Джеф Вандърмиър
Агенцията (2)

001: Падане

Ден първи. Началото на последния му шанс.

— Това ли са оцелелите?

Контрол стоеше до помощник-директора на „Съдърн Рийч“, зад мръсното еднопосочно стъкло, и гледаше трите особи, седнали в стаята за разпити. Завърналите се от последната експедиция в Зона X. Дванайсетата експедиция от този цикъл.

Помощник-директорът — висока, слаба чернокожа жена, не отвърна нищо, което не учуди Контрол. Тя не си беше направила труда да му каже и дума, откакто бе дошъл тази сутрин след понеделника, в който си бе взел почивен ден, за да се настани. Не го беше удостоила и с поглед, освен когато осведоми нея и останалите от екипа, че държи да го наричат „Контрол“, не „Джон“ или „Родригес“. „В такъв случай — отвърна тя след миг мълчание, — вие ме наричайте Пейшънс, не Грейс“^[1], с което развесели присъстващите, макар да го скриха. Смяната на истинското й име с друго, което също носеше смисъл, го заинтригува. „Добре — съгласи се той, — тогава ще ви наричам Грейс.“ Беше сигурен, че това няма да й се понрави. Тя парира удара, като постоянно го наричаше „временния“ директор. Което си беше вярно: между нейното изпълнение на длъжността и неговото издигане имаше пропаст, долина от време и форми, която трябваше да бъде запълнена, процедури, които трябваше да бъдат реализирани, изкореняване и наемане на хора. Дотогава проблемът за властта и авторитета оставаше мътен.

Контрол обаче предпочиташе да не мисли за нея нито като за „търпение“, нито като за „благодат“. Предпочиташе да я възприема като абстракция, не като обструкция. Беше го накарала да изгледа стар информативен филм за Зона X, макар явно да знаеше, че е елементарен и неактуален. Вече беше дала да се разбере, че връзката им щеше да бъде враждебна. Поне от нейна страна.

— Къде са ги намерили? — попита я той, въпреки че всъщност искаше да знае защо не са ги държали отделно една от друга. Защото нямате дисциплина, защото отделът ви отдавна е станал храна за плъховете? Плъховете бездруго са в мазето и гризат наред.

— Прочетете документите — отговори тя с ясния намек, че трябва вече да ги е прочел.

После излезе от стаята.

И остави Контрол сам, да гледа в папките пред себе си и трите жени зад стъклото. Той, разбира се, беше прочел досиетата им, но се надяваше да пробие защитата на помощник-директора и да се добере до собствените й мисли. Беше прочел части и от нейното досие, но все още не можеше да я усети, освен по отношение на реакциите й към него.

От първия му пълен работен ден бяха изминали едва четири часа, а той вече се чувстваше омърсен от неприветливата сграда с изтъркания зелен мокет и старомодните възгледи на другите служители, които бе срещнал. Всичко беше пропито от чувство на незначителност, дори слънчевите лъчи, които вяло се процеждаха през високите правоъгълни прозорци. Както обикновено, той беше с обичайния си черен блейзър, официални панталони, бяла риза със светлосиня вратовръзка и черни обувки, които бе лъснал сутринта. Сега се чудеше защо си е правил труда. Тези мисли не му бяха приятни, защото не беше над всичко това, беше в него, но му беше трудно да ги потисне.

Контрол дълго гледа жените, макар че видът им почти нищо не му говореше. И на трите бяха раздали еднакви стандартни униформи, смътно напомнящи на военни и също толкова — на дрехи на чистачка. Главите им бяха обръснати, все едно са били заразени от паразити, от някакви въшки, а не от нещо по-необяснимо. Лицата им имаха едно и също изражение или по-скоро, нямаха никакво изражение. Не мисли за тях с имената им, напомняше си той в самолета на път за насам. Нека в началото носят само тежестта на функциите си. После попълни останалите празноти. Но Контрол не умееше да пази дистанция. Обичаше да се заравя, да се опитва да достигне ниво, на което детайлите го просветляваха, без да го претоварват.

Геодезистът беше намерена в дома си, седнала на стол в задния двор.

Антропологът беше открита от съпруга си, докато тропала на задната врата на медицинския му кабинет.

Биологът беше намерена на пуст, обрасъл паркинг на няколко пресечки от дома си, да се взира в рушаща се тухлена стена.

Също като членовете на предишната експедиция, и трите нямаха никакъв спомен как са се върнали през невидимата граница и са излезли от Зона X. Не знаеха как са се промъкнали през блокадите и огражденията, и другите препятствия, които военните бяха струпали покрай границата. Нямаха представа какво се е случило с четвъртия член на експедицията им — психолога, която всъщност беше директорът на „Съдърн Рийч“ и беше отхвърлила всички възражения срещу плана си да ръководи инкогнито дванайсетата експедиция.

