Лора Лей
Двойна игра (29)

Глава 28

Скийм не бе очаквала, че Породите някога ще участват в парти като това, за което се подготвяше следващата вечер. Разбира се фактът, че присъстваха няколко репортери, за да отразят „годежа“ на Танер Рейнолдс и Скийм Талънт, нямаше нищо общо с това. Единственото нещо, което липсваше в разкошното имение, бяха новинарските екипи, паркирали извън железните порти на главния вход на Убежището.

Не беше очаквала това. Когато Танер беше казал „парти“, тя предполагаше, че ще бъде малко събиране. Само основните семейства, живеещи в имението, а не гостите, които пристигаха с хеликоптери през последните няколко часа.

Разбира се, трябваше да знае по-добре. Точно това трябваше да направи, за да отвърне на обвиненията на генерал Талънт. А те бяха се увеличили през последните двадесет и четири часа.

Баща й беше уплашен. Беше го видяла в очите му по време на последното интервю. Ужасяваше се от това, което тя ще каже, от това, което ще направи. Какво доказателство за неговите действия можеше да има? А тя имаше доста. Доказателства, които в момента Джонас изтегляше от защитения сайт, който тя бе пълнила с годините. Нейната застраховка, както винаги я наричаше, само в случай на нужда.

Докато прибираше косата си в модерен кок, Скийм срещна собствения си поглед в огледалото и едва не трепна от мъката в него. Защо трябваше да й е мъчно, че чудовището, което я преследваше като дневен кошмар, скоро ще падне? Все пак той не беше любящ баща.

В неговите очи обаче, беше, и тя го знаеше. Той беше психопат от най-лошия вид. Вярваше напълно в онова, което прави. Вярваше, че е направил най-доброто за дъщеря си — дъщеря, която го бе предала по най-отвратителен според него начин.

Беше убил майка й и Скийм знаеше, че ще убие и нея при първа възможност. Щеше да го направи с любов в сърцето и вяра в душата, че по този начин спасява света.

Скийм поклати глава при тази мисъл, преди да сложи последната фиба в косата си и да проучи внимателно отражението си. Беше известна с червените си рокли и сега беше облечена в такава. Червена коприна с дръзка цепка до бедрото, откъдето надничаха черни чорапи. Коприната се разливаше по извивките й и подчертаваше гърдите, през раменете минаваха презрамки, които се кръстосваха на гърба.

Провери грима си за последен път и плъзна стъпалата си в червените ниско изрязани обувки, вдигна чантичката, подхождаща на чорапите й, и излезе от банята.

— Готова ли си? — Танер се изправи от долната част на леглото, където беше седнал. Беше облечен в смокинг и изглеждаше по-секси, отколкото човек или Порода имаше право. Погледът му се плъзна по нея бавно и оценяващо. — Изглеждаш достатъчно добре, за да те хапна.

— И съм адски нервна. — Кожата й беше чувствителна, предупреждаваше я, че разгонването й играе по нервите, както Ели я бе предупредила.

— Просто не забравяй да оставяш достатъчно разстояние между теб и другите, за да се предпазиш от случайно докосване. Знаеш какви са репортерите. Справяла си се с тях и преди. Знаеш как да ги изработиш. Всичко ще бъде наред.

Всичко щеше да бъде наред.

— Кейбъл ще наглежда от отвън — продължи Танер. — Дейвид е на сигурно място в апартамента на Калън и Меринъс. Има около двеста гости. Нито един от тях не е съдружник на баща ти или на Съвета, но са влиятелни в политическите и финансовите среди. Репортерите са уважавани и известни със своята безпристрастност, когато става дума за Породите.

— Ще се оправя — опита се да убеди и двама им Скийм.

Младата жена вдигна брадичка и си напомни, че е правила това безброй пъти в други среди без подобен пристъп на нерви.

