Дейвид Хатчър Чайлдрес
Тайната на Христофор Колумб (Тамплиерският флот и откриването на Америка)

Мореплаване и пиратство

Събирането и проучването на исторически и археологически данни за поредицата „Изгубените градове“ насочиха интереса ми към рицарите тамплиери, тайните общества и доколумбовите плавания до Америка. Когато си дадох сметка, че голяма част от досегашния фолклор за пиратите произхожда от историите за изчезналия тамплиерски флот, се почувствах силно изкушен да намеря връзката между тези предпочитани от мен теми. Така че реших да продължа и задълбоча изследванията си.

Всяко проучване за Колумб би трябвало да започва от началото на пиратството. Но за какъв период говорим? Както ще видим по-нататък, има многобройни доказателства, които сочат, че може би става дума за една много далечна епоха. Нещо повече: можем да предположим, че пиратството датира от самото начало на корабоплаването.

Една тема, с която също се спекулира много, е хронологията на развитието на мореплавателните и навигационните умения. Макар че древните хора са имали плавателни съдове и са се занимавали с риболов, традиционната история твърди, че истинското корабоплаване се е появило много по-късно. Такава гледна точка представя древните ни предци като нискоинтелигентни маймуноподобни същества, които се страхуват от водата. Възстановката на миналото зависи до голяма степен от съвременните ни виждания за хората от тези отдавнашни епохи. Ако приемем, че древният човек е бил любознателен и находчив изследовател, то идеята, че е пренебрегвал морските простори, е направо смехотворна. Според мен човекът е започнал да изучава моретата и океаните хиляди години по-рано от общоприетото схващане.

Тъй като две трети от земната повърхност е заета с вода, плаването из необятните водни пространства със салове, канута, лодки и кораби за древните хора е било свързано с много преимущества и практически ползи.

Ето защо именно моретата, реките и езерата са магистралите на древния свят. Спускането по течението на река до някой пристанищен град, разположен на устието й, където тя се влива в морето, е далеч по-лесно от преодоляването на същия маршрут по суша. Плаването покрай брега на морето или езерото без съмнение е по-бързо и сигурно, в сравнение с преминаването пеша през враждебни места, пълни с опасности. След като пътуването по вода е по-удобно и изгодно, какво би попречило на древните хора да прекосяват морета и океани с изработените от тях плавателни съдове в търсене на храна или за търговия?

Доказателствата за презокеански пътешествия в древността

Според най-разпространените теории на съвременните историци континентите са били постепенно заселени от мигриращи племена по суша. Твърде възможно е Северна и Южна Америка, Австралия, дори и някои части от Индонезия да са заселени по съществуващи в древността провлаци. Защо обаче да се ограничаваме в изследванията си и да приемаме, че предците ни са преодолявали океани и морета.

Историци и археолози признават мореплаването за един от най-ранните белези на цивилизацията, което се развива от самото начало на човешката история. Достатъчно е да споменем, че презокеанските плавания започват преди повече от 6000 години.

Екип археолози от Университета в Сидни, Австралия, твърдят, че доказателствата за развито мореплаване са пряко свързани с откриването на човешки кости на 30000 години в подводна пещера на Тихоокеанския остров Нова Ирландия, който се намира на изток от Папуа — Нова Гвинея. Според археолозите тези хора са дошли в Нова Ирландия по вода, а не по суша, тъй като там няма никакъв провлак.^[1]

Съществуват неоспорими доказателства, че полинезийците и микронезийците са прекосявали с канутата си обширни океански пространства. Те са преплавали три пъти по-големи разстояния от това между Африка и Южна Америка и са се заселили на Тихоокеанските острови. Ако полинезийците и представители на други култури са могли преди хиляди години да преодоляват такива огромни разстояния в океана, защо съвременните историци продължават да ни убеждават, че Христофор Колумб е първият мореплавател, прекосил Атлантическия океан?

Всеизвестна е хипотезата, че викингите са стигали с корабите си до Гренландия и полуостров Лабрадор преди близо хиляда години, а постиженията на Лейф Ериксон са признати отдавна. Можем ли обаче да приемем сериозно много по-радикални предположения за ирландски монаси, плавали до Америка преди две хиляди години, или за португалски и баски рибари, за финикийски, гръцки и римски мореплаватели, еврейски златотърсачи и за египетски търговци, пътували до Новия свят?

Нима това е възможно? А защо не? Толкова ли е непреодолим Атлантическият океан? Разбира се, че не. В съвременността хората го прекосяват с гребни лодки, каяци и обикновени салове. Древните мореплаватели в Средиземно море са разполагали с много по-съвършени морски съдове в сравнение с корабите на Колумб. Защо трябва да смятаме, че хората от древността не биха могли да предприемат презокеанско пътешествие? При второто си пътуване до Новия свят, на остров Гуаделупа от групата на Малките Антили, френско владение, Колумб открива останките на потънал европейски кораб.^[2]

За някои историци доказателствата за откриването на Америка от древни мореплаватели са удивителни. През 1976 г. бразилският леководолаз Жозе Роберто Тейксейра, докато се гмуркал близо в акваторията на големия остров Гобернадор, в залива Гуанабара до Рио де Жанейро, открива три непокътнати римски амфори на място, където са намирани останките от различни корабокрушения, някои от които датират от XVI век. Той разказва, че мястото на находката е пълно с глинени парчета и по-големи части от амфори.

Бразилският археологически институт се отнася с голямо внимание към находката и изпраща снимков материал в Института „Смитсониън“ в САЩ, където идентифицират амфорите като римски. По-нататък професор Елизабет Лайдинг Уил от Класическия факултет на Масачузетския университет в Амхърст определя, че амфорите датират от II-I век пр.Хр. и „… вероятно са изработени в Куас, старото пристанище Зилис (Дчар Джедид) на Атлантическото крайбрежие на Мароко, югозападно от Танжер“. Професор Майкъл Понзих археологът, ръководил разкопките в Куас, се присъединява към мнението на Уил за мястото и производството на амфорите и ги датира от II век пр.Хр.^[3]

Американският археолог Робърт Маркс, специалист по подводните разкопки, който проучва находището близо до Рио де Жанейро, където са намерени амфорите, попада на дървена конструкция в тинестото дъно на залива. Чрез сонар Маркс открива там останки от две корабокрушения: на кораб от XVI век и на друг, по-древен плавателен съд, от който очевидно са изпаднали амфорите.

Проблемите за Маркс започват още преди гмурканията на мястото на находката. Бразилските власти не са въодушевени от вероятността римски кораб да е потънал край техните брегове, защото Испания и Португалия все още спорят помежду си кой точно е открил Бразилия. Те дори обявяват Маркс за италиански агент, който работи в полза на Рим. Бразилските власти не дават разрешение на Маркс да продължи проучванията си и му забраняват по-нататъшен достъп до Бразилия.

Според Маркс откритият от него кораб вероятно се е отклонил от курса си по време на буря. Останки от римски корабокрушения са намирани край Азорските острови в средата на Атлантическия океан. Както ще разберем, голям брой от тези контакти с Америка са чиста случайност. Само през XX век са регистрирани повече от 600 принудителни презокеански плавания, след като въпросните плавателни съдове са отнесени от бури и урагани към американския бряг. Лично аз не вярвам римляните случайно да са отишли там, само за да се попекат на слънце на плажа Копакабана. По-вероятно е те съвсем съзнателно да са поели курс към Новия свят.

В Латинска Америка са открити голям брой римски предмети. През 1961 г. професор Гарсия Пейон от университета в Халапа (Мексико) намира в гробище край мексиканската столица съкровище от римски бижута. Най-често срещаните находки са клипсове за тоги (фибули) и римски монети. Във Венесуела е открит керамичен съд с няколкостотин римски монети, сечени от времето на управлението на Август до 350 г. сл.Хр. Това съкровище се съхранява в Института „Смитсониън“ и академичните експерти твърдят, че не става дума за колекцията на древен нумизмат, а вероятно за паричното имущество на някой римски мореплавател, добре укрито в пясъците или изхвърлено от вълните на брега след корабокрушение.

По принцип се смята, че римляните не са толкова големи мореплаватели, колкото другата морска сила в древността: финикийците.

През I век пр.Хр. гръцкият географ Страбон пише: „… Много по-прославени са пътешествията на финикийците, които малко след Троянската война изследват пространствата отвъд Херкулесовитс стълбове. Там, както и в централната част на Либийското крайбрежие (Африка), те основават градове. Веднъж, докато финикийски кораб плавал покрай бреговете на Либия, силни ветрове го повлекли навътре в океана. След многодневно лутане финикийците успели да акостират в залива на голям остров, който се намират далеч на запад от Либия“.^[4]

В един древен текст намираме подробности за атлантическите им набези след края Троянската война около 1200 г. пр.Хр. Но докъде са стигали те?

През 1872 г. близо до Параиба, в Бразилия, е открит камък с финикийски надпис. Почти цял век находката е смятана за фалшификат, но през 1968 г. професор Сайръс Гордън, ръководител на Факултета за Средиземноморски проучвания от университета „Брандайс“, обявява, че находката е автентична. Надписът от Параиба разкрива, че финикийски кораб, който обикалял Африка, е бил отнесен от ветровете до бреговете на Бразилия.^[5] Всъщност и официално признатият откривател на Бразилия, португалският изследовател Педро Алвареш Кабрал, през 1500 г. се опитва да заобиколи Африка, но силни ветрове го отклоняват от курса и го завличат до бреговете на Южна Америка. Смята се, че Бразилия е наречена така в чест на митичния ирландски остров Бразил (в различни транскрипции — О’Бразил, Хи Бразил, Хай Бразил).

Професор Елизабет Уил твърди, че през 1972 г. близо до Хондурас са намерени останките на картагенски кораб, натоварен с амфори. Дали в онази далечна епоха картагенците са имали редовни търговски рейсове до Америка? Някои изследователи твърдят, че индианците толтеки всъщност са картагенци, които след победата на Рим в Пуническите войни напускат Средиземно море и се отправят към Западна Африка. Оттам мигрират до полуостров Юкатан в Мексико, където възстановяват цивилизацията си. По-късно са унищожени от ацтеките, които заграбват картагенските златни кюлчета. Много по-късно те се появяват в Съединените щати като част от златото на Монтесума и на митичните „седем златни града на Сибола“.

Възможно е дори юдеите да са стигали бреговете на Америка. Близо до сегашния град Лос Лунас (в Ню Мексико) са открити надписи на староеврейски, в които най-вероятно става дума за пътешествие и за основаване на селище. Но дори и убедените в автентичността на надписа тълкуват по различен начин смисъла му. Факт е, че през далечната 734 г. евреи, подложени на жестоки преследвания, напускат земите на Римската империя и отплават „… за Калалус, една непозната земя“.^[6]

Ако някои ревностни почитатели на честванията на Деня на Колумб смятат, че прекалявам с историческите сведения, нека имат предвид, че едва сега започвам. Няколко години преди гореспоменатото събитие, около 725 г., седем португалски епископи и 5000 техни последователи бягат от маврите в Испания и отплават от португалското пристанище Порту Кале за остров Антилия. Според някои историци те акостират на западния бряг на Флорида и навлизат в сушата, където основават град Кале, който по-късно се превръща в днешния град Окала. Евреите, които бягат от римляните, може би са узнали за португалското изселване и са отишли в Порту Кале с надеждата да разберат какъв курс трябва да следват. След като пристигат в Америка, те наричат новата земя Калалус, което е латинизиран вариант на Кале.

Колумб е знаел за пътуването на португалците и е смятал, че ще намери потомците им на някой остров. Може би е вярвал, че останките от потъналия европейски кораб, който намира при второто си пътуване, са били от онова пътешествие.

Възможно е и преди това евреите да са прекосявали океаните. Съкровищата на цар Соломон произхождат от мистериозния остров Офир. С точното местоположение на някаква богата на злато страна е спекулирано много. Соломон е зет на финикийския цар Хирам и с помощта му натрупва огромните си богатства, необходими за построяването на храма в Йерусалим.

В Библията четем:

Цар Соломон направи също и кораби в Ецион-Хавер, който е при Елот, на брега на Червено море, в Идумейската земя.

И Хирам прати на тия кораби свои поданици — корабници, които знаят морето, заедно със Соломоновите поданици;

те отидоха в Офир и взеха оттам четиристотин и двайсет таланта злато и го докараха на цар Соломона.

(…) в три години веднъж дохождаха тарсиските кораби и докарваха злато и сребро, слонова кост, маймуни и пауни.

(…) червено сандалово дърво и драгоценни камъни.

Трета книга Царства (9:26-28; 10:11, 22)

Мореплавателите донасят в Ецион-Гебер (Ецион-Хавер в Библията) несметно златно съкровище: 450 таланта съответстват на около двайсет тона. Дори и днес наличието на подобно златно имане би накарало мнозина търсачи на приключения и авантюристи да прекосят не един или два океана. Но освен това корабите били натоварени със сребро, слонова кост, маймуни, пауни… В продължение на векове историците безрезултатно се опитват да определят местоположението на тази толкова богата митична земя Офир.

Може би грешката се състои в това, че почти всички твърде много ограничават търсенията си, тъй като са убедени, че мореплавателските умения в древността са били на ниско равнище.

Ограниченият подход на теолози и историци е илюстриран от твърдението на немския учен Манфред Бартел, който пише в книгата си „Какво всъщност казва Библията“ следното: „Зимбабве е твърде близко, Индия — твърде далеч, Урал — прекалено студен… Земята Офир по всяка вероятност се е намирала по крайбрежието на Червено море…“.^[7]

Подобно на него, макар и по-разкрепостени, немските учени — братята Херман и Георг Шрайбер, в книгата си „Изчезнали градове“ твърдят: „В един момент възникна идеята, че митичната земя Офир от Библията може да е днешно Перу. Но това едва ли е възможно: през X век пр.Хр. няма търговски флаг, който би могъл да преодолее такова разстояние. (…) Тази толкова богата на злато земя трябва да се търси само в Южна Арабия и по африканското крайбрежие“.^[8]

В книгата си Шрайбер изказват множество интересни предположения, но същевременно изпадат в сериозен негативизъм — свидетелство за позицията им на изолационисти. Те са убедени, че древните хора никога не са се осмелявали да се отдалечават от познатите им територии и от сушата въобще. По този начин те пренебрегват и най-убедителните доказателства за обратното. Манфред Бартел например се проявява като краен изолационист — той е убеден, че дори Индия е била прекалено далече за древните народи. В Библията се споменава, че плаването до Офир и обратно трае три години (не по-малко!), но според Бартел дори и най-добрите мореплаватели от онова време не са могли да стигнат от Ейлат (Елот в Библията) на брега на Червено море до Индия.

Ако се пренебрегне подобно ограничено мнение по темата, Перу се явява като приемлива хипотеза. Но пък някои от останалите стоки от Офир — маймуни, пауни, слонова кост и сандалово дърво, ни карат да се насочим другаде. Въпреки че заради маймуните и слоновата кост учените са съсредоточавали вниманието си върху африканските пристанища, тях можем да ги намерим в Индия и Югоизточна Азия. Случайно или не, но както пауните, така и сандаловото дърво също са идвали оттам.

На никого обаче не му хрумва идеята да търси земята Офир в Австралия, една от най-богатите на минерални залежи страни, докъдето може да се стигне с кораб от Индия и Суматра. В Западна и Северна Австралия са намерени останки от древни рудници. Край град Гимпи в Куинсланд е открита пирамида, която сега не съществува, както и почти еднометрова статуя на египетския бог Тот в образа на павиан и голям брой египетски и финикийски предмети.^[9] Гимпи се прочува като „града, който спаси Куинсланд“, заради развихрилата се там „златна треска“ в края на XIX век.

Лично аз смятам, че флотът на Соломон е посещавал древните находища по крайбрежието и по поречията в Австралия. Вероятно на връщане, след като си набавяли достатъчно храна за из път, корабите са спирали в някои пристанища на Индонезия и Индия, откъдето товарели пауни, маймуни, слонова кост и сандалово дърво.

Вече споменахме за египетски предмети, открити в Австралия. Да не би да има някаква грешка?

Странното е, че забележителната египетска цивилизация, която е много по-древна от финикийската, не се слави с презокеански пътувания. Въпреки че бреговете на Египет се мият от две морета — Средиземно и Червено, където плаванията на египтяните са документирани, предполага се, че древните жители на страната никога не са се впускали в презокеански пътешествия.

В статия, озаглавена „Египетски кораби и лодки“, Мари Парсънс обяснява: „Съществуват доказателства, че в Египет през периода на Старото царство са строени първите дървени лодки и кораби. Били са предназначени за погребални церемонии. Наскоро останките на 40 такива лодки бяха намерени в пясъците на Абидос (…) Най-старата папирусова лодка (…) е открита близо до Голямата пирамида в Гиза. Вероятно е била изработена още в преддинастичните епохи в Египет“.

Авторката смята, че плавателните съдове от този вид са били предназначени само за плавания по Нил, но намирането през 1960 г. на огромната и прекрасно запазена погребална лодка в каменна гробница край Голямата пирамида разкри за пръв път на света, че с такова съоръжение може да се направи околосветско пътешествие. По корпуса на лодката отдолу все още ясно личат дълбоки драскотини, които според специалистите могат да бъдат причинени само от коралов риф.

Съществуват многобройни и упорито разпространявани легенди за презокеанските плавания на древните египтяни до екзотичната митична земя Пунт, откъдето внасяли мехлеми, джуджета и дори жирафи. Тези пътувания се отнасят до древната епоха на Петата династия. Пътешествията на царица Хатшепсут от XVIII династия са увековечени в поредица от фризове в храма й в Деир ел-Бахри.

Мнозина от историците, които са убедени, че древните египтяни никога не са се впускали в дълги морски пътешествия, стигнат до извода, че земята Пунт се намира в някое близко африканско царство — вероятно Сомалия. Но част от ценните стоки от Пунт, като например пигмеите, могат да се намерят само в Централна Африка. За да стигнат дотам, те трябвало да прекосят Червено море, да заобиколят Източноафриканското крайбрежие, за да стигнат до Кения или Танзания, а може би и до Мозамбик или Зимбабве. Вече споменахме, че древноегипетски предмети са откривани в толкова отдалечени места, като Австралия и Мексико.

Представителите на друга древна цивилизация, плаваща из океаните, са хетите. Те са имали пристанища на територията на днешния Ливан и остров Кипър. Съществуват доказателства, че хетите са прекосявали Северния Атлантик в района на Шетландските острови (Земите на Сет, както са ги наричали древните египтяни) и са стигали до Големите езера в Северна Америка. На Кралския остров в Горното езеро те добивали мед и я превозвали обратно до Средиземно море^[10].

В книгата си „1421: годината, в която Китай откри света“ британският историк Гавин Мензис споменава, че кораби от китайската армада са направили околосветско пътешествие през 1421 г. Според Мензис китайците са плавали в Индийския, Атлантическия и Тихия океан, като най-значимото пътешествие е на адмирал Чоу Ман. Пътуването му от 1421 г. го отвежда до Индия, после той обикаля Източна Африка на юг, прекосява Атлантическия океан, заобикаля Южна Америка и през Тихия океан се завръща в Китай^[11].

В книгата си „Избледняло мастило“, публикувана през 1953 г., Хенриета Мерц — историк и юрист от Чикаго, предполага, че китайците са предприели няколко пътешествия до западното американско крайбрежие. В книгата си „Когато Китай беше господар на океаните“ професорът от Оксфорд Луиз Ливейтис описва подробно китайските пътешествия до Австралия и Африка.^[12]

Да се преплава някой от океаните не е много трудно — нито сега, нито в древността. Няма нищо странно в това, че през Средновековието португалците и Колумб успяват да прекосят Атлантика. Всеки мореплавател от по-ранните епохи би могъл да го направи, стига да разполага с подходящ кораб. Всъщност прочутата карта на Пири Рейс в истанбулския музей „Топкапъ“ подсказва, че Атлантическият океан е бил прекосяван много преди средновековните „светила“ да обявят, че Земята е плоска. На картата на Пири Рейс се виждат целият източен бряг на Северна и Южна Америка и голяма част от Антарктида, а е съставена само няколко години след първото пътешествие на Колумб до Новия свят. Като се има предвид, че е копирана от по-стари карти, някои от които вероятно са били притежание на португалците, възможно е Колумб да се е сдобил с някое от по-старите копия. Тези удивителни карти ще разгледаме в Глава V.

Пиратството в древността

Както вече споменахме, възможно е да са съществували усъвършенствани навигационни прибори много по-рано, отколкото предполагат намерените днес доказателства и древни документи. Възможно е също така пиратството да се е развило успоредно с мореплаването, но според повечето енциклопедии и речници пиратството датира от времето на финикийците, които са смятани за първия народ от мореплаватели. Към 1000 г. пр.Хр. финикийците са имали пълен монопол над морската търговия из цялото Средиземноморие и е известно, че са нападали плавателните съдове, които не са от техния търговски флот. Корабите им били големи, мощни и задвижвани от голям брой гребци. Освен това под водата корабите им били оборудвани с тарани, с които пробивали вражеските кораби. Така че в епохата на финикийците пиратството и морските битки достигнали значително развитие.

Древните пирати от Киликия в Югоизточен Анадол постоянно нападали римските кораби. Ето защо срещу тях били организирани три големи експедиции в Източното Средиземноморие (102–67 г. пр.Хр.), като голяма флотилия, водена от Помпей Велики, разгромила грабителите окончателно. През следващите 250 години римската армада на практика не е позволила никакво пиратство в Средиземно море.

В книгата си „Пиратството в древния свят“ професорът от Ливърнулския университет Хенри Ормерод отбелязва, че думата „пират“ произхожда от латинското „pirata“ и означава „човек, който напада кораби“.^[13]

Ормерод твърди, че в древността пиратството е било разпространено най-вече в Средиземно море, където, както и сега, се кръстосват безброй морски пътища. Авторът отбелязва, че в по-голямата си част средиземноморските брегове са скалисти и без растителност, поради което са напълно неподходящи за живеене. „На сушата неплодородната земя е принудила хората да станат ловци и разбойници, а не земеделци. Същото се случва и в морето“.^[14]

Някои древногръцки автори са описвали случаи с пиратство. Например как през 355 г. пр.Хр. Трима атински посланици, плаващи с военен кораб за двора на Мавзол в Кария, се натъкнали на кораб от египетския град Навкратис (по-късно гръцка колония), който пленили и откарали в пристанището Пирея. Търговците от Навкратис се обърнали с молба за милост към атинските граждани, но тъй като по това време Египет бил в конфликт с Персия, а атиняните искат да спечелят на своя страна великия персийски шах, корабът бил обявен за неприятелски.

Ормерод отбелязва, че „парите за откупа, които по закон принадлежат на държавата, били задържани от тримата посланици“.

Характерни черти на древното пиратство са също така грабежите и жестоките репресии. Пирати и капери грабят и опожаряват пристанища и градове из цялото Средиземноморие.

Ормерод пише: „Абсолютно невъзможно е да се приложи сегашното схващане на политически организираното общество към примитивните условия на живот в древността. Само след дълъг процес на развитие в античния свят започват да различават чужденеца от врага, пиратите от каперите, законната търговия от грабежа. По повод оплакванията на римляните от пиратството на поданиците на царица Тефт, тя им отговаря, че не е прието илирийските царе да се месят в нормалните занимания на моряците. Херодот отбелязва, че в Гърция от VI век пр.Хр. Поликрат от Самос се е занимавал с пиратство и е нападал всички пътуващи по Егейско море. Един много известен закон на Солон толерира подобни действия и сред атиняните. Ограбването на съседа за древните хора от Средиземноморието е било начин на «производство», допускан и насърчаван от общността, стига той да е насочен към хора от чуждо племе“. Ормерод смята, че Тукидит е дал едно от най-добрите описания на съществуващите тогава нрави:

Както античните гърци, така и варварите от континента, които живеят по крайбрежието и населяват островите, започват да се срещат по-често в морето — те се отдават на пиратство. Предвождани от най-силните мъже, те търсят не само печалба, а и средства за издръжката на най-бедните и нуждаещите се. Нападат незащитени със стени градове, ограбват ги и по този начин се сдобиват с основните средства за оцеляване. Занаятът им изобщо не е бил срамен — дори е носил известна слава. Днес се твърди, че това се отнася и до някои народи от континента, които се гордеят с добре свършената работа. Древногръцките поети, които винаги питат слизащите на брега дали са пирати, никога не порицават тази професия, нито пък самите пирати се срамуват от нея. На сушата хората също се крадат и ограбват едни други и дори днес много от гърците живеят по старите обичаи: като етолийците, акарнанийците и другите от тази област. А навикът на тази крайбрежни жители да носят оръжие се корени в стария им пиратски занаят.

Тукидит отбелязва също, че пиратството и разбойничеството са били възприемани като занаяти за прехрана и са класифицирани от Аристотел по следния начин: „Някои се издържат с ловуване, което бива от различно естество. Едни например са разбойници, други, които живеят край езера, блата, край реките и моретата, пълни с риба, са рибари, а трети пък се изхранват с лов на птици и диви зверове“.^[15]

Ормерод отбелязва, че един от най-интересните герои в гръцката митология е Навплий, чийто поминък е да предизвиква корабокрушения, търговия с роби, пиратство, и може да се смята за типичен обитател на античното Средиземноморие. Той предизвиквал корабокрушенията от сушата, като палел огньове на някоя скала и заблуждавал мореплавателите в мъглата. В морето пък бил търговец на роби и пират и ако някой искал да се отърве от нежелано дете или невярна жена, му ги давал със заръка да ги удави в морето или да се разправи с тях както намери за добре.

Ормерод пише: „Критският владетел Катрей му предал две от дъщерите си — Аеропа и Климена, и му заповядал да ги продаде в чужбина. Навплий продал Аеропа, но задържал Климена за своя съпруга. Алей също се отървал от дъщеря си след връзката й с Херкулес и тя била продадена на екипаж от карибски пирати. Името на Навплий означава просто «моряк» (като пръв мореплавател според легендите, той е открил съзвездието Голямата мечка), а действията му едва ли са много по-различни от общоприетите за древните мореплаватели в Средиземноморието. Вече споменахме за практиката на мейнотите, които предизвиквали корабокрушения и са пиратствали през XVII и XVIII век, както и за таврийците в Черно море. Знаем също така, че е имало и други общности със същия поминък, подпомагани от благоприятните особености на бреговата линия“.

Дифузионизъм срещу изолационизъм

За съжаление на представителите на съвременните академични среди не са съгласни с хипотезите за презокеански пътешествия в древността и с дифузионизма като теория изобщо. Общо взето всеки, който през последните 70 и повече години е подкрепял теорията за дифузионизма и хипотезите за презокеански контакти в Атлантическия и Тихия океан преди Колумб, е бил квалифициран като „расист“.

