Джеф Вандърмиър
Агенцията (3)

002: Намествания

„Затвори очи и ще си спомниш за мен“, бе казал умиращият баща на Контрол преди две години на едно място недалеч от това, на което се намираше сега, в опит да утеши живите. Но когато затвореше очи, всичко изчезваше, освен съня с падането и натрупаните белези от предишни мисии. Защо биологът бе казала това? Защо бе казала, че се е давела? Това го разтърси, но и му внуши странно усещане за обща тайна помежду им. Сякаш беше проникнала в главата му и беше видяла съня му, и сега двамата бяха обвързани един с друг. Той се бунтуваше срещу това, не искаше да се чувства свързан с хората, които трябваше да разпитва. Трябваше да лети високо. Трябваше сам да реши кога да се спусне, а не да бъде свален на земята по волята на друг.

Контрол отвори очи и видя, че стои на гърба на сградата с очертания на подкова, която служеше за щаб на „Съдърн Рийч“. В момента гледаше към дъгата, а преди нея имаше път и паркинг. Построен в стил отпреди десетки години, бетонният мастодонт беше същински монумент или бунище — не можеше да определи кое от двете. Загадъчните ръбове и линии на сградата и покривът, който сякаш се усмихваше леко злобно на всичко останало, му придаваха по-нефункционален вид дори от някаква арт инсталация или абстрактна скулптура във величави, вцепеняващи мащаби. И нещо още по-лошо, площта, погълната от разтворените обятия на подковата, беше превърната в двор, гледащ към опасано от стара, гъста гора езеро. Бреговете на езерото бяха почернели, сякаш някога опожарени, а в тъмната, неприятна вода газеха странни, разкривени блатни кипариси. В светлината, обгръщаща езерото, имаше нещо клаустрофобично сиво, различно и разграничено от синьото небе горе.

Сигурно това също някога е било ново, може би в кредния период, и може би сградата също е съществувала в някаква форма и е била подложена на обратно инженерство толкова далече назад в миналото, че човек още можеше да погледне през прозорците и да види водни кончета, големи като лешояди.

Подковата, която ги обгръщаше, не вдъхваше голямо доверие; приличаше повече на символ на непълнотата, отколкото на късмета. Непълни мисли. Непълни изводи. Непълни доклади. Вратите в двата й края, през които мнозина преминаваха за по-бърз достъп до другото крило, потвърждаваха провала на въображението. А през цялото време мрачното тресавище правеше това, което се полага на едно тресавище — толкова съвършено само по себе си, колкото „Съдърн Рийч“ бе несъвършена.

Всичко беше толкова неподвижно, че когато прелетя един кълвач, това смути пейзажа така, все едно някой F-16 тъкмо бе преминал свръхзвуковата бариера.

От лявата страна на подковата и езерото, едва забележим от мястото, където стоеше, се виеше път през дърветата, към невидимата граница, отвъд която се намираше Зона X. Само на петдесет километра от асфалтирания път и още двайсет по неасфалтирания, с десет пункта за проверка и заповед да се стреля на месо, ако не ти е мястото там, огради и бодлива тел, окопи и ями, и още блата, може би дори обучени колонии от безмилостни хищници и генетично модифицирани храсти с отровни плодове, чукове, които те удрят по главата… но в определен смисъл, още откакто премина инструктажа, Контрол се чудеше: за какво? Дали защото в такива ситуации се прави така? Дали за да не влизат хора? Беше разучил докладите. Ако някой стигнеше до границата по „неоторизиран начин“ и я пресечеше някъде другаде, освен през вратата, никой повече нямаше да го види. Колко хора бяха направили точно това, без да ги забележат? Как щяха да разберат от „Съдърн Рийч“? Един-два пъти някакъв разследващ журналист се беше добрал достатъчно близо, за да заснеме отвън граничните заграждения на „Съдърн Рийч“, но дори това в общественото въображение само потвърждаваше официалната версия за екологична катастрофа, която няма да бъде разчистена цял век.

Чуха се стъпки край каменните маси в бетонния двор, по който малки бели плочки се надпреварваха с квадрати напукана земя, където на неравни разстояния бяха забодени съмнителни лалета… той познаваше тези стъпки и особения им провлачен звук. Някога помощник-директорът бе служила на терен; нещо се бе случило по време на мисия и кракът й беше пострадал. В сградата можеше да го прикрие, но не и на коварните циментови плочки. За него не беше предимство да знае това, защото то го караше да й съчувства. „Когато кажеш «полева работа», си представям как всички тичате през пшеницата“, бе казал някога баща му на майка си.

Грейс идваше по негова молба, за да зяпат заедно блатото, докато говорят за Зона X. Беше му хрумнало, че ако променят обстановката, ако излязат от бетонния саркофаг, враждебността й може да се смекчи. Преди да осъзнае колко адски и праисторически е този пейзаж, и колко предисторичен. Гледай оргията на комарите, Грейс, и стопли отношението си към мен.

