Лора Лей
Двойна игра (13)

Глава 12

Понякога един мъж трябва да си признае, когато се е държал като глупак. Трябва да надникне вътре в себе си и да признае, че е допуснал омразата, подозренията и да ръководи логиката си, а не логиката да ръководи емоциите му. Да погледне под повърхността, отвъд емоциите и въпреки ситуацията и да почувства истината.

През цялото време един вътрешен глас нашепваше на Танер, че нещо не е наред със Скийм Талънт. Почти десет години я наблюдаваше и знаеше, че има нещо нередно. Нещо грешно. Но омразата и подозренията бяха замъглили логиката, а желанието да мрази беше затъмнило причината.

Доказателствата, които Породите бяха събрали за нея през последните десет години, я показваха като разглезена дъщеря на генерал, безмилостна и кръвожадна като чудовището, което я бе създало. Доказателства като заповеди да бъдат екзекутирани Породи, намиращи се под командването на баща й, носещи нейния подпис, без друга причина, освен че е забелязана проява на слабост у тях. Доказателства като видеозаписи, до които бяха успели да се доберат, между Скийм, баща й и високопоставени войници в организацията на генерала. Нейните студени, преднамерени планове за удари срещу Убежището.

Но вътрешното му чувство, дори по време на разследването, го предупреждаваше, че нещо е грешно. Че нещо не е както трябва с доказателствата, които имат срещу нея. Сякаш е видял само част от картината, а другата е в сянка. Танер е трябвало да обърне внимание на това чувство.

Имаше прекалено много противоречия във фактите, които бяха събрали. Порода, отбелязана за екзекуция, успява да избяга в последния момент заради предполагаема грешка. Докладите на Скийм преди бягството, че Породата заслужава доверие и няма опасност да избяга. Пристигаха предупреждения за нападения срещу Убежището, или изведнъж се появява съобщение, което не е било там преди. Дребни неща. Неща, които изглеждаха така, сякаш съдбата е на страната на Породите. Малки недоразумения, които поотделно бяха незначителни. Никоя организация или човек не са перфектни. Но когато се разгледат заедно…

И след всеки път, когато бяха направени тези дребни грешки, тя изчезваше за кратък период от време.

Била е наказвана по време на тези изчезвания. Наказвана по начини, каращи кожата на Танер да настръхва, а подозренията му да се засилят.

Знаеше, че Джонас е успял да намери шпионин в редиците на Талънт преди осем години. Но никога не разкри самоличността му пред Кабинета на Породите. Този шпионин бе една от причините Джонас да се издигне до директор в Отдела по делата на Породите.

Той беше подъл кучи син. Беше успял да постави шпиони в области, където анализаторите бяха сметнали за невъзможни. Познаваше силните и слабите страни и как да ги използва. И беше получил предимство.

По някакъв начин бе успял да вербува дъщерята на генерал Талънт. Танер почти беше сигурен в това. Това беше единственото обяснение. Защо иначе баща й ще я бие и ще я погребва жива в търсене на информация? А Танер знаеше, че това е причината.

Сайръс Талънт беше самото зло още от пристигането им. Чудовище, което вярва в каузата си. Не беше там заради властта или парите, а защото вярваше в това, което върши.

За него Породите нямаха душа, защото не Бог, а човекът ги е създал. Те бяха инструменти, нищо повече от едно куче или пък пушка. Единствената разлика бе в това, че можеха да бъдат обучени.

Бяха лишени от човечността си още като бебета. След като бяха отбити, бяха поставени в клетки и научени да се грижат сами за себе си. Веднъж попаднали в тях, биваха наблюдавани всяка секунда, обучавани, и накрая всяко оцеляло дете бе поставяно в смятаната за подходяща за него програма за дресиране.

Психолози, психиатри и лекари създаваха индивидуална програма за всяка Порода, предназначена да създаде оръжието, което Съветът си представя.

Те вярваха в собствената си реторика. Че Породите в действителност не са хора и следователно нямат права. Нямат души и следователно Съветът не може да бъде държан отговорен за смъртта им.

Вярваха в това, което правят, толкова отчаяно, колкото Породите вярваха в правото си на свобода и живот. А генерал Талънт вярваше най-силно, най-вече в правото си да отърве света от Породите сега, когато не са под контрол.

И нямаше да се поколебае да използва дъщеря си в тази битка. Ако дъщеря му покажеше същата слабост като съпругата му, тогава тя ще бъде използвана за еднократна употреба във войната, която води, точно както съпругата му.