Изобщо, като че ли никой нищо не помнеше.

 

 

Сутринта на закуска Контрол погледна през широкия прозорец, заемащ цялата стена на кафетерията, към двора с множеството каменни масички, после към хората на опашката — твърде малко като за такава голяма сграда, и попита Грейс:

— Защо не се радват повече, че експедицията се е върнала?

Тя го изгледа измъчено, все едно беше особено бавноразвиващ се ученик в клас за повтарящи.

— А вие как мислите, Контрол? — Вече беше успяла да лепне иронична нотка на обръщението, така че той се чувстваше като тежестите на дядовите си въдици, обречени да се валят в тинята на дъното на десетки езера. — Не ни е за първи път. Разпитвахме ги девет месеца, без да открием нищо. И през цялото време са умирали. Вие как бихте се чувствали?

Дълги месеци на безсловесност и дезориентация, после смърт от особено злокачествена форма на рак.

Той кимна бавно в отговор. Тя, естествено, беше права. Баща му беше починал от рак. Не беше помислял как са се отразили тези събития на екипа. За него това беше просто абстракция, думи от доклад, прочетен, докато самолетът кацаше.

Тук мокетът ставаше тъмнозелен, със стилизиран мотив от светлозелени стрелки, които сочеха навън, към двора.

— Защо тук не е по-светло? — попита той. — Къде отива всичката светлина?

Грейс обаче беше приключила с отговарянето на въпросите му за момента.

 

 

Когато една от жените — биологът — обърна леко глава към стъклото, сякаш го виждаше, Контрол избегна погледа й с нещо като закъсняло смущение. Интересът му беше безличен, професионален, но вероятно не създаваше това усещане, макар те да знаеха, че ги наблюдават.

Никой не го беше уведомил, че ще прекара първия си ден в разпит на объркани оцелели от Зона X, но в Централата сигурно са го знаели, когато са му предлагали мястото. Членовете на експедицията бяха прибрани преди почти шест седмици и подложени на едномесечни тестове в базата за обработка горе на север, преди да ги изпратят в „Съдърн Рийч“. Също както той самият беше изпратен първо в Централата за две седмици с инструктажи, включително дупките — цели дни, които минаваха незабелязано, без нищо да се случва, сякаш програмата си е била такава от самото начало. После всичко се ускори, създавайки му впечатлението за неотложност.

Това бяха част от детайлите, които го изпълваха с безплодно раздразнение и объркване, откакто бе пристигнал. Гласът, основният му контакт във висшите ешелони, беше намекнал при първоначалния инструктаж, че това е лесна задача с оглед на досегашния му опит. „Съдърн Рийч“ се беше превърнала в затънтена, застояла агенция, охраняваща заспала тайна, от която като че ли вече никой не се интересуваше особено, предвид фокуса върху тероризма и екологичната катастрофа. „Като за начало“ Гласът бе определил мисията му с обичайния си рязък тон като „аклиматизация, преценка, анализ, а след това и по-задълбочено вникване“, което не бяха обичайните му инструкции тия дни.

Кариерата му, която, не можеше да се отрече, вървеше ту нагоре, ту надолу, беше започнала с назначение като оперативен работник на терен: наблюдение на клетки на вътрешен тероризъм. После се беше издигнал до синтез на данни и организационен анализ — над двайсет случая, банално еднакви, за които му беше забранено да говори. Случаи, невидими за обществото: тайната история на нищото. Но той все повече се превръщаше в човека, който оправя кашите: най-вече защото като че ли умееше да анализира специфичните проблеми на другите по-добре, отколкото да се справя с общите свои. На тридесет и осем години, ако изобщо беше известен с нещо, то беше това. То означаваше, че няма нужда да бъде някъде през цялото време, макар че вече искаше точно това: да види нещо от край до край. Освен това, никой не обичаше тези, които идват да решават проблеми — „Хей, чакайте да ви покажа къде грешите“ — особено ако последните мислят, че решаващият проблемите има нужда някой да го срита по задника.

Винаги започваше добре, но невинаги свършваше така.

Гласът беше пропуснал също така да спомене, че Зона X се намира зад невидима граница, която и досега, трийсет години по-късно, като че ли никой още не разбираше. Не, той самият го беше схванал едва когато преглеждаше документите, а после и при излишното повторение на информативния филм.