— Разпитахте само биолога. Все още не знам защо — заяви тя, още преди да успее да измисли откриващ гамбит… и цялата му решителност да бъде дипломатичен, да се превърне някак си в неин колега, а не враг, ако ще дори със заблуждения или метафорични смушквания в бъбреците, се изпари във влажния въздух.

Контрол изложи мисловните си процеси. Грейс изглеждаше впечатлена, макар че той все още не можеше да я разбере докрай.

— Изглеждала ли е в някой момент по време на обучението така, сякаш крие нещо? — попита той.

— Отклонявате се. Смятате, че крие нещо.

— Всъщност още не знам. Може да греша.

— Имаме по-квалифицирани разпитващи от вас.

— Вероятно е така.

— Трябва да я изпратим в Централата.

Контрол потръпна при мисълта.

— Не — възрази той малко по-категорично, отколкото трябваше, и за част от секундата се притесни помощникът-директорът да не се досети, че е загрижен за участта на биолога.

— Вече изпратих антрополога и геодезиста.

Той усети гнилата смрад на цялата тази растителност, разлагаща се под повърхността на блатото, почувства тромавите костенурки и зашеметените риби, които си пробиваха път през гъстите слоеве. Не си вярваше достатъчно, за да я погледне. Не си вярваше достатъчно и за да каже каквото и да било; просто седеше, вкаменен от изненада. Какво точно влияние имаше Грейс в Централата?

Тя бодро продължи:

— Казахте, че не ви трябват, и ги изпратих в Централата.

— По чие нареждане?

— По ваше. Ясно ми показахте, че това искате. Ако сте имали нещо друго предвид, приемете извиненията ми.

Някакви вътрешни пластове в Контрол леко се поразместиха и той едва доловимо потрепери.

Нямаше ги. Не можеше да ги върне. Трябваше да изхвърли това от съзнанието си. Щеше да приеме лъжата, че Грейс му е направила услуга, опростила е работата му.

— Винаги мога да прочета протоколите, ако размисля — каза той с възможно най-сговорчив тон. Те все пак щяха да бъдат разпитани, а той й беше дал възможност да действа, като й каза, че не иска да ги интервюира.

Тя внимателно се взираше в лицето му, търсейки знак дали изстрелът е попаднал близо до целта.

Той се опита да се усмихне и да заглуши гнева си с мисълта, че ако е искала наистина да му навреди, щеше да намери начин да разкара и биолога. Това беше само предупреждение. Сега обаче и той трябваше да й вземе нещо. Не за да станат квит, а за да не се изкушава да му взима още и още. Не можеше да си позволи да загуби биолога. Поне засега.

— Защо стоите там на жегата като идиот? — попита тя нехайно сред настъпилото неловко мълчание, все едно нищо не се е случило. — Да влезем вътре. Време е за обяд и можете да се запознаете с част от администрацията.

Контрол вече свикваше с липсата на уважение от нейна страна и това не му харесваше; искаше да намери възможност да преобърне тенденцията. Последва я вътре в сградата, усещайки тежестта, присъствието на блатото зад гърба си. Още един враг. Беше се нагледал на такива гледки, докато живееше наблизо като тийнейджър и по-късно, докато баща му бавно умираше. Беше се надявал вече никога да не вижда блата.

„Затвори очи и ще си спомниш за мен.“

Помня те, татко. Помня те, но избледняваш. Има много смущения и всичко това става прекалено реално.

* * *

По бащина линия родът на Контрол произлизаше от Централна Америка, имаше латиноамерикански и индиански корени от Хондурас; той беше наследил ръцете и черната коса на баща си, тънкия нос и ръста на майка си, а цветът на кожата му беше някъде по средата. Дядо му от тази страна беше починал, преди Контрол да порасне достатъчно, за да го познава, но беше чувал епични истории за него. Като дете дядо му продавал щипки за пране от врата на врата в някои квартали, а двайсетинагодишен станал боксьор — не толкова добър, за да се състезава, но достатъчно добър, за да бъде платен противник и да носи на бой. После бил строителен работник, след това — автоинструктор, докато не бил покосен от инфаркт и ранна смърт на шейсет и пет години; съпругата му, която работела в пекарна, починала само година след него. Синът му, бащата на Контрол, израснал като художник в семейство, съставено предимно от дърводелци и механици, и използвал наследството си, за да прави абстрактни скулптури. Очовечавал абстракциите си, като ги боядисвал в ярката палитра на маите и ги украсявал с плочки и стъкло, с което прехвърлял мост и през известната пропаст между професионалното и аутсайдерското изкуство. Това бил животът му и Контрол не помнеше време, когато баща му да не е бил такъв и само такъв.

Щастливата история за влюбването на баща му и майка му беше и щастливата история за издигането на баща му за известно време като фаворит на галериите от висока класа. Запознали се на откриване на негова изложба и, по собствените им думи, се влюбили още от пръв поглед, макар по-късно да му бе трудно да го повярва. Баща му се преместил на север, за да бъде с нея, родил се Контрол, а само година или две по-късно тя била преместена от работа на бюро към назначение на терен, и това бил краят на всичко. Историята, която бе крепила Контрол като дете, скоро се оказа само мимолетен образ на фона на нещастието. Нищо уникално: същата потискащо позната картина, която виждаш в антикварен магазин на брега на морето, но никога не купуваш.