Ако в днешната политическа ситуация се твърди, че цивилизацията в Северна и Южна Америка не се е развивала, независимо от останалите цивилизации в Азия, Африка и Европа, това е равносилно на обявяването на американските култури за по-нисши. Все едно е трябвало да получат „чужда“ помощ от древни мореплаватели, за да построят пирамидите си, да открият и започнат да добиват пурпурното багрило или да развият писменостите си и т.н. Да се твърди, че древните американски цивилизации не са били в състояние сами да постигнат това удивително развитие, е чисто „расистка“ теория и тя трябва да се отхвърли. Древните контакти и търговията по море между други райони по света не се смятат за расистка концепция, но когато стане въпрос за американския континент, веднага придобиват такъв контекст. Това е изкривена логика, но за съжаление в света на науката тя преобладава изцяло.

Обвиненията в расизъм към поддръжниците на дифузионизма антропологът Джордж Картър коментира по следния начин:

Ако хората вече са кръстосвали из обширния Тихи океан, който заема една трета от земната повърхност, какво да кажем за онези, прекосяващи по-малкия Атлантически океан? Добре, нека влезем в ролята на расисти. Кои по-точно са били тези хора? Онези непросветени европейци, които дори и през XVIII век плават на галери с гребла и последни прилагат кърмовия рул и надлъжния ветрилен такелаж на платната ли? За щастие Атлантическият океан е толкова малък, а ветровете и теченията от Средиземно море до Карибите — толкова силни и постоянни, че няма как мореплавателите да се отклонят. Дори и претърпял корабокрушение кораб ще прекоси океана за много кратко време. В наши дни има хора, които са го преплавали на тръстиков сал (Хейердал), а един скандинавец се придвижва през Атлантическия океан с брезентова лодка. Дори без да искат, европейци са стигали от време на време до Америка. А има и доказателства, че те наистина са акостирали по бреговете на американския континент, и то съзнателно, като вероятно са се намесили съществено в културната история на американските индианци, макар все още да не го потвърждаваме, защото не се стремим да видим точно кога, как и колко често е ставало това.

За по-голяма яснота ще добавя и няколко факта. Например при пристигането им в Мексико на испанците им поднасят европейски монети, а един от мексиканските идоли носи шлем, който е досущ като шлемовете на войниците на Кортес. Глинената глава, намерена от археолози в Мексико, е идентифицирана като изработена в Рим през II век след Христа. Аз написах малка статия, в която посочвам, че много от мексиканските цилиндрични печати и отпечатъци съдържат буквени надписи. Само по себе си това е доказателство за значителни контакти. Идвал ли е някой и дали се е завърнал обратно? Имало ли е двустранни и взаимни търговски отношения? Отговорът ми е: да, имало е интензивни пътувания и широка търговия, а може би и колонизация.

В Помпей са намерени изображения на ананаси, а ананасът произхожда от Америка. Така че имаме глинена глава от Помпей в Америка и американски ананас в Помпей и те са от една и съща епоха. Част от евреите, които оцеляват по време на голямото въстание срещу Рим (края на I век сл.Хр.), успяват да избягат в пустинята, където обаче намират смъртта си. Облеклата им, открити в пещерите, са запазени толкова добре, че си личат дори цветовете им. Изследване на багрилата показва, че едно от тях е карминова боя, а тя се получава от насекомото кошинила — листна въшка, вредител по кактусите, които са американски растения. Този факт (както и много други) трябва да бъде проучен допълнително, но засега това е най-вероятната хипотеза. Търгувало ли се е в онези времена с бои? Финикийците (името означава „червен, пурпурен“) са търгували с пурпур, който са извличали от вид миди. В Америка коренното населеше добива същото червено багрило от подобен вид миди. Привидно има лесен отговор на загадката: испанците са ги научили. Но радиоизотопният тест с въглерод 14 датира производството на тези багрила през 200 г. пр.Хр. Обмислена и разумна ли е била търговията със споменатите бои? Разбира се. Търговията на дълги разстояния е най-изгодна с леки и ценни стоки, които заемат малко място, а багрилата отговорят точно на тези изисквания. И какво още?

През бронзовата епоха в търсене на мед, калай, злато и сребро древните хора са стигали далеч отвъд границите на познатия свят. Южната част на Нова Англия (САЩ) е била богата на медни руди. Там намираме много надписи, долмени, големи камъни, поставени върху по-малки, огромни каменни конструкции… Описанието им съвпада с подобни европейски мегалити от бронзовата епоха и е възможно да имат един и същ произход.

Посочените факти свидетелстват, че хората са прекосявали океаните много по-рано, отколкото предполагаме. Преди двайсет години бях заклеймен за предположението си, че това може да се е случило през 2500 или дори през 3000 г. пр.Хр. После се изясни, че почти от 7000 г. пр.Хр. в Америка вече се е отглеждало африканското растение Lagenaria siceraria, или кратуната на странника. Във връзка с това един приятел спомена за възможността хората да са прекосявали Атлантическия океан още преди 15000 години. Дори за мен тази дата е прекалено ранна, но ако ми се даде един месец време за размисъл, може и да приема подобна вероятност.

Сега се намираме точно в тази изходна точка. Знаем почти със сигурност, че е имало пътешествия и е съществувал интензивен обмен на животни и растения, а е възможно да са били налице търговия и дори някакъв вид колонизация. Трябва да проучим и разберем още много неща, но някои специалисти с ограничено мислене се противопоставят на каквито и да било сериозни проучвания. В повечето случаи въпросите остават в границите на несъщественото и винаги се намира някой с нездрав разум, който поднася аргументи на професионалистите, а те своя страна ги омаловажават. Ако въпросът не бе полкова вълнуващ и значим за разкриването на произхода на цивилизацията и природата на човека, човек би се изкушил да изостави всичко и да остави фудитата да монополизират проблема (ако използваме израза на Харолд Гладуин). Но нещата са прекалено сериозни, за да го направим.^[16]

В последните изречения Картър има предвид книгата „Хората от Азия“, написана през 1947 г. от професор Харолд Гладуин. Тя е насочена срещу академичния догматизъм на изолационистите. В нея авторът формулира ироничния термин „Фуди Дуди“ (Phuddy Duddy — от съкращението Ph. D., означаващо доктор по философия), отнасящ се до самодоволните и безочливи учени с докторска титла, които от високата си катедра постановяват кое в историята е правилно и кое не е.

Макар че за времето си книгата на Гладуин е своеобразно постижение и терминът „Фуди Дуди“ се радва на известна популярност, догмата на изолационизма си остава и както отбелязва Джордж Картър, се възприема отблъскващата тенденция да бъдат обявявани за „расисти“ всички, които подкрепят и защитават тезата за разпространение на знания в древността чрез миграции и морски пътешествия. Тъй като нито един изследовател, археолог или историк не би искал да го причислят към „расистите“, целият проблем става много сложен и деликатен.

Можем обаче да обърнем аргументите наопаки и да обявим, че расист е всеки, който казва, че древните китайци, бирманци, либийци и евреи са били прекалено примитивни и ограничени, за да могат да прекосят океана. Историята и истината зависят от научните изследвания и доказателствата, а не от политическата конюнктура на епохата.

Расисткият аргумент по отношение на пиратите и древните мореплаватели е много интересен. И по онова време корабните екипажи са били съставени от хора от всевъзможни националности, а това е представлявало голямо предимство, защото моряците са знаели различни езици и са познавали някои географски региони, неизвестни на другите членове от екипажа, а това се е ценяло високо от всички. Както ще се убедим по-нататък, пиратите са представлявали изключително демократична и свободна от предразсъдъци общност. Докато навсякъде по света са се ширели сегрегация и кастово разделение, на борда на пиратския кораб нещата били съвсем различни. Равенството стояло над цвета на кожата, религията и общественото положение, валидни на сушата. Най-важните неща в живота на моряците били талантът, сръчността и способностите. Колкото и невероятно да изглежда, принципите на демокрацията се зараждат именно на борда на пиратските кораби.

Както вече стана ясно, мореплаването датира отпреди хилядолетия, а пиратството е също толкова древно. Нека разгледаме една по-съвременна епоха на войни и религиозни гонения срещу науката и откритията. Това е периодът на Ранното средновековие, с неговите папи, крале, барони и феодални владетели, кръстоносци и султани. Това е времето на рицарите тамплиери и техния флот.

Тъй като тази книга засяга връзката между достигналите до нас митове и легенди за пиратството и изчезналия тамплиерски флот, смятам, че е важно да се направи кратък преглед на историята на Ордена на бедните рицари Христови на Соломоновия храм.

Произход на рицарите тамплиери

Изследването на историята на Ордена на рицарите тамплиери е завладяващо занимание. Легендите и различните сведения ги свързват с всевъзможни удивителни неща — че са притежавали Свещения Кивот и Свещения Граал, имали са таен флот, който кръстосвал моретата, били са невероятно смели и самоуверени и са всявали ужас сред враговете си.

Въпреки страховитата им бойна слава тамплиерите са образовани мъже, посветили се на защитата на поклонниците от всички религии, а не само на християните. Те са големи държавници, опитни търговци и политици и са част от голямото братство на мореплавателите, изградило истинска търговска империя по времето на финикийците.

Независимо от отрицателната пропаганда, умишлено разпространявана по време на гоненията срещу тях, и днес те са смятани за пазители и защитници на познанието и свещените реликви. Някои твърдят, че Орденът на тамплиерите възниква по време на строителството на Храма на цар Соломон от финикийските зидари от Тир, или още по-рано — от изграждането на Голямата пирамида и Атлантида, но новата им история датира от Средновековието, от епохата на кръстоносните походи.

В книгата си „Загадката на катедралата в Шартр“^[17] френският архитект Луи Шарпантие твърди, че рицарите тамплиери са построили катедралата в Шартр като хранилище за древните познания, нещо подобно на Стоунхендж, Соломоновия храм или Голямата пирамида в Египет. По време на престоя си в Соломоновия дворец през 1118 г. деветимата рицари основатели са се добрали до тайни сведения за Йерусалимския храм. Съществуват исторически свидетелства, че през същата година деветима „френски“ рицари се представят на крал Бодуен II — християнския цар на Йерусалим, за да му кажат, че искат да основат орден, който да пази и защитава поклонниците от разбойниците и убийците по пътищата, които водят до Йерусалим. Бодуен II, който е бил пленник при сарацините, познава тяхната практика. Някои секти, като тази на хашишините, са активни участници в мюсюлманската политика.

Рицарите молят да бъдат настанени в едно крило на двореца, което по случайност граничело с джамия, построена на мястото на Соломоновия храм. Кралят удовлетворил молбата им и така се създава Орденът на бедните рицари Христови на Соломоновия храм (или рицарите тамплиери). Десет години по-късно представители на тамплиерите били приети от папата и получили официално благословията му.

Към деветимата мистериозни рицари се присъединил още един — десети. Това е граф Дьо Шампан, който е известен и влиятелен френски благородник. Всъщност никой от „бедните“ рицари не бил беден, дори не всички били французи. Някои от тях наистина произхождат от знатни френски и фламандски фамилии. Имената на четирима от първите десет основатели на ордена са известни, но тяхната самоличност все още не е установена напълно.

Броят на тамплиерите нараства бързо. Когато някой благородник се присъедини към редиците им, той предоставя замъка и цялата си собственост на Ордена, който използва придобитите средства за покупка на оръжие, коне, доспехи и различни атрибути и снаряжения. Други благородници и владетели, които не са членове на Ордена, също щедро даряват земи и парични средства. Английският крал Стивън I им предоставя богатото си феодално имение Кресинг в Есекс. Също така той урежда официални посещения на най-високопоставените членове на Ордена при благородниците в Англия и Шотландия. През 1133 г. Алфонсо I, крал на Арагон и Навара, области в Северна Испания, който е предводител в 29 битки срещу маврите, завещава кралството си на тамплиерите. Но те не могат да се възползват от щедростта му, тъй като маврите побеждават в Испания.

Папа Евгений III издава декрет, според който единствено рицарите тамплиери имат право да носят специално оформен червен кръст (т.нар. cross pattée) в лявата предна част на белите си наметки, така че да бъдат лесно различавани от християните и от своите братя по време на битка. Така бялото наметало с червения кръст се превръща в официална униформа. Рицарите войни се сражават безстрашно из целия Близък изток и са високо уважавани от мюсюлманските си противници заради стратегията и смелостта им. В действителност голям брой тамплиери били родени в Палестина, говорели свободно арабски и познавали всички мюсюлмански секти, култове и мистични доктрини. Например Великият магистър Филип от Наблус, който встъпва в длъжност през 1167 г., е сириец.

С помощта на високообразования френски абат Бернар дьо Клерво рицарите тамплиери, ръководени от граф Дьо Шампан, се утвърждават в обществото. Орденът на тамплиерите се превръща в преуспяваща организация, натрупва огромни богатства, а рицарите му се прославят с бойни подвизи. Но какво всъщност искат тамплиерите? Шарпантие сравнява мисията на първата група рицари тамплиери с нахлуването на взвод командоси в древния Соломонов храм, с цел да разкрият тайните му и вероятно да намерят изгубени съкровища като Свещения Кивот, който може би е скрит в сложната система от пещери под храма. С натрупаните пари построяват легендарната и тайнствена катедрала в Шартр, а после изграждат такива из цяла Европа, откъдето произлиза легендата за „майсторите зидари“.^[18]

Катедралата в Шартр е украсена с изящни цветни стъклописи, чиито цветове е трудно (дори невъзможно) да бъдат възпроизведени и до ден-днешен. Там са засекретени различни древни мерни единици, както и езотерични средства като известния лабиринт на Шартр, визуални средства (като свещената геометрия) и средства за личностна трансформация — нещо като духовна алхимия. Също така в катедралата е изобразено и търсенето на Свещения Граал. Но дали наистина тамплиерите са го търсили? Малко вероятно е Орденът на рицарите на Соломоновия храм да е създаден за защита на поклонниците по пътищата към Йерусалим, защото такъв орден вече е съществувал. Това са рицарите хоспиталиери на свети Йоан, които по-късно се преименуват на малтийски рицари.

Рицарите хоспиталиери на Свети Йоан

Орденът на рицарите хоспиталиери на Свети Йоан от Йерусалим е основан през XI век в италианския град Амалфи. Те отиват в Йерусалим да защитават и помагат на християнските поклонници, но бързо разширяват мисията си с грижи за бедните и болните по Светите земи.

С времето хоспиталиерите стават все по-войнствени и се сражават рамо до рамо с тайнствените рицари тамплиери и представителите на германския орден на Тевтонските рицари от болницата на Дева Мария.

След падането на Йерусалим през 1187 г. рицарите на свети Йоан се оттеглят в Сен Жан д’Акр (в различни транскрипции — Akkon, Akko, Akers, Acre и др.) и когато накрая и тази крепост е завзета, през 1309 г. те заминават за остров Кипър, а после се прехвърлят на Родос. Островът се превръща в главна крепост на кръстоносците в битките им с Османската империя. Родос е крепост, затвор и основна продоволствена база за корабите и армиите по маршрута им към Палестина и Мала Азия.

През 1481 г. умира султан Мехмед II (известен с прозвището Ал Фатих — Завоевателя), без да е посочил наследник на Османската империя. По това време в Бурса между претендентите за престола се развихря битка, в която Джем (Зизим) е победен от брат си Баязид. Джем избягва в Египет, но мамелюците, които са васали на Османската империя, му отказват убежище.

Джем е принуден да потърси закрила на остров Родос и се поставя в услуга на заклетите врагове на Османската империя — хоспиталиерите. След като разбира, че брат му служи в армията на кръстоносците, султан Баязид съобразява, че властта му е застрашена и трябва да действа незабавно.

Ето защо Баязид хитро и прозорливо установява контакт с рицарите хоспиталиери и сключва договор да им изплаща по 45000 дуката годишно (огромна за времето си сума), като в замяна хвърлят брат му Джем в затвора на Родос, а после го преместят в Английската кула на замъка „Свети Петър“ в Бодрум (днес в Турция).

Накрая хоспиталиерите предават ценния си затворник на Ватикана, откъдето Джем получава интересно предложение: да командва войската на кръстоносците в завоюването на Константинопол (Истанбул).

За да предотврати тази нова опасност, Баязид не се скъпи и предлага на Ватикана 120000 дуката, като ги допълва с някои свещени реликви от Йерусалим, сред които е и Копието на съдбата. Смята се, че с това острие на копие римският центурион Лонгин е пробол Христос, докато е бил на кръста. Друга реликва е „сюнгерът на последното освежаване“ — гъба, с която според преданието са навлажнявани устните на разпнатия Христос.

В легендата се твърди, че притежателят на Копието на съдбата ще владее целия свят. Адолф Хитлер е вярвал в нея и е заповядал да го извадят от Виенския музей, където с било изложено преди нацистите да анексират Австрия.

След получаването на тези щедри подаръци папата изоставя плановете си за назначаването на Джем за предводител на кръстоносната армия срещу Константинопол. Джем умира забравен в затвора в Терачина (Италия) през 1495 г. и се носят слухове, че е бил отровен. Днес Джем не е нищо повече от кратка бележка под линия на страниците на историята, жертва на дипломатическите маневри, в резултат, от които Копието на съдбата се озовава на Запад.

Хоспиталиерите остават на Родос 213 години и превръщат едноименния град във внушителна крепост, обградена с 12-метрови дебели стени. През 1444 и 1480 г. са отбити две мюсюлмански нападения, но през 1522 г. султан Сюлейман Великолепни напада града с 200 хиляди войници.

Остров Родос е отбраняван от 600 рицари, 1000 наемници и 6000 местни жители. След дълга обсада те се предават с условието, че ще могат да напуснат живи и здрави цитаделата. Няколко години рицарите от Ордена на хоспиталиерите нямат определено седалище, докато през 1529 г. Карлос I, внук на Фердинанд Арагонски и Исабела Кастилска, им предлага да се установят на Малта. През същата година бъдещите малтийски рицари започват усилено строителство на фортификации около пристанището на Ла Валета, което е най-голямото на острова. През 1565 г. османският флот достига до Малта и незабавно атакува крепостта.

Със 181 кораба и над 30 хиляди моряци флотът в продължение на цял месец обстрелва крепостта е повече от 7000 оръдейни изстрела на ден и успява да завземе Сан Елмо. Но турците понасят големи загуби и не могат да завладеят силно укрепените редути около пристанището и във вътрешността на острова. До тях стигат слухове, че от Сицилия пристигат подкрепления и те се оттеглят от острова. Така се слага край на голямата обсада.

Рицарите хоспиталиери на свети Йоан се преименуват на Орден на малтийските рицари. Според сведенията, верността им към Ватикана граничела с фанатизъм и папата ги използвал за кръстоносци и лична гвардия. Другите рицарски ордени, като тамплиерите и тевтонските рицари, били много по-независими. Разпространено било мнението, че Малтийските рицари са тайно общество на Ватикана.

Наполеон слага край на тяхното владичество на острова. Орденът редовно е давал своята лепта на Луи XVI, но след екзекуцията на краля, Наполеон отнема всички източници на приходи от Франция.

Тогава Орденът прибягва до услугите на руския цар Павел I, който им предлага да основат Православно общество на рицарите на свети Йоан. Сделката с руския цар разгневява Наполеон, който през юни 1798 г. отплава, за Малта и акостира точно пред пристанището. Когато рицарите му отказват достъп, открива огън по крепостта. След двудневен обстрел французите слизат на брега и дават на Ордена срок от четири дни, за да напусне острова. Така завършва 268-годишното хоспиталиерско владичество в Малта.

През 1879 г. папа Лъв XIII възстановява длъжността Велик магистър и Ордена на малтийските рицари, но те никога не се завръщат в Малта. Установяват се в Рим и в друга европейски градове, като Прага и Виена. Въпреки че не притежават собствена територия, те са признати за самостоятелна държава от над четирийсет страни, подобно на дипломатическия статус на Ватикана.

Съкровището на тамплиерите

Мнозина читатели и дори някои историци бъркат рицарите тамплиери с малтийските рицари. Ето защо е добре да посочим отликите помежду им. Тамплиерите се различават съществено от останалите кръстоносци. За тях се говори, че понякога се бият и с едноверците си, дори и в Светите земи.

Лондонският юрист Чарлс Адисън, който през 1842 г. издава книгата си „История на рицарите тамплиери“^[19], в началото отбелязва широко разпространените слухове за конфликт на тамплиерите с Ватикана и неговите въоръжени сили — Ордена на рицарите хоспиталиери. Адисън отрича слуховете, но отбелязва, че те са съществували.

Може да се допусне, че още от самото създаване на Ордена им тамплиерите са се противопоставяли тайно на официалната църква. Вече разгледахме въпроса за истинската цел на мисията им. Ако те наистина са искали да защитават поклонниците в Светите земи, защо не са се присъединили към Ордена на хоспиталиерите, който вече е съществувал?

Споменахме за мнението на някои, че рицарите тамплиери представляват средновековна версия на много по-рано създадено общество, което укрива и съхранява ценни реликви, документи и познания при превратностите на времето. Ако това е така, логично е да се предположи, че рицарите тамплиери са следвали свои собствени цели, които се различават съществено от плановете на римокатолическата църква, заета изцяло с укрепване на хегемонията си, заграбване на колкото се може повече богатства и всяване на страх сред населението.

Векове наред се носят упорити слухове, че рицарите тамплиери са не само защитници на Христовата вяра, но и пазители на Свещения Граал, една от най-скъпите реликви на християнската религия. Познати са много версии на легендата и съществуват две съвършено различни интерпретации за същността на Свещения Граал. Според една от тях това е чашата (купата, бокалът или друг съд), от която е пил Христос по време на Тайната вечеря. Съгласно друга версия Христос и Мария Магдалена са били женени и са имали дете. Свещеният Граал (или Сангреал на старофренски), пазен от тамплиерите, е съдържал кръвта на Иисус Христос, която тече във вените на потомците му. Според друга интерпретация на легендата за Граала, свети Йосиф от Ариматея пренесъл бокала в Англия, в който била събрана кръвта от раните на разпнатия Христос. Уелска версия на историята за Граала пък гласи, че свети Йосиф е оставил свещената реликва в Гластънбъри, откъдето тя попаднала в ръцете на крал Артур и Рицарите от кръглата маса. Легендите около Сангреал, или Светата кръв, описват бягството на Светото семейство (след разпъването на Христос) в Южна Франция, където кръвната линия на Христос продължава през династията на Меровингите, от която произлизат великите крале Дагоберт и Хилдерик.

Независимо от легендите за истинската мисия на рицарите тамплиери, гоненията им са безспорен исторически факт, който може да бъде обяснен с най-обикновена алчност.

За 180-те години кръстоносни походи тамплиерите натрупват огромни богатства. Те владеят повече от 9000 феодални имения и замъци из цяла Европа, които са освободени от данъци. Във всяко владение земята се обработва и носи приходи, които пълнят трезорите на най-голямата банкова мрежа в Европа, създадена от тамплиерите. Тамплиерското богатство предизвиква подозрения и завист у някои европейски благородници. Разпространяват се клеветнически слухове за тайни ритуали и култ към Сатаната.

След разгрома на кръстоносните походи в Източното Средиземноморие, тамплиерите се прехвърлят от Йерусалим на Пиренейския полуостров, а установяват седалището си в Париж. Главната им морска база е във френското пристанище Ла Рошел, близо до Пиренеите. Тамплиерите действат в много европейски страни и средиземноморски острови, поддържат близки отношения с кралствата в Португалия, Франция, Холандия, Англия и Шотландия.

Сферите им на влияние се разпростират най-вече в Южна Франция и Каталония, земите на катарите и Меровингските крале. Барселона, сегашната столица на Каталония, първоначално с била финикийско пристанище. Каталония е разположена между Франция и Испания и дълго време с имала претенции да бъде самостоятелна държава, със свой собствен език и култура. Населението говори каталонски, който може би произхожда от древните финикийски и латински езици.

В околностите на Барселона са намира планината Монсерат — място на религиозно поклонение от незапомнени времена, които датират може би отреди Христа. Планината се издига на 1236 метра надморска височина и приютява един много известен бенедиктински манастир, който носи същото име. Именно в планината Монсерат свети Игнаций Лойола се заклева да посвети живота си на съзерцанието.

В Мултимедийната енциклопедия Гролиър (1977), във връзка със Свещения Граал е отбелязано средновековното вярване, че той се намира в Монсерат: „В манастира има олтар на Мадоната от Монсерат, Ла Моренети, дървена статуя, която според преданията може би е издялана от свети Лука. През Средновековието манастирът е съхранявал Свещения Граал“.^[20]

Наистина като че ли Монсерат е забулен с мистерии. В манастира открай време произвеждат ликьора Ароматите на Монсерат, на чийто етикет са изобразени стръмен планински връх и кутия и кръст на билото му.

При посещението ми с група туристи в манастира се питах дали споменатата кутия е легендарният Кивот — обкован с мед дървен сандък, в който са съхранявали свещените реликви от Йерусалимския храм. Дали Свещеният Кивот и Свещеният Граал не се скрити в тайните пещери на Монсерат? Според легендата още преди появата на християнството тайното общество на есеите се е преместило в Каталония и Монсерат. Там били построени мрежи от подземни пещери, замъци и манастири в Пиренеите и по границата между Франция и Испания. Възможно ли е тамплиерите да са дошли в този район, за да опазят реликвите?

Преследванията на тамплиерите

Френският крал Филип IV Хубави наистина завиждал на популярността и властта на тамплиерите и точно той измислял и разпространявал голяма част от клеветническите слухове за тях. Веднъж кралят се спасил от разгневената тълпа, която го преследвала, в парижкото седалище на тамплиерите. Те го приютили, но кралят, след като видял с очите си несметното тамплиерско съкровище, го пожелал за себе си. Тъй като страната му мизерствала, а самият той бил непопулярен сред народа, кралят си дал сметка, че тамплиерите са по-богати и силни от него.

През 1307 г. Филип IV отива в Рим, за да убеди папа Климент V, че тамплиерите не само не са защитници на католическата вяра, а са нейни врагове. На 13 октомври 1307 г. кралят заповядва арестуването на всички тамплиерски приорати в цялата страна. През следващите дни и седмици са задържани стотици рицари, включително и Великият магистър на Ордена Жак дьо Моле. Тамплиерите в цяла Европа са арестувани и обвинени в ерес. Всички те са подложени на месеци и години мъчения, за да издадат тайната на Свещения Граал и неговото местоположение. Великият магистър Жак дьо Моле е изтезаван в продължение на години. Твърди се, че никой от тамплиерите не е проговорил.

През 1312 г. кралят настоява Климент V да забрани Ордена в цяла Европа, независимо че във Франция той вече не съществува. Папата издава була, с която Орденът е забранен.

