Лора Лей
Двойна игра (17)

Глава 16

Това едва ли можеше да се нарече дневна светлина. В гора ли се намираше? Трева, дървета, пръст с буболечки и лигави горски неща?

Иииу.

Скийм стоеше с отвратена гримаса на тесния вход на пещерата и се загледа в мъглявата, изглеждаща мокра земя отвъд.

Това не беше смогът, с който можеше да се справи. Беше свикнала с него. Но това беше влажна мъгла, висяща във въздуха и мокреща всичко, до което се докосне.

И имаше птици. Не гълъби. Чудеше се дали птиците наистина се изхождат на главата ти просто ей така. Беше чувала това някъде. В момента не можеше да си спомни точно къде.

В мига, в който излезеше от тесния отвор на пещерата, чорапите й щяха да се съсипят непоправимо. Никога нямаше да се изчистят. Влагата щеше да съсипе красивата й кадифена пижама, а тя наистина беше любимата й. За съжаление нямаше нищо подходящо в багажа си.

Намираше се в истинска проклета гора. Отне й няколко минути, но разбра, че се намира на няколко километра от колибата на Танер. Достатъчно далеч, че Койотите да не разберат, че е в непосредствена близост. Те не бяха в района на пещерите според Танер, а около колибата. И посоката на вятъра беше с нея. Духаше откъм колибата и надолу към долината. И Скийм трябваше да излезе.

Знаеше посоката, по която да стигне до главния път. На този път имаше няколко къщи. А тя се намираше на най-много половин час от една от тях.

Просто нямаше друг начин. Щеше да се наложи да върви през гората. По дяволите, добре че не знаеше къде се намира, преди да се опита да избяга. Може би щеше да е по-добре да беше останала в удобното, топло легло на Танер.

При тази мисъл устните й се извиха подигравателно. Знаеше много добре, че бягството е прекалено важно, но беше наистина приятно да си помисли друго. Да направи първата стъпка не беше толкова трудно. Може би.

Кого заблуждаваше? Не се разбираше особено с природата. Харесваше циментовата джунгла. Вашингтон и Ню Йорк бяха перфектните хабитати за нея. Сайръс предпочиташе имението си в Пенсилвания, но дори то беше грижливо озеленено, с всички модерни удобства и се намираше точно на границите на един много добре населен град.

Скийм се съмняваше, че има поне един „Старбъкс“ на стотина километра в радиус от това място, да не говорим за истински град. Но всичко, от което се нуждаеше, беше телефон. Най-много половин час и щеше да го има.

Добре, нямаше избор. Танер рядко се застояваше повече от няколко часа и скоро щеше да се върне. Трябваше да намери телефон, преди той да го направи.

Надникна отново навън.

Извади единия си крак и стъпи извън пещерата. Веднага направи отвратена гримаса, когато стъпалото й влезе в контакт с нападалите листа, тревата и пръстта, наслоени по земята.

Чорапът й веднага се намокри.

Това нямаше да е приятно.

Скийм пое дълбоко дъх и се насили да изтласка камъка, прикриващ отвора на пещерата, след което пое по едва забележимата пътека, водеща нагоре.

Пещерите бяха долу. Със сигурност никой не живееше на дъното на тази мръсотия, а и тя не можеше да види нито една къща. Трябваше да се намират нагоре. Просто. Можеше да го направи. Само трябваше да се изкачи нагоре.

Да върви нагоре, поправи се тя.

Жалко, че нямаше асансьор.

 

 

— Мамка му. Намерила е изхода. — Танер огледа входната пещера, подуши уханието на Скийм, решимостта й, колебанието й, съжалението й. Миризмата беше свежа и силна. — Не може да е далеч.

— Да, и върви като сумо борец — изръмжа Джакъл. — Излез там и я намери, докато аз почистя следите й. Обзалагам се, че всяка Порода, войник на Съвета и агент са уловили миризмата й досега.

— Кой се нуждае от миризмата й? Можеш да чуеш нарушение във въздуха — отсече Кейбъл и хукна след Танер.

И Джакъл беше прав, Скийм беше направила голяма бъркотия, докато се изкачва по планината. Накъсани листа по земята, смачкана трева, където се е подхлъзнала, начупени клонки, листа и къпина. Почистването и запазването на проклетия вход в безопасност щеше да е доста трудно.

Щеше да й напляска задника.

— Връщай се при Джакъл — обърна се към Кейбъл и изръмжа, когато той го настигна. — Искам двамата да прикриете миризмата й от Съвета и агентите. Не ми пука как ще го направите.

Танер не можеше да изправи Кейбъл и Скийм лице в лице. Не още, не и преди да успее да се справи с животното, виещо вътре в него.