Не знаеше и че помощник-директорът ще го намрази толкова, задето е взел мястото на изчезналия директор. Макар че трябваше да се досети: според откъслечните сведения за живота й, тя беше израснала в семейство от долните прослойки на средната класа, беше посещавала държавно училище в началото, беше й се наложило да работи по-усилено от повечето, за да достигне до това положение. Докато Контрол идваше, следван от шушукането, че е част от невидима династия, което естествено пораждаше неприязън. Този факт не можеше да се отрече, въпреки че погледнато отблизо, династията се оказваше по-скоро западащ бизнес.

Грейс се появи пак на вратата и го повика:

— Готови са. Елате с мен.

Той знаеше, че има няколко начина да се пречупи съпротивата или волята на колега. Вероятно щеше да се наложи да изпробва всичките.

Контрол взе две от трите папки от масата и без да откъсва поглед от биолога, ги скъса през средата, чувствайки усукващото напрежение между ръцете си, после ги пусна на пода.

Зад себе си чу сподавен звук.

Обърна се, за да посрещне цялата мощ на безмълвния гняв на помощник-директора. В очите й обаче се четеше и предпазливост. Добре.

— Защо още пазите хартиените досиета, Грейс? — попита той, като направи крачка напред.

— Директорът настоя. Нарочно ли го направихте?

Той не й обърна внимание.

— Грейс, защо никой от вас не употребява думите „пришълци“ или „извънземни“, когато говорим за Зона X?

Той също не обичаше да ги употребява. Понякога, откакто му бяха изяснили истината, усещаше как в него се отваря огромна бездна, изпълнена със собствените му писъци и невярващи викове. Но никога не би си го признал. Имаше лице на покерджия; бяха му го казвали и любовници, и роднини, дори непознати. Беше висок около метър и осемдесет. Невъзмутим. Стегнато, мускулесто тяло на спортист; можеше да тича с километри, без да усети умора. Гордееше се с правилното си хранене и физическите упражнения, макар че обичаше и уиски.

Тя не се даваше.

— Никой не е сигурен в това. Не тълкувайте произволно уликите.

— Дори след цялото това време? Достатъчно е да разпитам една от тях.

— Какво?

Напрежението в ръцете се прехвърли в разговора.

— Не ми трябват другите досиета, защото ми е достатъчно да разпитам една от тях.

— Трябват ви и трите. — Тя като че ли още не разбираше.

Той посегна и взе последната папка.

— Не. Само биологът.

— Това е грешка.

— Седемстотин петдесет и три не е грешка — отвърна той. — Седемстотин петдесет и две също не е грешка.

Тя присви очи.

— Не сте наред.

— Дръжте биолога тук — каза той, без да й обръща внимание, но все пак мислено отбеляза начина й на изразяване. Знам нещо, което вие не знаете. — Изпратете другите в стаите им.

Грейс го гледаше, сякаш е някакъв гризач и не може да реши дали е отвратена или го съжалява. След миг обаче кимна сковано и отново излезе.

Той се отпусна и въздъхна. Въпреки че й се налагаше да приема заповедите му, тя щеше да има власт над екипа още една-две седмици и можеше да му пречи по хиляди начини, докато той се настани там окончателно.

Това алхимия ли беше или истинска магия? Грешеше ли? И имаше ли значение, след като дори да грешеше, всяка беше досущ като другите?

Да, имаше значение.

Това беше последният му шанс.

Така му бе казала майка му, преди да дойде тук.

* * *

Майката на Контрол често му изглеждаше като светкавица в далечното нощно небе. Появяваше се и изчезваше, изчезваше и се появяваше, но винаги я помнеше; понякога може би дори се чудеше какво е било това, какво е предизвикало светлината. Но човек не можеше наистина да знае.

Джаки Миранда Севърънс, единствено дете, беше последвала баща си в службата и се беше представила отлично; сега работеше на нива много над всичко, което дядото на Контрол, Джак Севърънс, някога беше постигнал, а той беше агент с много отличия. Джак беше отгледал дъщеря си проницателна, организирана и готова да ръководи. Доколкото Контрол знаеше, дядо му беше карал майка му да тича през препятствия от гуми и да промушва чували с брашно с щик. Нямаше много семейни албуми, които да го потвърдят. Независимо от метода, баща й беше успял да възпита в нея и невъзмутима жестокост, очакване за отлична работа и едно особено качество, което се проявяваше като привидно безразличие към съдбата на другите.