Мълчанието беше нарушавано единствено от спорове; мълчание, създадено не само от тайните, които тя носеше, а не можеше да сподели, но и, както Контрол разбра след години, от вътрешната й сдържаност, която след време не можеше да преодолее. Отсъствията й го влудяваха и когато Контрол стана на десет, вече се бяха превърнали в подтекста, а понякога и в основната нишка на споровете им: тя убиваше изкуството му, а това не беше честно въпреки че модните тенденции се бяха променили, а това, което баща му правеше, беше скъпо и изискваше покровители или субсидии, за да съществува.

Въпреки всичко баща му седеше пред скиците си, пред плановете си за работа, пръснати навсякъде като доказателство, когато тя се върнеше от мисия. Контрол помнеше как майка му понасяше упреците спокойно и с хладнокръвно, сдържано съчувствие. Тя беше буйната сила, която просто влетяваше — внезапно след дълго отсъствие, с набързо купени в последната минута по-далечни летища и невинни алибита какво е правила, а понякога не толкова невинни, споделени след дълго отлагане, както Контрол осъзна години по-късно, изправен пред същия проблем. Нещо разсекретено, което можеше да им разкаже сега, макар да се бе случило много отдавна. Тези истории дразнеха баща му, Контрол го знаеше, надменността също, но съчувствието й го вбесяваше. Как да познаеш дали светкавицата в небето е искрена?

Когато се разведоха, Контрол отиде да живее при баща си, който се настани в удобна общност, включваща част от роднините му и подхранваща художествените му амбиции, дори когато банковата му сметка линееше. Контрол помнеше собствения си шок, когато осъзна колко шум, движение и цвят може да се намери в един дом, след като се нанесоха.

Въпреки всичко през онези горещи лета в южното градче, недалеч от „Съдърн Рийч“, тринайсетгодишен, с ръждиво колело и неколцина верни приятели, Контрол не спираше да мисли за майка си в някой далечен град или страна — онази далечна светкавица, която понякога се спускаше от нощното небе и се материализираше на прага им като човешко същество. Точно както когато бяха още семейство.

Той вярваше, че един ден тя ще го вземе със себе си и той също ще стане светкавица, и ще има тайни, които никой друг не бива да знае.

* * *

Някои от слуховете за Зона X бяха заплетени и сложността им напомняше на Контрол за ятата от най-смъртоносните и огромни медузи в аквариума. Докато наблюдаваше разгръщането им, те му се струваха едновременно реални и нереални в изумително синята вода. „Място на инвазията“. „Секретни правителствени експерименти“. Как можеше да съществува такъв организъм? Обичайните слухове, които отразяваха официалната версия — различни вариации на тема причинена от човека екологична катастрофа — бяха толкова разпространени, че никой не ги забелязваше и не проявяваше любопитство. Версиите със сладки животинки, хапващи от ръка.

В истината обаче все пак имаше нещо просто: преди около трийсет години в отдалечена територия, известна като Забравения бряг, се бе случило Събитие, което бе започнало да преобразява пейзажа и едновременно с това бе предизвикало появата на невидима граница. Нещо като призрак или „призрачно предгранично явление“, както се описваше във файловете — леко като мъгла, почти невидимо освен като леки проблясъци — се беше разпростряло бързо във всички посоки от неизвестен епицентър и после изведнъж беше спряло при днешните непробиваеми граници.

Тогава беше създадена „Съдърн Рийч“, която разследваше случилото се почти без успех и с цената на живота на участниците в експедициите. Въпреки това жертвите изглеждаха незначителни в сравнение с възможността от пробив в границата, която учените все още изследваха и се опитваха да разберат. Защо екипировката, когато бъдеше намерена, по някакъв начин беше станала нефункционална и част от нея се разпадаше с невероятно голяма скорост, си оставаше загадка. А дразнещият, нелогичен начин, по който някои експедиции се връщаха невредими, изглеждаше още по-необясним.

— Всичко започна по-рано, преди появата на границата — осведоми го помощник-директорът в новия му стар кабинет след обяд. Сега беше много делова и Контрол реши да й вярва, да продължи да потиска, поне засега, гнева си от изпреварващия й удар и отстраняването на антрополога и геодезиста.

В ъгъла на бюрото му лежеше разгърнатата от Грейс карта на Зона X: брегът, фарът, базовият лагер, пътеките, езерата и реките, островът на много мили на север, бележещ най-далечния край на… Нашествието? Инвазията? Заразата? Коя беше подходящата дума? Най-лошата част от картата беше черната точка, отбелязана от директора като „тунела“, но известна повече като „топографската аномалия“. Най-лошата, защото не всички от оцелелите експедиции я бяха срещнали, дори когато бяха картирали същия район.