Когато хората на краля отиват в тамплиерските замъци, повечето от тях са изоставени. Заловените членове на Ордена са съдени и обявени за еретици. През 1314 г. Жак дьо Моле, който седем години е подлаган на нечовешки мъчения — ослепен с нажежено желязо, гениталиите му са пържени във врящо олио и изтръгнати, а на колелото на мъченията му счупват и разместват почти всички кости и стави, по заповед на краля и папата е изгорен жив на бавен огън. Това зверско опустошение и унищожение на човешко същество се помни и до ден-днешен. Сега, седемстотин години по-късно, на името на Жак дьо Моле е наречена младежка масонска организация.

В английска поема от онова време се задават въпроси, които и днес вълнуват много от съвременниците ни:

А къде отидоха тамплиерите и огромното им богатство?

Братята, майсторите от Храма,

така добре запасени

със злато, сребро и богатства,

къде са те?

Какво е станало с тях?

Имаха толкова власт някога и никой

не дръзваше да им я отнеме, никой не бе така смел.

Те винаги купуваха и никога не продаваха…

Точно тези въпроси вълнуват векове наред историците и търсачите на съкровища.

След официалната забрана на Ордена на Храма, тамплиерите се разпръсват из цяла Европа, като съответно са подложени на повсеместни гонения. Но във воюващите страни рицарите изгнаници все още са смятани за най-добрите войни. На много места тамплиерите са приемани като герои и им се дава подходящото убежище. Някои от тях се съюзяват с тевтонските рицари и се сражават срещу монголските и татарските нашественици в Източна Европа. Други воюват срещу турските орди в Унгария. Част от тамплиерите отиват в Шотландия, а други — в Португалия.

Изчезналият тамплиерски флот

Тайнствените рицари тамплиери разполагат с широка мрежа от морски комуникации и връзки. Възможно е също така да са наследили някои от картите и тайните на финикийците. Темата за тамплиерския флот разработват Майкъл Бейджънт и Ричард Лий. В книгата си „Орденът на тамплиерите и Масонската ложа“^[21] те пишат, че тамплиерите са имали голям флот, закотвен във френските и италианските пристанища в Средиземно море, както и в пристанищата на Северна Франция, Фландрия и Португалия:

Като цяло тамплиерският флот е предназначен да плава главно в Средиземно море — да транспортира хора и товари до Светите земи и да внася в Европа стоки от Близкия изток. Но този флот действа и в Атлантическия океан, тъй като тамплиерите поддържат важни търговски отношения с Британските острови и вероятно с балтийските градове от Ханзейски съюз. По тази причина тамплиерските общности в Европа и най-вече тези в Англия и Ирландия обикновено са разположени по крайбрежието или по течението на плавателните реки. За тамплиерите най-важното атлантическо пристанище е Ла Рошел, тъй като има добра връзка със средиземноморските пристанища. Например платовете от Англия до Ла Рошел могат да се транспортират по море на борда на тамплиерските кораби, а по суша — до някое от средиземноморските пристанища като Колиър, за да бъдат натоварени отново на тамплиерски кораби и транспортирани до Светите земи. По този начин се избягва опасният Гибралтарски проток, който обикновено се контролира от сарацините.^[22]

Когато Филип IV заповядва в ранното утро на 13 октомври 1307 г. тамплиерите да бъдат нападнати, флотът в Ла Рошел вече е предупреден. Той вдига платна, набързо напуска пристанището и се спасява от преследвачите на монарха. Повече никога нищо не се чува за него. Датата 13 октомври 1307 г. е петък и оттам идва поверието, че петък тринайсето число е фатален и злокобен ден, тъй като това е началото на преследването и забраната на тамплиерите.

Изчезването на тамплиерския флот е една от най-големите мистерии в историята. Какво е станало с този огромен флот? Дали се е разпръснал из световните морета и океани, или се е прегрупирал на някое тайно място?

В „Орденът на тамплиерите и Масонската ложа“^[23] Бейджънт и Лий твърдят, че целият тамплиерски флот с напуснал различните пристанища в Средиземно море и Северна Европа и се с насочил към някакво неизвестно за нас място, където да намери политическо убежище и сигурност. Според техните виждания това място е Шотландия.

Флотът от Средиземно море е трябвало да мине през опасния Гибралтарски проток и вероятно после е акостирал в някои от португалските пристанища, където рицарите имали поддръжници, например крепостта Алморол. По това време Португалия е една от малкото страни, където рицарите биха могли да получат убежище. За разлика от Испания, тя е приятелски настроена към Ордена на Храма.

Алморол, близо до Абрантеш (в централната част на Португалия), е типично морско укрепление и тамплиерска крепост. Защитен с кули и крепостни стени, замъкът се издига на малък скалист и обрасъл с растителност остров, по средата на р. Тахо (Тежо). Замъкът и живописните му околности се споменават в многобройни романтични легенди за рицари, мореплаватели и пирати. В обширната си проза „Палмеирим Английски“ португалският писател Франсишку де Мораиш описва двубои и дуели със саби под стени те на замъка, а местният великан се нарича Алморол.

Замъкът Алморол е построен през 1171 г. от Гуалдим Паис, магистър в Ордена на Храма, върху останките от стара римска (или финикийска) крепост. Гуалдим Паис е един от многото португалски благородници, избирани за тамплиерски магистри, които са били същевременно опитни мореплаватели и собственици на внушителни замъци и големи флотилии. Не бива да забравяме, нито да подценяваме ролята на Португалия, когато става дума за изчезналия тамплиерски флот и преобразяването на тамплиерите в масони, пирати или португалски рицари на Христа.

В Португалия тамплиерите запазват организацията си доста сплотена и просто се прекръстват в Орден на рицарите на Христа. Те имат подкрепата на краля, така че на църквата не й остава нищо друго, освен да си затваря очите. Крал Алфонсу IV е избран за Велик магистър на „новите“ рицари на Христа, по-късно принц Енрике Мореплавателя също е избран за Велик магистър на тамплиерите.

Интересната история на Португалия (а по-късно и тази на Бразилия) е свързана с тамплиерите и техния изчезнал флот. Дори и самото име на Португалия е интересно. Предполага се, че произходът му се корени в тамплиерското име „Порт-о-Грал“ (Пристанището на Граала).

Португалия винаги е поддържала добри отношения с Англия, така че възниква въпросът, дали това няма нещо общо с присъствието на тамплиерите и флота им в Португалия. Как тази малка страна успява да запази независимостта си на Иберийския полуостров? Дали това не се дължи на тясната й връзка с тамплиерите и древните мореплаватели? По-късно отвъдокеанската и колония Бразилия е основана от различни масонски ложи по подобие на САЩ като съюз на независими щати.

Последната битка на тамплиерите

Според Бейджънт и Лий тамплиерският флот отплава от Португалия и акостира на западното крайбрежие на Ирландия, като стига до сигурните пристанища на Донигал и Ълстър, където са разположени многобройни тамплиерски имоти, а контрабандата с оръжия за Аргайл е нещо напълно в реда на нещата.

Тамплиерският флот акостира в Аргайл, като минава южно от островите Айла и Джура и през протока Джура, където тамплиерите разтоварват хора и стоки в шотландските си крепости Килмори, Касъл Суит и Килмартин.

Робърт Брус контролира някои от земите на Шотландия, но далеч не цялата и територия. Голяма част от северните и южните планински области са в ръцете на кланове, съюзени с англичаните. Робърт Брус е отлъчен от папата през 1306 г., т.е. година по-рано от началото на гоненията срещу тамплиерите. В основни линии папската вула, с която Орденът е поставен извън закона, не се прилага в Шотландия, или поне не в областите, контролирани от Робърт Брус.

Повратният момент, в който везните се накланят на страната на Брус, на Шотландия и (може би) на тамплиерите, е известната битка при Банокбърн. Въпреки че точното място на сражението продължава да бъде загадка, известно е, че тя се е разразила на около четири километра от замъка Стърлинг, южно от Единбург.

На 24 юни 1314 г. Робърт I Брус, крал на Шотландия, следван от 6000 шотландски войни, изненадващо успява да разгроми 20000 души английска армия. Никога не става ясно какво точно се е случило. Предполага се обаче, че Брус е постигнал победата с помощта на специален отряд от рицари тамплиери.

Бейджънт и Лий пишат: „Повечето историци са единодушни за това, че в по-голямата си част шотландската армия е съставена от пехотинци, въоръжени с копия, пики и брадви. Специалистите са на мнение, че единствените въоръжени с мечове и саби войни в шотландската войска са конниците и че Брус е разполагал със съвсем малък брой такива войни…“^[24].

Внезапно в разгара на битката, в която английската армия е три пъти по-многобройна от противниковата, откъм шотландския тил идва неочаквано подкрепление. Отряд конници с развети знамена устремно препускат срещу англичаните. Ужасени от настъплението на новия противник, англичаните се втурват да бягат от бойното поле. Бейджънт и Лий пишат: „След целодневна сеч, която изтощава и едните, и другите, (…) паниката обхваща английските редици. Едуард II, придружен от 500 от рицарите си, напуска бойното поле. Деморализирани, английските пехотинци тутакси ги последват и отстъплението бързо преминава в хаотично бягство, в което английската армия изоставя провизии, пари, златни и сребърни предмети, оръжия, доспехи и бойно снаряжение. Въпреки че хрониките говорят за жестоко клане, вероятно загубите на англичаните не са толкова големи. Знае се само за смъртта на един граф и на 38 барони и рицари. Изглежда, причината за английския разгром е не толкова устремът на шотландската атака, която англичаните са могли да удържат, колкото страхът“.^[25]

Всъщност, по всичко изглежда, че английската войска е нападната от тамплиери, облечени в бойните си доспехи с характерните им отличителни знаци. Ветераните от кръстоносните походи са смятани за „зелените барети“ или „специалните части“ на Средновековието. Всички участници в битката застиват с оръжие в ръка, за да наблюдават атаката на рицарите на Граала — тамплиерите, които се носят в галоп с развети бели знамена с червени кръстове. Гледката очевидно паникьосва английските войници до такава степен, че въпреки числовото им превъзходство, те захвърлят оръжията си и се впускат в безредно паническо бягство.

Вероятната стратегия на тамплиерския отряд (бойна единица, заимствана от мюсюлманската секта на хашишините — вж. Глава IV) е била конниците да прекосят бойното поле и да достигнат до крал Едуард II. След като влязат в бой с офицерите от английското командване, на тези обръгнали на битки ветерани няма да им струва нищо да победят рицарите на краля и дори да убият самия него. Както споменахме, Едуард II и личната му гвардия, щом виждат атаката на тамплиерите, побягват незабавно.

Така Шотландия остава независимо кралство, свободно от опеката на Рим и папата, и се превръща в сигурно пристаните за изчезналия тамплиерски флот и за самите рицари.

Но какво се е случило с този изчезнал флот? Останал ли е в Шотландия? Дали е прекосил Атлантика сто години преди Колумб? Или пък е станал част от могъщите флоти на португалските и шотландските крале? Дали не се е превърнал в пиратска флотилия, която напада само кораби, притежание на верните на Ватикана и папата? Възможно е да е бил всичко това заедно.

Пиратите, пазители на Светата кръв

Според Майкъл Брадли, автор на „Свещеният Граал прекосява Атлантическия океан“^[26], разгромът и разпръсването на тамплиерите има важни последствия за Европа, като на първо място това е разцветът на пиратството.

Според Брадли тамплиерите са пазители на Свещения Граал, който съдържа „Сангреал“, или Светата кръв. Твърди се, че наследниците на Иисус Христос, които са живеели в Южна Франция, е трябвало да избягат тайно от крепостта Монсегюр заради жестоката обсада през март 1244 г. Вероятно те са се укривали с месеци или години в непристъпните пещери на Пиренеите, както се споменава в трубадурската поезия.

В името на една по-пълна и дълготрайна сигурност на тамплиерите и на Светата кръв и Свещения Граал, членовете на ордена трябвало да напуснат Южна Франция и дори Европа. Според Брадли, река Гарона е най-логичният път за бягство, тъй като извира от Пиренеите, прекосява Южна Франция и се влива в Атлантическия океан точно при Ла Рошел, където вероятно бил закотвен и тамплиерският флот. Може би в продължение на две или три поколения за убежище се използва градът крепост Ангулем. Докато тамплиерите са сплотен и независим Орден, има надежда, че потомството на Христос ще се укрива надеждно в Европа и ще започне да възвръща позициите и богатството си.

Брадли смята, че някой от изчезналите през 1307 г. кораби пренася Свещения Граал. Възможно е тамплиерското съкровище да не е принадлежало само на кралската династия на Меровингите, а да е включвало и голямо количество материални богатства, като златни монети, кръстове, скъпоценности и може би легендарната чаша от Тайната вечеря (Граала) или пък, колкото и невероятно да звучи — Свещения Кивот. Според легендите и двата предмета са били в техни ръце, макар че много от историците го приемат за чиста фантазия, както и всички останали истории за Свещения Граал. Известното Копие на съдбата е било притежание на малтийските рицари, а те са го придобили от османците (вж. Глава II).

Брадли споделя становището на Бейджънт и Лий, че тамплиерският флот се е отправил в северна посока, към Ирландско море и крайната си цел — западните фиорди на Шотландия, като е избягнал ирландския бряг, тъй като там пристанищата са били под контрола на верни на Ватикана сили. Корабите хвърлили котва на няколко места северно от Глазгоу и по-точно в околностите на Оубан. Но тези земи са запазени тамплиерски гробове с паметни плочи и кръстове, на които е изсечен известният ни символ — череп с кръстосани кости, наречен по-късно „Веселия Роджър“. Там тамплиерският флот попада под командването на фамилия Сен Клер (Синклер) от Рослин и морската война между тамплиерите и Ватикана започва.

Флотът се разделя на две. Едната част се установява на Оркнейските острови и се подготвя за амбициозните пътешествия на Синклер до Северна Америка, а другата издига знамето на „Веселия Роджър“ и кръстосва Атлантическия океан и Средиземно море, като напада корабите на Ватикана или на кралете, които поддържат и защитават римокатолическа църква.

За тамплиерските платноходи, които ще станат първите пиратски кораби, Брадли пише: „Излиза, че за да отвърнат на удара на омразната римокатолическа църква и на лоялните й крале, са използвани други морски съдове. По това време в Европа се забелязва засилване на пиратството, а методите и тактиките му сочат, че голяма част от «практикуващите» не са били просто морски разбойници, нападащи всеки срещнат кораб, а твърде «особени» пирати, които се ограничават само с атаки срещу кораби на папата и на кралете, верни на римокатолическата църква“.^[27]

По-късно британски мореплаватели, като капитан Дрейк (чието име всъщност означава „дракон“) издигат пиратството в уважавана професия, но докато Инквизицията се намира само в Испания, те преследват единствено испански католически кораби. Когато испанската Инквизиция от 1492 г. се пренася в Новия свят, тамплиерите „пирати“ започват да нападат в Карибите, а по-късно и тихоокеанските пристанища на Перу и Мексико — и винаги в името на морската война, която се води повече от 200 години.

Тези първи пирати са обвити с ореол от загадки и мистерии: те са тайна армада, която не би трябвало да съществува. Плавателните съдове на този флот достигат бреговете на Новия свят цял век преди испанците. Знамето се превръща в символ като на масонството, така и на пиратството — череп с кръстосани кости, известен в целия свят като „Веселия Роджър“.

Кралството на „Веселия Роджър“

Първият исторически признат случай на флотилия, чиито кораби издигат това знаме, е свързана с Роже от Палермо, известен също като Роже Сицилийски и Веселия Роже. Крал Роже е тамплиер от Нормандия, който завладява Сицилия по време на Йерусалимското кралство.

Тъй като тамплиерският флот не може да развее автентичното си знаме с червения кръст на бял фон, издига друг флаг, т.е. бойното знаме на една практически разгромена армада. Докато някои от тамплиерските кораби попълват състава на португалския флот и плават под португалски флаг, останалите, които най-често са под командването на френски или английски капитани, издигат черно знаме е череп и кости.

Флагът „Веселия Роджър“ е кръстен в чест на Роже II Сицилийски (1095–1154). Смята се, че Роже е свързан с тамплиерите още от времето на кръстоносните походи. Той завладява Апулия и Салерно през 1127 г., въпреки несъгласието на папа Инокентий II. Дворът на краля бил пълен с танцьорки, музиканти и актьори, заради което започват да го наричат Веселия Роже. Враждата му с папата не е тайна за никого и особено за моряците и търговците.

Йерусалимското кралство е създадено от тамплиерите като християнско владение, подвластно на рицарите и управлявано от избран от тях крал. Първият владетел на Йерусалим е Бодуен I, брат на Годфроа дьо Буйон (1058–1100) — херцог на Долна Лотарингия (Лорен), който го придружава в първия кръстоносен поход. Известно е, че след похода се създава Орденът на рицарите на свети Йоан или хоспиталиерите (преименувани по-късно на малтийски рицари — вж. Глава II). Годфроа дьо Буйон е избран за крал на Йерусалим, защото се отличава при превземането му, но предпочита титлата „Пазител на Божи гроб“.

Бодуен I е коронован за крал на Йерусалим през 1100 г., когато всички важни палестински пристанища са завзети от тамплиерите.

Неговият братовчед и наследник Бодуен II (Бодуен дьо Бург) се сражава с турците в Северна Сирия и присъединява Тир и Антиохия към Йерусалимското кралство. Вероятно е сключил договори с хашишините.

Бодуен II умира през 1131 г. и е наследен от Бодуен III (син на Фюлк д’Анжу), който е на власт от 1130 до 1162 г. По това време кръстоносните латински държавици в Източното Средиземноморие започват да западат. Едеса е покорена от мюсюлманите през 1144 г., а Вторият кръстоносен поход е с неуспешен край, след като Северна Сирия през 1154 г. е завладяна от султан Нуредин.

Между 1174 и 1183 г. — по време управлението на Бодуен IV Прокажения, кралство Йерусалим бележи пълен упадък, макар той да се опитва да защитава владението си от набезите на все по-могъщия Саладин и армията му. Обезсилен от проказата, кралят избира за свой заместник Ги дьо Лузинян, но след това се отрича от него и през 1183 г. коронясва петгодишния си племенник, който с името Бодуен V властва до падането кралството през 1186 г.

Почти век по-рано, двама братя от Нормандия — Роже и Робер Жискар, основават в Южна Италия малко тамплиерско кралство, съставено от Сицилия, Апулия и Калабрия. Апулия и Калабрия са бивши византийски провинции, докато Сицилия от 1057 г. се владее от арабите от Северна Африка. Войните опустошават Южна Италия и Сицилия, но накрая през 1091 г. Сицилия е отвоювана от арабите.

Робер Жискар (1015–1085) е известен като Нормандския завоевател на Южна Италия. Той е син на благородника от Нормандия Танкред д’Отвил. Братята му Уилям Желязната ръка, Дрого и Хъмфри Жискар са го изпреварили и са превзели Апулия още през 1042 г. Робер става граф на Апулия през 1057 г. и след две години папата официално му дарява графството и земите в Южна Италия, които нормандците са отнели или съвсем скоро ще отнемат от византийците и арабите.

През 1072 г. Робер обявява брат си Роже за херцог на Сицилия и Калабрия. През 1081 г. Робер организира военен поход срещу остатъците от Византийската империя. Превзема остров Корфу и побеждава Алексий I, но през 1083 г. се връща, за да подкрепи папа Григорий VII срещу император Хенрих IV. За кратко време през 1084 г. завладява и плячкосва Рим. Същата година, след като е прогонен от Хенрих, възобновява бойните си действия в Източното Средиземноморие, но умира от треска през 1085 г. на остров Кефалиния. Земите му в Южна Италия минават във владение на сина му и внука му, докато накрая са анексирани от „Веселия“ Роже — крал Роже II Сицилийски.

Граф Роже I умира през 1101 г., като оставя Сицилия на своя син и наследник Роже II (1095 1154). Именно този Роже става известен като „Веселия Роджър“ и митичен покровител на изчезналия тамплиерски, а по-късно и пиратски флаг.

За пръв път флагът с черепа и кръстосаните кости е издигнат, когато флотът на братята нормандци се премества от Северозападна Франция и се развихря из Средиземноморието — в Сицилия и Егейско море. Няма съмнение, че крал Роже II е издигал това знаме на корабите си.

Роже II продължава нормандските завоевания в Сицилия и Южна Италия, като въпреки несъгласието на папа Инокентий II покорява Апулия и Салерно (1127). През 1130 г. е коронован за крал на Сицилия от антипапата Анаклет II. Накрая Инокентий II отстъпва и дарява на Роже земите, които той без друго вече е завладял. Роже II създава силно централизирана администрация и става известен с бляскавия си двор в Палермо, който се превръща в средище на изкуствата, науките и литературата. В известен аспект европейският Ренесанс възниква именно в двора на „веселия“ крал Роже в Палермо.

В Сицилия Роже II създава мореплавателска школа, независима както от самия Ватикан, така и от флота му, и поканва еврейски и мюсюлмански географи за съветници. Арабският географ Ибн Идриси е привлечен в двора на Роже и изработва два сребърни диска — единия „небесен“, а другия „земен“, на които събира всички известни по онова време географски и астрономически познания. Идриси и Роже създават също така важния морски договор „Ал Роджари“. Роже е любител на ислямската и юдейската любовна поезия. Ценител е на красивите жени, които приличат на описаните в поемите.

С помощта на арабските географи от двора си Роже успява да се сдобие с важни карти от мюсюлманите, които са били отмъкнати от известни древни библиотеки, като например Александрийската в Египет. (За това ще стане дума в Глава V.)

Възходът на пиратството след забраната на тамплиерите

Според Майкъл Брадли прогонването на тамплиерите има незабавни последствия в Европа, като едно от тях е разпространението на пиратството през XIV и XV век.

Друго последствие е, че там, където тамплиерите се установяват в по-сплотени общества, веднага се организират изследователски експедиции из Атлантическия океан. В Португалия тамплиерите не минават в нелегалност, а просто сменят името си на Рицари на Христа и избират крал Алфонсу IV за Велик магистър на ордена си. Случайно съвпадение ли е, че веднага след това Алфонсу IV изпраща морски експедиции из Атлантическия океан?

Принц Енрике Мореплавателя продължава начинанията на баща си в проучването на Атлантическия океан. Принцът също е Велик магистър на Рицарите на Христа, новия тамплиерски орден в Португалия.

В книгата си „Завладяно от човека“ си немският историк Пол Херман пише: „Крал Алфонсу IV (1325–1357) организира първите експедиции на запад, по всяка вероятност до Канарските острови, още през първата четвърт на XIV век. Енрике Мореплавателя (1394–1460) продължава традицията и целта му е да се открие морски път към Индия, като се заобиколи през южния край на Африка“^[28].

Вече споменахме, че тамплиерите бягат в Шотландия, където успяват да запазят донякъде сплотеността си, покровителствани от клана Сен Клер (Синклер). Във владенията на Синклер в Рослин има тамплиерско гробище, което днес е туристическа атракция. В Шотландия тамплиерите не основават нов Орден, нито се преименуват, а решават да разпространят тайната си доктрина по-широко, като създават франкмасонството, отново под закрилата на могъщите Синклер. Дали е случайност, че пътешествията на запад започват от Шотландия, и то само едно поколение след установяването на тамплиерите по тези места?

Когато тамплиерите са прокудени и флотът им изчезва, пиратите започват да кръстосват Атлантическия океан и Средиземно море, развявайки флага на Веселия Роджър. Те нападат само испански, френски, италиански или други кораби, притежание на съюзниците на Ватикана и папата. Дали португалските кораби остават непокътнати, защото много добре се знае, че Португалия е сигурно убежище за рицарите тамплиери?

Някои автори, като Бейджънт, Линкълн и Брадли, твърдят, че черепът и кръстосаните кости, издълбани на голям брой тамплиерски и масонски надгробни точи, не са нищо друго, освен стария специален тамплиерски кръст („cross pattée“), направен от човешки кости, където краищата на костите са във форма на клин, както в тамплиерския кръст. Според Брадли посланието е съвсем ясно: това е „неотамплиерска“ клетва за война на живот и смърт срещу римокатолическата църква. Оттук произхожда и символът на кръстосаните кости, изобразяван както на корабния флаг, така и върху надгробните тамплиерски и масонски плочи.

Тамплиерският флот се обособява в четири „направления“: флота на „Веселия Роджър“ от Сицилия, португалския флот на Рицарите на Христа, пиратите, плаващи под черния флаг с череп и кръстосани кости, и норвежко-шотландския флот, който после отплава от Оркнейския архипелаг на запад и стига до Нова Скотия в днешна Канада.

Започва тайната морска война срещу Ватикана. Тя обхваща империи и от двете страни на океана, носи огромни богатства, а в пиратските нападения участват цели флотилии. Може да се каже, че това е война между два флага. Кой от тях ще се развява над седемте морета?

Освен всичко друго, тамплиерите разполагат с древни карти, на които са изобразени някои от земите отвъд Атлантическия океан. Откъде са се сдобили с тези карти, които ги вдъхновяват за дългите им пътешествия в неизвестното? Този въпрос ни отвежда към картите на древните покорители на моретата. Но преди това нека поговорим за един от съперниците на тамплиерите: хашишините (наричани още низарити, исмаилити, а в англоговорещия свят асасини).

За да стане ясно, как изчезналият тамплиерски флот се превръща в пиратски, е много важно да не забравяме странната връзка между тамплиерите и една затворена тайна ислямска секта, позната като хашишини (производно от арабското хашишин — „пристрастен към хашиша“).

Както тамплиерите, така и хашишините са повлияли силно върху историята и западната култура. Именно хашишините създават и усъвършенстват бойната тактика, която днес наричаме операция „обезглавяване“. Вместо да изпращат хиляди бойци на смърт, за да променят политическата ситуация или да отстранят нежелан владетел, те възлагат тази задача на един или няколко хашишини. След като командващият армията (или владетелят) бъде премахнат, войската ще отстъпи и битката ще бъде спечелена, без да се дават големи жертви.

Тамплиерите вероятно са разучили от първа ръка смелата стратегия на хашишините по време на кръстоносните походи и както изглежда, са приспособили някои от техните методи към собствената си военна стратегия и тактика. Тамплиерите прилагат тактиката на „обезглавяването“ в битката при Банокбърн, когато към края на сражението нападат английския крал Едуард II, който наблюдава с приближените си боя от височините на близкия хълм, с явното намерение да го убият. Англичаните, начело с краля си, бягат от бойното поле, за да не бъдат избити от отряда тамплиери, който идва на помощ на шотландците.

Произходът на хашишините

Известната с лошата си слава, секта на хашишините произлиза от шиитското крило на исляма и по — точно от исмаилитската му фракция, позната като низаритски ислям. Сектата е основана в средата на XI век от персиеца Хасан ибн Сабах (Хасан, син на Сабах).

