Лора Лей
Двойна игра (1)

Пролог

Генерал Сайръс Талънт седеше в кабинета си, осветен от една-единствена настолна лампа. Погледът му се плъзна печално по снимката, която държеше в ръце.

Неговата дъщеря. Неговата малка Скиймър.

Устните му се извиха в тъжна усмивка при мисълта за името й. Разбира се, беше негова идеята да я нарече Скийм^[1]. Не беше способен да се сдържи. В мига, в който пое малкото й телце в ръцете си, той знаеше, че тя ще бъде един малък манипулатор.

И се гордееше с нея. С шоколадовокафявите й очи, с гъстата черна коса, с начина, по който го гледаше, сякаш се чудеше, дори тогава, как да действа с този мъж, за да има полза.

В стаята прозвуча тих смях. Тя беше остроумна и хитра като него и като майка си. За съжаление прекалено много като майка си.

Скъпата Дороти. Тя заговорничеше против него. Беше помогнала на онези гадни Породи да избягат. Онези, които сега го измъчваха. Калън Лайънс и малкият Прайд, който ръководеше. Тя беше подпомогнала бягството им и унищожаването на лабораториите в Ню Мексико, когато Скийм беше едва на десет.

Сайръс би трябвало да разбере още тогава, че детето му ще е повредено от внезапния пристъп на скрупули от страна на Дороти. Дороти беше прекарала прекалено много време със Скийм. Беше свързана с нея, както биха могли да бъдат само една майка и дъщеря. Той признаваше, че е трябвало да заподозре, че дъщеря му е наследила онази липса на психическа сила, необходима, за да се направи това, което е нужно. Да бъдат принудени Породите да се подчинят на господарите си.

И сега заветът на Дороти беше пренесен върху безценното му дете.

Сайръс изтри сълзата, която се стече бавно от ъгъла на окото му.

Скийм имаше намерение да го унищожи. И ако успееше да се свърже с Джонас Уайът, щеше да го постигне. Не можеше да позволи да се случи. Не можеше да й позволи да избяга при съществата, на които очевидно беше помагала тайно в продължение на години.

Късметът този път беше на негова страна. Беше успял да изкара Уайът от Вашингтон и сега всичко, което трябваше да направи, беше да се погрижи за дъщеря си.

Да я убие.

Сайръс огледа кабинета си. Трябваше да се погрижи за това, преди тя да тръгне за партито, където възнамеряваше да го предаде, но просто не намираше сили.

Не можеше да я убие в дома, в който беше израснала. Където си беше играл с нея като дете, където се беше смял, преди годините, прекарани в Академията.

Не можеше да пролее кръвта й в дома, в който тя бе родена. Не беше правилно.

Генералът вдигна глава и погледна през бюрото към мъжа, който още чакаше заповедите му.

Чазън Сейнт Маркс беше чудесен убиец. Тих, без да оставя следи и винаги изпълняваше заповедите, които му се даваха. Не можеше да поиска по-добър наемник.

Заради този мъж дъщеря му го мразеше толкова много. Може би беше сгрешил, помисли си той, когато бе накарал Чаз да й стане любовник преди години. Да открадне сърцето на дъщеря му и да научи тайните й.

Не че Чаз беше научил много. Само подозрението й, че Сайръс е убил майка й, съжалението й, че е израснала без влиянието на тази кучка. Мечтите й за живот далеч от него.

И тогава тя бе забременяла.

Чаз беше добър убиец, но не ставаше за наследствен материал. Сайръс не можеше да позволи внучето му да бъде заченато от него. Особено ако беше момче.

Като баща на Скийм беше взел решението бебето да бъде махнато.

А дъщеря му изобщо не беше разбрала, че я наблюдава, осъзна той. Че я насочва и ръководи.

— Съжаляваш ли за детето? — попита той Чаз.

Студените му равнодушни сини очи се взряха в него, а твърдите му устни се свиха подигравателно.

— Аз я упоих за теб. Ако исках пикльото, щях да я взема и да избягам.

Да, щеше да го направи. Чаз отдаваше пълно лоялността си. И не се съгласяваше с нищо, което не съвпада със собствените му капризи. Това беше едно от нещата, заради които Сайръс го уважаваше.

— Имаме ли доказателство? — Мъката тегнеше над него.

Беше я наказвал много пъти през годините в старанието си да я обучи, да я направи силна, да й предаде стойността на лоялността, която тя му даваше. Признаваше си, че винаги бе строг с нея. Веднъж дори за малко да я убие в опита си да я научи на смисъла на смъртта. Наказание за предателството й. Тогава нямаше доказателство, само подозрение, а бремето на разкаянието бе нараствало вътре в него всеки път, когато Скийм го поглеждаше с обвинение в очите.