Грейс хвърли папките върху картата. Контрол си помисли с носталгия, рядко срещана в неговото поколение, колко анахронично е да се работи с хартия. Но бившият директор беше завладяна от манията да не се изпращат съвременни технологии от другата страна на границата. Беше забранила определени форми на комуникация, настояваше всички електронни писма да бъдат разпечатвани, а оригиналните версии да бъдат редовно архивирани и прочиствани, беше въвела загадъчни, объркващи протоколи за използването на интернет и други форми на електронна комуникация. Щеше ли той да сложи край на това? Още не знаеше; изпитваше определена симпатия към политиката й, колкото и непрактична да беше. Контрол използваше интернет само за проучвания и административни цели. Мразеше мобилните телефони, да не говорим за смартфоните, и смяташе, че в съвременната епоха в съзнанието на хората се е промъкнала някаква фрагментация.

— Всичко започна по-рано.

— Колко по-рано?

— Данните сочат, че може би е имало странна… активност… по този бряг поне един век преди появата на границата.

Преди образуването на Зона X. „Непокътната“ пустош. Никога досега не бе чувал да се използва толкова често думата „непокътнат“.

Зачуди се как ли го наричат те — онези или онова, което е създало този непокътнат мехур, убил толкова хора. Може би „ваканционно селище“. Или „предмостие“. А може би те бяха толкова непостижими, че той никога нямаше да разбере как и защо го наричат. Беше попитал Гласа дали му е необходим достъп до информацията за други значими, необяснени събития, а „не“-то на Гласа бе прозвучало като гранитна скала с трепкащо синьо небе зад нея.

Контрол вече беше видял част от планината от детайли, заплашваща да събори бюрото му, в резюмето на документите. Знаеше, че значителна част от информацията, която надничаше от бежовите папки, идваше от дневниците от фара и полицейските доклади, както и че необяснимото в нея трябваше да бъде разгадавано от края към средата, избутано на светло като последните остатъци от паста за зъби в изстисканата тубичка, навита на ръба на мивката. „Странни случки“ от типа на онези, за които намекваха обръгналите брадати рибари в старите филми на ужасите, загледани с призрачни очи в безмилостното море. Неразкрити изчезвания. Светлини нощем. Истории на стари търсачи на останки от корабокрушения, измамни маяци и стотици легенди, въртящи се около един самотен бряг и далечен фар.

Имаше дори неформална група — Бригада за свръхестествени и системнонаучни изследвания, решена да прилага „емпиричната действителност към паранормалните феномени“, която беше написала и издала със собствени средства няколко книги, събиращи прах по рафтовете на местните магазини. Тъкмо тази бригада бе дала името на Зона X, определяйки брега като „особено интересен“ и наричайки го „Активна местност X“ — название, което се виждаше и на причудливите им карти таро. От самото начало „Съдърн Рийч“ беше отхвърлила Бригада СС като катализатор, играч или причинител на онова, което бе създало Зона X, каквото и да беше то. Само групичка (не)щастни „аматьори“, увлечени по нещо, което се намираше далеч извън въображението им. Само че почти всеки постигнал успех терорист, който Контрол бе срещал, беше аматьор.

„Живеем във вселена, управлявана от случайността — каза веднъж баща му, — но бездарните художници все търсят причини и следствия.“ „Бездарният художник“ в този случай беше майка му, но твърдението му имаше по-широк смисъл.

Дали това отчасти или изцяло бе случайно съвпадение или елемент от някаква мащабна конспирация отпреди Зона X? Човек можеше да прекара години в търсене на отговора… и на Контрол му се струваше, че бившият директор бе правила точно това.

— И мислите, че това е надеждно доказателство?

Той все още не знаеше колко дълбоко е затънала помощник-директорът в планината от безумици. Твърде дълбоко, съдейки по неподправената й враждебност, а той нямаше желание да я вади оттам.

— Не всичко — съгласи се тя и допусна малка усмивка да заличи вечната й намръщеност. — Но когато проследите назад събитията, които знаем, че са се случили след появата на границата, ще започнете да виждате моделите.

Контрол й вярваше. Щеше да й повярва и ако беше казала, че в ягодовия й сладолед или в разпукващото се кубче лед в рома й с диетична кола и лайм в горещи летни дни се появяват видения. Досието й в отдел „Персонал“ беше пълно с влудяващо несвързани детайли. Присъщо за анализатора. Но какви модели бяха завладели съзнанието на бившия директор? И каква част от тях бяха проникнали в помощника й? Част от Контрол се надяваше, че кашата, която директорът бе оставила след себе си, е била умишлена, за да скрие някакъв по-рационален напредък.

— Но по какво се различава това място от всеки друг забравен от бога бряг извън картата?

Все още имаше десетки такива из цялата страна. Тровещи живота на брокерите на недвижими имоти, почти без инфраструктура и открай време отнасящи се с недоверие към правителството.

Грейс го изгледа така, че той се почувства неудобно — като прогимназист, изпратен при директора за дръзко поведение.

— Знам какво си мислите — каза тя. — Дали не сме компрометирани от собствените си данни? Отговорът е: разбира се. Това се случва с времето. Но ако има нещо полезно в папките, вие може да го видите, защото погледът ви е непредубеден. Затова мога да архивирам всичко това, стига да искате. Или да ви използваме така, както ни е необходимо: не защото знаете нещо, а защото знаете толкова малко.

