Дейвид Хатчър Чайлдрес
Тайната на Христофор Колумб (65) (Тамплиерският флот и откриването на Америка)

Берберските държави и пиратската утопия

Няколко години преди войната от 1812 г. Америка и Северна Африка изживяват странен епизод от историята си: Съединените щати и пиратските държави от Северна Африка започват война.

Берберия е старото име на северното крайбрежие на Африка, което се простира от Атлантическия океан до Египет и обхваща сегашните държави Мароко, Алжир, Тунис и Либия. Нарича се така по наименованието на най-древните жители на района — берберите.

В древността част от тези земи са колонизирани от финикийците, които владеят Източното Средиземноморие, но после основават на запад могъщата колония Картаген, в сегашната държава Тунис. Смята се, че северноафриканското пиратство датира от времето на финикийците. Римляните водят три войни с града държава Картаген и от средата на I век сл.Хр. този район става римско владение, с което империята им се разпростира върху цялото Средиземноморие. Вандалите нахлуват там през V век, но след това за кратко районът е завладян от Източната Римска империя (Византия) (533–534). През VII век е завзет от арабите мюсюлмани.

През XVI век арабските княжества в Северна Африка формално попадат под властта на Османската империя. В действителност те са завладени за Турция от един корсар, пират, познат като Хайредин Барбароса (Каир ал Дин) — Червената брада (1483–1546), който не позволява те да станат владение на християнска Испания. Червената брада и брат му Арудж (или Хорек) (1474–1518) са най-известните от всички корсари, които действат в района. Под управлението на Османската империя тези корсари нападат всички римокатолически кораби, които срещнат на пътя си. Братята отвоюват Алжир от испанците през 1518 г. и го подчиняват на турците. Като адмирал на турско берберския флот Хайредин Барбароса два пъти побеждава генуезкия адмирал Андреа Дория — веднъж в Тунис и втори път в Алжир. Братята всяват неописуем страх по морските пътища около Малта и Сицилия — район, за който се предполага, че с родина на „Веселия Роджър“. Само при споменаването на името на Червената брада в Европа „мъжете започват да псуват, а жените да се кръстят“.^[1]

Берберското крайбрежие е основна база за пиратски нападения срещу европейското корабоплаване в Средиземно море. Плячката и откупите, плащани за защита срещу пиратските нападения, са главните източници на доходи за местните владетели. Но Европа и дори Америка започват да се стабилизират след стотици години религиозни войни, пиратство, революции. Ето защо пиратите и техните често преувеличавани „варварски“ действия стават нетърпими.

Но как възникват тези пиратски държави? В книгата си „Пиратски утопии“^[2] писателят Питър Ламбърн Уилсън твърди, че това са утопични общества. Уилсън пише за суфизма и за хашишините и в творбата си се опитва да докаже, че пиратските „утопични държави“ и други „непокорни общности“ произлизат от пиратската култура.

Той се спира на най-голямото постижение на корсарите — независимата „Пиратска република Сале“. Става дума за европейски моряци, в по-голямата си част „пирати“, които, докато живеят в Северна Африка, приемат исляма. Отначало са наричани „ренегадос“, а после — корсари.

Според Уилсън Пиратската република Сале е най-значителната сред всички пиратски утопии, защото е призната, макар и за кратко време от всички европейски сили. Сале е малко пристанище на север от Рабат в днешно Мароко, от атлантическата страна на Гибралтар. От Сале корсарите, известни също като „пиратите на Сале“, нападат корабите, които плават между Атлантическия океан и Средиземно море.

Уилсън описва края на тази „пиратска утопия“ по следния начин:

Република Бу Регрег може и донякъде да е изгубила автономността си под управлението на Далаийя, но може да е спечелила най-сетне мир и равновесие при номиналния султанат на ордена на суфистите. Във всеки случай последните две десетилетия на Тройната републиката са най-успешни и то най-вече за пиратството. Избавили се най-сетне от братоубийствените войни, трите града държави могат да излеят омразата си навън — в свещената корсарска война. Нещо повече, ако корсарските републики по време на чистата им форма (1614–1640) са уникални с политическата си организация, само можем да употребим плеоназма „още по-уникални“, за да опишем съвместното владение и управление на корсари и суфисти, което продължава от 1640 до 1660 г. То е прекалено хубаво, за да просъществува дълго време. Тиранията на Далаийя и на началника му в Сале, Сиди Абдулах, „принца на Сале“, става все по-непоносима за андалусци и пирати. Те търсят начин, по който да си възстановят държавата на абсолютна независимост, започнала да придобива по онова време ореол на древна и почитана традиция.

Междувременно (…) един арабин от Лараш, ученик на канонизирания дервиш Ал Аяши (и следователно враг на берберите на Далаийя, тези „животни без риза на гърба“, както ги нарича един историк на исляма, „зверове, озаптявани само с пиене или жестокост“, както пък ги характеризира друг, с присъщата на цивилизованите араби предубеденост), се вдига на оръжие и основава собствено царство на север. Този човек, Гайлан, изглежда като потенциален спасител на андалусците от Рабат. Те въстават и обсаждат „принц“ Абдулах в Казбата. Господарят на Далаийя изпраща войски, за да освободят сина му, но през юни 1660 г. те са разгромени от Гайлан. В продължение на година, подпомаган с провизии от британския губернатор в Танжер, Абдулах успява да удържи на блокадата. Но през юни 1661 г. провизиите му привършват и той е принуден да предаде крепостта.

По това време недоверието на андалусците към Гайлан става толкова голямо, че надхвърля омразата им към Далаийя. Макар да са изгонили Абдулах от града, те решават отново да се доверят на управляващата династия, за да могат да отстранят Гайлан, защото се боят, че той може да са окаже още по-лош господар. Съпротивляват се в продължение на четири години, но накрая през 1664 г. капитулират пред Гайлан и се съгласяват да му плащат омразния десятък.

През 1668 г. последните остатъци от свободата на Сале са отнети е възкачването на Алаутската династия на султан Мула Рашид, който обединява цялата държава след 1603 г. Султанът няма намерение да прекратява твърде доходоносната свещена война на Бу Регрег срещу Европа. Така че макар републиката да загива, пиратството оцелява за известно време. За съжаление алауитите са много алчни и малко по малко увеличават налога от десет процента на много повече от петдесет на сто. Корсарите разбират накрая, че „законните“ печалби вече не са възможни. Пиратите маври стават капитани в султанския флот, а някои „ренегадос“ ги последват. Други сигурно са се изкушили да продължат стария си занаят и са се отправили към Карибите или Мадагаскар, където пиратството е в разцвет. С изчезването на републиката следите им се губят.^[3]

Сале, Алжир, Триполи и Тунис са били бази на корсарите, които също като тамплиерите не са в много добри отношения с Ватикана и съюзниците му по северното крайбрежие на Средиземно море. В действителност корсарите не обичат корабите на нито една християнска държава.