Не че съществуваше някакво доказателство, че е наредил смъртта й. Дороти Талънт беше учен в лабораторията за Породи, която бе назначена за първи път да ръководи отдела.

Дребничка американка от азиатски произход и коефициент на интелигентност извън скалата, с талант за генно инженерство. По официални данни бе починала от масивен инфаркт преди двадесет години.

Танер въздъхна уморено и продължи да разглежда информацията на лаптопа си. Наблюдението над семейство Талънт бе започнало още преди разкриването пред света за съществуването на Породите.

Едва през последната година, година и нещо, бяха успели действително да повдигнат обвинение срещу Талънт. В края на краищата не беше незаконно да се наемат Породи за охрана. Точно както не беше прието със закон да се регистрират в Отдела по делата на Породите, въпреки че повечето го направиха, за да гарантират собствената си безопасност.

Породите, служещи на Талънт, не го направиха. Десетината Койоти, които бе наел, не бяха регистрирани, което означаваше, че нямат пръстовите им отпечатъци и няма как да ги идентифицират. А те бяха дяволски добри убийци. Най-добрите, които Съветът някога е създавал от ДНК на койот.

Танер се отдръпна от лаптопа, като изключи връзката със сателитите на Породите, и въздъхна уморено.

Нещо го глождеше, усещаше го. Нещо, което не съвпадаше с онова, което знаеше за Скийм Талънт досега.

Абстрахира се от страстта и разяждащия глад. Той самият го знаеше — не се възбуждаше от курви и убийци. И можеше да ги помирише, животното вътре в него ги усещаше.

Скийм не беше нито курва, нито убиец. И това определено не подхождаше на профила, който аналитиците бяха направили за нея.

И къде го водеше това? В мига, в който влезеше с нея в Убежището, тя щеше да бъде поставена под Закона за Породите, осъдена и вероятно екзекутирана.

Единственият й шанс бе, ако е чифтосана. Ако той се бе чифтосал с нея.

Танер се вторачи в нея и стисна зъби яростно.

В това се състоеше неговият проблем. Нямаше разгонване.

Почти беше сигурен, че тя е неговата половинка. Емоциите бяха налице. Страстта, нуждата, непреодолимото първично чувство за покровителство. Влюбваше се в нея. Животното вътре в него предявяваше претенции над нея. Но нямаше чифтосване. Понякога, в отделни моменти, необичаен вкус примамваше сетивата му. Вкусът на дива страст и топлина, подобен на този, който чифтосаните двойки описваха. Но никога не се задържаше дълго. И жлезите под езика, които съдържаха хормона на чифтосването, не се подуваха и не изпускаха хормона, създаден от биологичната и химичната реакция на мъжкия към половинката му. Може би просто неговата ДНК беше почти съвместима за чифтосване. Което означаваше, че Скийм може да е половинка на друга Порода. Порода, чиято ДНК съвпадаше с неговата.

Танер прокара език по зъбите си. Жлезите не бяха възпалени, нещо повече — шипът, скрит дълбоко в пенисите на Котешките породи, не се беше показал. Хормонът в слюнката и този шип маркираха половинката по-сигурно от ухапването по рамото, което според сведенията винаги настъпваше несъзнателно от Породата. Те рядко си спомняха нуждата да ухапят половинките си и само го осъзнаваха, когато вкусът на кръвта изпълнеше устата им.

Мамка му. Мамка му. Дали не беше взел половинката на Кейбъл?

Танер стана рязко от стола и закрачи по грубия каменен под на пещерата. Не можеше да мисли за това. Не можеше да позволи да завладее ума му или животното вътре в него непременно щеше да се освободи.

Трябваше да се концентрира върху безопасността й.

Не можеше да я отведе в Убежището, но не можеше да я върне и в дома й. Трябваше да има отговор. Беше претърсил всяка база данни, която успя да открие и хакне в повече файлове от Отдела на Породите, отколкото можеше да преброи. Там нямаше дори намек, че Скийм Талънт е шпионинът, който Джонас е назначил в организацията на Талънт.

А без доказателство Танер беше прецакан, защото времето изтичаше. От почивката му оставаше едва седмица, и ако не се върнеше, Калън щеше да изпрати някой да открие причината.

Никакви извинения не бяха приемливи. Калън познаваше семейството, а Танер беше част от него. Щеше да узнае, ако нещо не е наред, а нямаше начин да разбере това. Не и като се има предвид коя е Скийм и каква е връзката й с генерала.