Контрол усети възмутена гордост в себе си, но знаеше, че тя няма да му бъде от полза и се дължеше на това, че има родител, който знаеше всичко.

— Нямах предвид, че…

Тя милостиво го прекъсна. Но тонът й беше безмилостно презрителен:

— Ние сме тук отдавна… Контрол. Много отдавна. Живеем с това. Без да можем да направим кой знае какво. — В думите й се прокрадна изненадваща болка. — Вие не се прибирате вечер с всичко това, стиснало корема и проникнало в костите ви. След няколко седмици, когато видите всичко, и вие ще сте били тук твърде отдавна. Ще станете като нас — дори по-зле, защото положението се влошава. Все по-малко дневници, все повече зомбита, сякаш някой е изтрил съзнанието им. И никой от хората с власт няма време за нас.

По-късно Контрол осъзна, че може би това е бил моментът да изрази съчувствие за произвола и неправдите, налагани от Централата, но тогава просто седеше и я гледаше. За него фатализмът й беше пречка, особено както беше пропит — по грешната му първоначална преценка — с такова мрачно задоволство. Клаустрофобична комбинация, която никому не беше нужна и никому не помагаше. И неточна в прогресията си.

Според документите още първата експедиция беше преживяла такива надхвърлящи въображението ужаси, че беше истинско чудо как изобщо са изпратили други след нея. Но не са имали избор, разбирали са, че са въвлечени в това „за дълго време“ както знаеше, че е обичала да казва предишният директор. Дори не позволяваха на следващите експедиции да научат истинската участ на първата; бяха създали версия за среща с непокътната пустош и бяха натрупали други лъжи върху тази. Това вероятно служеше колкото за поддържане на високия дух на следващите експедиции, толкова и за облекчаване на собствената травма на „Съдърн Рийч“.

— След трийсет минути имате среща за обиколка на научния отдел — каза Грейс, сложи ръце на бюрото и се надвеси към него. — Мисля, че ще ви оставя да го намерите сам.

Това щеше да му даде достатъчно време първо да провери кабинета си за наблюдателни и подслушвателни устройства.

— Благодаря — каза той, — можете да си тръгвате.

И тя си тръгна.

Но това не помогна. Преди да пристигне, Контрол си представяше как се носи свободно над „Съдърн Рийч“ и от време на време се спуска от високия си клон, за да нагледа нещата. Това нямаше да се случи. Крилата му вече горяха и той се чувстваше по-скоро като тромаво, стенещо същество, затънало в блатото.

* * *

Когато го опозна, кабинетът на бившия директор не разкри нови и специални особености пред обиграното око на Контрол. Като се изключи компютърът, най-после инсталиран на бюрото му, който на фона на всичко останало изгледаше като излязъл от научнофантастичен филм.

Вратата се намираше в далечната лява страна на дългата стая, така че който влезеше, трябваше да я прекоси цялата до махагоновото бюро в дъното. Никой не можеше да се промъкне незабелязано зад директора или да надникне през рамото му. Всички стени бяха покрити с библиотеки и шкафове, а пред тях на втори ред бяха натрупани купчини с документи и тук-там книги. На най-високите нива или понякога невероятно подпрени върху купчините, стояха коркови табла за съобщения, по които бяха забодени скъсани листчета и надраскани диаграми. Имаше чувството, че е попаднал в нечий чужд, крайно объркан ум. Близо до бюрото си, вляво, откри колекция от добре запазени рекламни брошури, стари сметки и билети. По рафтовете се търкаляха прашни и разпадащи се парченца от борови шишарки. Долавяше смътна миризма на гнило, но не можеше да проследи откъде идваше тя.

Срещу входа имаше друга врата, разположена между две етажерки с книги, но тя беше препречена от купчини с папки и кашони. Казаха му, че се отваря към стена — остатък от непохватен опит за ремонт. На стената срещу бюрото, на около шест метра от него, безпорядъкът отстъпваше място на два реда картини в евтини рамки от онези, които се намират по разпродажбите. От долния ляв ъгъл по часовниковата стрелка: квадратен офорт на фара, датиращ някъде около 1880 година, черно-бяла снимка на двама мъже и момиче, застанали пред фара, дълга, любителска акварелна панорама, на която се виждаха километри тръстики, нарушавани само от няколко изолирани островчета с тъмни дървета, цветна снимка на фара в цялото му величие. Никаква следа от личния живот на директора, никакви нейни снимки с индианската и майка и белия й баща, нито с никой, който би могъл да значи нещо за нея.

От всички разузнавания, които Контрол трябваше да проведе през следващите дни, с най-голяма неохота очакваше това, което можеше да намери в собствения си кабинет, и реши да го остави за последно. Всичко в кабинета говореше, че бившият директор е подивяла. Едно от чекмеджетата на бюрото беше заключено и не можеше да намери ключа. Усети обаче миризма на пръст от заключеното чекмедже, което подсказваше, че вътре може отдавна да гние нещо. Която загадка дори не включваше бъркотията, увиснала от двете страни на бюрото.