Хасан ибн Сабах е роден около 1055 и умира през 1124 г. Син е на мюсюлманина шиит Али Сабах, живял в персийския град Кум, който твърдял, че предните му са араби от Куфа, в Ирак. Тъй като управителят на провинцията бил сунит, Али Сабах всячески се стремял да се представи за такъв, за да не бъде преследван, тъй като по онова време шиитите са подложени на гонения. Накрая Али Сабах се оттеглил в манастир, а сина си Хасан ибн Сабах изпратил да учи в ортодоксална сунитска школа. Но това не било обикновено сунитско училите, а общност от ученици, ръководена от високоуважавания имам Мувафик. Твърдяло се, че всеки негов ученик по-късно става голям владетел.

Според известната книга на Аркон Дараул „История на тайните общества“^[29], в школата Хасан ибн Сабах се запознава с Омар Хаям, поет и астроном, който по — късно става най — известният поет в Персия. Друг негов съученик и приятел от школата е Низам ал Мулк, който от прост селянин се издига до поста на първи министър. Според биографа на Низам, тримата се заклели помежду си, че който пръв се издигне в службата, ще помогне на другите. Низам е първият, който се издига по стълбицата на властта, като става първо придворен, а после и везир на Алп Арслан, селджукския султан на Персия.

Низам спазва обещанието и помага на Омар Хаям, като му осигурява издръжка, която му дава възможност да води охолен живот в любимия му Нишапур, където пише повечето от стиховете си, събрани в „Рубаят“. По същото време Хасан ибн Сабах остава в сянка — живее бедно и обикаля из Близкия изток, очаквайки удобен момент да се добере до дълго мечтаната власт. След смъртта на Мохамед бен Дауд, наричан Алп Арслан (от тюркски — Смел лъв), неговият наследник Малик Шах назначава Низам за свой везир. Тогава Хасан ибн Сабах отива при Низам и го моли да му намери служба в двора. В изпълнение на младежката клетва, везирът му издейства подходяща служба и в автобиографията си разказва следното: „С енергичните ми и горещи препоръки той бе назначен за министър. Но като баща си, той също се оказа измамник, лицемер, егоист и мошеник. Той толкова изкусно се преструваше, че всички го смятаха за добър и милостив човек, какъвто не беше, и скоро си спечели пълното доверие на шаха“.^[30]

Малик Шах е млад и неопитен, а Хасан Сабах е вещ в шиитското изкуство да се печелят хората с фалшива честност. Низам, който все още е най — влиятелният човек в държавата, уважаван за добродетелите си, постепенно започва да се съмнява в Хасан Сабах и намеренията му.

През 1078 г. Малик Шах иска подробен отчет за приходите и разходите на империята. Низам му обяснява, че за това е нужно време — повече от една година. Но Хасан ибн Сабах обявява, че той може да свърши цялата работа само за четирийсет дни и предлага да го докаже лично. Задачата му е възложена и сметките са направени в обещаното време, но накрая всичко се обърква. Според летописците Низам отвръща на удара му с думите: „В името на Аллах, ако този човек не бъде озаптен и свален от власт, той ще съсипе всички ни, но аз не мога да убия приятеля си от детинство“.^[31]

Каквато и да е истината, изглежда, Низам някак си успява да внесе толкова съществени разлики в окончателния калиграфски изписан вариант на сметките, че когато Хасан ибн Сабах започва да го чете на шаха, той се вбесява от абсурдните цифри и заповядва да го изпратят на заточение. Тъй като е обявил, че балансът е написан собственоръчно, Хасан Сабах не може да се оправдае за допуснатите очевидни грешки.

Изпадналият в немилост Хасан Сабах успява да избяга в Исфахан, където има приятели. Документирано е негово изказване там, което хвърля известна светлина върху намеренията му в този момент. Един от приятелите му в Исхафан, Абу ал Фейсал, отбелязва, че след като разказва за провала на кариерата си, в изблик на гняв Хасан ибн Сабах изкрещява: „Ако имам само двама верни последователи, които да застанат до мен, ще сваля от власт онзи турчин и неговия везир селяндур“.

Фейсал добавя, че Хасан ибн Сабах изглеждал направо обезумял в жаждата си за мъст. Непрекъснато повтарял, че има намерение да се завърне във властта и заминал за Египет, за да работи по осъществяването на плановете си.

Фейсал става един от последователите на водача на хашишините и двайсет години по-късно Хасан ибн Сабах му припомня онзи съдбовен ден в Исфахан: „Тук, в Аламут, аз съм владетел на всичко, докъдето ти стига погледът, че и оттатък. Султанът и онзи селяндур, везирът му, са мъртви. Не изпълних ли обета си? За толкова луд ли ме смяташе? Намерих двамата последователи, които ми трябваха, за да изпълня плана си“.^[32] Хасан ибн Сабах е обучен в тайната доктрина на исмаилитската секта и познава пътищата към властта. Той знае, че в Кайро има могъщо ядро от исмаилити. Довереникът му Фейсал уточнява, че Хасан Сабах вече е имал план как да превърне тези хора в дисциплинирани, предани фанатици, готови да умрат за вожда си.

Според Фейсал, Хасан ибн Сабах решава, че не е достатъчно да обещаеш на хората рай и вечно щастие. Трябва да им го покаже наистина, да им създаде рай на земята, където те да видят с очите си как красиви жени пеят, свирят и танцуват, а от фонтаните там бликат уханни води и всяко чувствено желание се удовлетворява сред красиви цветя, позлатени беседки и балдахини. Той създава земния рай в крепостта си Аламут в Североизточна Персия (дн. Иран). Но преди това му предстои да направи историческото си пътешествие до Кайро.

Подробности за това пътуване и духовната му нагласа намираме в документ, за който се предполага, че е автобиографичен разказ за младите му години. В него Хасан Сабах споделя, че баща му го е възпитал да вярва в божествените права на имамите. По време на пътешествието се среща с един исмаилитски мисионер, емира Дхареб, с когото спори и критикува някои страни от учението му. После се разболява сериозно и се опасява, че ще умре. Тогава започва да вярва, че исмаилитската доктрина е пътят към избавлението и рая и че ако умре, преди да се е покръстил в новата вяра, ще бъде прокълнат навеки. Щом оздравява, той отива при исмаилитския имам — Абу Наджам, а по-късно се свързва и с други. Накрая се установява в Египет, за да се запознае с учението в главното му средище — Дома на познанието.

Заради предишната му служба в двора на Малик Шах, халифът го посреща с всички почести. Египетските исмаилити с въодушевление приемат толкова виден привърженик на учението им, а високопоставени придворни венцеславят присъствието му. Но в края на краищата връзката с исмаилитите е много по — изгодна за Хасан Сабах, отколкото за самите тях. Както винаги обаче, той отново се забърква в политически интриги, арестуван е и е хвърлен в затвора. Твърди се, че при влизането му в затвора едно минаре се срутило и кой знае защо това се изтълкувало като знак, че Хасан Сабах е закрилян от бога човек.

Халифът веднага обсипал Хасан Сабах със скъпи дарове и го качил на кораб, който заминавал за Североизточна Африка. По пътя се разразила страшна буря, която изплашила до смърт капитана, екипажа и пасажерите. Всички започнали да се молят, но когато поканили Хасан ибн Сабах да се присъедини към тях, той отказал. „Бурята е мое дело. Как да се моля да утихне?“^[33], скастрил ги Сабах. „С нея ви давам знак за негодуванието на Всевишния. Ако потънем, аз няма да умра, защото съм безсмъртен. Ако искате да се спасите, имайте вяра в мен и ще укротя ветровете“.

Отначало никой не се вслушал в думите му и не му вярвал, но по — късно, когато корабът бил на път да се преобърне, отчаяните пасажери отишли при него и му се заклели във вечна вярност. До утихването на бурята Хасан ибн Сабах останал невъзмутим и спокоен. Корабът стигнал благополучно до сирийския бряг и Хасан Сабах слязъл с двама от пасажерите — търговци, които станали първите му ученици.

Хасан ибн Сабах все още не е готов да изпълни мисията си така както я разбира. Ето защо при някои от пътуванията си се представя за пратеник на халифа в Кайро. От Алепо заминава за Багдад в търсене на подходящо място за седалище, където ще се чувства свободен от чужда намеса и достатъчно сигурен, за да започне разпространението на идеите си. Мисията му го отвежда отново в Персия. Той обикаля из цялата страна и приобщава многобройни последователи, които все още са под влиянието на тайното учение на египетските исмаилити. Навсякъде Хасан Сабах оставя по един предан ученик (федаин), на когото заповядва да живее на съответното място и да проповядва учението му. Тези общности се превръщат в основното ядро, откъдето произлизат най-обещаващите и готови на саможертва новопосветени. Така само за няколко месеца след завръщането му се създават редица малки учебни школи по подобие на Дома на познанието.

По време на тези пътувания един от верните му помощници на име Хюсеин Кахини му казва, че крепостта Аламут е най-подходящото място за привличане на нови привърженици. И наистина, почти цялото население от района са исмаилити. Единствената пречка е управителят Али Махди, за когото багдадският халиф е духовен и земен водач. Първите новопокръстени са прогонени от областта. Но съвсем скоро исмаилитите стават толкова много, че управителят е принуден да разреши на прокудените да се завърнат.

Аламут, крепостта на хашишините

Аламут е непристъпна крепост, разположена сред неголяма долина, и Хасан ибн Сабах решава, че тя е идеалното място за създаване на земен рай. Бъдещият владетел на Аламут решава да прибегне до една уловка. Той предлага на управителя три хиляди златни монети „за толкова земя, колкото може да се опаше с една волска кожа“. След като Махди се съгласява с условието и приема сделката, Хасан Сабах нарязва голяма волска кожа на възможно най — тънки ивици и ги навързва на дълга връв, с която опасва целия замък Аламут. При това положение управителят отказва да изпълни сделката, но Хасан Сабах се сдобива със заповед на много високопоставен служител на селджукските владетели, с която крепостта се предава във владение на Хасан Сабах срещу три хиляди златни монети. Този служител се оказва таен последовател на „Шейха от планината“, прозвище, с което по-късно става известен Хасан.

Това се случва през 1090 г. и Хасан ибн Сабах вече е готов за осъществяването на следващия етап от плана си. Той напада и побеждава войсковите части на емира, които са разположени във владенията на управителя на областта. От местните жители подбира най-благонадеждните и подходящи хора за свои работници и войници, които се подчиняват само на него и са му верни.

След по-малко от две години изпратен от Хасан Сабах хашишин пронизва в сърцето везира Низам ал Мулк. Старата жажда за мъст на Хасан превръща училищния му приятел в първата жертва на „повелителя на терора“. Владетелят Малик Шах, който се осмелява да изпрати войски срещу него, умира при загадъчни обстоятелства и има съмнения, че е бил отровен.

Към 1092 г. Хасан Сабах вече е пълновластен вожд на силна и разрастваща се шиитска секта, чиито членове се подвизават официално под името низаритски исмаилити, но скоро стават известни повече с друго прозвище — хашишини (асасини).

След смъртта на владетеля страната се разцепва на враждуващи фракции, но низаритските хашишини са единни. За по-малко от десетилетие те стават господари на цяла област от Персия, както и на голям брой крепости и укрепления. Всичко това хашишините постигат както с подмолни действия, така и с директни атаки, или пък използвайки отровни кинжали и всякакви други подходящи за конкретните случаи средства. Ортодоксалните религиозни водачи постоянно заклеймяват учението им, но всичко е напразно.

Верността на исмаилитите към водача им се пренася изцяло от халифа към личността на Шейха от планината, който всява страх и ужас сред всички князе в тази част на Азия, включително и сред предводителите на кръстоносците. „Въпреки умората, опасностите и мъченията, хашишините с радост жертват живота си, когато учителят им го поиска. Те го охраняват и винаги изпълняват смъртните присъди, които издава. След като жертвата е набелязана, правоверните, облечени в бели туники и с червени пояси, които символизират цветовете на невинността и на смъртта, тръгват в изпълнение на мисията си, без да се боят нито от разстоянията, нито от опасностите. Като намерят жертвата, изчакват удобния момент и я убиват, а кинжалите им рядко пропускат целта си.“^[34]

Марко Поло, който през 1271 г. минава през тези земи, описва долината на хашишините и крепостта Аламут по следния начин:

В красива и заобиколена от две планини долина той е създал прекрасни градини с всякакви плодни дръвчета и благоуханни храсти. Навсякъде се издигат различни по форма и размер палати, украсени със златни статуи, рисунки и мебели, скъпа коприна. По малки тръбопроводи из постройките се изливат потоци от вино, мед, мляко и бистра вода. Обитателите на тези палати са красиви и грациозни девойки, които пеят, изкусно свирят на всякакви инструменти, танцуват и са много опитни в любовните игри. Облечени в скъпи дрехи, те непрекъснато лудуват и се забавляват в градините и беседките, докато слугините им стоят затворени в помещенията и им е забранено да излизат. Със създаването на тези великолепни градини владетелят на това място има намерението да покаже на последователите си, че той също е пророк. След като Мохамед обещава на всички, които му се подчиняват, райски живот, където ги очакват всевъзможни чувствени удоволствия в компанията на красиви нимфи, той също иска неговите последователи да го възприемат като равен на Мохамед и с неоспорима власт да допуска или не хората в създадения от него рай. За да няма нежелан достъп до прекрасната долина, владетелят е издигнал на входа й непристъпен замък, откъдето през таен проход може да се преминава в долината.^[35]

Хасан Сабах привлича момчета между дванайсет и двайсет години от околностите, като подбира специално онези, които смята за подходящи за хашишини. Марко Поло продължава разказа си:

Всеки ден организира приеми, на които говори за насладите на Рая и заповядва да дадат на десет или дванайсет младежи отвари за приспиване. Когато те вече са изпаднали в полусънно състояние, ги отвеждат в различни павилиони на градината. След като унесът попремине, съзнанието им остава напълно объркано от заобикалящите ги наслади и компанията на възхитителни девойки, които пеят, свирят и ги обсипват с най — пленителните ласки. Освен това им поднасят уханни ястия и отбрани вина, докато младежите, пияни от изобилие и развлечения, сред истински реки от мляко и вино, не си помислят, че наистина се намират в Рая и по никакъв начин не искат да се откажат от тези удоволствия и наслади. След четири или пет дни младежите отново изпадат в летаргия и ги отвеждат извън градината. Когато водачът ги повика и ги попита къде са били, те винаги отговорят: „В Рая, с благоволението на Ваша милост“. После разказват на всички какво са видели и преживели. След това водачът се обръща към събралите се около него: „Нашият пророк обещава, че който защитава владетеля си, ще наследи Рая, и ако се подчинявате на заповедите ми, ви очаква точно тази щастлива съдба“.^[36]

Някои се опитват да се самоубият, за да стигнат колкото се може по-скоро в Рая, но на покорните се казва, че само смъртта в изпълнение на заповедите на Хасан ибн Сабах може да им даде ключа за райските врати. През XI век не само наивните персийски селяни вярват, че всичко това е истина, но и значително по — образовани хора възприемат градините и разходките из рая за действителност. Наистина, суфистите проповядват, че градините са чиста алегория, но въпреки това много хора не вярват и се доверяват само на чувствата си.

В арабската книга „Изкуството на измамата“ на Абдераман от Дамаск се разкрива друга хитрост на Хасан ибн Сабах. В пода на залата за приеми той заповядал да изкопаят дълбока и тясна яма. Някой от учениците му влизал вътре, като от пода се показвали само главата и шията му. Около врата му слагали поднос от две части с широка дупка по средата, като по този начин се създавало впечатление, че на пода има метален поднос с отсечена глава върху него. За да бъде сцената по — правдоподобна (ако може да се употреби тази дума), Хасан Сабах заповядвал да се излее прясна кръв на подноса около главата.

След това въвеждал в залата няколко от новопостъпилите в сектата и се обръщал към „главата“ с думите:

— Разкажи им какво си видял.

Ученикът започвал да описва преживените наслади в рая.

— Видяхте главата на мъртъв човек, когото всички вие познавате. Съживих го, за да ви разкаже той самият какво е видял — казвал Хасан ибн Сабах на присъстващите.

След чудноватата среща с говорещата глава впечатлените млади хашишини напускали залата, а Хасан Сабах отстранявал подноса от врата на ученика и със светкавичен удар на сабята си наистина обезглавявал неволния си съучастник. После известно време излагали главата на показ, за да я гледат правоверните. Този трик (плюс убийството) постигал желания ефект и въодушевлението по отношение на саможертвата растяло.

Хашишините се бият в кръстоносните походи на страната на този, който им е изгоден в момента. Същевременно продължават да се борят срещу персийците. Синът и наследник на Низам ал Мулк загива от кинжала на хашишин. Новият султан наследник на баща си Малик Шах, завладява почти всички предишни провинции и замисля поход към крепостта Аламут. Една сутрин обаче се събужда и вижда кинжал, забит на пода до главата му. Към него има писмо, в което го приканват да се откаже от планираната обсада на Аламут. Няма съмнение, че султанът е бил могъщ владетел, но от страх сключва примирие с хашишините, които получават свобода на действие, като в замяна обещават, че ще намалят числеността на армията си.

След завземането на Аламут. Хасан ибн Сабах живял още 34 години. Известно е, че през цялото това време е напускал крепостта само два пъти. Именно оттам ръководел невидимата си империя, която се разпростира до Близкия изток. Към края на дните си, когато разбира, че смъртта е близо, започва да планира увековечаването на Ордена на хашишините. Хасан ибн Сабах създава независимо владение, опирайки се на учението на исмаилитската секта на низаритите, която просъществува 166 години и чиято столица е Аламут. След смъртта си Хасан ибн Сабах е наследен от доверения си генерал Бузургумид, който управлява низаритските хашишини от 1124 до 1138 г. Малко преди смъртта си той определя за свой наследник сина си Мохамед — консервативен владетел, който не допринася почти с нищо за укрепването на империята на хашишините. Той е на власт от 1138 до 1162 г. и предава управлението на сина си Хасан II.

Хасан II властва твърде кратко време — от 1162 до 1166 г., като се обявява (в прокламацията от Кияма) за „таен исмаилитски имам“, което означава, че е богоподобен и общува направо с Всевишния. И за сунитите, и за шиитите Хасан II е опасен еретик и те не го признават за „таен имам“. Хасан II е убит година и половина след прокламацията, прободен от зет си, който отказва да му се подчини и се надява низаритските исмаилити да се върнат към предишната теология.

Хасан II е наследен от сина си Мохамед II, който владее Аламут от 1166 до 1210 г., а после на власт идва синът му Хасан III, чиято майка е сунитка. Хасан III принуждава хашишините да възприемат сунитските догми на исляма. След неговата смърт го наследява деветгодишният му син, който в зрели години възвръща шиитската теология. Мохамед III властва от 1221 до 1225 г. и е наследен от сина си Куршах, който е последният владетел на низаритските хашишини. През 1255 г. монголските орди превземат Аламут и веднъж завинаги слагат край на властването на низаритските хашишини.

Джеймс Васерман красноречиво обобщава в книгата си, че Хасан ибн Сабах остава в историята като човека, превърнал убийството в изкуство, „което носи максимална политическа изгода, без почти никакви загуби и е много по-хуманен начин за решаване на политически вражди и разногласия, отколкото масовите кланета и убийства по бойните полета. Убийството в самата цитадела на властта постига необикновени резултати и засяга само онези, които вземат решенията, а не обикновените фаждани, които са вечните жертви на политическите авантюри на владетелите и водачите си“.^[37]

Тамплиери и хашишини

Когато тамплиерите, водени от Юг дьо Пайен, се присъединяват към кръстоносците през 1129 г., малко от тях предполагат, че някой ден ще се съюзят с хашишините в опита си да превземат Дамаск от селджукските турци. Съдейки по този съюз, някои историци правят извода, че тамплиерите и хашишините са съставна част от едно и също тайно общество. Те твърдят, че мрежата от тайни езотерични общества отначало е можела да обхване толкова различни групи, като суфисти, розенкройцери, тамплиери, масони, таоисти, татристки будисти, хималайски йоги, друиди и келтски монаси.

Около 1090 г. Хасан ибн Сабах разпраща посланици от крепостта си Аламут до Сирия и Ирак. Там те трябвало да основат ново братство на низаритските хашишини, известно като сирийски хашишини. По това време Сирия е театър на военните действия на две мюсюлмански империи — на Фатидимите (чиято столица е Кайро) и на селджукските турци, със столица Константинопол (Истанбул). Междувременно кръстоносците основават християнското царство в Палестина със столица Йерусалим. Тамплиерите и другите кръстоносци осъществяват контакт именно със сирийските хашишини, които получават заповедите си от Аламут. (За водача им, известен като Стареца от планината, ще говорим в следващата глава.) Из цялото Средиземноморие трубадурите възпяват този Старец от планината, от когото се страхуват владетели и управници в Северна Африка и Близкия изток.

Според книгата на Джеймс Васерман „Тамплиери и хашишини“^[38], първите контакти между тамплиерите и низаритските хашишини е при едно нападение на хашишинска крепост през септември 1106 г. Танкред, християнският княз на Антиохия, напада хашишините в Северна Сирия при замъка Апас, който се намира близо до Алепо. Християните побеждават хашишините и им налагат данък. Четири години по-късно — през 1110 г., Танкред завладява други територии на земите на низаритските хашишини. В крайна сметка обаче хашишините помагат на селджукските турци да прогонят кръстоносците от няколко крепости в Северна Сирия и Турция^[39].

Когато новият селджукски султан Мохамед Тапар се възкачва на трона през 1113 г., той започва офанзива срещу исмаилитите и низаритските хашишини в Северна Сирия. Заповядва да бъде унищожена низаритската общност в Алепо, а стотици от тях са затворени или екзекутирани, като имуществото им е иззето. С декрет от 1124 г. всички низарити и исмаилити са прогонени от областта.

Кръстоносците продължават с експанзията си в тази част на света и укрепват християнското си кралство, чиято столица е Йерусалим. Низаритските хашишини начело с водача си (или даи), сириеца Бахрейн, се преместват в района на Дамаск. Армията на Бахрейн е жизненонеобходима в борбата срещу франките и везирът Тугитигин му отстъпва крепостта Баняс на сирийската граница.

Бахрейн укрепва това ново владение, разпраща мисионери и провежда военни операции из цяла Сирия срещу войските на египетските Фатидими и кръстоносците. В една от битките той е убит, а главата и ръцете му са отсечени и изпратени в Кайро, където халифът богато награждава пратеника.

През 1128 г. Тугитигин умира в Египет и в Дамаск се надига антиисмаилитска офанзива, която твърде напомня гоненията в Алепо. Синът на Тугитигин, Бури, започва атаката, като убива везира Ал Маздакани и излага на показ отсечената му глава. Впоследствие в Дамаск са изклани шест хиляди исмаилити. Разпространява се слух, че хашишините тайно са се съюзили с франките, за да предадат Дамаск и да получат в замяна Тир. Това не е истина, но наследникът на Бахрейн — Ал Аджами, действително пише на Бодуен II в Йерусалим, като предлага да му предаде крепостта Баняс, а в замяна да получи за последователите си сигурно убежище от сунитските преследвания. Ал Аджами умира в плен при франките през 1130 г. През 1131 г. двама низарити, изпратени от Аламут, убиват Бури. Именно тогава Бузургумид успява да ликвидира фатимидския халиф Ал Амир и слага край на мусталийското исмаилитство в Сирия.

Низаритските хашишини напразно се опитват да се установят в Алепо и Дамаск. През 1132 г. закупуват важната крепост Кадамус в планинската верига Джабал Бахра, където се установяват под предводителството на Абул Фатх. През следващите седем години завладяват още осем или десет крепост в региона.

През 1140 г. превземат ключовата крепост Масияф, а през 1142 хоспиталиерите завладяват близкия замък Крак дьо Шевалие и стават съседи с вражески настроените низаритски хашишини.

През 1149 г. хашишините се съюзяват с Реймон от Антиохия в неуспешна битка срещу турските Зангиди, в която загиват Реймон и водачът на хашишините Алф ибн Уафа.

Този съюз се основава на представата на хашишините за военната мощ на Реймон срещу Зангидите, които скоро са превзели Алепо.

Зангидите воюват с кръстоносците, но освен това са смъртни врагове на хашишините. Те защитават сунитската кауза до такава степен, че обявяват всички шиити, включително и исмаилитите, за еретици, които трябва да бъдат унищожени. Зангидите се съюзяват често и със селджукските турци.

След поредица от временни съюзи, примирия и налагане на контрибуции, низаритските хашишини започват да изплащат годишен налог на тамплиерите. През 1151 г. хашишините се бият с кръстоносците за град Маника и през 1152 г. пада първата им жертва сред тамплиерите — граф Реймон III от Триполи. Убийството на толкова високопоставен тамплиерски владетел кара Ордена да нападне хашишините в един от сирийските им замъци и да им наложи годишен данък от две хиляди златни монети.

Една от най-високопоставените жертви на хашишините е латинският крал на Йерусалим Конрад дьо Монферат, убит през 1192 г. Наследява го Анри, граф дьо Шампан, племенник на Ричард Лъвското сърце. След коронясването на Ричард за крал на Йерусалим, хашишините се обръщат към него в опит да сключат примирие.

Аркон Дараул описва посещението през 1194 г. на Анри в седалището на водача на сирийските хашишини, известен като Стареца от планината:

Водачът изпрати няколко сановници да го приветстват и да го поканят на връщане да се отбие и да се възползва от гостоприемството на замъка. Графът прие поканата. На връщане го посрещна самият Дай ел-Кебир (Великият водач), оказа му най-високи почести и го покани да разгледа замъка и укрепленията му. След като минаха през няколко от тях, стигнаха до една от кулите, която се издигаше над останалите. На всяка кула имаше по двама часовой, облечени в бяло. „Тези хора — посочи водачът — ми се подчиняват много повече, отколкото вашите християни на господарите си“. Той даде знак на двама от часовоите, които без колебание се хвърлиха от кулата и се пребиха на земята. „Ако искате — обърна се водачът към изумения граф, — всички мои хора в бяло ще сторят същото“. Милосърдният граф отказа предложението и отговори, че никой християнски принц не би очаквал подобно подчинение от поданиците си. На тръгване, отрупвайки графа с ценни подаръци, водачът многозначително му рече: „С тези доверени хора се отървавам от враговете си в общността ни“.^[40]

Старецът от планината: Рашид ал Дин Синан

Един от най-известните предводители на сирийските хашишини, събирателен образ на Стареца от планината, е Синан ибн Мохамед, наричан още Рашид ал Дин Синан (1162–1192). Синан е един от легендарните духовни водачи на низаритите. Подобно на основателя Хасан ибн Сабах и на неговия духовен наследник Хасан II, които разчупват оковите на ислямския догматизъм, Синан е харизматичен и авторитетен мъж, който оставя следа в хода на историята.