По дяволите, беше толкова сигурен, че ще започне разгонване. Това нямаше смисъл. Никога не беше изпитвал подобна обсебеност към някоя жена през живота си. Десет години се бе колебал между омразата и желанието и накрая страстта и гладът за нея напълно го завладяха, а омразата се стопи пред лицето на ужаса, който подозираше, че тя е изпитала в ръцете на баща си.

Скийм беше толкова дребна. Деликатна. И все пак притежаваше сила, която не беше очаквал. Костите й бяха толкова фини, че се чудеше как баща й не ги е счупил, когато я е биел.

По дяволите, не знаеше как да действа сега. Беше си представял как пристига в Убежището с половинката си, а сега нямаше защита, която да й предложи. Законът за Породите или убийците на баща й. Не можеше да си позволи да я изправи пред нито едното. Освен ако тя не беше къртицата на Джонас. Или половинката на Кейбъл.

Танер потърка лицето си с ръка.

Половинката на Кейбъл.

Това не можеше да е вярно, но той не можеше да игнорира знаците, че е възможно. Разгонването беше биологично, химично чифтосване, но също така и емоционално.

Емоционално той беше толкова силно обвързан с нея, че се питаше дали някога ще може да диша без уханието й в главата си. Ами ако разгонването беше повече физическо, отколкото емоционално? Ако тя изобщо не беше половинката му? Ако Скийм принадлежеше на единствения мъж, чиято генетика приличаше на неговата? Може би съвпадаше достатъчно, че той реагираше на нея като на половинка без хормона на чифтосването. Хормон, който Кейбъл щеше да освободи, когато се изправи лице в лице с нея.

Дали Танер щеше да го понесе? Дали би могъл да живее без нея?

— Мислиш прекалено много. — Гласът й го накара да се обърне бързо. Веждите му се свъсиха при звука на слабостта в гласа й.

Докосването на погледа й го накара мигновено да се втвърди в дънките, тялото му с нетърпение очакваше допира й. Но докато я гледаше да се раздвижва и долови мириса на физическата й болка, Танер разбра, че това не е опция в момента, не и докато тя не успее да отпусне все още натъртените си мускули.

— Има соли за вана в банята. — Мъжът тръгна към леглото, за да й помогне да слезе от него, въпреки съмнението в погледа й.

Скийм не беше свикнала някой да се грижи за нея, но, по дяволите, той пък не беше свикнал да се грижи за някого. В нейния случай изглежда сякаш не можеше да се сдържи.

— Ще се справя.

Защо, по дяволите, тя винаги се дърпаше от него? Постоянно се опитваше да се доближи до нея, а тя постоянно се отдръпваше.

— Сигурен съм, че можеш, но предпочитам да се уверя в това. — Танер се взря в тъмните й очи и видя реакцията й там, когато дланите му се плъзнаха бавно надолу по ръцете й. — Нямах намерение да бъда толкова груб с теб, когато те взех.

— Не се пречупвам лесно, Танер — увери го Скийм, като се отдръпна отново от него и тръгна към банята. — Предложението за солите важи за теб, обаче.

Танер я последва с усмивка на лицето си, докато я гледаше как се движи гола из пещерата. Очевидно не се притесняваше от голотата си и това му харесваше. Тя не се преструваше на срамежлива или сдържана. Тя беше самата себе си и нямаше намерение да се извинява за това.

Танер влезе в малката кухина, в която се помещаваше банята, протегна се под мивката и извади бутилка ароматизирани соли.

— Сестрите ми Шера и Даун обичат да държат миризливите си неща наоколо. — Отвори бутилката и я остави на шкафа до мивката. — Не бързай. Ще приготвя закуска, докато се къпеш.

— Значи е сутрин? — попита Скийм небрежно.

Устните му се извиха.

— Около десет часа.

Младата жена се вцепени, докато нагласяше температурата на водата, пълнеща ваната.

Въздъхна, когато от горещата вода започна да се надига пара.

— Кога възнамеряваш да ме пуснеш?

Скийм се изправи и се обърна с лице към него, дългата й коса падна през рамото й, обграждайки уникалните й черти.

— Това не е игра, Скийм. В мига, в който излезеш от тук, си мъртва и го знаеш. Баща ти няма да те остави да избягаш, а дори да го направи, Законът за Породите със сигурност няма. Без неговата защита ти ще бъдеш взета от Породите. А веднъж попаднала в Убежището, ще бъдеш поставена под Закона.

— Тогава защо си губиш времето така? — погледна го тя мрачно. — Объркваш ме, Танер. Какво искаш? Малко чукане, преди да ме предадеш на водача на Прайда си? — Ъгълчетата на устните й се извиха надолу тъжно. — Защо просто не го направиш? Престани да измъчваш и двама ни.