Танер плъзна ръка на кръста й, когато излязоха от апартамента си и тръгнаха към широкото, извито стълбище, водещо към претъпканото фоайе и балната зала. Агенти на Породите бяха разположени на всеки няколко стъпала и мълчаливо бдяха. Имаше разположени още до вратите, водещи към къщата и залата, както и към другите стаи, отвеждащи от фоайето. Само балната зала беше отворена. Всички други врати бяха затворени и внимателно заключени.

Вратите на балната зала бяха широко отворени и Скийм знаеше, че и френските прозорци, водещи към градината, също ще бъдат, за да могат гостите да се разхождат на чист въздух в силно охраняваните и добре осветени градини.

Веднага след като слязоха от стълбището, тримата поканени репортери се насочиха към тях. Каса Хоукинс беше репортер и говорител на „Ай Ен Ес“, „Интернешънъл Нюз Сървис“, Джоел Бригинс от „Си Ен Ен“ беше там, както и Филип Огъстин от „И Ен Ай“, „Юро-Нюз Интернешънъл“. Всеки репортер имаше свой собствен оператор, който го следваше неотлъчно. Малките записващи устройства обикновено качваха видеовръзката на живо до станциите, но със заглушаването на комуникациите в момента работеха единствено на запис, който щеше да бъде изпратен едва когато Джонас прегледа всеки диск.

— Скийм, не ми изглеждаш дрогирана. — Каса Хоукинс направи лека разочарована гримаса, когато мина покрай униформената Порода, която бе пристъпила към тях, когато влязоха във фоайето.

Каса беше в началото на тридесетте, хладнокръвна и изискана. Естествено руса със спокойни сиви очи и порцеланова кожа. Можеше да бъде много забавна, но и плашещо остра.

— Разбира се, че съм, Каса. — Скийм се усмихна, когато Танер постави ръката й в извивката на лакътя си и погледна към репортерите. — Танер може да бъде доста пристрастяващ в някои области.

Те нямаха представа колко пристрастяващ даже.

Смехът на Каса беше мек и приятен, но очите й не пропускаха нищо. Нито добрия външен вид на Танер, нито начина, по който сякаш бдеше покровителствено над Скийм.

— Може да бъде, наистина — съгласи се тя. — Мислиш ли, че ще ни позволи няколко минути насаме? Гледа ме кръвнишки, нали знаеш.

Така беше. Нея и оператора зад нея.

— Танер, ще бъда добре. — Скийм отдръпна ръката си от него и се огледа. — Тук има достатъчно охрана, за да се проведе малка война. Мога да си взема едно питие, ако нямаш нищо против.

Кехлибарените очи на Танер я погледнаха, изпълнени с веселие и сянка на неодобрение.

— Няма да бъда далеч. — Това бе обещание за нея и предупреждение към останалите.

— Той е много покровителствен — каза Каса тихо, когато Танер се насочи към Шера, сияеща в сивата си рокля, застанала до съпруга си Кейн Тайлър.

— Има причина да бъде. — Скийм позволи на погледа си да се втвърди, когато погледна към репортерите, после към оператора, накрая отново към Каса. — Кажи му да спре камерата.

Каса въздъхна.

— Отиди да си вземеш едно питие, Монти, и направи няколко хубави снимки на партито.

Монти промърмори нещо и се отдалечи, а Скийм се обърна към двамата репортери.

— Съжалявам, момчета — усмихна се тя. — Женски разговор. Може ли да си поговорим по-късно?

Обещанието за разговор по-късно ги накара да се усмихнат любезно, ако не и подозрително, преди да се отдалечат.

— Генерал Талънт се е запенил — каза Каса, когато Скийм я поведе в далечния край на фоайето, където имаше малко охрана, която да държи хората в нишата. — Носи се слух, че обществата за чиста кръв се подготвят да атакуват всяка Порода, на която се натъкнат.

— Те го правят така или иначе — въздъхна Скийм. — Сега нека те попитам нещо, Каса. На чия страна си ти?