Синан произхожда от заможно семейство. Роден е в селище близо до Басра в Южен Ирак и на млади години, след като се скарва с братята си, избягва в Аламут. Там се сприятелява с младия Хасан II, който е негов съученик. След като Хасан става имам, изпраща Синан в Сирия, за да привлече нови последователи. Синан отива в Каф и дискретно се залавя със задачата си. След смъртта на стария водач (даи) Абу Мохамед и след кратка борба за наследството, разрешена с декрет от Хасан II, Синан става предводител на сирийските хашишини.

В този момент те се намират в много трудно положение заради войната на кръстоносците с египетската Фатимидска империя и селджукските турци. Ако използват умело ситуацията, низаритските хашишини биха могли да разширят владенията си в Северна Сирия чак до Дамаск. Това е предимно сунитска област, но с помощта на рицарите тамплиери и кръстоносците биха могли да постигнат целта си. Трябва обаче да се сключват подходящи съюзи и в замяна да се изплащат контрибуции.

Саладин (1137–1193) става султан на Египет, след като е бил генерал от победоносната сирийска армия. С възкачването си на султанския престол той слага край на Фатимидите и поставя началото на Аюбитската династия. Роден в Кюрдистан, Саладин разширява империята си, която се простира от Йемен до Тунис. Най-големите му врагове са кръстоносците в Йерусалим и низаритските хашишини в Персия и Ирак. През 1171 г. Саладин обявява сунитството за официална религия в Египет. Това отприщва яростта на сунитското пуританство срещу шиити и исмаилити. Сформират се сунитски отряди, наречени нубувия, които кръстосват страната в търсене на жертви.

Синан, Стареца от планината, е изправен пред сложни предизвикателства. На дипломатическия фронт се нуждае от умела съюзническа политика, за да избегне обединена мюсюлманска атака от други секти. Отначало той е склонен да подкрепи по-малкото зло — селджукския предводител Нур ал Дин, докато Саладин си остава най-злият му и непримирим неприятел. Освен това трябва да поддържа добри отношения с кръстоносците, с които, като мюсюлманин, официално се намира във война. Когато Синан оглавява хашишините, те вече плащат годишен данък на тамплиерите. Вероятно Синан е решил, че тези пари са разумна инвестиция за предотвратяване на открита война. В края на краищата Синан се нуждае от повече и то укрепени крепости, за да отблъсква всякакви нападения, включително и такива на враждебните си съседи.

През 1173 г. Синан изпраща посланик до крал Амалрик I в Йерусалим с предложение за съюз. Единственото условие, което поставя, е премахването на налога, изплащан на тамплиерите. Предполага се, че Амалрик се е съгласил с условията на Синан, но на връщане пратеникът е бил убит от тамплиерите, за да се избегне изпълнението на това искане. Смята се, че убийството е спряло по-нататъшните опити за съюз, независимо че Амалрик поднася извиненията си на Синан и хвърля в затвора виновния рицар. Смъртта на Амалрик през 1174 г. слага край на възможността за нови преговори.

Архиепископ Уилям от Тир, съвременник на епохата и историк, пише, че Синан, посредством посланика си, е изразил желанието на хашишините да се покръстят в християнството като знак, че желаят укрепването на бъдещия съюз. Фархад Дафтари обаче отбелязва, че става дума за погрешно интерпретиране на посланието на Синан. Сложността на теологичните интереси на Синан и светогледът му го задължават да се интересува и от религиозните доктрини на потенциалните му съюзници, но не и да ги приеме. Прокламацията на Хасан II от Кияма е тълкувана погрешно от мнозина средновековни историци като изопачено приемане на християнството и отказ от исляма, което ни навежда на мисълта, че част от елементите на доктрината на Хасан II не са несъвместими с някои аспекти на християнството. Революционното учение на Христос, което до голяма степен отхвърля външното съблюдаване на еврейските закони, без съмнение има своето отражение в доктрината от Кияма.

Смята се, че преди да умре през 1174 г., Нур ал Дин е планирал нападение срещу исмаилитите, като наказателна акция за палежа на една джамия в Алепо. Когато узнава за смъртта на Нур ал Дин, Саладин обявява независимостта си от Зангидската династия, а себе си — за първи владетел на Аюбитската династия. Саладин е заплаха за малолетния син и наследник на Нур ал Дин, Ал Малик ал Салих. Регентът, който управлява от името на момчето, търси помощта на Синан и го моли да убие Саладин. Омразата на хашишините към Саладин задължава Синан да приеме предложението. През 1174 и 1175 г. войнстващите сунитски групировки нападат два исмаилитски града и избиват над 13000 души. По това време Саладин се намира в същия район и като разбира за клането, се възползва от ситуацията и напада местната низаритска крепост.

През 1175 г. Синан изпраща няколко федаини да убият аюбитския султан, но един местен владетел, на когото Саладин гостува, разпознава убийците и осуетява плановете им. През 1176 г. е направен втори опит за покушение. Саладин е само леко ранен. Спасяват го бързата му реакция и металната ризница, която той никога не сваля от себе си.

През август 1176 г. се случило нещо необичайно. Саладин нападнал замъка Масияф и обсадил крепостта, която била от жизненоважно значение за низаритските хашишини. Внезапно обаче прекратил обсадата и без никакво логично обяснение се оттеглил. Съществуват безброй догадки за случилото се, но сред тях има една история, и то на биографа на Синан, която определено звучи достоверно. Веднъж един пратеник на Синан поискал да се види със Саладин, като казал, че посланието е лично и трябва да го предаде насаме. Саладин наредил всички да напуснат помещението и така вътре останали само двама от мамелюците му.

Пратеникът на Синан го попитал защо не отпрати и стражите си, за да му предаде посланието според уговорката, а Саладин му отговарял: „Тези двамата са ми като синове. Те и аз сме едно цяло“.

Тогава пратеникът се обърнал към мамелюците и им казал: „Ако в името на моя господар ви наредя да убиете султана си, ще го направите ли?“ Те мигом кръстосали ятаганите си и отговорили: „Ще направим всичко, което поискаш“.

Вероятно Саладин се е опасявал, че животът му е постоянно застрашен от хашишините и е решил да сключи примирие със сектата. Изглежда, след тази случка двамата врагове са се съюзили, тъй като няма сведения за други спорове и конфликти между Саладин и Синан, Стареца от планината.^[41]

Едно от важните последствия от този съюз може би е убийството през 1192 г. на франкския крал на Йерусалим, Конрад дьо Монферат, извършено малко преди смъртта на Синан. Дело е на двама федаини, преоблечени като християнски монаси.

Убийството е тежък удар за кръстоносците. За него съществуват многобройни версии, като една от тях е, че то е по поръчка на Ричард Лъвското сърце. Но Синан също е имал достатъчно мотиви за убийството, като един от тях е молбата на Саладин да го отърве от християнския монарх. Малко преди убийството, Конрад пленява низаритски кораб и избива екипажа му, което може би е било предостатъчно за Синан, за да си отмъсти по този начин.

При всички случаи обаче убийството на Конрад помага на Саладин при подписването на мирен договор с Ричард. По молба на султана низаритите са включени в примирието.

Саладин умира само няколко месеца след Синан, а Ричард напуска Светите земи и се връща в Европа.

За сирийските низарити Синан е митична религиозна фигура. Придвижва се без охрана и управлява само благодарение на силно изразения си и безспорен авторитет. Без да разполага с главна квартира и определен административен апарат, той постоянно пътува от крепост на крепост, така че мрежата от исмаилитски военни укрепления е винаги в пълна бойна готовност и затова — неуязвима. В документи от епохата, достигнали до нас, Уилям от Тир е пресметнал, че в Сирия Синан е имал около 60000 последователи. Друг историк описва Синан като справедлив и благороден владетел.

Низаритските хашишини са мистична секта, силно свързана с древните традиции на суфизма, зороастризма, хиндуизма и будизма. По времето на Александър Велики Афганистан с бил будистко царство и остава такова до настъплението на исляма.

Синан, който получава образование в традициите на суфизма и хиндуисткия мистицизъм от Индийския субконтинент, е известен също като астролог и опитен алхимик, познавач на магиите, телепатията и ясновидството. Никой никога не го бил виждал да яде или да пие. Съвременниците му вярвали, че притежава лечителски сили и умения. Говори се, че на два пъти предпазвал хора от падащи скали, като прибягвал до психокинетичните си способности. Също така се твърди, че спрял нападение на саладински отряд, като внушил на войниците му да останат неподвижни, на безопасно разстояние от низаритите.

За легендарните прояви на добро възпитание на Синан се говори не по-малко, отколкото за ясновидството му. До нас е достигнала интересна случка, свързана с личността му. Синан посетил някакво село, където го посрещнал местният големец и му предложил поднос с храна, приготвена от съпругата му специално за госта. Синан любезно отстранил подноса. Големецът бил разочарован, че отказват гостоприемството му и го попитал за причината за отказа му. Синан го отвел настрана и дискретно му обяснил, че от притеснение жена му е забравила да почисти пилетата от вътрешностите и ако той вдигнел капака, щял да посрами големеца пред цялото село. Домакинът надникнал под капака и се уверил, че твърдението на Синан е истина.

Синан подписал прокламацията от Кияма на Хасан II и се твърдяло, че разпространява учението в Сирия. Наскоро след пристигането си там организирал честването на празника Рамазан според новите догми. Това говори, че е приемал Хасан II за свой духовен наставник и учител, но не е искал или не е можел да прехвърли своята вярност към сина и наследника му Мохамед II. След смъртта на Хасан II и до края на живота на Синан сирийските хашишини се отдръпнали и се обявили за независими от Аламут. За Мохамед II решението им било недопустимо и той на няколко пъти изпращал федаини срещу Синан, но се смята, че той или ги е избил, или ги е спечелил на своя страна.

Много сирийци вярват, че Синан е имам по божия воля или най-малкото хиджа на Всевишния. Някои дори го приемат за божествено превъплъщение. В легенда се твърди, че една нощ учениците му го заварили да беседва със зелена светеща птичка. Синан им обяснил, че това е душата на Хасан II, която е дошла да моли за помощ сирийския имам. В чест на Синан е издигнато светилище, което няма равно на себе си.^[42]

Тайният съюз между тамплиери и хашишини

Според някой историци тамплиерите и низаритските хашишини многократно са влизали в съюз помежду си чрез договори, уреждащи например плащането на налози в полза на тамплиерите, както и убийствата, поръчвани от тях.

Ричард Лъвското сърце е обвиняван, че се е обърнал към Стареца от планината с молба да организира убийството на Конрад дьо Монферат. Според исторически свидетелства то е извършено по следния начин: „Двама хашишини, покръстили се в християнската вяра, успели да се смесят с най-близкото му обкръжение, като се престрували, че се молят горещо. Когато настъпил подходящ момент, те го проболи и единият от тях се укрил в църквата. Разбирайки обаче, че изнасят краля от църквата все още жив, той си пробил път до Монферат и го пробол повторно, но този път смъртоносно. Хашишинът бил хванат и подложен на ужасни мъчения, но издъхнал, без да издаде дори вопъл“.^[43]

Трите хиляди златни монети, изплатени от сирийския клон на хашишините на тамплиерите, е другият неизяснен въпрос. Според някои парите са дадени като откуп на християните, а според други — това е тайна издръжка от по-голямата за по-малката организация. Но тези, които смятат, че хашишините са мюсюлмани фанатици и следователно не биха могли да сключват какъвто и да било съюз с неверници, трябва да си припомнят, че за последователите на Стареца от планината единствено той е безгрешният, а сарацините, които водят свещена война в името на Аллах срещу кръстоносците, са също толкова лоши и грешни, колкото всички, които не приемат и не изповядват учението на самите хашишини.

По време на кръстоносните походи към тамплиерите са отправяни тежки обвинения, включително и това, че се бият за собствената си облага, което се потвърждава от многобройни исторически факти. През 1153 г. например християните обсадили град Аскалон и подпалили стените му. След като цяла нощ се вихрели пожари, част от стената се срутила. Когато християнската армия се готвела да нахлуе в града, магистърът на Ордена (Бернар дьо Тремелай) изразил претенцията, че има право да превземе града сам. Причината за това била утвърдената традиция първите нашественици в победения град да отнасят цялата плячка. Но в края на краищата защитниците се прегрупирали, избили тамплиерите и затворили пробива.

В „История на тайните общества“ Аркон Дараул пише: „Има основание да се вярва, че завоюваната огромна власт кара тамплиерите да делят усилията си поравно за благоденствието на Ордена си и за каузата на Кръста, независимо от безбройните жертви в името на тази кауза. Те не се кълнат във вярност на никой феодален владетел и се подчиняват само на своя магистър, така че не може да им се оказва никакъв политически натиск. Всичко това ги оприличава на своеобразна висша свръхсила — и всъщност ги сродява с невидимата империя на хашишините. Макар никой да не се съмнява в тяхната смелост, надмощие и уникалност през всичките почти 150 години на кръстоносни походи, те си спечелват репутацията на хора, които се подчиняват единствено на собствените си закони“.^[44]

Краят на тамплиерите и хашишините по Светите земи

През 1184 г. се случва нещо, което предизвиква огромно недоверие към тамплиерите. Английският рицар Робърт ъф Сейнт Олбанс напуска Ордена, приема исляма и повежда една от армиите на Саладин срещу Йерусалим, който по това време се владее от кръстоносците. Тамплиерите са обвинени, че са тайни мюсюлмани или съюзници на сарацините.

Две години по-рано Саладин сключва съюз с хашишините, което му гарантира възможността да продължи свещената война срещу кръстоносците. На 1 юли 1187 г. превзема Тиберия, а два дни по-късно атакува Хитин. В ожесточената битка за Хитин са пленени 30 хиляди кръстоносци, включително и кралят на Йерусалим, което слага край на властта на кръстоносците по тези места.

В арабската версия на събитията не се споменава за нито един тамплиер, молил за милост по религиозни или други причини, макар да е известен бойният вик на Саладин: „Елате да умрете, тамплиери“. Между пленниците е Великият магистър Жерар дьо Ридфор и други тамплиери. Саладин им предлага да запази живота им, ако се покръстят в „правата“ вяра. Нито един от тях не приема и всички рицари, с изключение на Великия магистър, са обезглавени. Рицарят Рьоно дьо Шатийон, който не е тамплиер, напразно се позовава на свещения арабски кодекс за гостоприемството. Други кръстоносци обявяват, че са мюсюлмани и животът им е пощаден, но нито един от тях не е тамплиер.

Дьо Шатийон и тамплиерите заедно са осъдени на смърт за нарушаване на примирието и за „военни престъпления“ — убийство на невъоръжени поклонници, пътуващи за Мека. Саладин хвърля в затвора Великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор и иска откуп за него, който е платен четири години по-късно, през юли 1188 г., една година след като Саладин превзема Йерусалим. По ирония на съдбата Ридфор загива една година по-късно при тамплиерската обсада на пристанище Акра. Независимо че тамплиерите печелят битката, властта им в Светите земи никога няма да бъде възстановена.

Битката при Хитин е от решаващо значение за кръстоносците и слага край на продължилото повече от седемстотин години западноевропейско могъщество в Палестина, макар че вдъхновява организирането на Третия кръстоносен поход (оказал се неуспешен). Тамплиерите, както и някои други кръстоносци, се намират все още из Светите земи, но са загубили почти всичките си владения. Реалната им власт обаче е на Запад. По онова време европейските им владения обхващат повече от седем хиляди имения и други недвижими имоти. Макар че те се намират предимно във Франция и Англия, тамплиерите разполагат с обширни владения в Португалия, Кастилия и Леон, Шотландия, Ирландия, Германия, Италия и Сицилия.

След падането на Йерусалим в ръцете на мюсюлманите, седалището на Ордена на тамплиерите се премества в Париж. Сградата, в която се помещава (както и всичките им църкви), се нарича Храмът (Темпъл). Именно там през 1306 г. се укрива, спасявайки се от разярената улична тълпа, крал Филип Хубави. Говори се, че при това си посещение той вижда със собствените си очи приказното богатство на Ордена. Баснословните съкровища, показани на разорения монарх от домакините му, го навеждат на мисълта да им ги отнеме под претекста, че Храмът е в ръцете на еретици.

Монголските нашественици слагат край на могъществото на хашишините, като си поставят за цел да ги унищожат в Персия и да изгорят крепостите им. Монголите стигат до Персия през 1219 г. и се смята, че Хасан III от Аламут е първият ислямски владетел, който изпраща посланици при монголския Хан, за да сключи някакво примирие.

Хасан III умира през 1221 г. Наследникът му Мохамед III управлява Аламут в условията на несигурен мир с монголите до смъртта си през 1255 г. Към 1240 г. монголското нашествие стига до Западна Персия. Има данни, че през 1248 г. монголските вождове не приели една делегация, в която участвали и представители на хашишините и която е трябвало да преговаря за сключване на примирие.

През 1254 г. монголският вожд Мангу приема францисканския монах и мисионер, пратеник на Луи IX, Гийом дьо Рубрук. Френският монарх иска да убеди монголите да се присъединят към християнската армия за Седмия кръстоносен поход.

По време на срещата Гийом разбира, че Мангу се страхува за живота си, тъй като е узнал, че 40 хашишини, преоблечени по най-различен начин, са изпратени по дирите му, за да отмъстят за действията му срещу тях в Западна Персия.

Още същата година монголските войски се появяват в околностите на Аламут и започват обсада на крепостта на хашишините. През 1255 г. Мохамед III е убит от любовника си и го наследява синът му Куршах. През 1256 г., водени от Хулагу Хан, монголите предприемат последната си атака срещу Аламут. Хулагу изпраща посредник при Куршах, който му съобщава, че ако се предаде и доброволно разруши крепостта, Ханът ще пощади живота му.

Куршах моли за една година отсрочка, преди да се представи на Хана. В отговор монголската войска временно се оттегля, но през ноември 1256 г. се завръща отново и дава на Куршах срок само пет дни, за да се предаде, независимо че договорената година все още не е изтекла. На 19 ноември Куршах, заедно със семейството, свитата и имуществото си, влиза в монголския лагер. Низаритските хашишини от Аламут обаче отказват да се предадат и са избити от монголите.

Монголските нашественици са смаяни от крепостта Аламут. Там водата тече по канали от планините и се събира в големи резервоари, издълбани в скалите. Запасите от храни са огромни, а замъкът е построен така, че да издържа на продължителни обсади. Нашествениците много трудно успяват да разрушат цялата крепост.

В Аламут е имало богата библиотека и хашишините са били предани почитатели на книгите и познанията. Персийският историк Джувейни, който придружава войската на Хулагу, лично ръководел изгарянето на цялата библиотека.

Монголите разрушават и други крепости на хашишините. Куршах пише на сирийските хашишини и им заповядва да се предадат на монголите. Също така моли за аудиенция великия Хан Мангу и през 1257 г. предприема дълго пътуване до Каракорум в Централна Азия — тогавашната им столица, като през цялото време е придружаван от отряд монголски войници. Когато пристига, Ханът отказва да го приеме, тъй като сирийските хашишини не са се покорили и продължават бойните действия. Когато тръгва обратно към Персия, по пътя Куршах е пребит и заклан от монголската си охрана.

Монголите започват да изтребват всички роднини на Куршах и исмаилитите изобщо. Синът на Куршах, Шамс ал Дин Мохамед, е спасен и отведен в безопасно убежище, а днешният исмаилитски водач Ага Хан е негов далечен потомък.

Няколко години по — късно сирийският клон на хашишините е ликвидиран от мамелюците на султан Байбарс, който окончателно побеждава монголите в Сирия през 1261 г. и унищожава последната крепост на хашишините.

Запознахме се накратко с тайното общество, чиято история е пряко свързана с „новаторския подход“ по отношение на убийствата. Идеята за „обезглавяването“ на неприятеля е много добре разбрана и възприета от тамплиерите и останалите кръстоносци. Големите армии продължават да се сражават на бойното поле, докато крале, владетели и военачалници наблюдават масовото клане от безопасно разстояние. Новият начин за водене на война обаче сее смърт точно сред тях. Иначе населението се манипулира и използва за пушечно месо, а елитът и управниците само наблюдават жестоките последствия от решенията си и гледат да бъдат по — далеч от сраженията.

Низаритските хашишини променят тактиката и пренасят войните и борбите за власт направо в кралските дворове. Тамплиерите, които много скоро стават жертва на предателства и са преследвани до смърт, както и низаритските хашишини, бързо възприемат някои неща от Хасан ибн Сабах. Те започват да избиват направо военачалниците на вражеските армии и подемат морска война срещу папата и Ватикана. Но преди да станат владетели на моретата, тамплиерите се нуждаят от морски бази и карти. Благодарение на достъпа си до древните библиотеки в Близкия изток, тамплиерите могат да се сдобият с копия на много от картите на древните господари на моретата.

Някои историци предполагат, че владетелите на древните морски народи са били мореплаватели и изключително надарени хора, които са можели да се ориентират по звездите и да управляват корабите си през нощта. Както споменахме в Глава I, мореплаването и далечните морски експедиции съществуват от хиляди години.

Докато съвременните историци изолационисти твърдят, че океаните са представлявали непреодолима бариера за далечни пътешествия, дифузионистите са на противоположното мнение — че океаните са магистрали, а не прегради. Много по-сигурно е да се превозват стоки и хора с кораб, който плава покрай бреговата линия, отколкото да се прекоси това разстояние по суша, като се плащат мига и такси, водят се битки с враждебно настроени племена или пък с разбойнически банди. Наистина, възможно е някои кораби да потънат или заседнат при буря, други да се разбият в крайбрежните скали, а трети да бъдат нападнати от пирати, но все пак повечето стигат невредими до някое сигурно пристанище.

Загубили Палестина и преследвани от папата и френския крал, тамплиерите са принудени да преосмислят и преструктурират организацията си. В Свещената римска империя вече нямат нито влияние, нито земи и имоти. Мнозина от водачите им, като Великия магистър Жак дьо Моле, са арестувани, изтезавани и екзекутирани.

Тамплиерите се намират в изключително тежко положение, но въпреки това все още притежават огромни богатства и са запазили великолепния си флот, плавал в миналото под белия флаг с червения кръст на свети Георги, който е и днешният английски флаг, за разлика от добре познатото ни знаме Юниън Джак. (Юниън Джак е знамето на Великобритания и е съставено от три кръста: на свети Георги — Англия, на свети Андрей — Шотландия, и на свети Патрик — Ирландия.) Флотът вече не може да акостира в пристанищата на Франция. Италия, Ирландия и Англия и други европейски страни. Съвсем ограничени са местата, където има гостоприемни пристанища за тамплиерските кораби: в Сицилия, Португалия, Шотландия и Норветя.

Тамплиерите търсят убежище и са в състояние на война с Ватикана, френския владетел и с други европейски крале. Както вече отбелязахме, тамплиерският флот се разделя на три: южното крило остава в Средиземно море и се отдава на пиратство под флага на нормандските крале на Сицилия, наречен „Веселия Роджър“. Друга част от флота се прехвърля в Португалия и се присъединява към армадата на Енрикс Мореплавателя, а северната група се отправя към Шотландия, където много от тамплиерите си създават семейства и си построяват домове.

Предполага се, че португалският и шотландският тамплиерски флот са разполагали с древни карти, които им помагат в атлантическите експедиции, чиято цел е откриването на нови земи и прехвърлянето на сигурно място на Светата кръв и Свещения Граал — далеч от могъщите им преследвачи. На някои от тези карти са изобразени острови и континенти извън познатия дотогава свят. Показани са острови в Атлантическия океан и дори части от Северна и Южна Америка. Легенди от времето на викингите описват обитаеми земи на запад от Ирландия и Шотландия. Исландия е колонизирана от норвежците около 850 г., а преди това е била посещавана от ирландски монаси. Може би там тамплиерите също са можели да намерят своя нов дом.

Внезапна поява на изключително точни древни карти

Канадският писател и историк Майкъл Брадли („Свещеният Граал прекосява Атлантическия океан“, „Заговорът на Колумб“) твърди, че тамплиерите са знаели за съществуването на земи отвъд Атлантика. Тамплиерското разселване има три важни последствия: възход на пиратството, начало на трансатлантическите проучвателни плавания от Англия и Португалия и масовата поява в европейските пристанища на изненадващо точни морски карти.

Брадли смята, че третото последствие е най-важното. Не само защото с установяването си в Португалия и Шотландия тамплиерите дават началото на презокеанските пътешествия, но и защото цяла Европа изведнъж се оказва буквално наводнена с морски карти с невиждана дотогава точност. Те са най-важното последствие от тамплиерското разселване, защото с тях се постигат две неща: първо, те улесняват европейската търговия по море, което спомага за упадъка на феодалния строй, и второ, чрез тези карти се дават възможности за зараждането на епохата на Великите географски открития в Европа, защото показват на света наличието на земя отвъд Атлантическия океан.

Три десетилетия след като Филии Хубави подтиква папа Климент V да забрани Ордена на тамплиерите, в Европа се разпространяват морски карти, наричани „портолани“. Една от най-старите, известна като „Дулцерт портолано“, е от 1339 г. и се появява само 27 години след разпръсването на тамплиерите. Специалистите, които се занимават с историята на мореплаването, всячески се опитват да игнорират портоланите, защото те пораждат много въпроси. Съществуването на споменатите карти се приема, но върху тяхното благотворно влияние е спусната непрогледна завеса. Само двама специалисти са се опитали да разгадаят тайните им, но академичната общност предпочита да си затваря очите пред заключенията им.

Загадката на портоланите е не толкова във внезапната им поява в Европа през XIV век, а в удивителната им точност. Да си припомним, че най-голямата спънка в средновековното мореплаване е определянето на морската дължина, т.е. положението на кораба източно или западно от дадена точка, което нямало как да се изчисли точно. Определянето на дължината с наблюдения на небосвода изисква прецизно измерване на времето. В Средновековието обаче толкова точни часовници не е имало и мореплаването трябва да изчака прогреса от XVIII век, за да се сдобие с такива.

Загадката на портоланите е, че те са точни и по отношение на географската дължина, макар да се появяват именно в Средновековието, когато нито един човек, народ или цивилизация от XIV век не биха могли да ги създадат.

През 90-те години на XIX век скандинавският изследовател А. Е. Норденскьолд проучва всички портолани, които успял да открие. След като анализира стотици от тях, разпръснати из различните европейски музеи, Норденскьолд стига до заключението, че всички те са копирани от един-единствен оригинал — карта, която е изключително точна по отношение на географската дължина и ширина. Фактически тя е много по-прецизна от картите, съставяни по времето на Норденскьолд. Останалите „портолани“ възпроизвеждат тази точност в една или друга степен, в зависимост от старанието и възможностите на картографа, който копира оригинала. Но всички те са много по-точни от картите на Птолемей и от тези, които сме наследили от средновековните картографи.