Не можеше да я убие, този път наистина, без доказателство. Тези обвиняващи кафяви очи щяха да го преследват за вечността, ако направеше подобно нещо. Трябваше да знае със сигурност.

— Личните й данни бяха регистрирани в системата за предаване на съобщения. Положила е големи усилия да изтрие следите си, но намерих доказателство. — Чаз му подаде дневника с регистрацията на личните й данни.

Всичко беше там, черно на бяло. Опитите й да изтрие присъствието си в системата и да унищожи съобщението, което знаеха, че е изпратено до Отдела по делата на Породите по-рано днес. Съобщение с искане за предоставяне на убежище до Джонас Уайът. Беше чист късмет, че шпионинът на Сайръс беше в офисите във Вашингтон, когато беше пристигнало съобщението. Генералът потисна въздишката и съжалението си.

— Очевидно не е имала време да свърши работата както трябва — промърмори той. Знаеше добре, че Скийм може да го направи за определено време.

— Съмнявам се, че тя знае. Мисли си, че е унищожила достатъчно вътрешна памет, за да й даде времето, необходимо да стигне до Джонас Уайът. Тя е нашият шпионин, Сайръс. Време е да го признаеш. Въпросът е каква информация ще вземе със себе си. Мислиш ли, че знае за отвличането на детето Порода?

Признай го. Подозираше го на няколко пъти. Сайръс беше измъчвал собственото си дете, за да изтръгне признание, но всеки път се проваляше. В продължение на години се беше ненавиждал, беше прояждан от вина, само за да научи, че тя е била по-измамна, отколкото беше вярвал, че е възможно.

Побоищата над нея, всичките тези пъти, когато я беше погребвал жива. Веднъж дори я беше оставил да умре, преди да я съживи отново. Защото я подозираше. Защото отчаяно търсеше начин да се обърне срещу течението, да забрави възможното предателство и да избегне необходимостта от смъртта й.

Сайръс вдигна поглед към маслената картина на отсрещната стена. Неговата Скийм, сияйна в огнена коприна, свита в стола в офиса му. Дългата й черна коса се спускаше през рамото й, а тъмните й мигли скриваха израза на очите й. Той се преструваше, че тя крие обичта си към него там. Разбирането си.

— Няма значение какво знае. Нашият агент е достатъчно близо вече, така че отвличането на детето няма да бъде никакъв проблем. Тя не знае точната дата, само приблизителна. Кажи им, че няма да се отрази на резултатите.

Но Скиймър знаеше други неща. Неща, за които може да нямаше доказателство, но щяха да го унищожат.

— Тя е пречка, Сайръс. Взе правилното решение — увери го Чаз.

— Скийм ще присъства на партито на Рейнолдс, онова Бенгалско копеле. Искам я мъртва преди изгрев-слънце. — Думите го задушиха. — Бъди милостив, Чаз, ако обичаш.

Мъжът наклони глава в знак на съгласие.

— Няма да й причиня болка, Сайръс — обеща той тихо. — Ще се погрижа за нея.

И щеше да го направи. Чувстваше привързаност към Скийм и Сайръс го знаеше. Но за разлика от нея, Чаз разбираше бъдещето и онова, към което се стремяха.

— Смяташ ли, че ако й бях позволил да запази детето, щях да предотвратя това?

Този въпрос често го преследваше.

— Съмнявам се. Тя вървеше по този път от деня, в който майка й умря. Винаги е знаела, че ще я убиеш, въпреки всичко. Просто щеше да ти се наложи по-късно да убиеш и внучето си.

Да. Сайръс кимна при тези думи. Точно както бе убил съпругата си, сега беше принуден да отнеме живота и на детето си. Не би могъл да понесе да направи същото на внучето, на което бе помогнал да порасне.

— Много добре. — Сайръс кимна и остави снимката обратно на мястото й. — Вярвам, че ще се погрижиш тогава.

Чаз се изправи и понечи да се обърне, но спря.

— Ти не би могъл да убиеш детето ми — каза той. — Лично щях да те убия, ако то се беше родило. Но взе правилното решение. Това дете щеше да направи и двама ни слаби.

Да, така беше. По-слаби, отколкото ги бе направила Скийм. Генералът кимна отново.

— Милостиво, Чаз. Нежно.

Съжаление проблесна в погледа на по-младия мъж, преди да се обърне и да тръгне към вратата. Чаз, също като него, ще съжалява за загубата, но щеше да го направи.

— Сбогом, принцесо. — Сайръс се протегна и погали с пръст лицето й на снимката, а по бузата му се търкулна още една сълза. — Съжалявам.