— На истината. — Отговорът беше даден без колебание. И Скийм й вярваше. Каса беше фанатик на тема истина. И това едва не й костваше работата и живота повече от веднъж.

— Отлично. — Скийм се взря в нея целенасочено решително. — Ти и аз сме си говорили често в миналото. Вярваш ли на генерал Талънт, или на това, което виждаш сега?

Устните на Каса трепнаха.

— Скъпа, съмнявам се, че дори самият дявол няма да може да ти промие мозъка. Така че защо не ми кажеш какво става и дали слуховете са верни и генерал Талънт се бори да запази скелетите в гардероба си или малкото си момиченце близо до себе си. И ако няма проблем, позволи на оператора ми да се върне тук.

Последното беше казано с фина насмешка. Каса искаше ексклузивно интервю, но искаше и да играе деликатно.

Скийм кимна на агента от охраната на няколко крачки от тях, който махна на оператора да се приближи.

С изтънчено, заучено умение, Каса се обърна към камерата:

— В момента разговарям със Скийм Талънт, дъщеря и, по слухове, личен асистент на генерал Сайръс Талънт. Намираме се в Убежището, дом на безброй Котешки породи и главна оперативна база, където г-ца Талънт и г-н Танер Рейнолдс се готвят да обявят годежа си скоро след обвиненията на баща й за промиване на мозъци и принуда. — Репортерката се обърна към Скийм. — Г-це Талънт, след като ви познавам от няколко години, мога да кажа, че не изглеждате ни най-малко с промит мозък. Защо баща ви твърди, че е така?

Скийм постави на лицето си маската за пред обществеността и дари Каса с оттренирана, очарователна усмивка.

— За да скрие истината.

— А каква е тя, г-це Талънт?

— Че той ще направи всичко, за да прикрие истината, която ще се разкрие през следващите седмици. Истината, че той е убил безброй Породи, и ако Танер не беше действал бързо, щеше да убие и мен.

Сърцето я заболя, а не знаеше защо. Той никога не бе бил баща за нея. Не го беше грижа за нищо друго, освен за фанатичните му мечти да контролира Породите.

— Защо баща ви иска смъртта ви?

— Защото знам за зверствата, които е извършил. Защото, г-це Хоукинс, през последните осем години бях двоен агент на Отдела по делата на Породите и работех директно с Джонас Уайът. Знам тайните на баща си. И той ще направи всичко, за да ми затвори устата.

Интервюто с Каса вървеше много гладко, въпреки постоянните прекъсвания, които се опитваха да направят другите репортери. Агентите на Породите ги държаха на разстояние обаче, и когато приключи с Каса, Скийм отдели няколко минути за техните въпроси. Не беше много, но щяха да имат ефирно време. Танер също говори с тях, и преди да влязат в залата, двамата бяха интервюирани заедно.

Но Скийм не можеше да се отърве от чувството, че баща й ще направи нещо. Че той има коз, който не е изиграл все още, и само я чака. Заглушаването на комуникациите спираше съобщенията на шпионина и Джонас бе прошепнал на Танер, че стесняват района на опитите за предаване дълбоко в планината.

Което оставяше къщата безопасна, засега.

— В най-скоро време — изрече Скийм, когато се отдалечиха от репортерите, — един от тези ще те хване в лъжите ти.

Танер се засмя, спря и се обърна към една малка група от жени, събрани около висок рус каубой.

— Скийм, бих искал да те запозная с няколко приятели — заяви той. — Тамбър Мейсън. — Високата, мургава брюнетка с блещукащи кафяви очи протегна ръка и стисна нейната, промърморвайки почти прекалено меко „здравей“. Изглеждаше срамежлива. Сдържана. Въпреки че дълбоко изрязаното деколте на прекалено късата сребриста рокля, която носеше, беше всичко друго, но не и сдържана. — Тамбър е нашият експерт по комуникациите, който живее тук. Тя командва комуникационния център като малък обучен сержант.