Изследванията на Чарлс Хапгуд

Професор Чарлс Хапгуд от Кийн Стейт Тичърс Колидж в Ню Хампшир, през 50-те и 60-те години на миналия век продължава изследванията, започнати от Норденскьолд в края на XIX век. Анализите на Хапгуд са потвърдени от Картографската секция на Военновъздушното стратегическо командване на Американските военновъздушни сили (Осма ескадрила за техническо разузнаване). Както Норденскьолд, Хапгуд стига до заключението, че всички портолани са копирани от един оригинал, тъй като имат едни и същи отличителни белези. Според него, въпреки че това не е оригиналът, картата на Ибн бен Зара от 1487 г. е най-доброто и точно копие.

Хапгуд казва: „Този портолан ме заинтересува, защото изглеждаше много по-добър от всички други карти, които бях видял, заради прецизно очертаната брегова линия с всичките й детайли. Като ги изследвах и сравних със съвременните карти, с учудване разбрах, че там са отбелязани и най-малките острови (…) Координатите на картата разкриваха с учудваща точност относителните дължини и ширини. Отклонението от географската дължина между Азовско море и Гибралтар бе едва половин фадус от действителната“.^[45]

Тази грешка е само от 48,3 километра, при разстояние от изток на запад 4828 километра, и точността е по-голяма, отколкото при пътните карти от средата на миналия век.

Всички портолани, които са оцелели до наши дни, пресъздават европейската част на Атлантическото крайбрежие, цялото Средиземноморие и обикновено включват Черно море. Някои от тях, като картата на Ибн бен Зара, продължават на север до Азовско море. Един или два портолана се разпростират на север до Каспийско море. Във всички тях отбелязаните географски ширини са съвсем точни.

Все още обаче няма отговор на един ключов въпрос. Макар че на запазените до наши дни портолани е нанесена само Европа, възможно ли е оригиналната карта, от която са копирани, да е обхващала много по-обширна територия? И още нещо. Дали тези портолани не са копирали европейската част от много по-голяма карта, на която е бил изобразен целият свят?

Този въпрос наистина е много важен. Ако портоланите представят само европейската част от една по-голяма карта на света, или „Мапа Мунди“, както биха се изразили учените, логичният извод би бил, че и останалата част от света е била картографирана със същата точност като европейската. Или казано накратко, ако световната карта е съществувала като първоизточник, на нея би трябвало да са отбелязани със същата точност Европа, Азия, Африка и Северна и Южна Америка, защото няма причина да се смята, че останалата част от света би била начертана с по-малка точност, отколкото европейската. Деликатният момент в случая е, че ако е съществувала карта на света и на нея са били отразени всички континенти, притежателите й са били наясно, че отвъд Атлантическия океан съществува суша, но това не е Азия. Имало ли е наистина такава карта на света? Дали тамплиерите са я притежавали? Дали те не са пренесли копия в Португалия и Шотландия, които са им послужили в презокеанските пътешествия из Атлантическия океан в търсене на убежище от религиозните преследвания в един Нов свят, а не в Азия?

„Мапа Мунди“ или древните карти на света

Майкъл Брадли пише: „Според мен е основателно да приемем вероятността, дори и факта, че тамплиерите са притежавали такава карта на света. Причината за това мое твърдение е, че съвременните учени са намерили точно такъв вид карта на света в архивите от Близкия изток. По-конкретно, става въпрос за две много интересни карти: картата на Хаджи Ахмед е открита през 1860 г. в днешен Ливан, а през 1929 г. е намерена картата на Пири Рейс в стария императорски дворец в Константинопол. Преди да разгледаме тези карти и създаващите заключения за тях, трябва да поговорим за методологията на картографите от Средновековието и Ранния ренесанс“.

Да предположим, че някой картограф от XV или XVI век разполага с много точна карта, която може да копира. Той сигурно би се опитал да я „поправи“ съгласно известните му нови познания в тази област. Нека видим нещата от гледната точка на картографа: дори и да разполага с карта на целия свят, включваща и места, които още не са открити, той няма представа доколко картата е точна. Наясно е само с точността на неговите собствени карти — че те въобще не са точни. Защо трябва да приеме, че тази карта на света е по-вярна от картите, изработвани по негово време? Така че той няма върху какво да размишлява и следователно има пълното право, дори задължението, да коригира нещата според собствените си способности и знания.

На картографа от Средновековието не му оставало нищо друго, освен да се довери на точността на оригинала за недостъпни и непознати места, като Северна Гренландия или представените на картата земи, които обаче все още не са открити. Но когато стигне до територии, които смята, че познава, като европейския Атлантически бряг или Средиземноморието, той би се почувствал задължен да коригира нещата според най-новите известни данни. За съжаление на картографите от Средновековието и от годините на Ранния ренесанс, както и за разочарование на съвременните учени, познанията и картографските техники от XV и XVI век не биха могли да се сравнят с точността на картите, които по някакъв начин са попадали в ръцете на картографите от онази епоха.

Мистериозните оригинални карти се отличават с абсолютна точност, докато опитите на картографа да ги „поправи“ според знанията на съвременната му епоха винаги водят до изопачения и говорят за невежество. Някои карти, като тези на Хаджи Ахмед и на Пири Рейс, са далеч по-точни от всички познати дотогава карти и изобразяват територии, които би трябвало все още да не са открити.

Картата на Хаджи Ахмед

Да започнем с картата на Хаджи Ахмед. Тя е начертана от почти неизвестен арабски картограф, който работи извън Дамаск. Датирана е от 1559 г. и показва целия свят в някаква странна проекция, която е повече произведение на изкуството, отколкото на науката, както е типично за арабската картография от средата на XVI век. При внимателно разглеждане картата разкрива, че Хаджи Ахмед е „поправил“ Средиземноморието според сведенията на Птолемей и го е деформирал, но е начертал Африка според най-точните португалски източници, с каквито е разполагал, като също я е изопачил съгласно традициите от средата на XVI век.

Ако се вгледаме обаче в Северна и Южна Америка, ще видим, че те са представени с почти съвременната им форма и няма големи разлики от картата на Южна Америка на Меркатор, съставена десет години по-късно според информации, предоставени от изследователи от епохата. За щастие Хаджи Ахмед явно не е имал достъп до карти на Северна и Южна Америка от неговото време и се е придържал към копирането на мистериозната „Мапа Мунди“, с която е разполагал.

Неизвестният източник на Хаджи Ахмед е бил много по-точен от най-достоверната информация, с която светът е разполагал през 1559 г., така че неговата карта има съвсем съвременен вид. На нея е показана долната част на полуостров Калифорния, който дотогава още не е бил картографиран. Вижда се северозападното крайбрежие на Северна Америка и Аляска, която предстои да бъде открита. Показани са Хавайските острови, които са открити чак след двеста години, и броеница от острови в Тихия океан, бегло напомнящи на Полинезия — също неизвестни по онова време. Ясно се виждат Антарктида и дори очертанията на полуостров Палмър, които все още не са открити.

Далечният изток, доколкото може да се различи от странната (като „разрязана ябълка“) проекция на картата, е твърде деформиран, но достатъчно точно отбелязан. Най-странното и смущаващо изображение на картата обаче е ивицата земя, която свързва Аляска с Азия. Арката на Алеутските острови е предадена точно, но Беринговият проток изобщо не съществува, а на негово място виждаме обширен пояс суша. Картата разкрива какъв е бил този район, но преди десет хиляди години. Правилно е изобразен „Беринговият сухоземен мост“ между Северна Америка и Азия. До 1958 г. учените винаги са смятали, че Беринговият проток с точно изчезналият „сухоземен мост“, т.е. тясна ивица земя между двата континента. Ехографски сондажи, направени през 1958 г., доказват, че връзката между Азия и Северна Америка не е тясна ивица земя, а територия с размерите на субконтинент, която включва цялата повърхност северно от извивката на Алеутските острови и полуостров Аляска, точно както е показано на картата на Хаджи Ахмед.

Всичко това е неоспоримо. И все пак — дали не става дума за някакво съвпадение? Може би някой не толкова добър картограф, без да знае точно как завършват Азия и Северна Америка, с решил да опрости нещата, като ги съедини. Хапгуд и Брадли забелязват в картата на Ибн бен Зара една особеност, характерна за всички портолани, особено за „най-правилните“: географската точност е абсолютна, но морското равнище е прекалено ниско.

На картата на Ибн бен Зара повечето от островите в Егейско море, които са налице и днес, са доста по-големи, а някои „допълнителни“ острови, които вече липсват на съвременните карти, биха се „появили“, ако морското равнище спадне с 60 до 90 метра спрямо сегашното. Тези острови са съществували преди десет хиляди години, към средата на ледниковия период, когато нивото на морето е било точно 60 до 90 метра по-ниско от сегашното. На същата карта се виждат делтите на някои реки и… изненадващо делтите на Нил и Гарона например, които са значително по-малки от сегашните, като че ли реките са по-млади и са се появили веднага след разтопяването на ледниковата покривка.

На картата на Хаджи Ахмед, освен за района на Алеутските острови, се забелязват същите особености и за други географски области. Южна Калифорния е издадена далеч навътре в Тихия океан и това би било точно на мястото, където днес се намира континенталният шелф, който преди десет хиляди години се е издигал над морското равнище. Ако разгледаме североизточното крайбрежие на Северна Америка, виждаме малък залив, който би могъл да бъде заливът Фънди или естуарът на река Сейнт Лорънс, но Нова Скотия и Нюфаундленд са показани съединени. Така би трябвало да изглежда районът преди десет хиляди години, защото Големите плитчини край Нюфаундленд и плитчината Джордж край Нова Скотия са били над морското равнище. Професор Стив Дейвис от университета „Сейнт Мери“ в Халифакс, Нова Скотия, развълнува канадските археолози, като обяви, че риболовен кораб е извадил от морето находки за човешка дейност в плитчината Джордж. Дейвис смята, че предметите са на близо десет хиляди години. С това твърдение той иска да докаже, че тогава хората са населявали тези погълнати вече от морето земи. Макар че канадската преса съобщава сензацията с намека, че може би става дума за потъналия континент Атлантида, находките са примитивни сечива за обработка на риба и приличат на използваните от днешните ескимоси или индианците от изчезналото племе беотук, населявали Нюфаундленд.

След като особеностите с морското равнище са налице във всички портолани и на „Мапа Мунди“, от която вероятно са копирани, трябва ли да приемем, че преди десет хиляди години земята вече е била картографирана и някои копия са оцелели до Средновековието?

Картата на Пири Рейс

Картата на Пири Рейс, открита през 1929 г. в музея „Топкапъ“ в Истанбул, е още по-смущаваща. Съставена е през 1519 г., когато Магелан тръгва на околосветско пътешествие. Но експедицията се завръща в Европа през 1521 г., така че тя не е източник на нови сведения за Пири Рейс. Според бележките в полетата, които е възможно да са правени от самия Пири Рейс, картата се основава на „картата на Колумб“ и на други, „датиращи от времето на Александър Велики“. Интересното е, че Пири Рейс не говори за карта, „съставена от Колумб“, а за „карта на Колумб“. Пири Рейс е ислямски пират, достигнал до чин турски адмирал, но всъщност по националност е евреин, който (подобно на много други евреи по онова време) е на служба в арабските и турските дворове. Това му е дало възможност да разбере или най-малкото да предположи с каква карта е разполагал Колумб и съответно от каква „Мапа Мунди“ е прекопирана.

При всички случаи обаче картата на Пири Рейс предизвиква смут в обществото, особено сред дипломати и географи, тъй като показва американския континент с изключителна точност. Проблемът е, че по онова време съвсем ограничен брой хора са стигали до Америка. През 1519 г. изобщо не може да се говори за някакво проучване на континента, тъй като той дори все още не е обиколен от всички страни. Европейците току-що са се осмелили да напуснат Карибите, а през същата година Кортес дебаркира в Мексико. Писаро все още не се е срещнал с инките в Южна Америка. Тогава какъв е бил първоизточникът на подобна карта? След откриването й през 1929 г., Хенри Стимсън, по онова време американски държавен секретар, започва интензивна кореспонденция с турските власти, продължила няколко години. Стимсън настоява властите в Истанбул да проверят внимателно във всички стари архиви за други подобни карти. Турците проверяват архивите си (или само дават вид, че са го направили), но не се появява никаква карта, подобна на картите на Хаджи Ахмед и Пири Рейс.

Картата на Пири Рейс възпроизвежда крайбрежието на Новия свят с изключителна точност, но обикновеният читател може и да не го забележи. За картографските експерти от трийсетте години на миналия век обаче това е очевидно и те разбират веднага, че картата на Пири Рейс е изработена в азимутно еквидистанционна проекция. (Постарах се да я обясня и онагледя с приложените илюстрации.) Внимателното проучване на картата и описанията води до изненадващо заключение, над което съвременните картографи все още умуват.

Професор Чарлс Хапгуд дълго е работил върху картата на Пири Рейс и Военновъздушното стратегическо командване на Американските военновъздушни сили напълно подкрепя както методите му, така и изненадващото му заключение: картата на Пири Рейс може да се състави само по снимки от въздуха! В книгата на Хапгуд „Карти на древни морски крале“^[46] читателите могат да се запознаят с подробния му анализ с богати илюстрации на тази и на много други карти. Историците са много задължени на Хапгуд, който успява да събере всички тези карти и да разкрие тяхното удивително съдържание.

Карта на Дзено на северните райони на Земята

Вероятно Хенри Синклер, Велик магистър на тамплиерите след бягството им в Шотландия, е притежавал изключително точна карта, когато е тръгнал за Нова Скотия през 1398 г. (подробности по темата има в следващата глава). В наши дни тя е известна като „Карта на Дзено на северните райони на Земята“ и е съставена от венецианския мореплавател Антонио Дзено, който е бил на служба при Синклер в края на XIV век.

Предполага се, че картата е направена след едно пътуване на братята Антонио и Николо Дзено от Венеция през 1380 г. Вероятно те са стигнали до Исландия и Гренландия, а може би и до Нова Скотия. Съставили са карта на северната част на Атлантическия океан, която е била изгубена в продължение на два века и преоткрита от потомците им през 1550 г.

Подробното проучване на картата, направено от Хапгуд и описано в книгата му, разкрива, че всъщност Антонио Дзено я е копирал от друга, забележително точна карта, при съставянето, на която е приложена конична проекция. Самият Антонио не би могъл да познава този тип проекция, защото тя е „изнамерена“ три века след смъртта му, така че в картата си Дзено също е „поправил“ някои неща според собствените си познания.

Рене Норберген също е съгласен, че не е възможно братята Дзено да са автори на картата. Вероятно те са стигнали до Исландия и Гренландия, но на картата им са означени не само географските дължини и ширини на тези райони, но и на Норвегия, Швеция, Дания, немското Прибалтийско крайбрежие. Шотландия и дори малко познатите части от сушата като Шетландските и Фарьорските острови. Авторите на оригиналната карта са знаели точните дължини и ширини на целия Северен Атлантик, така че вероятно картата на братята Дзено не е съставена след пътешествието им, а са и прекопирали преди това и са я използвали при плаванията си в северните области на Атлантически океан.^[47]

За да добием представа колко стара е била оригиналната карта, използвана от братята, трябва да обърнем внимание на факта, че на нея територията на Гренландия не е покрита с ледове, както ние я познаваме. Във вътрешността на острова са изобразени планини и реки, вливащи се в морето на места, където днес има само ледници. Капитан Малъри, който след проучването на картата на Пири Рейс започва да изследва и други карти от епохата на Ренесанса, като тази на братята Дзено, обръща внимание, че обширната равнина във вътрешността на Гренландия е разделена от планинска верига. Под днешната ледена покривка тези подробности не личат, но съществуването на планините е потвърдено от сеизмичните профили, направени от експедицията до Северния полюс на французина Пол-Емил Виктор през 1947–1949 г.^[48]

Съществуват и легенди, че някога земите там не са били заледени и вероятно са обитавани. В различни предания се разказва за цивилизация, населявала някога северните райони, които сега се намират под дебела ледена покривка: това са митовете за Туле, Нуминор и хиперборейците. В своя „Речник на некласическата митология“ Егъртън Сайкс допуска вероятността викингската легенда за Фимбулвинтер („голямата зима“), предизвикала епическите бедствия в Рагнарьок и унищожаването на боговете на Валхала, да отразява историческо събитие, свързано с изчезването на праисторическа цивилизация от полярните земи при настъпването на ледниковия период.^[49]

Интересно е да се спомене, че картата на братята Дзено може би показва и изгубената земя Туле — митична северна територия, споменавана от гръцки и римски историци: Диодор Сикул (Сицилийски) (Историческа библиотека, I век пр.Хр.), Страбон (География, I век пр.Хр.) и Прокопий (История на войните, VI век сл.Хр.).

Според легендата Туле е остров в северната част на Атлантическия океан, който се намира на шест дни плаване от Оркнейските острови и по площ е десет пъти по-голям от Великобритания. Историците от древността твърдят, че там е имало огромни гори, изобилстващи с диви животни и населени с хора от различни раси, някои от които много примитивни, но други — по-цивилизовани, макар че практикували човешки жертвоприношения. Отбелязват също, че през зимата слънцето не се появявало 40 денонощия, а през лятото не залязвало също 40 денонощия. На канадския арктически остров Бафинова земя до днес съществува голяма вкаменена гора, което от само себе си допринася още повече за объркването ни по отношение на представата за последния ледников период, когато огромни стада от обрасли с дълга козина мамути и носорози са бродили из Централна Аляска, а непроходими гори са покривали остров Бафинова земя, докато дебела ледена покривка е сковавала Мичиган и Уисконсин. Звучи невероятно, но изглежда, че по същото време Гренландия не е била заледена.

Легендата за изчезналата земя Туле е много важна в скандинавската митология, както и за тевтонските рицари през Средновековието и окултните кръгове в нацистка Германия. Така нареченото „Общество на Туле“, в което са членували Адолф Хитлер и други висши нацистки офицери, се е събирало в Берлин и оттам се е сформирало окултното ядро в нацисткото движение.

Смятало се е, че Туле, обикновено отъждествявана с Гренландия, е остров на север от Атлантида, на който са избягали част от нейните жители преди потъването й. Дали картата на братята Дзено не е направена след потъването на Атлантида, но преди обледеняването на най-големия остров в света — Гренландия? Как италианските мореплаватели биха могли да се сдобият с подобна карта?

Както вече стана дума, Антонио Дзено е бил на служба при Хенри Синклер. Може би Синклер му е дал картата, която е послужила за образец на братята. Но по какъв начин една толкова точна карта на Северния Атлантик е стигнала до Рослин, където живеел Синклер? Може би са я донесли потърсилите там убежище тамплиери.

Тамплиерската връзка

Основанията за подобно заключение са прости и според мен то е напълно правдоподобно. Сравнително не много отдавна в хранилищата на Близкия изток са открити две „Мапа Мунди“: през 1860 г. на Хаджи Ахмед и през 1929 г. на Пири Рейс. Преди 900 години, когато тамплиерите завземат и разграбват голям брой сарацински градове, вероятно картите са били много повече. Можем да предположим, че от династията Дьо Буйон са открили поне няколко подобни карти. Основателят Дьо Буйон е тамплиер, потомък на кралете Меровинги и оттам неговата династия е Свещеният Граал, в смисъл на Светата кръв. Вероятно тамплиерите веднага са оценили стойността на картите. Ако Йерусалимското кралство беше оцеляло, неговото богатство и напредък през XII век очевидно би зависело от търговията, а не от земеделието и селското стопанство, тъй като по онова време земята на Палестина не се различавала от сегашната. Всичко, което би могло да даде на рода Дьо Буйон предимство в търговията по море, би било равно на съкровище и вероятно на тамплиерите им е било заповядано да го съхраняват и пазят като очите си.

Но Йерусалим е загубен. Дьо Буйон се връщат в Прованс и загиват при масовите кланета по време на кръстоносния поход срещу албигойците. Може би някои от представителите на този „Свещен род“ са се спасили, но самите тамплиери също са прокудени и се разпръсват из цяла Европа. По всяка вероятност тогава картите са станали много по-ценни, отколкото в Палестина, защото от тях е зависело оцеляването на Свещения Граал. Ако отвъд Атлантическия океан има земя, както е показано на картите на Хаджи Ахмед и на Пири Рейс, тя би била сигурно убежище от гоненията на Инквизицията. Остава тамплиерите да го намерят и с тази надежда те бягат с безценните си карти в Шотландия и Португалия. Веднага след това започват и първите трансатлантически плавания.

Знаем, че Хенри Синклер е притежавал подобна карта, защото това е споменато в описанието на пътешествието му, известно като „Повествованието на Дзено“. За него ще говорим в следващата глава.

Мистериозната карта на Магелан

Със сигурност е известно, че кралското семейство в Португалия, чиито представители са членове на Ордена на рицарите на Христа (каквото е новото превъплъщение на тамплиерите в страната), е притежавало карти, на които бъдещите географски открития са показани „предварително“.

Антонио Пигафета, мореплавател от експедицията на Магелан през 1519 г., разказва следното за тайнствената карта на Магелан, която била копирана от оригинал, притежание на португалския крал: „Целият екипаж смяташе, че (Магелановият проток) няма изход на Запад: само доверието в големите познания на капитана ги караше да продължат напред. Но този велик човек, толкова умел, колкото и деликатен, знаеше, че трябва да намери изход през тесния проток, който бе показан на морската карта на най-големия космограф — Мартин от Бохемия, притежание на краля на Португалия“.

Откъде се е появила тази карта? Никой не знае със сигурност. Няма никакви доказателства, но е възможно да е попаднала в Португалия с тамплиерите, както картата на северната част на Атлантическия океан на Хенри Синклер вероятно е донесена в Рослин от потърсилите там убежище тамплиери. Съвпаденията са показателни, дори и да не представляват неопровержимо доказателство.

Колумб също е разполагал с някаква карта. Може би става дума за копие от същия оригинал, който е послужил за модел на Пири Рейс или на Хаджи Ахмед. И на двете е изобразен Новият свят и никой от двамата не бърка Америка с Азия.

Хапгуд отбелязва, че е възможно Колумб да не е разбрал проекцията на карта като тази на Пири Рейс, но това не е толкова важно. Относителните разстояния са точни при азимутната еквидистанционна проекция. Според Хапгуд Колумб лесно би разпознал Европа и Средиземноморието и би могъл да си създаде приблизителен мащаб за цялата карта, като се придържа към европейските разстояния, които са му известни. Но този начин ще знае посоката и приблизителното разстояние до целта на плаването си.

Ето защо като най-логична се налага хипотезата, че мистериозните „Мапа Мунди“ идват на Запад с тамплиерите. Още по-вероятно е те да са се сдобили с тях в Близкия изток. Може би някои са получени от низаритските хашишини, които са съхранявали древни карти, книги и всякакви познания. Възможно е много от картите да са били копирани от още по-древни оригинали, намиращи се в големите библиотеки, като тази в Александрия.

Моряците разказват различни истории, но и картите също. Черното знаме с черепа и кръстосаните кости се вее над тамплиерските кораби край Оркнейските острови десетилетия след забраната и разгрома на Ордена. Единствените убежища на тамплиерите са замъците им в Шотландия и Португалия. През 1391 г. принц Хенри Синклер, Великият магистър на тамплиерите и адмирал на шотландския флот, се свързва с Николо Дзено. Двамата разработват план как да стигнат до Северна Америка почти сто години преди Колумб.

Предстои едно от най-големите приключения в човешката история, което включва смелото и самоотвержено изследване на непознати морета от изчезналия флот на тамплиерите, основаването на малка колония, убийство, извършено от Ватикана, и развихрянето на могъщ флот от „вероотстъпници“ срещу враговете на тамплиерите.

Произходът на семейство Синклер

Не трябва да подценяваме ролята на тамплиерския флот в колонизацията на Северна Америка. Началото й е положено от рода Синклер, който по-късно е основател на масонските ложи в Нова Скотия и Нова Англия.

Шотландският род Синклер са потомци на Рогнвалд Могъщия, граф на Мокре в Норвегия и на Оркнейските острови. През 876 г. синът му Хролф Бандита навлиза в поречието на Сена и унищожава или разграбва всичко по пътя си. Френският крал Шарл III, известен като Простодушния, сключва с него мирен договор, като му дарява Нормандия и го прави сюзерен на Бретан. Мирът е подписан в замъка Сен Клер сюр Епт в Бретан и оттам Сен Клер (Синклер) носят името си.

Вилхелм Завоевателя с първи братовчед на Сен Клер и деветима рицари от семейството се сражават на негова страна в битката при Хейстингс. В замяна Сен Клер (Синклер) получават обширни имения в Англия, а присъствието им в Шотландия е отпреди нормандското нашествие. Уилям Сен Клер придружава английския крал Едгар Етелинг при отиването му до Унгария, а по-късно съпровожда и сестра му Маргарет, която се връща в Шотландия с реликвата „Холи Руд“ — част от Христовия кръст. Уилям се сдобива с Рослин като „пожизнена аренда“, дарена му от краля през 1057 г. Оттогава Рослин не е сменял собственика си и параклисът му е светиня за тамплиерите.

Параклисът е построен между 1446 и 1450 г. и се смята за най-святото място на франкмасонството. Той е пълен с тамплиерски символи и се предполага, че е построен според принципите на древната свещена геометрия. Параклисът предизвиква безкрайни спорове за евентуални тамплиерски тайни символи, гравирани върху камъните му.^[50]

Хенри дьо Сен Клер наследява Уилям и участва в Първия кръстоносен поход и в завземането на Йерусалим през 1096 г., което слага началото на връзките на Синклер с тамплиерите. Робърт I Брус предоставя убежище на тамплиерите в Шотландия след забраната на ордена им от папата през 1307 г. На Синклер им се позволява да се установят в Балинтрадох, в имението Рослин.

В битката при Банокбърн (1314), описана в Глава III, сър Уилям Синклер и двама от синовете му повеждат тамплиерски отряд, който предизвиква паническо бягство в английската войска. Победата все още се чества от съвременните тамплиерски ордени в деня на свети Йоан със специален ритуал в Банокбърн. След кончината на Робърт Брус двама рицари от рода Синклер се заемат със задачата да отнесат сърцето му и да го погребат в Светите земи. По време на пътуването, преминавайки през Испания, заедно със сър Джеймс Дъглас и придружаващите го рицари, те влизат в жестока битка с маврите, в която Джеймс Дъглас и Уилям Синклер загиват. Маврите, впечатлени от смелостта на шотландските рицари, им позволяват да отнесат телата на мъртвите си другари, за да бъдат погребани в Шотландия.

