-голямата част от тези неща на Гласа с нарастващо чувство за безполезност. В повечето от тях нямаше нито логика, нито нещо ново — той просто редеше думи, за да говори нещо. Не спомена, че някои от учените използваха словосъчетанието „екологична благодат“ за Зона X със смущаващия и демотивиращ подтекст „Трябва ли да се борим срещу това?“ Все пак там цареше „непокътната пустош“ и нямаше никакви създадени от хората токсини.

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — кресна Гласът в края на научния доклад, като прекъсна собственото си постоянно мърморене в далечината… Контрол за миг отдръпна слушалката от ухото си, без да знае с какво е предизвикал тази реакция, докато не чу: — Извинете. Полях се с кафе. Продължавайте.

Кафето донякъде развали образа на мегалодона в съзнанието на Контрол и му беше нужна секунда време, за да си събере отново мислите.

Гласът просто скочи напред, сякаш започваха отначало:

— Какво е психичното ви състояние към момента? В ред ли е домът ви? Какво ще бъде необходимо според вас?

На кой въпрос да отговори?

— Оптимистично? Но няма да знам, докато не получат повече нареждания, структура и ресурси.

— Какво е впечатлението ви за предишния директор?

Човек, който трупа боклуци. Ексцентрик. Загадка.

— Ситуацията е сложна и от първия си пълен ден…

— КАКВО Е ВПЕЧАТЛЕНИЕТО ВИ ЗА ПРЕДИШНИЯ ДИРЕКТОР? — разнесе се полукрясък, полувой от другата страна на линията, като че ли виелица вдигна чакъл във въздуха.

Контрол усети как пулсът му се ускорява. И преди бе имал шефове, които трудно овладяват гнева си, а фактът, че този не стои пред него, не подобряваше положението.

Избълва наведнъж всичките си първи впечатления.

— Изгубила е всякакъв здрав разум. Изпуснала е нишката. Методите й към края са били ексцентрични и ще трябва известно време, за да…

— ДОСТАТЪЧНО!

— Но аз…

— Не говорете лошо за мъртвите.

Последното беше изречено с шепот като дребни камъчета. Въпреки филтъра се долавяше чувство на скръб или Контрол просто приписваше на Гласа собствените си чувства.

— Да, сър.

— Следващия път очаквам да ми съобщите нещо по-интересно — каза Гласът. — Нещо, което не знам. Разпитайте помощник-директора за биолога. Например.

— Да, сър — повтори Контрол. — Хм… като стана дума за помощник-директора…

Той изложи накратко проблема от изминалата сутрин — отпращането на антрополога и геодезиста и вероятността Грейс да има контакти в Централата, които биха могли да им създадат проблеми.

— Ще проверя — отвърна Гласът. — Ще се погрижа. — Следващите фрази може би бяха предварително записани, защото звучаха някак повтарящо се. — И помнете, наблюдавам през цялото време. Затова наистина помислете какво може да не знам.

Цък.

 

 

Имаше едно нещо, което учените му бяха казали и което беше полезно и неочаквано, но не го спомена на Гласа, защото то като че ли спадаше към категорията на обществените тайни.

В опит да отклони темата на разговора от неуспешния заешки експеримент Контрол ги попита за настоящите им теории за границата, колкото и невероятно да звучат.

Чейни се покашля един-два пъти, огледа се и започна:

— Иска ми се да можех да се изкажа по-определено, много спорим по въпроса, защото има толкова неизвестни… но… лично аз не вярвам, че границата непременно идва от същия източник като онова, което преобразява Зона X.

— Какво?

Чейни направи гримаса.

— Не ви виня, често чувам този отговор. Искам да кажа, няма доказателства, че… присъствието… в Зона X е създало и границата.

— Разбрах това, но…

Тогава се обади и Дейвидсън:

— Не сме имали възможност да изследваме границата по същия начин, както пробите от вътрешността на Зона X. Но успяхме да направим някои измервания и, без да ви отегчаваме с данните, границата има достатъчно различен състав, за да подкрепи тази теория. Изглежда очевидно, че е настъпило едно Събитие, което е създало Зона X, а след това, сравнително скоро, е настъпило второ Събитие, което е създало невидимата граница, но то…

— И те не са свързани? — прекъсна го невярващо Контрол.

Чейни поклати глава.

— Може би само доколкото Събитие 2 почти със сигурност е било реакция на Събитие 1. Но може би някой друг е създал границата.

Контрол отново забеляза нежеланието им да кажат „извънземно“ или „нещо“.