Тамбър наведе глава, сякаш се смути от похвалата.

— Приятно ми е да се запознаем, Тамбър. — Породата кимна, промърмори отново и се усмихна леко.

— Това е Шайло Гейдж. — Танер представи кестенявата Порода ягуар, намираща се до Тамбър.

Скийм се спомняше за нея.

— Хлапето? — Устните й трепнаха, когато момичето я погледна с нагло любопитство.

Шайло Гейдж беше известна с няколко неща в лабораторията, в която бе създадена. Сред тях бе способността й да работи с учените и дресьорите по начин, който крещеше, че е разглезена принцеса. Тази вечер беше облечена в тесни, светлокафяви панталони и безръкавна, дълбоко изрязана блуза, която разкриваше щедрата цепнатина на бюста й.

Тя трябваше да бъде убита още през първите пет години от живота си. Вместо това учените бяха написали в докладите си, че я държат жива с цел обучение. Опитваха се да разберат как тя бе успяла да стигне до идеята, че заслужава да живее, и защо смяташе, че на тях ще им пука. Скийм знаеше, че учените в тази конкретна лаборатория имаха чувство за хумор.

— Това съм аз — съгласи се Шайло лукаво.

— И не се притеснява да си го признае. — Саймън Куотърс, високият, русокос южняшки красавец, човек, бивш наемник и общо казано задник, проговори до Шайло. — Предполагам знаеш кой съм аз?

— Не всеки те познава, Саймън — информира го Шайло раздразнено.

— Всъщност съм чела няколко доклада за него — съгласи се Скийм. За щастие, той не настоя да й стисне ръката. Щеше да бъде трудно да прикрие болката си. — Приятно ми е да се запознаем.

— Радвам се, че най-сетне се срещнахме, г-жо — провлече той. — Добрият стар Танер изглежда се е справил добре в края на краищата. Изненада ни.

Танер изсумтя в отговор.

— Калън ни дава знак — каза на Скийм, хвана я за лакътя и й предложи да се сбогува с малката групичка.

— Запознаваш се и бягаш. Интересна концепция — каза тя, когато двамата се отправиха към предната част на балната зала.

— Кейбъл наблюдава — прошепна в ухото й. — Ще се запознаеш с много други по същия начин.

— Тамбър е много различна от досиетата — каза тя. — Не смятах, че ще бъде толкова срамежлива.

— Раздразнена по-скоро — въздъхна Танер. — Трябваше да й заповядаме да излезе от комуникационния център тази вечер. Инсталира ново оборудване този месец и не иска да остави бебчетата си.

Скийм поклати глава и пое дълбоко въздух, когато приближиха до Калън и стъпиха върху подиума, издигнат за музикалната група в далечния край на залата. Време е да се усмихне и да се преструва на мила, помисли си тя, докато погледът й обхождаше помещението. Видя недоверие, както и враждебност, които изпълваха очите на присъстващите. Наистина щеше да бъде много интересна вечер.

Докато се движеше из балната зала след обявяването на годежа, Скийм забеляза Джолиан, която се плъзна безшумно през френските прозорци, водещи в градините отвън. Младата жена знаеше, че Джолиан е понесла голяма доза психичен побой от Джонас по-рано вчера, и ако бледото й лице беше някакъв показател, тя все още не се бе възстановила.

Скийм не беше сигурна защо я е грижа за това. Но беше така. Докато Танер продължаваше да говори с Джонас, Дейн Вандерел и няколко политици, тя се изплъзна, сигурна, че той никога няма да й позволи да тръгне след малката Пантера.

А да се изплъзне от него не беше лесна работа. Наложи се да поспре при няколко групи от гости, да поприказва, да се усмихва, стараейки се да не се докосва до никого, защото първия допир, който получи от човек, различен от Танер, почувства като ножове, разкъсващи плътта й.