Като далечна светкавица, Контрол свирепо й се възхищаваше и я беше последвал, макар и на много по-ниска височина… като родител обаче — дори когато беше с него — на нея не можеше да се разчита за неща като взимане от училище, приготвяне на обяд, помощ за домашните; рядко беше последователна в каквито и да било значими дейности в ежедневния свят от тази страна на бариерата. Макар че винаги го беше окуражавала да се впусне с главата напред в службата.

Дядо Джак, от друга страна, който не изглеждаше никак доволен от идеята, един ден го погледна и каза:

— Не мисля, че има темперамента.

Тази оценка подейства опустошително на шестнайсетгодишното момче, вече решено да тръгне по този път, но после го направи по-решително, по-целенасочено, по-обърнато нагоре, към небето и светлината. По-късно той си мислеше, че може би затова дядо му го е казал. Джак имаше непредсказуема, огнена страна, докато майка му беше леденосин пламък.

Когато беше на осем или девет години, често ходеха в една лятна къща до езерото — „нашият собствен шпионски клуб“, както я наричаше майка му. Само той, майка му и дядо му. В ъгъла имаше стар телевизор, а срещу него — оръфан диван. Дядо му го караше да мърда антената, за да се получи по-добра картина.

— Малко наляво, Контрол. Още мъничко.

В другата стая майка му преглеждаше разсекретена информация, която си беше взела от офиса. Така той получи прякора си, без да знае, че дядо му го е откраднал от шпионския жаргон. Като дете пазеше този прякор като нещо готино, което дядо му беше подарил от любов. Но все пак беше достатъчно прозорлив, за да не казва на никого извън семейството, дори на приятелките си, години наред. Предпочиташе да си мислят — включително Грейс и колегите й — че е спортен прякор от гимназията, където беше резервен куотърбек.

— Малко наляво, Контрол.

Хвърляй топката като звезда. В ролята на куотърбек най-много му харесваше това, че знаеше къде да посреща и да удря. Въпреки че винаги беше по-добър на тренировки, отколкото в мач, той намираше чисто удоволствие в тази точност, в геометрията и предусещането.

Когато порасна, прие „Контрол“ за свое име, макар че вече усещаше жилото на снизхождение в думата; сега обаче нямаше как да пита дядо си дали е имал предвид това или нещо друго. Чудеше се дали фактът, че прекарваше толкова време в четене в къщата до езерото, колкото и в риболов, някак си не е настроил дядо му срещу него.

Така че, да, той прие името, пресъздаде го и го остави да му се лепне. Но за първи път казваше на колегите си да го наричат „Контрол“ и не можеше да си обясни защо. Просто така му беше хрумнало, сякаш за да постави ново начало.

Малко наляво, Контрол, и може да уловиш тази светкавица.

* * *

Защо празен паркинг? Това се чудеше, откакто беше изгледал филма от камерата за наблюдение по-рано тази сутрин. Защо биологът се беше върнала на някакъв запустял паркинг, вместо в дома си? Другите две жени се бяха върнали при нещо лично, място, към което бяха емоционално привързани. Биологът обаче беше стояла часове наред в един изоставен паркинг, без да забелязва нищо около себе си. От стотици часове гледане на видеозаписи със заподозрени, Контрол беше свикнал да долавя дори най-обикновените манеризми или нервни тикове, които можеха да му дадат сигнал… но на този запис нямаше нищо такова.

Присъствието й беше регистрирано в „Съдърн Рийч“ след доклад, подаден от местната полиция, която я беше прибрала за скитничество: закъсняла реакция, подтикната от активното търсене, след като агенцията бе намерила другите две.

После идваше проблемът с лаконичността, противопоставена на лаконичност.

753.752.

Нишката бе тънка, но Контрол вече усещаше, че цялата тази задача виси на детайлите, на детективската работа. Нищо нямаше да се получи лесно. Нямаше да има късмет, това не беше поредният смахнат любител майстор на бомби, въоръжен с изкуствен тор и някаква евтина идеология, която се разпада след двайсет минути в стаята за разпити.

По време на предварителните интервюта, преди да се реши кой ще участва в дванайсетата експедиция, според записите в досието й, биологът беше успяла да изрече само 753 думи. Контрол ги беше преброил. Това включваше думата „закуска“ като целия отговор на един въпрос. Контрол беше възхитен.

Преброи думите няколко пъти през дългите часове, докато чакаше да му настроят компютър, да му издадат пропуск, да получи паролите и кодовете и всички останали ритуали, твърде познати от обиколките през различни агенции и отдели.

Беше настоял да вземе кабинета на предишния директор, въпреки опитите на Грейс да го затвори в излъскан килер за метли, далеч от центъра на нещата. Освен това беше наредил да оставят всичко, както си е, дори личните вещи. Грейс видимо не одобряваше идеята той да се рови в нещата на директора.