Когато Кейбъл се обърна назад, Танер вдигна глава, подуши въздуха и тръгна нагоре. Сурова усмивка изкриви устните му. Щеше да бъде по-трудно на Породите на Съвета или тези на Джонас да доловят аромата й по този начин. След като я върнеше в пещерите, входната пещера щеше да бъде дезинфекцирана, а миризмата й разпръсната. Дори Кейбъл не би могъл да каже къде е тя, ако не знае. Каменният капак покриваше идеално входа и нищо, нито миризма, нито звук не показваше какво се крие под скалата.

Просто трябваше да я върне обратно в пещерите.

 

 

Скийм се влачеше по едва забележимата пътека нагоре в планината, като държеше главата си наведена, за да предпази очите си чисти. Това беше грешка. Всичко вътре в нея крещеше тази думи.

Да изостави Танер не беше решение. Да му се довери. Това беше отговорът. Колкото и нелогично да изглеждаше, колкото и подозрителна да беше към него, всяка частица от съществото й плачеше за него.

Трябваше да му се довери.

Скийм стигна до един равен участък, спря и избърса потта от челото си, след което облегна гръб на едно дърво и се загледа в проблясващото небе в далечината.

Не искаше да върви по-нагоре.

Погледна към долината отдолу и въздъхна уморено. Беше се уморила да се бори. Да се бори с нуждата от Танер, с чувствата си към него. Беше се уморила да бъде сама. Толкова сама, че вече нямаше вяра, не можеше да се смее и обича.

Трябваше да се бори да запази онова, което Танер като че ли й предлагаше. Безопасност. Сигурност. Обич. Може би неговата обич. Достатъчно голяма може би, че да я накара да се обърне и да се втурне обратно при него. Точно сега.

Скийм се оттласна от дървото, обърна се и се изправи лице в лице със смъртта.

— Тъпа кучка. — Дог, най-безмилостния кръвожаден войник на баща й, се подаде иззад масивния камък до нея. Жестокото му лице беше подчертано от стоманеносиви очи, устните му се изтеглиха назад в ръмжене, а извитите кучешки зъби проблеснаха на слабата слънчева светлина на утрото.

— Кученце — сопна се Скийм. Не показвай никакъв страх. Беше научила това преди много време, когато дойдоха домашните любимци на Сайръс.

Устните на Дог трепнаха. Винаги правеха така, секунди преди самодоволна усмивка или злорадо задоволство. Той буквално беше главното куче в организацията на баща й. Контролираше Койотите и задачите им, както и подготовката за тях.

Той беше зъл като баща й и два пъти по-опасен.

— Сигурно ти харесва да бъдеш погребана жива.

Сивите му очи непрекъснато сканираха, оглеждаха, ноздрите му пламтяха, докато душеше миризмите около тях.

Къде, по дяволите, беше Танер? Скийм нямаше да откаже малко помощ.

— Дава ми време да размишлявам — каза тя саркастично, като отстъпваше назад почти сковано. Коленете й направо трепереха. Как от всички Породи на баща й трябваше да се изправи точно пред тази.

Вместо да я последва, Дог приклекна и присви очи към нея. Метър осемдесет и пет висок, мускулест, той би изглеждал внушителен, ако не бяха стоманеносивите му очи и черната коса със сиви кичури. Говореше се, че той е най-безмилостния Койот, създаван някога от Съвета.

— Ако те оставя жива, първо ще те изчукам, преди баща ти да те зарови. — В усмивката му имаше подигравателно задоволство. — Но първо трябва да те изкъпя. Вонята на котка дразни сетивата ми.

Разбира се, че ще бъде заровена първо.

— Ти можеш да чукаш? — Скийм отвори широко очи подигравателно. — Откога Сайръс е спрял да кастрира малките си домашни любимци?

Дог стисна устни.

Това беше една от любимите мерки за контрол на генерала.

— Не съм дошъл от основните лаборатории на Талънт, момиченце — изръмжа той. — Забравяш това.

Добре, грешка от нейна страна. Може би Дог все още притежаваше мъжките си атрибути. Което само го правеше още по-опасен. И беше прав, не дойде при баща й от контролираните от него лаборатории. Беше дошъл от самия Съвет. Кой и в какво го е дресирал, никой не знаеше, поне не и Сайръс, но не можеше да се отрече, че е един от най-опитните убийци, създавани някога.

Скийм отстъпи още една крачка. Бягството нямаше да й донесе нищо добро.

Можеше да се окаже лоша идея. Много, много лоша.

— На татенцето ти няма да му хареса цялата тази миризма на Порода по теб. — За нейна изненада, Дог бръкна в джоба на ризата си, извади една малка пура и я запали, след което се изправи.

— Баща ми не е Порода. Не може да ме подуши. — Скийм отстъпи още малко.

Със сигурност Танер се е върнал вече в пещерите и е разбрал, че е изчезнала. Щеше да я последва. Трябваше да е тук някъде.

Тя се огледа трескаво.

— Тц-тц, малка принцесо — промърмори Дог. — Значи искаш да ми кажеш къде се криеше цяла седмица? Може би ще успея да уговоря татенцето ти просто да те застреля, вместо да те оставя да умреш в ковчега отново. Този път завинаги.