Дълги минути по-късно Скийм мина покрай френските прозорци и излезе на двора, където Джолиан стоеше мълчаливо. И сама.

— Джолиан. — Скийм наклони глава, когато видя как женската Порода се напрегна при звука на гласа й.

— Трябва да се върнеш вътре — каза Джолиан решително, макар и пресипнало. — Кейбъл ще се разстрои, ако ни открие близо една до друга.

Кейбъл ще се разстрои. Странно, тя не се притесняваше за Танер.

— Не вярвам, че ще ми причиниш нещо лошо. Предупредих ги, че правят грешка.

Джолиан наведе глава и се хвана за каменния парапет, който ограждаше мраморния двор.

— Те мислят, че аз съм шпионин. — В подигравателния й смях имаше следа от болка. — Мога да го видя в очите на Кейбъл. Те бяха изпълнени с отвращение.

И Джолиан страдаше заради това.

— Ти си влюбена в него — предположи Скийм.

— Ти си чифтосана с него и с брат му. По дяволите, някои хора просто имат късмет, а?

Джолиан не се обърна. Само вдигна ръце от парапета и обгърна тялото си с тях. Широката, кремава рокля, с която бе облечена, не подчертаваше привлекателните черти на тялото й, а очевидно никой не си бе направил труда да й даде съвет относно облеклото й. Най-вероятно другите Породи страняха от нея в момента.

— Съжалявам — каза Скийм тихо. — За Кейбъл и за това, което се случи вчера. Ако ми позволиш, бих могла да ти помогна.

Да й даде някой съвет за косата и дрехите й като за начало.

— Как би могла да ми помогнеш? — Джолиан се обърна към нея, гневът бележеше лицето й, погледа й. Тогава очите й се разшириха, подбелиха се и тя се свлече на земята.

Скийм се втурна към нея, без да се замисли, без да прецени последиците. В следващия миг ослепителна болка прониза главата й и пред очите й избухна бяла светлина. Усети как се срива върху другата жена. И си пожела да не бе излизала навън без Танер.

Тамбър Мейсън.

Тя бе обучена в областта на комуникациите, беше част от вътрешния кръг на Прайда, откакто Породите бяха населили Убежището. Беше приятелка на Меринъс, понякога неин бодигард и най-довереният експерт по комуникации на Калън. Често ходеше на пазар с Шера, беше спаринг-партньор на Даун и се говореше, че е спала с Танер и Кейбъл няколко пъти.

Тя беше също така и шпионинът на Сайръс Талънт.

Ето защо шпионинът беше толкова самонадеян. И защо на Сайръс му бе толкова трудно да го контролира. Мястото й в Убежището бе твърдо установено преди години. Тя беше един вид част от семейството.

Защото Тамбър беше обикновена. Непретенциозна. Нямаше нищо във файловете й, което би могло да я свърже със Сайръс Талънт или с някой друг от неговата организация. Тя просто беше един обичан член на разширеното семейство Лайънс.

Но всичко, което бе видяла Скийм, бе външната обвивка. След като чу истинския глас на Тамбър Мейсън, вместо мънкането по време на партито, Скийм разпозна точно коя е тя — бившата любовница на втория в командването на баща й.

Беше чувала гласа й веднъж, но мъжът, когото баща й би искал за син, никога не спомена името или професията й.

— Знаеш, че ще те проследят — предупреди тя Тамбър, когато джипът пое по неравния път през гората. — Ще разберат, че ти нападна Джолиан и ме отвлече.

— Това наистина няма значение. — Тамбър я стрелна със сурова, студена усмивка. — Няма да се връщам тук известно време. Току-що довърших мисията си, две в едно. Джон ще ме вземе.

Скийм искаше да се обърне и да провери изпадналото в безсъзнание дете на задната седалка на джипа, но не смееше. Ако го погледнеше, нямаше да го понесе, щеше да се пречупи, а не можеше да си позволи това.