— Мислиш ли, че искам да те видя мъртва, Скийм? — озъби се той, вбесен, че тя приема смъртта толкова лесно. — Не загубих шибаното си време да те доведа тук, само за да те видя екзекутирана по Закона за Породите или от ръката на баща ти.

— Тогава защо си губиш времето? — Скийм отиде до мивката, взе бутилката със солите, след което се върна отново до ваната и изля малко количество във водата.

Тя говореше така, сякаш смъртта не означава нищо, сякаш животът й не струва, и това го вбесяваше.

— Можеш да предоставиш доказателства против баща ти — заяви той. — Убежището ще те защити, Скийм, за тази информация.

Младата жена замълча и прехапа устни, изражението й беше замислено, когато го погледна.

— Иска ми се да беше толкова лесно.

— Скийм, времето изтича — каза настойчиво Танер. — Не мога да остана вечно тук, както и ти.

— Тогава ме пусни. — Тя се обърна към шкафа, извади кърпи, гъба и бутилка душ гел от него и ги остави на малкия стол до ваната. — Отговорът е толкова прост. Не съм те молила да ме водиш тук.

— Искаш от мен да те оставя да умреш — изръмжа Породата яростно. — Би могла да живееш.

— Колко дълго? — Изражението й го разгневи. Равнодушно. Спокойно. Сякаш говореха за времето, а не за собствения й живот. — Ако наистина искаш да ме видиш в безопасност, тогава го докажи. Дай ми защитен мобилен телефон и ме пусни. Ще бъда в безопасност.

Думите й го подлудиха.

— Ти ли си шпионинът на Джонас в организацията на баща ти?

Танер видя как тя се напрегна и пребледнява.

— Имате още един шпионин в организацията на баща ми? — попита колебливо, дори уплашено.

Танер стисна зъби. Не можеше да подуши измама или вина, само страх.

— Довери ми се, Скийм — прошепна той.

— Първо ти ми се довери, Танер — контрира го тя. — Просто ме изведи оттук, остави ме достатъчно далеч от Койотите, които ме търсят, и ми дай мобилен телефон. Ще се свържа с теб в рамките на няколко часа.

Ако още беше жива. А нямаше много шанс за това.

— Мога да те защитя, по дяволите — изръмжа Танер. — Остави ми поне това.

В очите й проблесна нерешителност, примесена с надежда и страх, и лек проблясък на агонизираща болка.

— Не мога.

— Няма да им позволя да те убият. — Танер се изненада от това, че гласът му се повиши. Никога не го правеше. Той беше спокойната, игрива Порода.

Скийм го погледна с цинична усмивка, която му показа повече от всички думи колко малко му има доверие.

— Не мога да ти дам онова, което искаш, Танер. — Гласът й бе изпълнен с отчаяние. — Нямам го.

— Защо трябва да продължавам да ти казвам, че мога да подуша лъжите ти? — изръмжа той.

— Споменавала ли съм някога колко малко ми пука? — извика тя, лъжата беше очевидна не само в мириса й, но и в гласа и очите й. — Изглежда си жертва на погрешното схващане, Породо, че искам да играя тази малка игра заедно с теб. Е, не е така. Не съм те молила да ме водиш тук, не съм те молила да ме разпитваш. Всичко, което поисках, беше баня.

Тигърът, който Танер се бореше да държи под контрол, се събуди опасно бързо. Усещаше предупредителното ръмжене в гърдите си, активирането на допълнителните сетива, допълнителната решителност да не позволи някой да я нарани отново.

— Ти все още го защитаваш. — Танер стисна зъби при тази мисъл. — Това копеле те е биело, колко пъти те е погребвало жива, убило е детето ти. Наел е собствения си убиец да ти стане любовник и го използвал да намира причини да те наказва, а ти още го защитаваш?

Скийм се обърна отново към ваната и потопи ръка под водата, след което стисна ръба и се насили да вдигне крак през него.

Тя не издаде звук, но Танер видя неудобството, което й струва това усилие.

— По дяволите, Скийм, дори не можеш да ме помолиш за помощ ли? — Той я улови през кръста и я повдигна, докато се бореше с емоции, които никога не бе изпитвал през живота си. За първи път през живота си изпитваше страх. Без нейната помощ не можеше да я спаси.

— Ако имам нужда от помощта ти, ще те помоля. — Скийм се отпусна в горещата вода с тиха въздишка. Когато течността обгърна ханша й, тя вдигна косата си и я остави да се спусне от ръба на ваната.