Гласът му беше студен, брутален. Боже, мразеше го. Беше го виждала как влиза спокойно в стаята и извива врата на един от войниците на Сайръс само защото се грижи небрежно за оръжията си.

И се беше насладил на това. Скийм беше видяла удоволствието в очите му, в суровата гримаса на лицето му. От този ден нататък се беше постарала да не присъства на друга оперативна среща.

— Не ми отговори. — Гласът му се понижи опасно.

— О, тук и там. — Жената махна с ръка, обхващайки гората. — Всички дървета си приличат, нали знаеш.

Защо не беше взела един от онези кухненски ножове със себе си?

О, да, защото мислеше, че Танер ще я спре. Така беше. По някаква причина мислеше, че той е Супермен.

Устните на Дог се извиха, когато той се огледа наоколо.

— Да, предполагам, че е така. — Той дръпна от пурата и издуха няколко кръгчета дим, преди да се обърне към нея.

Не направи опит да скочи към Скийм. Тя наклони глава и го погледна любопитно, когато той отново погледна надолу към пътеката, по която беше дошла.

— Здравей, Танер — провлече Койота.

Скийм се обърна и се блъсна в широките, толкова познати гърди. Сърцето й заби по-бързо, пръстите й стиснаха плата на ризата му и от устните й се откъсна тих вик.

Тя се опита да се покатери по него.

Ръката на Танер се стегна около нея, мускулите му се свиха, позволявайки й почти да се качи върху него в стремежа си да се скрие от чувството на опасност, което я задушаваше.

— Ще ти напляскам дупето — изръмжа в ухото й. — Знаеш това, нали?

— Обещания, обещания. — Скийм се вкопчи в него като пиявица и нямаше намерение да го пуска. — Просто ме измъкни от него. Ще бъде добре.

Силната му ръка я обгърна и я задържа до гърдите му, позволявайки й да поеме от топлината му, от усещането за сигурност, от защитата. Скийм трепереше и бе толкова дяволски щастлива да го види, че трябваше да примигне няколко пъти, за да сдържи сълзите си.

— Колко са с теб? — чу Танер да пита Койота.

— Половин дузина. Поех разузнавателна позиция — отговори Дог с нотка на веселие.

— Колко Породи?

— Само аз — отвърна той. — Разкарай я от тук, преди твоите агенти да започнат да разследват грохота и тропането в гората. Не си ли й казал как се носи звука по тези хълмове?

Скийм обърна глава бавно и присви очи.

Дог не извади оръжието си. Облегна се на скалата, наслаждавайки се на пурата си, и приличаше на човек, излязъл на приятна, спокойна разходка из гората.

— Тя също ли е на Джонас? — попита Танер.

Скийм предположи, че говори за нея.

— На този въпрос може да отговори само Джонас — сви рамене Дог. — Аз не принадлежа на никого, котарако. Не прави тази грешка. — В гласа му прозвуча лека заплаха. — Просто не виждам причина да я измъчвам допълнително. Ако можеш да я спасиш от самата нея, тогава дано имаш достатъчно сили. Спестяваш ми труда да изпращам куршум в главата й. — Усмивката му беше жестока.

Танер изръмжа и това не беше тихото, мъркащо ръмжене, което използва за нея. Това носеше истинска заплаха.

Дог наклони глава бавно, след което обърна гръб на Танер и тръгна нагоре по планината.

— Побързай, котарако — предупреди го спокойно. — Добрите ми намерения не продължават дълго.

Когато Дог се обърна да погледне, двамата бяха изчезнали.

Поклати глава бавно, стисна пурата между устните си и пое обратно към върха на скалата. Нямаше начин да зърне копелето отново. Танер познаваше тези планини както повечето мъже познаваха телата си. Но можеше да опита. Намирането на скривалището на Породите щеше да бъде черешката на тортата. Шефът му го търсеше от години.

По дяволите, каквото и да се случваше в тези планини, беше на път да стане грозно. Ако не грешеше, Скийм Талънт и Танер Рейнолдс бяха чифтосани.

Ароматът на чифтосването изпълваше въздуха като лека, опияняваща напитка. Беше едва доловим, почти незабележим, но не можеше да се сбърка. Тя беше половинката на Танер. А чифтосаните Породи бяха смъртоносни. Бяха много по-опасни от останалите, и Дог имаше причина да знае това.

Мамка му, нещата ставаха все по-дълбоки. Дог се молеше да успее да се предпази от потъване в тресавището. Държеше на топките си, както не държеше на нищо друго. А шефът му не би имал проблем да му ги резне, ако нещо се случеше на това момиче. Няма проблем изобщо. Неговият шеф, Болън, не беше човек, когото да искаш да ядосаш. А шефът на Болън, Джонас Уайът, беше още по-опасен. По дяволите. Лайната ставаха все по-дълбоки напоследък. Много по-дълбоки.