Дядо му, шпионинът, вечно услужлив, никога не помагащ, често казваше дълбокомислено, независимо дали ставаше дума за миене на чинии или подготовка за рибарски излет: „Никога не прескачай стъпало. Прескочиш ли едно, ще видиш, че те чакат пет други.“

Издирването на разузнавателни средства, на бръмбари за подслушване, му отне повече време, отколкото очакваше, и той звънна на научния отдел, за да предупреди, че ще закъснее. В отговор чу гърлено изгрухтяване и връзката прекъсна. Нямаше представа кой е вдигнал. Човек? Или обучено прасе?

В крайна сметка, след кошмарно претърсване на кабинета си, Контрол за свое учудване намери двайсет и два бръмбара. Съмняваше се, че много от тях наистина предават, както и че някой ги гледа или слуша. Защото кабинетът на директора приличаше на музей на историята на бръмбарите — различни видове от различни епохи, все по-малки и труднооткриваеми. Бегемотите от този тип отпреди близо трийсет години приличаха на издути до пръсване дебелаци в сравнение с елегантните, ефирни съвременни устройства, големи колкото главичка на карфица.

Всеки нов бръмбар, който откриваше, повишаваше бодрото му, весело настроение. Бръмбарите бяха логични, за разлика от някои други неща в „Съдърн Рийч“. В разностранното си обучение беше имал поне шест задачи, които изискваха монтиране на подслушвателни устройства по хора или места. Шпионирането на хора не му носеше възбудата, която изпитваха други, а дори да се появеше, това чувство избледняваше, щом опознаеше по-добре обектите си, и по-скоро се изпълваше с желание да ги пази и закриля. Самите устройства обаче го очароваха.

Когато реши, че е приключил с търсенето, Контрол се позабавлява, като подреди бръмбарите върху избелелия лист попивателна хартия в хронологичен ред, поне според него. Някои бяха сребристи и блестящи. Други — черни, поглъщащи светлината. Към някои бяха прикрепени кабели като пъпна връв. Едно по-особено — прикрито в малко, лепкаво топче от зелено папиемаше или оцветена восъчна пита — го накара да помисли, че някои може да са чуждестранни — шпиони, привлечени от любопитство към черната кутия, наречена Зона X. Очевидно обаче на бившия директор не й пукаше от тях. Или дори бе сметнала за най-сигурно да ги остави по местата им. А може би тя самата беше монтирала някои. Чудеше се дали това обяснява недоверието й към съвременните технологии.

Що се отнася до поставянето на негови бръмбари, щеше да се наложи да почака малко; не беше сега моментът. Не беше моментът и да използва наличните бръмбари за друга цел, която току-що му хрумна. Контрол внимателно ги прибра в същото чекмедже на бюрото и тръгна към научния отдел.

 

 

Лабораториите бяха скрити в сутерена от лявата страна на „подковата“, погледнато откъм паркинга пред сградата. Намираха се непосредствено срещу запечатаното крило, което служеше за предварителна подготовка на експедициите и където в момента пребиваваше биологът. Дадоха на Контрол едно от момчетата за всичко на научния отдел, което да го води. Което означаваше, че въпреки старшинството си — беше прекарал в агенцията повече от всеки друг в екипа, Уитби Алън беше услужлив добряк, който, отчасти поради недостиг на персонал, често прекъсваше собствените си изследвания на „свързващ естественик и холистичен учен, специалист по биосфери“, за да напечата нечий доклад или да изпълни поръчение за друг. Последната саможертва на Уитби беше да разведе Контрол. Уитби беше подчинен на ръководителя на научния отдел, както и на помощник-директора. Беше потомък на интелектуална аристокрация, наследник на дълга верига от професори, мъже и жени със запазено преподавателско място в различни частни колежи с имитации на коринтски колони. Той сигурно беше черната овца в семейството си: прекъснал образованието си студент по изкуствата, който едва след дългогодишно скитничество най-сетне бе успял да завърши.

Уитби носеше син блейзър с бяла риза и странно ненатрапчива виненочервена папийонка. Изглеждаше много млад за възрастта си, с вечно кестенява коса и онова стегнато лице с трапчинки, което позволява на петдесет и няколко годишни мъже отдалеч да минават за трийсет и две годишни младежи. Бръчките му бяха тънки като косъм. Срещнаха се с Контрол в кафетерията на обяд, а на масата пред учения имаше десетина банкноти по един долар, разперени като ветрило, без видима причина. Броеше ли ги? Твореше изкуство? Проектираше валутна биосфера?

Уитби имаше притеснен смях, лош дъх и развалени зъби, които очевидно се нуждаеха от лечение. Отблизо имаше вид на човек, който не е спал от години: преждевременно състарен младеж, с толкова изпито лице, че воднистосините му очи изглеждаха твърде големи за главата му. Като изключим това и необичайното му отношение към парите, Уитби изглеждаше компетентен и макар без съмнение да притежаваше необходимите умения за общуване, нямаше желание за такова. Това беше достатъчна причина, докато пресичаха столовата, Контрол да използва момента да го разпита.