— Малко сте разсеян — каза Грейс, когато другите си тръгнаха, — не сте съвсем тук.

Той само кимна, защото нямаше смисъл да отрича, че е малко странно. Но щом беше дошъл тук да преценява и да възстановява, трябваше да добие по-ясна представа до каква степен се е сринало всичко, а както беше казал един социопат в друга база: „Рибата се вмирисва откъм главата“. Разбира се, рибата се вмирисваше цялата, корупционните клетки не познаваха йерархията и не се съобразяваха с кастите, но смисълът беше ясен.

Контрол веднага се настани там, зад бюрото, което напомняше повече на стенобойна машина, сред планини и купчини от папки, разпилени бележки на ръка и лепящи листчета… във въртящия се стол, който му даваше панорамен изглед към библиотеките на стената и таблата за съобщения, отрупани с остатъци от най-различни забождани наново и наново бележки, които вече приличаха повече на странно деликатна, но произволна арт композиция. В стаята миришеше на застояло, с лек послевкус на отдавна изпушени цигари.

Размерите и теглото на компютърния монитор на директора говореха ясно за възрастта му, както и фактът, че беше умрял преди десетки години и сега беше покрит с дебел слой прах. Беше леко избутан настрани, а две призрачни сенки на календара-бележник отдолу показваха предишното му местоположение и местоположението на лаптопа, който явно го бе заменил, макар че сега никой не можеше да намери този лаптоп. Контрол мислено си отбеляза да пита дали са претърсили дома й.

Календарът беше от края на деветдесетте: това ли беше годината, в която директорът беше започнала да губи нишката на нещата? Изведнъж си я представи в Зона X с дванайсетата експедиция; как броди из пустошта без истинска цел: висока, суха петдесет и пет годишна жена, която би могла да мине и за четиридесет и пет. Мълчалива, измъчена, разкъсвана. В такава степен погълната от отговорността си, че си бе позволила да повярва, че е длъжна да последва хората, които изпраща на терен. Защо никой не я бе спрял? Нима на никого не му пукаше за нея? Или беше успяла да ги убеди? Гласът не бе обяснил. Влудяващо непълните й досиета — също.

Всичко, което виждаше, му показваше, че на нея много й е пукало, но не и за функционирането на агенцията.

Нещо опираше в коляното му отляво, под бюрото: кутията на компютъра. Дали и той беше спрял да работи през деветдесетте? Контрол имаше чувството, че не иска да вижда стаите, в които работят хардуерните техници, нещастните, безжизнени трупове на компютрите от минали десетилетия, хаотичния, безцелен музей от пластмаса, жици и платки. Или може би рибата наистина се вмирисваше откъм главата и само директорът се беше разложил.

И така, оставен без компютър, защото лаптопът му още не беше обявен за достатъчно сигурен, Контрол се зачете небрежно в протоколите от първите интервюта с членовете на дванайсетата експедиция. Беше ги водила директорът в ролята на психолог.

Другите участници в експедицията според Контрол бяха хора, на които не може да им затвориш устата, невъздържани гейзери: дърдорковци, които не спираха да бъбрят, да се суетят, да бълват клишета. Хора, които не можеха да държат езика си зад зъбите… 4623 думи… 7154 думи… и лингвистът, абсолютният шампион, която се беше отказала в последния момент, но беше достигнала 12 743 думи в отговорите си, включително героично дълъг спомен от детството, „забавен колкото бъбречен камък, пръснал се в оная ти работа“, както някой беше отбелязал в полето. Оставаше биологът с нейните 753 думи. Самоконтролът й го накара да се вгледа не само в думите, но и в паузите между тях. Например: „Харесвах всяка работа на терен“. Въпреки това беше уволнена от повечето. Мислеше си, че не е казала нищо, но всяка дума, дори „закуска“, беше прозорец. Закуските не бяха минавали добре в детството на биолога.

Призракът беше тук, в записите след връщането й, и се движеше през текста. Неща, които се проявяваха в празните интервали и караха Контрол да не иска да изрече на глас думите й от страх, че някой няма да разбере подтекста и скритите препратки. Несвързано описание на бодил… Споменаване на фар. Едно-две изречения, описващи светлината в блатата в Зона X. Всичко това не биваше да стига до него, но той я усещаше някъде зад себе си, сякаш наднича през рамото му, което не се случваше с интервютата на другите участнички в експедицията.

Биологът твърдеше, че не си спомня нищо, също като останалите.