Синклер имат дълга и славна история в Шотландия, където родословното им дърво се разклонява. През 1455 г. Уилям Сен Клер от Оркни получава графство Кайтнис, въпреки че членове на фамилията Синклер живеят там много преди това. Известно е, че представители на рода Синклер от Дун са се установили там през 1379 г. С течение на времето родът дава на света голям брой забележителни личности, сред които сър Джон Синклер от Ълстър, пръв председател на Земеделския съвет в началото на XVIII век, съставител и издател на първия статистически доклад в Шотландия.

Синклер играят активна роля и в заселването на Новия свят, и в създаването на новата американска нация. Един от най-известните потомци на рода е дивизионният генерал Артър Сен Клер, който служи с Амхърст при Луисбърг и с Уолф при Квебек по време на битките срещу французите за установяване на контрол върху територията на днешна Канада. По време на Войната за независимост той е доверен офицер на генерал Вашингтон и участва в многобройни битки. Това не бива да ни изненадва, защото името Синклер е синоним на шотландски франкмасон, а почти всички „бащи основатели“ на американската държава са ревностни франкмасони.

Колкото и невероятно да звучи, дивизионният генерал Артър Синклер е един от първите американски президенти. Това е така, защото има период от осем години от основаването на държавата и ратификацията на Конституцията (1781–1788), през който осем души последователно са избирани за президенти на САЩ, преди да бъде избран Джордж Вашингтон. През тези осем години президентът на американския Конгрес, чийто мандат е едногодишен, е върховен глава на нацията. По реда на избора им тези първи президенти са следните: Джон Хансън, Ричард Хенри Лий, Елайъс Будиноу, Томас Мъфдин, Джон Ханкок, Натаниъл Горън, Артър Синклер и Сайръс Грифин. През 1789 г. Джордж Вашингтон става деветият президент на САЩ. Генерал Артър Синклер, потомък по права линия на тамплиерите, е седмият американски президент. След това става губернатор на Северозападните територии на САЩ.

Според мнозина историци езотеричните общества на франкмасоните, розенкройцерите и илюминатите са всъщност неотамплиерски организации, основани, за да опазят и разпространят тайните тамплиерски познания. От казаното дотук за историята на рода Синклер е логично да направим извода, че рицарите Сен Клер от Рослин, от династията на Годфроа дьо Буйон и от Ордена на тамплиерите неслучайно, а по наследство стават водачи на шотландското масонство. Не е случаен и фактът, че то има толкова голямо влияние в Канада и Новия свят.

Тайното пътешествие на принц Хенри Синклер

Една от най-интересните личности от рода Синклер е принц Хенри Синклер, последният крал на Оркнейските острови. Както почти всички благородници от Средновековието, Хенри има много титли. Той е „крал“ на Оркнейските острови, макар официално те да се смятат за графство, дарено му от норвежкия крал. Освен това е владетел на други територии като васал на шотландския крал. Хенри е Велик магистър на тамплиерите, ветеран от кръстоносните походи и според някои източници — притежател на Свещения Граал.

Синклер са тясно свързани с френските фамилии с дълго тамплиерско потекло и по-специално с рода Гиз-Лорен. Във Франция преследванията на тамплиерите и отнемането на владенията им продължават. Представителите на рода Синклер защитават забранения орден и се противопоставят на папата, който се стреми да конфискува цялото тамплиерско имущество в Шотландия и да го предаде на съперничещия им Орден на хоспиталиерите. Благородниците Синклер заявяват, че тамплиерите нямат никаква собственост в Шотландия, макар да признават, че кланът Синклер притежава повече от 500 владения в страната, включително и многобройни замъци. Един от тях е Къркуол на Оркнейските острови.

С течение на времето положението става още по-тежко. Тамплиерските общности, разпръснати на много места, се изолират все повече от семействата си във Франция, които са сред основателите на Ордена. Благородниците от рода Синклер, които са водачи на тамплиерите и може би пазители на легендарните им съкровища, все по-трудно се свързват с Франция най-вече заради политиката на враждебност от страна на Англия, а и защото френските пристанища са под контрола на Ватикана.

През 1391 г. принц Хенри Синклер среща известния мореплавател и картограф Пиколо Дзено на откъснатия остров Файър, който се намира по средата между Оркнейските и Шетландските острови. Както вече споменахме, братята Дзено са известни с картите си на Исландия и Арктика. Синклер се споразумява с тях да изпрати експедиция в Новия свят.^[51]

С помощта на тамплиерите принц Хенри успява да организира флот от дванайсет кораба, снабдени е оръдия на борда. Експедицията се ръководи от Антонио Дзено и е под командването на самия Синклер.

Изгубеното съкровище на тамплиерите

По какви причини Хенри Синклер изпраща изчезналия тамплиерски флот в Северна Америка? Какво възнамерява да прави там? Дали е решил да създаде колония, където тамплиерите да живеят в мир и спокойствие? Или пък е имал намерение да скрие тамплиерското съкровище на сигурно място, в далечни и непознати никому земи, до които от Ватикана нямат никакъв достъп?

В книгата си „Свещеният Граал прекосява Атлантическия океан“^[52] Майкъл Брадли се опитва да докаже, че Синклер е пренесъл огромно съкровище в Новия свят. Той твърди, че преди това богатствата са се съхранявали в замъка Монсегюр, във френската част на Пиренеите. На 16 март 1244 г. войските на Симон дьо Монфор и Инквизицията обсаждат крепостта, но Брадли смята, че тамплиерите са успели да се спасят и да изнесат съкровището, като са го укрили на безопасно място. Предполага се, че е съдържало древни съкровища от Близкия изток и Светата кръв, т.е. наследството на Иисус Христос.

Макар някои историци да твърдят, че немските СС части по време на Втората световна война са открили свещените реликви от Монсегюр, по-вероятно е най-важните предмети от съкровището, като Свещения Граал или Свещения Кивот, да са били спасени от потомците на кралете Меровинги по време на обсадата от 1244 г. или след това. Възможно е обаче в околностите на Монсегюр нацистите наистина да са открили реликви на други общности, като например на катарите.

Брадли предполага, че първите трансатлантически експедиции са били опити за откриване на нова земя, с цел да се създаде нова държава, където тамплиерите и потомците на Меровингите, т.е. Светата кръв, ще могат да живеят на спокойствие. Той пише:

Тамплиерският орден е създаден от втория крал на Йерусалим, Бодуен, който е по-малък брат на Годфроа дьо Буйон. Единствената мисия на ордена е да защитава династията Дьо Буйон, която е била почти унищожена по време на Албигойския кръстоносен поход, а положението на оцелелите станало още по-тежко след разгрома и разпръсването на тамплиерската им преторианска гвардия. Но верността и смелостта на тамплиерите към тях е безгранична. Те винаги са били подбирани точно заради тези им качества.

Ако трансатлантическите експедиции тръгват от Португалия и Шотландия скоро след пристигането на тамплиерите в двете кралства, не е изключено те да са искали да намерят сигурно убежище за оцелелите от династията Дьо Буйон, на която са се заклели във вярност и подчинение. Според легендата, оцелелите от обсадата на Монсегюр, ако е имало такива, се нуждаели от сигурно убежище, за да се спасят от Инквизицията. По онова време в Европа няма такова сигурно място, защото целият континент е подвластен на римокатолическата църква. Някои периферни територии, като Португалия и Шотландия, могат да послужат за краткотраен отдих по пътя към някое сигурно убежище, но Югоизточна Европа и Средиземноморието са неподходящи, защото там властват сарацините. Централна и Североизточна Европа също се отхвърлят като възможности, защото там се вихрят битки за собствено оцеляване срещу нашествията на монголи, татари и турци. Остава един-единствен изход — пътят на запад. Отвъд Атлантическия океан може да има земя, където римокатолическата църква няма власт и могат да си създадат наистина сигурен дом.^[53]

„Повествованието на Дзено“ и изчезналият тамплиерски флот

Николо и Антонио Дзено изпращат редовно писма на брат си Карло във Венеция. Именно тази кореспонденция между братята остава в историята като „Повествованието на Дзено“. Според данните там, още през 1371 г. четири риболовни кораба, собственост на жителите на владенията на Синклер, са отнесени от буря в открито море, като успяват да акостират на земя, далеч на запад (може би Нюфаундленд). След като прекарват цели двайсет години там, един от тях е прибран от европейски рибари и се завръща в Шотландия. Вероятно това става през 1391 — същата година, през която Синклер се среща с Николо Дзено, за да организира атлантическата експедиция. Макар че по онова време съществуването на земи отвъд океана да е било само предположение, завръщането на риболовците вдъхва увереност у бъдещите откриватели. Синклер решава да проучи тези земи и отплава с дванайсет кораба, за които се смята, че са част от изчезналия тамплиерски флот.

В „Повествованието на Дзено“ Антонио описва експедицията така:

Благородникът (Синклер) бе твърдо решен да изпрати флот към онези земи и желаещите да участват в тази предизвикателна и необичайна експедиция бяха толкова много, че според мен щяхме да попълним екипажа без почти никакви разноски.

Отплавах с доста кораби, но те не бяха под мое командване, както се надявах, защото самият Синклер тръгна с нас.

По време на подготовката на плаването към Естотиланд ни сполетя нещастие: точно три дни преди отплаването умря рибарят, които трябваше да ни е водач. Независимо от това, Зихмни (Синклер) не се отказа от начинанието, а на мястото на починалия рибар нае няколко моряци, които бяха дошли с него от острова.

След като отплавахме на запад, видяхме няколко острова, собственост на Фрисланд, и след като преодоляхме няколко плитчини, стигнахме до Ледово, където останахме седем дни да си починем и да се снабдим с провизии, вода и всичко необходимо. Отплавахме оттам и на 1 април стигнахме до остров Илофе, и тъй като имахме попътен вятър, продължихме напред. Скоро след това обаче в открито море ни застигна толкова силна буря, че цели осем дни се борихме с вълните, но корабите ни се разпръснаха и повечето се загубиха. След като най-сетне бурята утихна, успяхме да съберем разпръсналите се кораби и плавайки с попътен вятър в платната, съзряхме земя на запад.

Насочихме се към нея и достигнахме до тихо и спокойно пристанище, където ни посрещнаха голям брой въоръжени хора, които се втурнаха към нас, готови да защитават острова.

Синклер нареди на хората си да обяснят с жестове на островитяните, че идваме с мир и те изпратиха делегация от десет души, които говореха десет непознати за нас езика, с изключение на един от тях, който беше от Исландия.

Когато го представиха на принца ни, той го попита как се казва островът, какви хора го населяват и кой е владетелят му. Пратеникът отговори, че островът се нарича Икария и всички негови господари носят името Икар, в чест на първия владетел, който бил син на Дедал, крал на Шотландия.

Дедал завзел острова и оставил там сина си да го управлява, като завещал на поданиците му законите, които те почитат и до днес. След това продължил пътя си, но при една голяма буря корабът му потънат. В негова чест нарекли морето Икарско море, а владетелите на острова носят името Икар. Населението е доволно от земята, с която Бог ги е дарил, и нямат никакво намерение да променят законите си, ни го ще допуснат чужденци в земите си.

Ето защо те молят нашия принц да не се опитва да променя законите, наследени от онзи достоен и почитан до ден-днешен владетел. А ако се опита да го направи, с това ще подпише собствената си смъртна присъда, тъй като всички те са готови умрат, но не и да се отклонят от спазването на законите си. Но за да не помислим, че изобщо отказват контакт с други хора, те предложиха да приемат един от нашите хора и да му отредят почетно положение, дори и само за да научат езика ни и да се запознаят с обичаите и нравите ни, както са постъпили с десетима други моряци от различни страни, които са попаднали на острова им.

Принцът ни само ги попита къде има добро пристанище и им обясни със знаци, че възнамерява да отплава.

След като заобиколихме острова, всички кораби с вдигнати платна навлязоха в едно пристанище в източната част. Моряците слязоха на брега да налеят вода и да насекат дърва, като бързаха много, защото се страхуваха да не бъдат нападнати от островитяните. И с основание, защото островитяните вече сигнализираха с огньове на съседите си, които, грабвайки оръжия, се втурнаха по крайбрежието и обсипаха моряците ни със стрели. Няколко от тях бяха ранени, а мнозина загубиха живота си. Независимо че правехме знаци за мирните си намерения, никой не ни обръщаше внимание, а яростта им нарастваше, сякаш се биеха на живот и смърт.

Бяхме принудени да отплаваме набързо и направихме голям кръг около острова, като през цялото време от бреговете и хълмовете ни преследваха големи групи въоръжени хора. След като заобиколихме северния край на острова, навлязохме в многобройни плитчини, където цели десет дни всеки момент можехме да загубим корабите си, но за щастие времето беше спокойно. През цялото плаване до най-източния край на острова бяхме преследвани от островитяните, които крещяха и стреляха отдалеч, за да ни покажат враждебността си. Ето защо решихме да потърсим някое безопасно пристанище и да видим дали ще можем отново да говорим с исландеца. Не можахме обаче да осъществим намеренията си, защото тези полудиви хора бяха винаги нащрек и готови да ни нападнат, ако се опитаме да слезем на брега. В един момент Синклер разбра, че нищо не може да се направи — ако продължавахме с търсенето на подходящ пристан, флотилията ни ще остане без провизии, така че вдигнахме котва и с попътен вятър плавахме шест дни на запад. Но после вятърът смени посоката си на югозапад и морето се развълнува. Плавахме четири дни с насрещен вятър и накрая забелязахме суша.

Морето беше бурно и в началото се страхувахме да се доближим до брега, но за щастие вятърът утихна и настъпи пълно затишие. Няколко моряци слязоха на брега и скоро се върнаха радостни с новината, че са намерили прекрасна природа и още по-добро пристанище. Докато с барджи и лодки навлизахме в пристанището, забелязахме в далечината висок хълм, от който се издигаше дим. Това ни вдъхна надеждата, че островът е обитаем. Макар че разстоянието беше голямо, Синклер не се успокои, докато не изпрати стотина въоръжени мъже да изследват сушата и да ни докладват какви са обитателите й.

Междувременно се запасихме с дърва и вода и уловихме много риба и морски птици. Открихме такова изобилие от птичи яйца, че нашите примрели от глад хора направо преядоха.

Докато стояхме закотвени в пристанището, настъпи месец юни, който ни изненада с умерените си температури. Но тъй като не срещнахме никого, започнахме да си мислим, че това място е необитаемо. Кръстихме пристанището „Трин“, а ивицата земя, която се вдаваше в морето, нарекохме „Кейп Трин“.

След осем дни въоръжените мъже се върнаха и съобщиха, че са пребродили острова и са стигнали до хълма и че пушекът е природно явление и излиза от огромен огън в подножието на хълма, откъдето извира нещо като катран и се излива в морето. Казаха също така, че в околните пещери живеят голям брой полудиви, дребни и много плашливи хора. Съобщиха и за голяма река и добро пристанище.

Когато Синклер ги изслуша и си даде сметка за чистия въздух, плодородната почва, превъзходните реки и всички други удобства, той стигна до идеята да основе колония. Хората обаче бяха изтощени и започнаха да роптаят — искаха да се завърнат вкъщи, защото зимата наближаваше и ако останеха по-дълго, нямаше да могат да се завърнат у дома до следващото лято. Ето защо той отдели няколко гребни лодки с весла и желаещите да останат, а на другите нареди да се качат по корабите, като ме назначи за техен капитан, макар аз да не исках това.

Нямах друг избор и вдигнахме котва, като плавахме двайсет дни на изток, без да се натъкнем на никаква земя. После обърнахме курса на югоизток и след пет дни забелязахме суша, която се оказа остров Неоме. Тъй като познавах района, реших, че сме близо до Исландия. Жителите на острова бяха поданици на Синклер и ние попълнихме запасите си и плавахме три дни до Фрисланд, където хората, които си мислели, че са загубили господаря си след това толкова дълго отсъствие, ни посрещнаха възторжено… Що се отнася до онова, което те интересува за хората и обичаите им, за животните и природата, всичко съм събрал в друга книга, която, ако е рекъл господ, ще донеса, като се върна. В нея съм описал земята, огромните риби, нравите и законите на Фрисланд, Исландия, Шетландските острови, кралство Норвегия, Естотиланд и Дрогио. И накрая, описал съм… живота и подвизите на Синклер, принц, достоен за вечна слава заради изключителната му смелост и огромна доброта.^[54]

В „Повествованието на Дзено“ не се споменават дати, но е известно, че пътуването е било към края на XIV век. Писателят и историк Фредерик Пол, който е и автор на книга за принц Хенри Синклер, е открил начин да определи възможно най-точно датата на експедицията. Той отбелязва, че участниците в пътешествието са имали навика да наименуват откритията си по религиозния календар и обръща внимание на фразите: „Месец юни ни завари закотвени на това място… Кръстихме пристанището Трин“. Дали „Трин“ се отнася до неделята на празника Тринидад (Света Троица), който е осмата неделя след Великден? Тъй като е известно, че Хенри Синклер умира през август 1400 г., пътешествието му е било преди тази дата. Пол прави справка на какви дати се падат след великденските празници и се спира на 2 юни 1398 г. от няколкото възможни недели за празника Света Троица: 6 юни 1395, 28 юни 1396, 17 юни 1397, 2 юни 1398, 25 юни 1399 и 13 юни 1400.^[55]

Според Пол, 2 юни 1398 г. е най-вероятната дата, защото е най-близо до фразата „Месец юни ни завари…“.

Канадският историк Уилям С. Крукър обяснява в книгата си „Златото на остров Оук“, че пътешествието може да е било няколко години по-рано: „Аз обаче не съм сигурен. Пол може да е решил, че две години са достатъчно дълъг период за отсъствие от дома, но на мен ми се струват по-важни думите на Антонио при завръщането му във Фрисланд: «… хората, които си мислели, че са загубили господаря си след това толкова дълго отсъствие…» Наистина ли две години са им се сторили толкова «дълго отсъствие»? Може би датата е 6 юни 1395 г.? Може би са сметнали, че щом месец юни е започнал през първата седмица на акостирането им, първата неделя на Светата Троица е подходящ празник, в чиято чест да се нарече нещо. Все пак дедуктивният метод на Пол е ясен и повечето историци възприемат далата 2 юни 1398 г. Въпреки това според мен версията му не би трябвало да се пренебрегва от онези, които смятат, че на Синклер са му били необходими повече от две години, за да свърши всичко, което му се приписва“.^[56]

Принц Хенри в Нова Скотия

Предположението, че вторият остров, посетен от експедицията на Хенри Синклер, е Нова Скотия, се дължи на описанията на Дзено: „… забелязахме в далечината висок хълм, от който се издигаше дим (…) пушекът е природно явление и излиза от огромен огън в подножието на хълма, откъдето извира нещо като катран и се излива в морето (…) в околните пещери живеят голям брой полудиви, дребни и много плашливи хора“. През 1951 г. Уилям Х. Хобс, геолог от Мичиганския университет, отбелязва, че единствените катранени находища по северноамериканското крайбрежие се намират в Стелартън и Пикгу в Нова Скотия.^[57]

Катранът от Стелартън наистина се стича в река и в миналото горял неконтролируемо. Освен това само в района на Стелартън местните индианци микмак са живеели в пещери.

Като предполага, че „високият хълм, от който се издига дим“, е планината Адамс, Пол прекарва права линия, която тръгва от катраненото находище в Стелартън, през планината до Атлантическия океан. Линията му попада в залива Чедабукто, което го навежда на мисълта, че т.нар. пристанище Трин, където е хвърлил котва флотът на Синклер, най-вероятно е пристанището Айзбъро в дъното на залива.

В „Повествованието…“ си Антонио Дзено не споменава нищо за дейността на Синклер след неговото пристигане в Нова Скотия, а описва собственото си завръщане във Фрисланд. Но от думите му се подразбира, че Синклер е искал да проучи територията и да установи контакт с местното население. Той изпратил отряд от стотина мъже, за да проучат „високия хълм, от който се издига дим“, да опознаят местността и да разберат какви са обитателите там. Отрядът се завърнал и пратениците съобщили, че са видели хора, които живеят в пещери, и за „едно много добро и сигурно пристанище“. Убеден, че новооткритата земя е остров, Синклер тръгнал покрай брега и стигнал до Стелартън, където се натъкнал на индианци, успял да спечели доверието им и с тяхна помощ изследвал новата земя.

Пол възпроизвежда маршрутите на Синклер според легендите на индианците микмак за богочовека Глоскап. Съдейки по различни съвпадения (например и за двамата се казва, че имат три дъщери), Пол смята, че „богочовекът“ е Синклер. Други учени също приемат, че Глоскап е бил европеец, така че заключението на Пол не е толкова безсмислено.

В книгата си „Принц Хенри Синклер“^[58] Пол се опитва да проследи движението на Глоскап. В легендите на микмак се разказва, че преди началото на зимата Глоскап е отплавал обратно от полуостров Нова Скотия и залива Фънди към Атлантическия океан. Пол предполага, че Глоскап (Хенри Синклер) е тръгнал на запад покрай брега на залива Фънди в Нова Скотия и е стигнал басейна на Анаполис и днешния град Дигби. Оттам се с отправил на изток до Анаполис Ройъл и е стигнал до Атлантическия океан по системата от езера, пресичаща полуострова до река Мърси, която пък се влива в океана при Ливърпул, Нова Скотия. Този маршрут изглежда логичен, защото предлага непрекъснат воден път. Едно от езерата в системата е Росиньол, най-голямото на полуостров Нова Скотия. Следвайки този маршрут при проучванията си, Синклер изкарва зимата на Кейп д’Ор, в залива Фънди.

В книгата си „Свещеният Граал прекосява Атлантическия океан“^[59] Майкъл Брадли отбелязва, че Пол греши за обратния маршрут, като казва, че един опитен пътешественик би поел по обратния път по различен маршрут, за да опознае колкото се може повече от изследваната територия. Ето защо си позволява да „поправи“ картата на Пол за пътешествията на Синклер и отбелязва по-кратък път за връщане, който минава по реките Голд и Гасперо. Той би извел експедицията на Синклер в зоната на Ню Рос, където се предполага, че е построил неголям замък.

Брадли твърди, че Синклер завел в Новия свят повече от триста колонисти и е построил „Замък на Граала“ в Нова Скотия. Доказателствата за пътуването на Синклер през Атлантическия океан са толкова убедителни, че един от далечните му потомците, Андрю Синклер, написва книгата „Мечът и Граалът“^[60], в която се съгласява с твърденията на Брадли.

Двамата са единодушни, че „Замъкът на Граала“ е построен в централната част на Нова Скотия, в местност, наречена Кръста. До това място може да се стигне по вода, от двата бряга на полуостров Нова Скотия, а в устието на двете реки има по един остров, наречен Оук.

Интересното е, че на един от тези острови Оук се намира знаменитата „Яма с парите“, която представлява изкуствена шахта, дълбока няколко десетки метра, със странични тунели.

Смята се, че там е било скрито съкровище и милиони долари са изхарчени в безброй опити да се стигне до дъното й, което е дълбоко под водата. По-нататък ще говорим по-подробно за тези търсения.^[61]

През 1974 г. на местните власти е съобщено, че при разкопки в централната част на полуостров Нова Скотия са открити останки от замък от XIV век. През 1981 г. административните власти на Нова Скотия, отговарящи за културата, предлагат на Брадли да изследва находката и той започва проучвания, които продължават до 1983 г.

Брадли продължава да защитава идеята си, че останките от доколумбова европейска крепост съществуват на хълм в Нова Скотия. Той обяснява, че руините изглежда са изградени от недялани камъни — зидария, характерна за края на XIV век и за други укрепления в Шотландия и скандинавските страни от същата епоха. Открити са и още няколко находки, които изглеждат като наблюдателници към главната крепост или поселището.

Брадли пише: „След две и половина години изследвания ръководителите на нашата експедиция препоръчаха разкопките да бъдат продължени от археолози на Музея на Нова Скотия, но това още не е направено. Бързам да отбележа, че не аз и колегите от нашия екип сме открили другите постройки, които могат да бъдат свързани с централната конструкция в средата на полуострова, а това са направили Фредерик Пол и екипът от археолози от Университета в Мейн през 1959 1960 г. Съществуват и свидетелства, които са по-скоро разкопани, отколкото открити, от Фредерик Пол, които сочат, че експедицията на Синклер е изследвала района на юг и е стигната до Масачузетс“.^[62]

Според свидетелствата на рода Синклер, след като прекарва зимата при индианците микмак, Хенри проучва източното крайбрежие на САЩ. Корабите му плават до Масачузетс, където умира един от рицарите му. Образът на този рицар, за когото се смята, че е сър Джеймс Гън от Клайт, е издълбан на една скала при Уестфорд, Масачузетс. Хенри плава и до Род Айланд, където се предполага, че е построил кулата на Нюпорт.^[63]

В параклиса на Рослин могат да се открият още доказателства за трансатлантическото пътуване на Хенри — например на някои от каменните релефи там са изобразени индианска царевица и северноамериканско алое, и то векове преди Колумб да тръгне за Америка.

Убийството на Хенри Синклер

Принц Хенри и флотът му се завръщат на Оркнейските острови през 1400 г. По това време той притежава една от най-големите и опитни флотилии в света и вероятно я използва, за да основе колония в Северна Америка, където е възнамерявал да прехвърли голяма част от тамплиерското съкровище.

Но когато се завръща в замъка Къркуол, Синклер е убит. Смъртта му остава неизяснена. Според една версия той е бил убит от наемници, специално изпратени на Оркнейските острови. Някои историци твърдят, че е загинал в битка с отряд от английската армия, който е извършил десант в Скапа Флоу, с цел да плячкоса близкото до замъка Къркуол селище.

Писмени документи за случилото няма, но през август 1400 г. Хенрих IV Английски нахлува в Шотландия в момент, когато вечно враждуващите заради властта шотландски кланове подновяват битките помежду си — кланът Доналд се опълчва на Синклер и на Маккей, както и на всички останали кланове.

Според една от версиите сър Хенри бил събуден рано сутринта с новината, че вражески английски отряд е извършил десант близо до Къркуол. Сър Хенри и рицарите му облекли бойните си доспехи, оседлали конете си, безразсъдно напуснали недостъпния за враговете замък и нападнали англичаните. Противниците им обаче ги превъзхождали по численост и ги разгромили, като убили самия Синклер и много от хората му.^[64]

Поради недостатъчните сведения (например според един английски документ сър Хенри е умрял през 1404 г.), както и липсата на доказателства, които да потвърдят, че през 1400 г. наистина е имало голям вражески десант на Оркнейските острови, се налага предположението, че Синклер е убит от специален отряд, изпратен от Ватикана.