— Скийм. — Танер се наведе над нея и я погледна заповеднически. — Дай ми нещо. Нещо, което да използвам, за да ти помогна. Не постъпвай така. Заради двама ни.

Устните й се изкривиха.

— Аз не означавам нищо за теб, Танер — каза тя тихо. — Ти дори не си част от уравнението.

Скийм видя как лицето на Танер се втвърди, очите му блестяха с почти неземна светлина, когато той се изправи и се взря в нея с хищническо намерение, което би трябвало да я уплаши.

— Няма да те оставя да умреш по този начин. — Гласът му беше гърлен, животински. — Няма значение, че си готова да умреш за онова копеле, което наричаш баща.

Танер се обърна и излезе от банята, като дръпна завесата зад себе си. Скийм затвори очи от яростта му.

Той беше добър, помисли си тя със съжаление, борейки се със сълзите си. Господи, нямаше да плаче заради това. Никога не беше плакала, когато й причиняваха кратка непоносима болка, допреди Танер. Не го правеше, защото емоциите я разкъсваха отвътре.

За първи път след Чаз искаше да вярва на един мъж. Искаше го толкова силно, че това я разяждаше отвътре, разбиваше сърцето й, унищожаваше част от съзнанието й, което не бе предполагала, че съществува. Мислеше, че е надраснала приказките. Но искаше фантазията, която Танер й предлагаше, толкова отчаяно, че я пронизваше като нож.

Беше загубила детето си, защото бе повярвала на един мъж. Беше му вярвала с цялото си сърце. Беше го обичала, пренебрегвала малките противоречия, които я предупреждаваха за предателството му. И сега беше на ръба да го направи отново. Да остави доверието и живота си в ръцете на друг мъж, който може да я предаде.

Душата й крещеше отрицателно. Но си спомни, че в мига, в който бе разбрала, че Чаз е помогнал на баща й да убие детето й, душата й бе крещяла същото. Можеше ли да преживее такова предателство отново?

Ако Танер беше невинен, тогава, след като научеше истината за това, което е направила, той щеше да я разбере. Това е любов, каза си тя. Той щеше да й прости, нали? Щеше да разбере защо е скрила факта, че работи за Джонас, че не може да му се довери, докато информацията, която има, не стигне до единствения човек, запознат с онова, което върши вече осем години.

Устните й трепнаха при мисълта за Лъвската порода със сребристите очи. Много, много малко хора знаеха тайните му. Тя беше един от тях. И защото ги знаеше, му имаше доверие. Той щеше да пролее всичката си кръв по най-болезнени начини, преди да предаде хората си. Или някой, който се опитва да им помогне.

Джонас беше единственият й шанс. Всичко, което трябваше да направи, бе да стигне до него. Не можеше да вярва на Танер, без значение колко я подтикваше вътрешния й глас. Без значение колко болка й причиняваше мълчанието.

Част от нея беше сигурна, че Танер не е шпионинът на баща й. Но имаше един мрачен глас в душата й, този, който я бе пробудил в деня, в който бе осъзнала, че любовникът й е помогнал да бъде унищожено собственото му бебе. Гласът, който й нашепваше, че Сайръс е манипулативен, пресметлив и зъл.

Породите бяха измамни, това беше част от обучението им. И обучението на Танер, дори на ранната му възраст, беше обширно. Сайръс беше част от него. Към днешна дата той все още контролираше повече от половината от Породите, които сам бе тренирал. Беше помагал и при Танер преди бягството от лабораториите в Ню Мексико. Може би все още имаше достатъчно власт над него.

Но защо изпитваше нужда да му се довери? Защо й беше толкова трудно да си спомни кой е той и какъв би могъл да се окаже?

Защото го обичаше. Защото той я бе докоснал отвътре, когато тя бе сигурна, че никога няма да бъде докосната там отново.

Защото част от нея вярваше толкова силно в него, че беше готова да му даде всичко, всичко, което поиска от нея, и да му се довери. С цялото си същество искаше това, но сянката на реалността продължаваше да й припомня за нероденото й дете. Продължаваше да й напомня, че единственият човек, който би трябвало да е готов да умре, е неговият баща. Мъжът, който бе помогнал да бъде убито.

Скийм можеше да си позволи да почака. Вярваше, че ако Танер я обича сега, ще я обича и после. Първо трябваше да стигне до Джонас. Времето изтичаше. Разполагаше само с няколко седмици, преди всичко да е готово за отвличането на сина на Калън Лайънс. Толкова малко време да се спаси едно дете.