Контрол знаеше, че това е лъжа — или щеше да стане лъжа, ако я заставеше да говори. Искаше ли да я застави? Дали тя беше предпазлива заради нещо, което се е случило в Зона X, или просто характерът й беше такъв? В този момент над бюрото на директора премина сянка. Това — или поне нещо подобно — вече му се беше случвало, беше взимал същите решения и преди и то едва не го беше провалило и дори повалило. Но нямаше избор.

Около седемстотин думи след връщането й. Също като другите две. Но за разлика от тях, тази лаконичност беше сравнима с лаконичността й преди заминаването. И странната конкретика, която липсваше при другите. Ако антропологът казваше: „Бяхме сред непокътната пустош“, биологът казваше: „Навсякъде имаше яркорозови тръни, дори там, където сладката вода преливаше в солена… Светлината на смрачаване беше нисък блясък, сияние.“

Това, в съчетание със странната й поява на безлюдния паркинг, караше Контрол да мисли, че биологът може би си спомня повече от останалите. Че може да е по-адекватна от тях, но по някаква причина да го крие. Никога не бе попадал точно в такава ситуация, но си спомняше как един колега разпитваше терорист, ранен в главата, и провеждаше всички разпити в болницата, като постоянно отлагаше с надеждата паметта му да се върне. И тя се върна. Но само фактите, без праведните подбуди на действията си, след което беше изгубен — лесна плячка за разпитващите.

Не сподели теорията си с помощник-директора, защото, ако грешеше, тя щеше да го използва в подкрепа на отрицателното си мнение за него, но и защото искаше да я държи на нокти колкото можеше по-дълго. „Никога не прави нещо само по една причина“, често казваше дядо му и поне това Контрол беше запомнил добре.

 

 

Преди да я обръснат, биологът бе имала дълга, тъмна коса, почти черна. Имаше тъмни, гъсти вежди, зелени очи, леко изкривен нос (счупила го при падане върху скалите), а високите й скули говореха за азиатските й корени по майчина линия. Напуканите й устни бяха изненадващо пълни за слабото й, смръщено лице. Той не вярваше на очите; беше проверил дали не са били друг цвят преди експедицията.

Дори седнала, тя някак си излъчваше усещането, че е физически силна, с изпъкващи мускули между шията и раменете. Дотук всички изследвания за рак бяха отрицателни, за разлика от предишната експедиция. Контрол не си спомняше какво пише в досието й, но предполагаше, че е висока почти колкото него. Държаха я в южното крило вече две седмици, без да има какво да прави, освен да яде и да се упражнява.

Преди началото на експедицията биологът беше преминала интензивно обучение за оцеляване и боравене с оръжия в базата на Централата, предназначена специално за тази цел. Трябва да е била инструктирана с всички полуистини, които командването на „Съдърн Рийч“ смяташе за полезни въз основа на критерии, които Контрол намираше за загадъчни, дори мрачни. Трябва да е била подложена на кондициониране, за да стане по-податлива на хипнотични внушения.

 

 

Директорът-психолог вероятно бе използвала хипнотични сигнали — думи, които в определени комбинации, биха предизвикали определени ефекти. Мимолетна мисъл, когато вратата се затвори зад гърба му: дали директорът имаше нещо общо с размътването на спомените им, докато още са били в Зона X?

Контрол седна на масата срещу биолога, съзнавайки, че ако не друг, поне Грейс ги наблюдава през еднопосочното стъкло. Специалистите вече я бяха разпитали, но Контрол също беше специалист и държеше на прекия контакт. Имаше нещо в тъканта на разговора очи в очи, което липсваше в протоколите и видеозаписите.

Подът под обувките му беше мръсен, почти лепкав. Флуоресцентните лампи на тавана премигваха на неравни интервали, а масата и столовете приличаха на взети от гимназиална столова. Усещаше киселата металическа миризма на долнокачествен почистващ препарат, като на развален мед. Стаята не вдъхваше доверие в „Съдърн Рийч“. Стая, предназначена за дебрифинги — или поне предназначена да изглежда като такава — трябваше да бъде по-приятна от стая, предназначена единствено и само за разпити поради това, че се очаква евентуална съпротива.

Седнал срещу биолога, присъствието й го изпълваше с нежелание да я гледа в очите. Но той винаги беше нервен, когато трябваше да разпита някого; винаги имаше чувството, че онази ярка светкавица, замръзнала в небето, се бе спуснала на рамото му и майка му — от плът и кръв — го наблюдаваше. А истината беше, че майка му наистина го наглеждаше от време на време. Тя имаше достъп до записите. Така че това не беше параноя или само чувство. Беше част от възможната действителност.