— Което означава — заключи той, — че този втори фактор се е опитал да ограничи последствията от Събитие 1?

— Именно — потвърди Чейни.

Контрол за пореден път потисна силното си желание просто да стане и да си тръгне.

— Ами входът към Зона X, през границата? Как го направихте?

Чейни се намръщи, хвърли безпомощен поглед към колегите си и тъй като никой от тях не се притече на помощ, лицето му отново доби вида на буквата X.

— Не сме го направили. Намерихме го. Един ден той просто се оказа… там.

В Контрол се надигна гняв. Отчасти защото първоначалните сведения на помощник-директора бяха толкова неясни, но и защото самият той бе приел много неща за дадени. Но най-вече защото от „Съдърн Рийч“ бяха изпращали експедиция след експедиция през врата, която не са направили, към бог знае какво, с надеждата, че всичко ще бъде наред, че хората ще се приберат живи и здрави, че онези зайци не са се разпаднали на съставните си атоми и не са се върнали към най-първичното си състояние сред агонизиращи мъчения.

— Фактор 1 или Фактор 2? — попита той Чейни. Много му се искаше биологът да бе присъствала на този разговор; вече имаше нови въпроси към нея.

— Моля?

— Кой от двамата създатели на Събития е отворил врата в границата според вас?

Чейни сви рамене.

— Боя се, че не мога да отговоря. Защото не знам дали основната му цел е била да пусне нещо вътре или да позволи на нещо да излезе навън.

Или и двете.

 

 

Контрол настигна помощник-директора, докато вървеше по един от множеството коридори, които така и не успяваше да свърже в обща мрежа. Мъчеше се да намери отдела по човешки ресурси, но все още не можеше да си представи картата на сградата, а и беше малко объркан от разговора с Гласа.

Откъслечните разговори, които дочуваше по коридорите, не му вършеха особена работа, защото намекваха за улики, чийто контекст все още не познаваше. „Докъде стига според теб?“ „Не, не знам, не съм експерт.“ „Ако щеш, ми вярвай.“ Грейс също не му помогна. Щом се изравни с нея, тя започна да го притиска, може би за да покаже, че е също толкова силна и висока като него. Миришеше на някакъв парфюм с изкуствен аромат на лавандула, от който му се докиха.

След като отговори на въпросите й за срещата с учените, Контрол я нападна, преди да е успяла да се измъкне.

— Защо не искахте биолога в дванайсетата експедиция?

Тя се спря, оставяйки известно разстояние помежду им.

— Кой ви го каза?

Хубаво, имаше желание за разговор.

— Какво имахте предвид? Защо не желаехте тя да участва?

От двете страни ги подминаваха служители. Грейс сниши глас:

— Тя нямаше подходящата квалификация. Беше уволнена от пет-шест места. Да, имаше някакъв суров талант, някаква искра, но не беше квалифицирана. Участието на съпруга й в предишната експедиция също я компрометираше.

— Директорът не е била съгласна.

— Как се справя Уитби, между другото? — попита тя вместо отговор и той разбра, че по изражението му се е досетила за източника му на информация. Прощавай, Уитби, че те издадох. Явно обаче разговорът му с Уитби я беше заинтригувал. Означаваше ли това, че Уитби е творение на Чейни?

— Но директорът не е била съгласна — настоя той.

— Не — призна Грейс. Контрол се почуди що за предателство е било това. — Не беше. Тя намираше всичко това за плюсове, смяташе, че прекалено много държим на обичайните критерии за пригодност. Затова отстъпихме.

— Въпреки че е наредила телата от предишната експедиция да бъдат ексхумирани и повторно анализирани?

— Откъде чухте това? — попита тя искрено изненадана.

— Това не говори ли за пригодността на самия директор?

— Не — рязко отрече Грейс. — Не, не говори.

Възхитителна лоялност.

— Тя е подозирала нещо, нали?

Документите показваха, че според Централата дори уникалното заличаване на мозъците на участниците в предишната експедиция да не говори за промяна в Зона X, то може да сочи за някаква промяна в директора.

Грейс въздъхна, сякаш вече й беше омръзнало от него.

— Тя подозираше, че може… да са се променили… след аутопсиите. Но щом питате, значи вече знаете.

— И така ли беше? Бяха ли се променили?

Бяха изчезнали. Възкръснали. Изпарили се в небето.

— Не. Бяха се разложили малко по-бързо от очакваното, но не, не се бяха променили.

Контрол си помисли какво ли е струвало това на директора в уважение и услуги. Интересно му беше дали, когато е съобщила, че заминава с дванайсетата експедиция, някои от служителите са изпитали особен вид виновно облекчение вместо тревога и загриженост.