— Познавахте ли членовете на дванайсетата експедиция, преди да заминат?

— Не бих казал, че съм ги „познавал“ — отвърна Уитби, явно смутен от въпроса.

— Но сте ги виждали.

— Да.

— Биолога?

— Да, виждал съм я.

Излязоха от столовата с високия таван и се озоваха в атриума, залят от флуоресцентна светлина. Отдалеч се чуваше стържещото цвърчене на поп музика, носеща се от някой кабинет.

— Как ви се стори? Какви бяха впечатленията ви?

Уитби се съсредоточи, лицето му доби строго изражение от усилието.

— Беше дистанцирана. Сериозна, сър. Работеше повече от всички. Но сякаш изобщо не се стараеше, ако разбирате какво имам предвид.

— Не, не разбирам какво имате предвид, Уитби.

— Ами за нея нямаше значение. Работата нямаше значение. Гледаше отвъд нея. Виждаше нещо друго.

Контрол оставаше с впечатлението, че Уитби доста внимателно се е вглеждал в биолога.

— А бившият директор? Виждали ли сте бившия директор да говори с биолога?

— Два-три пъти.

— Разбираха ли се?

Контрол не знаеше защо задава този въпрос, но риболовът си беше риболов. Понякога се налага просто да хвърляш въдицата на произволни места, за да започнеш отнякъде.

— Не, сър. Но, сър, те и двете с никого не се разбираха. — Изрече последното почти шепнешком, сякаш се боеше да не го чуе някой, а после добави: — Никой освен директора не искаше биолога в дванайсетата експедиция.

— Никой ли? — лукаво попита Контрол.

— Никой.

— Дори помощник-директорът?

Уитби го погледна тревожно. Мълчанието му говореше достатъчно.

Директорът отдавна бе пуснала корени в „Съдърн Рийч“. Беше хвърлила дълга сянка. Дори сега, когато я нямаше, пак имаше някакво влияние. Може би не изцяло в случая с Уитби, не съвсем. Но Контрол въпреки това го усещаше. Вече се беше уловил, че му минава странна мисъл: че директорът го гледа през очите на помощника си.

 

 

Асансьорът не работеше и нямаше да бъде поправен още няколко дни, докато не наминеше специалист от военната база, така че слязоха по стълбите. За да стигне до тях, човек трябваше да мине по дъгата на подковата до една странична врата, която водеше към успореден коридор с дължина петнайсетина метра и застлан със същия износен зелен мокет, който понижаваше цената на цялата сграда. Стълбите се намираха в дъното на коридора, скрити зад летящи врати, подходящи повече за кланица или спешно отделение. Уитби, нетипично за себе си, се почувства длъжен да връхлети през тях, като че ли бяха рокзвезди, излизащи на сцената — или може би за да отблъсне каквото ги чакаше от другата страна — след което смутено задържа едното крило, докато Контрол съзерцаваше първото стъпало.

— Оттук — каза Уитби.

— Знам.

Зад вратите двамата се почувстваха като при свободно падане: зеленият килим свършваше, пътеката се превръщаше в бетонна рампа, водеща до малка площадка с широко, плавно спускащо се стълбище, което тънеше в мрак, прорязван единствено от приглушената бяла светлина на халогенните крушки по стените. И от мигащите червени аварийни лампички. Всичко това се помещаваше под висок таван и в тъмнината приличаше повече на изкуствена пещера или склад, отколкото на стълби към сутерен. Перилата проблясваха с ръждиви петна на мъждивата светлина. Хладният въздух, докато слизаха, му напомняше на екскурзията в гимназията до природонаучния музей с изкуствената пещерна система, имитираща съответната епоха, а акцентът бяха причудливите статуи на праисторически ленивец и гигантски броненосец — мегафауна, поела в погрешна посока.

— Колко души работят в научния отдел? — попита той, след като се аклиматизира.

— Двайсет и пет — отвърна Уитби.

Верният отговор беше деветнайсет.

— Колко бяхте преди пет години?

— Горе-долу пак толкова, може би с няколко повече.

Верният отговор беше трийсет и пет.

— Какво е текучеството?

Уитби сви рамене.

— Имаме няколко динозаври, които винаги ще си останат тук. Идват и много нови хора, с нови идеи, но всъщност нищо не променят.

Тонът му намекваше, че новодошлите или си тръгват бързо, или се приспособяват… но към какво?

Контрол нарочно остави дълга мълчалива пауза; единственият звук бяха стъпките им. Както и предполагаше, Уитби не обичаше тишината.

— Съжалявам, съжалявам — каза ученият след миг. — Нищо не исках да кажа с това. Просто понякога е неприятно, когато идват нови хора и искат да променят нещата, без да познават… ситуацията. Човек си казва, че би трябвало поне да прочетат инструкциите… ако имахме инструкции.

Контрол се замисли над това, като измърмори нещо в знак на съгласие. Имаше чувството, че се е намесил по средата на спор между Уитби и други хора. Дали по някое време и Уитби е бил нов глас? Той ли беше новият Уитби, натресен на цялата организация, вместо само на научния отдел?