Понякога помагаше да покаже нервността си, за да накара човека срещу себе си да се отпусне. Затова той прочисти гърлото си, отпи колебливо от чашата с вода, която си носеше, и се заигра с папката й, поставена на масата между двамата до дистанционното управление за телевизора зад гърба му. За да се запазят условията, при които беше намерена, и да се гарантира, че няма да добие спомени по изкуствен път, помощник-директорът беше заповядала да не й се дава никаква информация от личното й досие. Контрол намираше това за жестоко, но беше съгласен с Грейс. Искаше папката между тях да изглежда като възможна награда по време на някой сеанс в бъдеще, макар още да не знаеше дали ще й я даде.

Той се представи с истинското си име, уведоми я, че „интервюто“ се записва, и я помоли да каже името си за протокола.

— Наричайте ме Призрачна птица — отвърна тя.

Имаше ли нотка на предизвикателно непокорство в гласа й?

Той я погледна и веднага отмести объркано очи. Да не би тя да използваше някакво хипнотично внушение върху него? Това беше първата му мисъл, но той бързо я отхвърли.

— Призрачна птица ли?

— Или никак.

Той кимна; знаеше кога да се откаже. По-късно щеше да проучи термина. Смътно си спомняше нещо от досието. Може би.

— Призрачна птицо — реши да пробва той. Думите имаха неестествен, тебеширен вкус в устата му. — Нищо ли не помните за експедицията?

— Казах на другите. Непокътната пустош.

Стори му се, че долавя иронична нотка, но не можеше да бъде сигурен.

— Колко добре опознахте лингвиста — по време на обучението? — попита той.

— Не особено. Тя беше много гласовита. Не млъкваше. Беше… — Биологът замлъкна, точно когато Контрол сподави въодушевлението си. Не беше очаквала този въпрос. Ни най-малко.

— Каква беше? — подкани я той.

Предишният разпитващ беше използвал стандартната техника: установяване на разбирателство, представяне на фактите, изграждане на връзка на тази основа. Без да покаже нищо насреща.

— Не си спомням.

— Мисля, че си спомняте. А ако си спомняте това, то…

— Не.

Той отвори папката и се престори, че чете предишните протоколи, като й позволяваше да вижда полетата на страниците, в които бяха записани най-важните данни.

— Добре тогава. Разкажете ми за магарешките тръни.

— Магарешки тръни ли? — Изразителните й вежди ясно показваха какво мисли за въпроса.

— Да. Говорите много конкретно за тях. Защо?

Той продължаваше да бъде озадачен от количеството детайли за тези тръни в един от разпитите от предишната седмица, когато беше дошла в „Съдърн Рийч“. Това го накара отново да се замисли за хипнотични внушения. За използването на думи като защитен жив плет.

— Не знам — сви рамене биологът.

Той започна да чете на глас протоколите:

— „Магарешките тръни имат лавандуловосини цветове и растат по обичайните места между гората и тресавището. Не можеш да ги избегнеш. Привличат много насекоми и жуженето и светлината, които ги обгръщат, изпълват Зона X с усещане за индустрия, почти като в човешки град.“ Продължава, но аз ще спра дотук.

Тя отново сви рамене.

Контрол нямаше намерение да спира на едно място, не и първия път; вместо това искаше да облети терена и да очертае границите на територията, която искаше да покрие с нея. Затова продължи нататък:

— Какво си спомняте за съпруга си?

— Това каква връзка има?

— По отношение на кое? — атакува той.

Тя не отговори и той отново настоя:

— Какво си спомняте за съпруга си?

— Че имах такъв. Малко спомени, отпреди да замина, също като за лингвиста.

Беше хитро да ги свърже, да ги накара да изглеждат като едно цяло. Размитост, не яснота.

— Знаехте ли, че се е върнал, също като вас? Че е бил дезориентиран, също като вас?

— Аз не съм дезориентирана — възрази тя, като се наведе напред, а Контрол се облегна назад. Не се страхуваше, но за момент си помисли, че трябва. Мозъчните скенери изглеждаха нормални. Бяха взети всички мерки, за да се уверят, че няма нищо, което дори бегло да напомня за зараза с инвазивен вид. Или „нарушител“, както се изразяваше Грейс, все още неспособна да изрече пред него каквото и да било, доближаващо се по смисъл до „извънземно“. Ако не друго, сега Призрачната птица беше по-здрава, отколкото преди заминаването; токсините, които повечето днешни хора носеха себе си, при нея бяха в много по-ниски нива от обичайното.