Имаше още един въпрос, но Грейс беше приключила. Тя се завъртя на токчета и се отдалечи по друг коридор в лабиринта.

 

 

Последваха напразни, не много ентусиазирани усилия да подреди офиса си и да прегледа някои основни доклади, които Грейс му беше подхвърлила, вероятно за да забави напредъка му. От тях научи, че „Съдърн Рийч“ има собствен проектантски отдел за реквизити, натоварен да разработва екипировка за експедициите, която не е в нарушение на протоколите. С други думи, производство на остаряла технология. Научи, че в момента се работи по подобряване на сигурността на помещенията, където настаняват завърналите се участници в експедициите; остарелият модел за наблюдение, който използваха, беше дал системна грешка. Дори му бяха подхвърлили дивиди — от „биолог, специалист по жизнения цикъл“ — което показваше компютърно генерирано сечение на екосистемата в забравеното крайбрежие. Образите бяха създадени като поредица от топографски линии във всички цветове на дъгата. Беше красиво, но такива детайли не му бяха нужни.

В края на деня, на тръгване, Контрол отново срещна Уитби в кафетерията, където той като че ли често се помайваше, сякаш не искаше да седи долу в тъмницата при останалите учени. Или пък те постоянно го изпращаха за нещо, за да го държат надалеч. В помещението беше попаднала малка черна птичка и Уитби я гледаше как пърха между капандурите.

Контрол му зададе въпроса, който не беше успял да зададе на Грейс.

— Уитби, защо се връщат толкова малко дневници от експедициите?

Много, много по-малко от хората.

Уитби все още беше омагьосан от полета на птицата и въртеше глава като котка, за да следи всяко нейно движение. Крайната съсредоточеност на погледа му объркваше Контрол.

— Непълни данни — отвърна Уитби. — Със сигурност прекалено непълни. Но повечето завърнали се казват, че не виждат смисъл. Не смятат, че е важно, или не чувстват необходимост да го правят. Чувството е важната част. Губят потребност да споделят, да предават информация, горе-долу както космонавтите губят мускулна маса. Повечето дневници като че ли се озовават във фара. Известно време това не ни беше приоритет, но когато помолихме следващите експедиции да ни ги донесат, те в повечето случаи дори не опитваха. Човек губи волята, мотивацията си или нещо друго променя приоритетите му. А после става прекалено късно.

Контрол си представи как някой или нещо в Зона X влиза във фара, сяда върху купчина дневници и започва да ги чете вместо „Съдърн Рийч“.

— Мога да ви покажа нещо интересно в една от стаите близо до научния отдел, което има връзка с това — каза Уитби с отнесен глас, без да откъсва очи от траекторията на птичката. — Искате ли да го видите? — Разсеяният му поглед внезапно се фокусира и се спря върху Контрол. Директорът оставаше с усещането, че срещу себе си има двама Уитби и единият дебне в другия. Или дори трима, сгушени един в друг.

— Защо просто не ми разкажете?

— Не. Трябва да ви го покажа. Малко е странно. Трябва да го видите, за да го разберете.

Сега създаваше впечатлението, че едновременно искаше и не искаше Контрол да види загадъчната стая.

Контрол се засмя. Откакто работеше в борбата с вътрешния тероризъм, хората му показваха какви ли не откачени неща. И през този ден чу доста откачени неща.

— Утре — каза той, — ще я видя утре.

Или пък не. Никакви изненади. Никакво удовлетворение за пазителите на странни тайни. Никакви странности, преди да им е дошло времето. Беше видял предостатъчно за един ден; трябваше да се стегне за следващия рунд. Работата при хората, които искаха да му покажат разни неща, бе там, че интересът им към предоставянето на информация понякога се оказваше преплетен с лек воайорски садизъм. Те очакваха Изражението или Реакцията и не ги интересуваше какво е, важното бе да предизвикат смущение. Чудеше се дали Грейс е подучила Уитби след разговора им, дали не му готвят някаква странна шега, като например да си пъхне ръката в дупка с червеи или да отвори кутийка, от която ще изскочи пластмасова змия.

Птичката се спусна в хаотичен полет надолу, трудно проследим на следобедната светлина.

— Трябва да я видите сега — настоя Уитби с някак си жален, обиден тон. — По-добре късно, отколкото никога.

Но Контрол вече му беше обърнал гръб на път към изхода и (благословения) паркинг.

Късно ли? Колко късно беше според Уитби?