— Наистина ли мислиш, че Джон ще ти позволи да бъдеш свободна? — попита Скийм, докато работеше над въжето, стягащо китките й. — Смяташ, че си единственият шпионин, който той чука, така ли?

— Всъщност знам, че не съм. — Самодоволна усмивка изкриви устните на Тамбър. — Но комуникациите не са единственото, за което съм обучена, Скийм. Породите не разполагат с моята ДНК, всичко, което имат, е пръстовите ми отпечатъци. ДНК-то е доброволно, ако не знаеш. Ще се върна отново тук, ще работя някъде другаде в Убежището, с ново име и ново лице, нови пръстови отпечатъци и различен мирис. Ученият от Съвета може да работи с неутрализатора на миризми и да ги направи каквито иска да бъдат. Аз съм хамелеон. Породите никога няма да разберат.

Да бе, да. Скийм знаеше нещо, което не бе известно нито на Съвета, нито на другите Породи, че обонянието на Танер и Кейбъл лесно ще разпознае нейната миризма. А те щяха да я търсят. Тамбър изобщо нямаше да оцелее, за да се върне отново в Убежището.

— Прекалено си уверена, Тамбър. — Скийм се облегна на вратата и поклати глава тъжно. — Егото върви ръка за ръка с провала.

— Уверена съм, да — сопна се тя. — Работя върху това от години, глупава кучко.

Трябваше да има начин да избяга. Следваха точно пътя, който бе показала на картата на Калън. Всичко, което трябваше да направи, бе да намери начин да забави Тамбър, да я накара да спре.

Скийм започна да се бори по-усърдно с въжетата. Усети парене в китките си, хлъзгавина от собствената й кръв, но въжетата се разхлабваха, приближавайки я до освобождението.

Господи, молеше се детето да проспи всичко. То изглеждаше толкова малко и невинно, докато спи на задната седалка. Разбира се, ако беше будно…

Скийм застина, когато усети нещо по китката си. Слабо докосване, подръпване на възела. О, Господи, беше будно. Дъхът секна в гърдите й от страха, който Дейвид би трябвало да долавя.

Но той действаше върху възела бавно, пръстите му бяха пъргави и сигурни. Не трепереха като нейните. А нейните трепереха. Цялата трепереше като лист. А зад нея едно деветгодишно дете се занимаваше с възела, за да я освободи.

— Ти си една тъпа малка глупачка, Тамбър — обяви Скийм, преструвайки се на развеселена. — Джон ще те сдъвче и ще те изплюе, знаеш това, нали?

Юмрукът на Тамбър полетя и улучи челюстта на Скийм, запращайки я към вратата. От задната седалка избухна детско ръмжене и Дейвид Лайънс се хвърли към нея.

Тамбър не очакваше нападението. Тя изруга, ръцете върху волана отхвръкнаха и запратиха джипа към високия склон успоредно на пътя. Автомобилът се наклони, колелата се завъртяха, когато ръката на Тамбър се стрелна към лицето на детето, вкопчено във врата й.

Момчето изсъска от болка, но не я пусна. Джипът се наклони отново, докато Скийм се бореше да стигне до волана и да го изправи. Ръцете на Тамбър бяха заети с малката Порода хибрид, която сякаш беше навсякъде едновременно.

И ругаеше. Скийм се надяваше да оцелее, за да се посмее после на езика, който не звучеше изобщо детински. Но шансовете не бяха големи. О, господи, изобщо не бяха. Джипът се спускаше и клатеше.

Детето. Трябваше да предпази детето. Когато джипът най-сетне загуби битката да остане в изправено положение, Скийм се хвърли към Дейвид, надявайки се да смекчи удара, когато автомобилът се преобърне.

Лакътят й закачи главата на Тамбър, пръстите й трескаво се опитваха да се докопат до момчето, когато тя отскочи, гърбът й се удари в седалката. Моментално се хвърли отново и блъсна Породата в таблото. Чу се викът на Тамбър и рев на почти пораснал лъв.