— Не исках да ви обидя — каза той. Но знаеше, че тя е дезориентирана. Каквото и да помнеше или да не помнеше, биологът, когото той бе опознал от протоколите преди експедицията, не би показала толкова бързо раздразнение. Защо бе успял да я настъпи по слабото място?

Той взе дистанционното управление и цъкна два пъти. Плоскоекранният телевизор на стената от лявата им страна изпращя и показа пикселиран, леко размазан образ на биолога на празния паркинг, неподвижна почти като паважа и тухлите на сградата пред себе си. Цялата сцена беше облята в противното зелено на нощната камера.

— Защо този пуст паркинг? Защо ви намерихме там?

Безразличен поглед, никакъв отговор. Той остави записа да върви. Понякога еднообразният фон въздействаше на разпитвания. Само че обикновено на него се виждаше заподозрян, който оставяше чанта или изхвърляше нещо в контейнер за боклук.

— Първи ден в Зона X — каза Контрол. — Вървите към базовия лагер. Какво се случи?

— Нищо особено.

Контрол нямаше деца, но допускаше, че горе-долу това е отговорът, който би получил от тийнейджър на въпроса как е минал денят му в училище. Може би трябваше да се върне малко назад.

— Но си спомняте магарешките тръни много, много добре.

— Не знам защо говорите все за тръни.

— Защото това, което сте казали за тях, показва, че си спомняте някои свои наблюдения от експедицията.

Настъпи пауза; Контрол знаеше, че биологът го гледа. Искаше му се да отвърне на огъня, но нещо го предупреждаваше да не го прави. Нещо го караше да усеща, че сънят за падането в дълбините може отново да го завладее.

— Защо съм затворена тук? — попита тя и той почувства, че отново е безопасно да я погледне, сякаш мигът на опасност беше преминал.

— Не сте. Това е част от дебрифинга ви.

— Но не мога да си тръгна.

— Засега не — призна той, — но ще можете.

Макар и само към някоя друга база; сигурно щяха да минат още две-три години, и то ако всичко вървеше добре, преди да позволят на някоя от оцелелите участнички да се върне в света. Законовият им статус се намираше в онази сива зона, която често се определяше произволно като заплаха за националната сигурност.

— Струва ми се малко вероятно — отвърна тя.

Той реши да опита отново.

— Кое би имало връзка, щом не са и тръните? Какво да ви питам?

— Не е ли това работата ви?

— Каква е моята работа? — попита той, макар много добре да знаеше какво има предвид.

— Вие ръководите „Съдърн Рийч“.

— А знаете ли какво е „Съдърн Рийч“?

— Ззззнам — просъска тя.

— Ами вторият ден в базовия лагер? Кога започнаха да се случват странни неща?

Кога бяха започнали да се случват странни неща? Допускаше, че наистина се бяха случили.

— Не помня.

Контрол се приведе напред.

— Мога да ви подложа на хипноза. Имам право. Мога да го направя.

— Хипнозата не ми действа — отвърна тя с тон, в който личеше отвращението й от заплахата.

— Откъде знаете?

Миг на объркване. Дали беше издала нещо, което не желаеше, или си беше спомнила нещо отдавна забравено? И знаеше ли разликата?

— Просто знам.

— За да изясним нещата, можем да ви кондиционираме повторно и да ви подложим на хипноза.

Това беше блъф, защото от логистична гледна точка не беше толкова просто. Трябваше да я изпрати в Централата и тя щеше да изчезне завинаги в търбуха й. Контрол може и да успееше да види докладите, но никога вече нямаше да установи пряк контакт. А и не искаше да я кондиционира.

— Направете го и ще ви…

Тя успя да се спре малко преди да изрече думата „убия“.

Контрол реши да не обръща внимание. Беше получавал достатъчно заплахи, за да знае кои трябва да приема сериозно.

— Какво ви направи устойчива на хипноза?

— А вие устойчив ли сте на хипноза? — Предизвикателна.

— Защо бяхте на изоставения паркинг? Другите две участнички бяха намерени, докато са търсели близките си.

Без отговор.

Може би засега бе казано достатъчно. Може би стигаше толкова.

Контрол изключи телевизора, взе папката си, кимна й и се запъти към вратата.

Когато стигна до нея и я отвори, му се стори, че пуска вътре повече сенки, отколкото трябва. Обърна се с ясното съзнание, че помощник-директорът го наблюдава от дъното на коридора, и погледна биолога. После, както беше планирал от самото начало, зададе въпроса, увенчаващ първото действие:

— Какво е последното нещо, което помните от Зона X?

Неочакваният отговор се надигна към него като сблъсъка на светлината и мрака:

— Как се давя. Давех се.