Уитби изглеждаше по-блед отпреди, едва ли не болен. Гледаше някъде в далечината пред себе си, докато краката му вяло шляпаха по стъпалата. Видът му се влошаваше с всяка крачка. Беше престанал да казва „сър“.

Контрол се изпълни с жал или съчувствие — не знаеше кое от двете. Може би смяната на темата щеше да помогне на Уитби.

— Кога за последен път сте получавали нова проба от Зона X?

— Преди пет-шест години.

Този път прозвуча по-уверено, макар и не по-твърдо, и беше прав. От шест години в „Съдърн Рийч“ не бе постъпило нищо ново от Зона X. С изключение на променените завинаги участници в експедицията преди дванайсетата. Лекарите и учените усилено бяха изследвали и тях, и дрехите им, без да открият нищо. Абсолютно нищо извън нормалното. Само една аномалия: рак.

В сутерена не достигаше никаква светлина с изключение на създадената от самия научен отдел — той разполагаше със собствен генератор, филтрираща система и снабдяване с храна. Остатък, без съмнение, от някоя отдавнашна директива, свеждаща се до принципа „в случай на криза спасете учените“. Контрол трудно можеше да си представи онези ранни дни, когато правителството е изпадало в паника зад затворени врати, а хората, работещи в „Съдърн Рийч“, са вярвали, че всичко, което акостира на забравения бряг, може скоро да насочи вниманието си навътре към сушата. Инвазията обаче не се бе състояла и Контрол се чудеше дали този обрат в очакванията не е дал началото на упадъка на „Съдърн Рийч“.

— Харесва ли ви работата тук, Уитби?

— Дали ми харесва? Да. Трябва да призная, че често е увлекателна и определено е предизвикателство.

Уитби вече се потеше, по челото му избиваха капки.

Възможно бе наистина да е увлекателна, но според досието му преди около две години той бе минал през пристъп от молби за преместване — по една всеки месец и след това веднъж на два месеца като зов за помощ на пресекулки, който впоследствие беше замлъкнал като правата линия на ЕКГ. Ако не отчаянието, лъхащо от многобройните опити, Контрол одобряваше поне инициативността му. Уитби очевидно не искаше да кисне в тинята, но също толкова очевидно Грейс или някой друг не искаха той да напусне.

Може би причината бяха многобройните дребни ползи от него, защото за Контрол бе ясно, че също като всички други отдели в „Съдърн Рийч“, и научният е „разглобен на части“, както би се изразила майка му, пренасочени към борбата с тероризма и към Централата. Според досиетата на персонала някога бе имало сто и петнайсет щатни учени, представляващи почти трийсет научни дисциплини и разделени в няколко подотдела. Сега в цялото това призрачно място имаше едва шейсет и пет души. Контрол знаеше, че дори се говори за преместване, само че сградата се намираше твърде близо до границата, за да може да се използва за нещо друго.

Точно тогава усети същата евтина миризма на развалено, като че ли портиерът имаше неограничен достъп до цялата сграда.

— Тази миризма на почистващ препарат не е ли малко силничка?

— Миризма ли? — обърна рязко глава Уитби. Очите му изглеждаха огромни от кръговете около тях.

— Тази миризма на гранясал мед.

— Нищо не усещам.

Контрол се намръщи, най-вече поради разпаления тон на Уитби. Е, разбира се. Те бяха свикнали. Макар и дребно на фона на останалите му задачи, трябваше да се разпореди да сменят почистващите препарати с органични.

Контрол остана учуден, когато свиха под ъгъл, който изглеждаше ненужно остър, и се озоваха в просторното преддверие пред научния отдел, където таванът беше по-висок от всички други части на сградата. Посрещна ги висока метална стена с малка врата и мигаща червена лампичка на сложна система за сигурност.

Само дето вратата беше отворена.

— Тази врата винаги ли е отворена, Уитби?

Уитби изглежда намираше изказването на предположения за нещо опасно и се поколеба, преди да отговори:

— Така мисля. Това беше задният край на института; монтираха врата едва преди една-две години.

Контрол се почуди за какво ли са използвали мястото тогава. За бална зала? За сватби и бар мицви? За импровизиран военен трибунал?

И двамата трябваше да се наведат, за да влязат. Озоваха се пред две камери, достойни за космически кораб, без съмнение предназначени да предпазват от замърсяване. Порталите бяха отворени и отвътре струеше силна бяла светлина, която по някаква причина отказваше да стигне до неохраняваната охранителна врата.

По стените и на двете стаи, на височината на раменете, бяха наредени безжизнени дълги черни ръкавици по начин, който Контрол можеше да определи само като мрачен. Оставаше с впечатлението, че отдавна не са се изпълвали с живот върху нечии ръце. Приличаше на мавзолей на любопитството и дължимото усърдие.

— За какво са тези ръкавици, Уитби? Да плашат гостите?

— А, отдавна не сме ги използвали. Не знам защо стоят тук.

След това положението не стана много по-добро.