Джипът се разтресе отново и Скийм удари главата си в предното стъкло. Тъмнината заплаши да обгърне съзнанието й, докато тя се бореше да не повърне или припадне. Или и двете. Лесно можеше да направи и двете.

По дяволите, къде беше Танер? Би трябвало да се погрижи това да не се случи, нали? Да я защитава и всички онези мачо неща?

Стенейки, Скийм усети как пръстите й се свиват около нещо меко и хладно. Пръст. Опита се да се отърси от парализиращата болка, която сякаш изгаряше тялото й. Не беше заради глупавото разгонване. Просто току-що бе изтъркаляла от джипа като проклета футболна топка.

Дейвид.

Младата жена се насили да отвори очи. Първо видя пръст, смачкани листа, намек за трева и дървета. Простенвайки от усилието, тя обърна глава и се взря право в златните очи на Дейвид Лайънс.

Детето беше приклекнало до нея, очите му, приличащи много на тези на баща му, пронизаха нейните, когато то наклони глава. Рошавата му светлокестенява коса падаше пред тях, преди то да я отметне назад.

— Госпожо, трябва да се размърдаме. — Дейвид като че ли въздъхна. — Онази глупава котка като че ли се преби, така мисля.

— Трябва да се раздвижа. — Защо не разбираше това. — Къде са проклетите Породи, когато човек има нужда от тях?

По дяволите. Болеше я. Много я болеше. И ако не грешеше, роклята, която носеше, се разцепваше още по-нагоре по бедрото й с всяко нейно движение. И беше изгубила двете си обувки.

Подпирайки се на ръце, Скийм се опита да седне.

— Можеш да ми помогнеш — промърмори тя.

Дейвид се намръщи леко.

— Миришеш на чичо Танер, когато е наистина бесен — посочи той. — Няма да те пипна в никакъв случай.

— Няма да те докосна за нищо на света — поправи го тя автоматично.

— И аз това казах. — Детето задъвка устната си притеснено и острите му малки резци проблеснаха. — Но трябва да се размърдаме. Прекалено сме близо до границата.

— Добре, трябва да тръгваме — кимна тя.

— Чичо Танер ще освободи лъвовете, когато разбере, че сме изчезнали. Чичо Кейн ще извика своите войници на мотоциклети. Ако успеем да се доближим достатъчно, тогава ще се оправим. Чичо Танер казва, че лъвовете ядат само хора, които са прекалено близо до границата.

— О, чудесно. Нека позная, ядат само моя вид, не твоя.

Дейвид спря, когато тя се изправи на разтрепераните си крака, и намръщването му се задълбочи, когато я погледна със следа от обида и объркване.

— Ние не сме ли от един вид?

Скийм трепна и се опита да се усмихне утвърдително.

— Да, Дейвид, от един вид сме. Но Породите имат различен мирис от не-Породите, точно както мъжете миришат различно от жените.

— О-о! — Той я заобиколи и кимна замислено, преди да вземе от земята една дебела пръчка и да й я подаде. — Ето вземи. По-добре да побързаме. Усещам хеликоптер във въздуха, а знам, че нашите не са в Убежището в момента.

— Чудесно — промърмори жената. — Колко е далеч?

А беше тъмно. И студено. Луната беше пълна, короните на дърветата над тях бяха доста гъсти.

— Трябва да побързаме. — Дейвид вдигна нагоре дънките по слабото си тяло и тръгна пред нея. — Чичо Джонас казва, че звукът на хеликоптерите се движи по различен начин за Породите. Но не можем да стоим тук.

— Чичо Джонас, а? — попита тя.

— Да, той мирише като татко, но на татко не му харесва, когато му го казвам, за това не го правя. — Той сви тесните си рамене. — Чувам лъвовете. Да тръгнем по този път.

Лъвове. Те ядяха хора. Скийм изскимтя. Това не бе най добата й седмица. Изобщо.