Според мен е съвсем възможно щурмови отряд от убийци на Ватикана да е дебаркирал в Скапа Флоу, за да примами Синклер в капан. Може да е бил изпратен само един кораб и сър Синклер да е помислил, че това е обикновено пиратско нападение, което лесно може да отблъсне. Фредерик Пол и Андрю Синклер описват как сър Хенри е навлякъл бойните си доспехи в замъка Къркуол и неблагоразумно е излязъл с малка група бойци срещу морските метежници.

Възможно е да се е случило точно така. Може би Синклер е решил, че ако съобщи на плячкаджиите от кораба, че пред тях стои самият владетел на Оркни, те ще си тръгнат, независимо дали са викинги, или пък английски или шотландски нападатели. Но се случва точно обратното. Целият вражески отряд се нахвърлил върху него. Били му нанесени многобройни рани и той загинал. Любопитното в случая е, че наемниците изглежда са възнамерявали да убият точно сър Хенри. Когато разбрали, че пред тях е владетелят на Оркнейските острови, вместо да се оттеглят, те се нахвърлили върху него още по-ожесточено. Този смущаващ и важен инцидент ще си остане повратен момент в историята на морските войни, завладяването на Новия свят и разцвета на пиратството.

Ако сър Хенри не беше загинал, той може би щеше да извести на света, че отвъд Северния Атлантически океан съществува земя. Стивън Сора, в книгата си „Изчезналото съкровище на рицарите тамплиери“^[65] твърди обаче точно обратното: вероятно сър Хенри и кланът Синклер са искали да запазят в тайна местоположението на новата колония до настъпване на по-благоприятни времена.

Загадката на Нова Скотия и Нова Атлантида

И двамата автори — Майкъл Брадли и Андрю Синклер, смятат, че колонизацията на Канада се дължи на пренасянето на Свещения Граал отвъд океана. Синклер и тамплиерите се опитали да изпълнят предсказанието и да основат „Новия Йерусалим“ в Новия свят.

Брадли е убеден, че френският пътешественик и основател на колонията Квебек, Самюел дьо Шамплен (1567–1635) е бил таен пълномощник на династията на Граала, който е пренесен в Монреал малко след нападението на английския адмирал Седжуик срещу Нова Скотия през 1654 г. Граалът е пренесен до Монреал от мистериозно тайно общество, наречено Compagnie du Saint-Sacrcment (Общество на Светото причастие). Брадли добавя, че не е известно къде се намира сега.^[66]

В книгата си „Тамплиерското наследство в Монреал, Новият Йерусалим“^[67] Франсин Берние изтъква редица аргументи и прилага доказателства, според които Монреал е основан като свещен град, в изпълнение на отколешен обет на тамплиерите.

Интересната теория, че тамплиерите са занесли Свещения Граал в Америка, за да основат Новия Йерусалим, ни насочва към изследванията за Атлантида. Възможно е пътешествията и подвизите на принц Хенри да са повлияли на сър Франсис Бейкън, който около 1600 г. публикува незавършения си утопичен роман „Новата Атлантида“.

В него се разказва как при пътуване от Перу за Китай корабът на повествователя се отклонил от курса до някаква неизвестна страна в Южните морета, където хората носели тюрбани и било създадено едно съвършено общество: демократична държава с образован владетел, точно такава, каквато се стремяла да бъде самата Великобритания по онова време.

Хората дошли и се заселили в страната, наречена „Бенсалем“, от Атлантида, споменавана от Платон, която всъщност се намирала в Америка. Утопичната американска Атлантида на Бейкън е високо развита цивилизация с подводници, самолети, микрофони, климатици и могъща фондация за научни изследвания. Жителите на Бенсалем са християни, покръстени от самия свети Вартоломей, който им е проповядвал евангелието.

Книгата на Бейкън е публикувана 200 години след трагичната смърт на Хенри Синклер на Оркнейските острови през 1400 г. Дали Бейкън не е дочул слухове за утопична колония, създадена от Синклер в Америка? Без съмнение обаче това не е историята на Нова Скотия, която ние познаваме.

Първоначалното име на Нова Скотия е Акадия, дадено й от италианския пътешественик и изследовател Джовани да Верацано през 1524 г. Той е по-образован от повечето от предшествениците си, проучвали Новия свят, и затова може да се твърди, че е избрал името „Акадия“ за онези земи, тъй като според него напомняли за древногръцката, „Аркадия“. Изследваните от Верацано територии включват цялата Нова Скотия, югоизточната част на Квебек и източната част на Мейн. Според друга хипотеза индианците микмак казали на Верацано, че местността се нарича кади или куоди, което на техния език означавало „земя“ или „територия“. Вероятно Верацано е прибягнал до игра на думи и се е опитал да ги комбинира в името „Акадия“.

Връзката между Акадия на Верацано, класическа Гърция и Древен Египет, който след нашествието на Александър Велики е управляван от гърците, е твърде интересна.

Според Бари Фел, автор на „Америка преди Христа“, индианците микмак са потомци на древноегипетски пътешественици и колонизатори, достигали до Северна Америка. Фел развива тази теория, след като се запознава с отпечатан през 1866 г. молитвеник, изписан с микмакски йероглифи. Предполага се, че микмакската писменост е измислена от френски свещеник, но според Фел тя е почти идентична с древноегипетската, тъй като много от йероглифите, ако не и почти всички, имат еднакво значение и на двата езика.

Фел отделя доста страници от книгата си на сравняването на микмакските йероглифи с древноегипетските и твърди, че йероглифите на микмак са съществували още през 1738 г., когато абат Меяр ги използва в книгата си „Manuel Hieroglyphique Micmac“ (Наръчник на йероглифите на микмак). Фел припомня, че древноегипетските йероглифи са разчетени едва през 1823 г., когато Шамполион публикува първия си труд за Розетския камък. След задълбочено проучване Фел стига до заточението, че индианците микмак, като и други индианци от региона около Отава, чиито езици се причисляват към т.нар. алгонкинска група, са си служили със система от египетските йероглифи поне две хиляди години. Той цитира отец Йожен Ветромил, който през 1866 г. отбелязва: „Когато французите пристигнали в Акадия, индианците отдавна са пищели върху дървесна кора, върху дървета, камъни и скали, като са гравирали знаците със стрели, остри кремъци и други инструменти. Имали са обичая да изпращат послания от знаци и символи, издълбани върху парчета кора, на други племена и да получават отговори — така както ние си разменяме писма и бележки. По време на война вождовете им са изпращали писма до всички бойци, за да поискат съвет или да обявят заповедите, написани по същия начин“.^[68]

При изброяване на загадките на Нова Скотия и на залива Фънди не трябва да се забравя Хенриета Мерц и книгата й „Море с цвят на тъмно вино“.^[69] В тази интересна творба се разглежда пътешествието на Одисеи в Омировата „Одисея“ и се проследява пътят на легендарния мореплавател през Северния Атлантик. Според подробно съставения от авторката маршрут, Одисей е минал през Гибралтарския проток и плавал в Северния Атлантик, като накрая стигнал до началото на залива Фънди, който Мерц идентифицира с „чудовищата“ Сцила и Харибда. Според Омир Одисей е нападнат от Харибда и „… засмукан надолу от соленото море (…) в завихрения ад на големия водовъртеж, където на пясъчното дъно цари пълна тъмнина, докато наоколо се чува тътенът от падащите камъни…“ Хенриета Мерц предполага, че всъщност Одисей е попаднал в голямата приливна вълна на залива Фънди.

Тамплиери, пирати и мистерията на остров Оук

На юг от Халифакс: в Нова Скотия, на един остров в залива, наречен от пиратите Махоун, е скрито едно от най-големите и мистериозни съкровища в света. Думата „махоун“ според някои автори означава „плитък плавателен съд, задвижван с дълги гребла, използван често от първите пирати в Средиземноморието“.^[70]

Предполага се, че на остров Оук, в специална шахта е скрито голямо съкровище, което от двеста години привлича авантюристи от целия свят. През 1795 г. трима младежи от континента пристигат на острова на еднодневен излет. Натъкват се на огромен дъб с отрязан клон, надвесен точно над голяма вдлъбнатина в терена. На следващия ден се връщат с кирки и лопати.

Разкопават мястото и разкриват шахта с кръгъл отвор с диаметър 4 метра. На дълбочина от около три метра откриват платформа от дървени трупи. Същите платформи намират и на дълбочина шест и девет метра. Разкопките продължават години наред и откриват, че до 24 метра дълбочина на всеки три метра има хоризонтална платформа от дървени трупи. На 27 метра откриват гладка кръгла каменна плоча със знаци, които не могат да разгадаят. По-късно знаците са „дешифрирани“ и както се разказва, текстът гласял следното: „На 3 (или 12 според други версии) метра надолу са заровени два милиона паунда“. Но от 1935 г. тази каменна плоча изчезва безследно.

На 30 метра дълбочина, убедени, че съкровището е близо и за да си починат в края на седмицата, иманярите престават да копаят. Когато се връщат, разочаровани виждат, че шахтата е пълна с морска вода. Изпомпват водата и достигат дълбочина 33 метра, но не намират нищо. Ядосани, те преустановяват търсенето и напускат острова.

По време на следващите разкопки през XIX век са направени странични тунели и са изградени диги, които да предпазят шахтата от наводняване. Твърди се, че през 1897 г. на дълбочина около 46 метра са намерени два сандъка. През 1935 г. стигат до 51 метра дълбочина, а две години по-късно — до 54 метра. През 1942 г. е открит втори тунел, водещ към морето, а през 1971 г. консорциум от Монреал откупува острова и на 63 метра дълбочина успяват да достигнат до пълна с вода кухина. Според съобщенията от онова време в кухината е спусната подводна телевизионна камера, която е показала образите на три сандъка и една отрязана ръка. До кухината се спускат и леководолази, но пристигат много късно, защото морската вода вече е нахлула вътре. Търсенето на съкровището, едно от най-скъпите начинания в света, продължава и до ден-днешен.^[71]

Съществуват различни версии за човека, заровил съкровището. Споменават се най-вече пирати като Уилям Кид, Хенри Морган, Черната брада (Едуард Тийч) или викингите. По-вероятно става дума за пари и ценности от касата на някой британски или испански кораб, скрити в шахтата, докато утихнат битките през една от многото войни за испанското наследство или дори по време на Американската революция. Ако съкровището е било на Черната брада, тайната без съмнение е погребана заедно с него. През 1718 г. лейтенантът от Кралския флот Робърт Мейнард получава заповед от губернатора на Вирджиния, Спотсуд, да залови Черната брада. Мейнард среща пиратския кораб в Окракоук, Северна Каролина, и Черната брада загива в последвалото сражение. Може би се е връщал от остров Оук, след като е завършил строежа на шахтата.

Според други още по-странни хипотези, шахтата е изкопана от инките, които скрили там съкровищата си, за да ги опазят от конкистадорите, или пък това е гробът на някой древен жител на Атлантида. В една неголяма, публикувана със собствени средства книга, канадският изследовател на Атлантида Александър Стенг Фрейзър твърди, че Големите плитчини на изток от полуостровите Лабрадор и Нова Скотия всъщност са мястото на легендарната Атлантида. Фрейзър твърди, че системата от наводняеми тунели, вероятно създадена, за да се издавят хората, прокопали шахтата, е попречила на изнасянето на съкровището. „Това противоречие показва, че не става въпрос за добре обмислено скривалище, а за уникален подводен гроб. Защитата на «гроба» откъм морето съответства на морската дейност на атлантите, а Махоун се намира в зоната, където се предполага, че е била Атлантида“.

Фрейзър нарича Големите плитчини „Елисейски полета“, като се води от описанията на Платон за Атлантида, но интересната част от теорията е, че тази голяма територия, малко под морското равнище на Атлантическия океан, някога е била суша и може би на нея са живеели хора. Но едва ли шахтата със съкровищата от остров Оук има нещо общо с тази потънала суша.

На фона на многобройните екзотични версии не е съвсем безсмислено да се предположи, че шахтата е изкопана от тамплиерите, за да скрият своите богатства при пътуването си до Нова Скотия през 1398 г. Всъщност Брадли и Синклер поддържат точно тази хипотеза в книгите си.

Черното куче с огненочервените очи

В книгата си „Златото на остров Оук“^[72], Уилям С. Крукър разказва някои любопитни истории за остров Оук. Той твърди, че Нова Скотия изобилства от легенди за пирати и заровени съкровища, които са дълбоко вкоренени в колективното съзнание на жителите от района на Честър и залива Махоун. Днес там често може да се види витрината на някой магазин за сувенири, украсен с миниатюрни имитации на сандъци със съкровища, пълни с евтини бижута и различни дреболии. На входа на друг пък е изправен манекен в пиратски одежди, с подобаващите му ботуши, сабя и задължителната черна превръзка на окото. На реклама на остров Оук е изобразен пират със сандък на рамо. Барове и ресторанти носят имена като „Пиратския капан“ или „Кръчмата на капитан Кид“ и др.

На остров Оук изобилстват суеверия и свръхестествени истории, свързани с пиратството. Може би най-ужасяващият разказ е как пиратите си създали призрак, който да пази съкровището им. Легендата разказва за пиратите от един кораб, които, след като изкопали дълбока яма и спуснали съкровището вътре, се събрали наоколо, а капитанът се провикнал: „Ей, кой ще остане да пази парите?“ Тъй като пиратите били алчни хора, те започнали да си оспорват мястото на пазача, с надеждата да останат насаме със съкровището след заминаването на кораба. Сред глъчката се чул силен вик: „Аз искам!“, който се извисил над всички гласове, и капитанът, след като заповядал пиратът да се приближи, му казал: „Получаваш работата“. През същата нощ капитанът вдигнал страхотна веселба с големи количества ром, на която всички пирати се изпонапили и танцували край огъня. Към края на нощта, когато повечето хора били натръшкани по земята почти в безсъзнание от изпития алкохол, а останалите едва се държали на краката си, капитанът убил с няколко удара кандидата за пазач, който също бил мъртвопиян, и го хвърлил в ямата върху сандъка със съкровището. След това заповядал на няколко не толкова пияни моряци да заринат ямата и така оставил призрак да пази съкровището.^[73]

Съществуват различни версии за избора на пирата, който трябвало да се превърне в призрак. Според една от тях на пиратската веселба бил избран някакъв невинен пътник, доведен от моряците. Той сам се предложил за пазач, като се надявал да вземе съкровището за себе си веднага щом пиратският кораб отплава от брега. Друга версия гласи, че пиратите се събрали около изкопаната яма, където бил спуснат сандъкът със съкровището, и хвърлили жребий кой да бъде убит и заровен с богатствата. „Печелившият“ бил обезглавен или погребан жив със съкровището. А според една още по-страховита легенда капитанът избрал произволно някого от пиратите, отрязал главата му и я хвърлил върху съкровището, за да го пази.^[74]

Вариант на историята с пиратския призрак е легендата за остров Оук, където „едно куче с огненочервени очи“ пази съкровището на капитан Кид, заровено там. Според тази история, кучето е с „кървясали очи, които светят като живи въглени“, и е пазачът на Сатаната. В други поверия кучето е призракът на пират, пожертван в ямата със съкровището.

Харис Джодри, прекарал десет години от детството си на Оук, твърди, че е срещнал кучето през 1900 г., когато е бил на девет години. Според думите му, веднъж видял голямо куче да седи до шахтата със съкровището. Никога преди това не го бил виждал на острова. Животното наблюдавало момчето и приятелите му, докато изчезнат от погледа му и повече никой не го видял. Случката изплашила до смърт Джодри и приятелите му.

В друга версия родственица на Антъни Грейвс, чието семейство владеело почти целия остров Оук, се „вкочанила от страх“, като видяла куче, голямо колкото жребче или малък кон. Срещата станала в северната част на острова. Жената се кълняла, че е видяла как огромното куче изчезва в каменната стена, която ограждала имението им.

Много често се споменават трудностите в набирането на работна ръка за първите археологически експедиции на острова. Причината се корени в суеверията и разпространените легенди за призраците пазачи на някакво заровено пиратско съкровище.

Известно е също така, че жителите на съседната област Честър гледат със суеверие на остров Оук и разказват за него безброй странни и любопитни истории.

Според вярванията светлина показва къде има скрити съкровища, а в една от легендите се твърди, че на Оук ярко зарево се появява над ямата със съкровището. В отблясъците се виждат мъже, които заравят съкровище. Този ефект се нарича „поглед назад в миналото“, а светлината е нещо като машина на времето, която ни позволява да надникнем за момент в миналото.^[75]

Вярването, че призрачните светлини нощем показват, че наблизо е заровено съкровище, се повтарят в друга легенда от Нова Скотия. Според слуховете, когато в Порт Мидуей бил открит сандък с дублони, над мястото, където бил заровен, греела светлина. Дублоните били предадени на банка и заменени за голяма сума пари.

Това не е единствената легенда, в която се говори за светлина над скрито съкровище. Много от местните жители вярват, че на остров Танкук в залива Махоун е заровено имане, защото често преди буря там са забелязвали светлина.

Загадъчните призраци с червените жакети и „Човекът от миналото“

Привиденията на остров Оук са част от местния фолклор. Две популярни легенди разказват за призраци, облечени в червени жакети.

Един иманяр копаел на остров Оук и търсел съкровище, но по някакви причини трябвало да прекъсва от време на време. Когато отново започнал да копае, при него дошъл човек в червен жакет, който му казал, че не копае, където трябва. След това се скрил на дъното на изкопаната дупка.

През 1940 г. едно момиченце, което живеело с родителите си на остров Оук, видяло в Смитс Коув някакви мъже с червени жакети. Много уплашено, детето се върнало на бегом вкъщи и бащата слязъл на брега да разбере какво става. Там обаче нямало жива душа. Било през зимата и имало сняг, но никъде по земята не се виждали следи от стъпки.

Друго привидение е така нареченият „Човек от миналото“. Уилям, синът на Антъни Грейвс, видял призрака през 50-те години на XIX век, докато плавал с лодката си и ловял риба откъм северната част на Оук. „Човекът от миналото“ имал забележителни дълги мустаци и седял между дърветата, близо до брега. Той повикал Уилям: „Ела, и ще ти дам всичкото злато, което можеш да носиш“ Уилям отказал. Бил толкова изплашен, че загребал с всички сили, за да се отдалечи колкото се може по-бързо от острова. Тази среща с „Човека от миналото“ станала, когато Уилям бил около двайсетгодишен, но разказал за случилото се едва на смъртното си ложе.

В друга легенда за призраци на остров Оук се твърди, че един човек се натъкнал на ямата със съкровището и станал свидетел на убийството на испански монах. Жертвата била обезглавена и заровена в изкопан гроб. По време на видението туристът изпаднал в транс и започнал да крещи и да се търкаля по земята.

Франклин Рузвелт и съкровището на остров Оук

Някой си капитан Хенри Л. Боудън през април 1909 г. основава компания, за да намери съкровището на остров Оук. Той я нарича „Компания за спасяването на старото злато и аварийно-спасителни работи“ и наема офис на Бродуей авеню 44, в Ню Йорк. Учредителният капитал на фирмата е 250000 долара, разделени в публични акции от един долар.

Проспектът на компанията е впечатляващ и оценява „пиратското“ съкровище на повече от десет милиона долара.

Боудън смята да намери предполагаемото съкровище, като определи точно местоположението на тунела, който се наводнява от прииждащата от морето вода, а след това да прекъсне пътя й със специални прегради. Това ще се постигне чрез прокопаването на отвори в тунела откъм страната на морето и от вътрешната страна, а накрая изпомпат водата от вътрешната яма. След като зазида тунела, той смята да помести в ямата огромна драга и с помощта на мощна водна помпа (с капацитет 4000 литра в минута) да извади съкровището.

Като предвижда, че методът може да не се окаже съвършен, Боудън предлага и следната алтернатива: „Ако по някаква причина тунелът не може да бъде проследен или не успеем да извадим цялото съкровище, а част от него се изплъзне, тогава в шахтата ще се спусне един от въздушните кесони на Боудън, който може да се постави във всяка точка на обекта и да достигне желаната дълбочина. Сгъстеният въздух няма да позволи на водата да нахлуе в кесона и работниците ще могат да работят на дъното му и да изпращат всичко намерено на повърхността чрез въздуховод. Кесонът в момента се използва за поставянето на фундаменти през земни пластове и вода до здрава основа, на фундаменти на сгради и преминаването през дълбочината на реки до здрава основа под дъното; за основи на мостове, пристани и т.н. Съкровището със сигурност може да бъде извадено с кесон“. Брошурата завършва с бъдещите планове на компанията след края на кампанията на остров Оук: „В резултат на широкия журналистически отклик на инициативата на сър Боудън да изкопае съкровището на остров Оук, получихме множество писма със съобщения за други съкровища и ценни предмети, които могат да бъдат извадени със съвременните технологии. Някои от тях са изключително интересни, тъй като става въпрос за непокътнати ценни товари на потънали кораби, които не се развалят, както и за потънали ценности, чието местоположение е известно.^[76]

Тъй като досега не са правени нужните системни научни усилия да се спасят по-малко или повече ценни товари от потъналите кораби, които са по около стотина на година, смятаме, че след изваждането на съкровището на остров Оук, ще бъде икономически ефективно да използваме оборудването за спасително аварийни дейности и за изваждането на съкровища и от потънали кораби (…)

Изваждането на съкровището (на остров Оук) ще донесе дивидент от 4000 процента спрямо целия капитал. Като се има предвид, че изкопните работите трябва да започнат през май или юни и да бъдат завършени в срок от три-четири седмици, можем да разчитаме на печалба през лятото. Това ще ни даде време да извадим някой товар с голяма стойност още преди настъпването на зимата, когато съоръжението ще действа в Южните морета, където други ценности също чакат да бъдат извадени.

За да се закупи оборудването, се предлагат публични акции с номинална стойност 1 долар. Не се приемат записи за по-малко от десет акции“.^[77]

Изглежда, вестникарските статии за Боудън и проспектът на „Компания за спасяването на старото злато и аварийно-спасителни работи“ са впечатлили силно Франклин Делано Рузвелт. Той и трима негови приятели — Дънкан Дж. Харис, Албърт Галатин и Джон У. Шийлдс, купуват акции на компанията и през 1909 г. Рузвелт посещава на няколко пъти остров Оук, за да види как вървят работите.

Независимо от внушаваното от Боудън доверие и оптимистичните му планове, той успява да събере едва 5000 долара от продажбата на акции. Фредерик Блеър му помага, като дарява на компанията мандат на ползване на имота за две години срещу акциите на Боудън. От своя страна, Боудън е уверен, че с помощта на инженерния си опит ще успее. Той отплава от Ню Йорк с голямо закъснение, чак на 18 август 1909 г. След като закупува допълнително оборудване в Халифакс, пристига на остров Оук на 27 август и установява базата си, като я нарича „Лагер Кид“.

След неуспешен опит да намери входа на наводнителния тунел откъм брега при Смитс Коув, Боудън започва направо от шахтата на съкровищата. Всички пречки, като платформи и стълби, са премахнати с помощта на драгажната кофа до 40 метра дълбочина. Поради липса на достатъчно средства, компанията не може да закупи мощната помпа с капацитет от 4000 литра в минута. Водата в шахтата е дълбока девет метра. Когато водолаз се спуска на дъното, се оказва, че подпорите са в окаяно състояние — усукани и силно разкривени. Дъното е покрито с парчета от греди и дървени отломки.^[78]

После Боудън е принуден да прибегне до традиционните методи за сондаж. Извършват повече от двайсет сондажа и стигат 51 метра дълбочина, без да намерят и следа от съкровище. Дотогава Боудън е изразходвал всичките си пари и през ноември експедицията е прекратена.

Вероятно Рузвелт е участвал в начинанието повече от интерес към приключението и романтиката, свързани с търсенето на пиратското съкровище, отколкото заради икономическа изгода. В продължение на трийсет години той поддържа връзка с другите търсачи на съкровища от 1909 г. В личните му документи има многобройни писма във връзка с остров Оук чак от 1939 г., когато изпълнява втория си президентски мандат.

Продължителният интерес на един толкова мъдър и умен човек като Рузвелт към загадката на Оук през по-голямата част от живота му е доказателство за притегателната сила и изкушенията на тайнствения остров. Дали Рузвелт е знаел нещо за клана Синклер и изчезналото съкровище на тамплиерите? Именно по време на неговия втори мандат като президент на САЩ, вицепрезидентът Хенри А. Уолас въвежда масонско тамплиерския символ — Голямата пирамида с окото на Хор, като елемент от държавния печат на Съединените щати.

Бил ли е в действителност Христофор Колумб представител на тамплиерите? Бил ли е пират, преди да постъпи на служба при испанската корона? Скрил ли е истината за себе си, като е присвоил самоличността на италиански търговец на вълна? Дали не става дума за червенокос евреин капитан, който вече е пътувал до Исландия? Имало ли е в състава на португалския му екипаж хора, които вече са прекосявали Атлантическия океан? Възможно ли е Христофор Колумб да е знаел предварително, че като прекоси океана, ще стигне до Новия свят, макар да е обявил официално пред испанската корона, че ще търси нов морски път към Китай?

Всеки, който е учил за Христофор Колумб в училище, би отговорил на всички тези въпроси с „не“. В действителност обаче може би Христофор Колумб е бил съвсем различна личност от човека, когото познаваме от училище.

Колумб е завладяваща личност и колкото повече подробности научаваме за него, толкова по-привлекателен става той за нас. Мъжът, който през 1492 г. прекосява океана, е мистик, авантюрист, утопичен идеалист и изключително смел и далновиден човек.

Мистериозната личност на Колумб

Независимо от школските ни представи за Колумб, има доста доказателства, че в действителност той не е италианец, а испанец, който си присвоява самоличността на случайно срещнат от него млад италиански търговец на вълна, загинал по време на едно морско пътуване. Въпросният търговец от Генуа носи същото име (в превод, разбира се).

Според Уилфърд (Анди) Андерсън^[79] и мнозина други изследователи на Колумб, всъщност трябва да проследим две паралелни биографии: на Кристофоро Коломбо, роден към края на 1451 г. в Генуа (Genova), в италианската област Лигурия, който е син на Доменико и Сузана Коломбо; и на Кристобал Колон, роден през лятото на 1460 г. в еврейското гето Генова (Genova), на испанския остров Майорка, син на принц Карлос IV де Виана и Маргарита Колон. Днес Генова е част от Палма, столицата на острова.

В противоположност на школските ни знания, подробностите от живота на Колумб не са проучени добре — разполагаме със съвсем оскъдни исторически данни. Смята се, че най-достоверен официален източник за живота на Колумб е книгата на Самюъл Елиът Морисън „Адмиралът на океана“^[80]. Морисън е носител на наградата „Пулицър“, адмирал от запаса от американския военноморски флот и преподавател в Харвард. На него дължим традиционната биография на Колумб — син на италиански тъкач, който вярва, че земята е кръгла, и след като убеждава испанската кралица да финансира експедиция, открива Америка след хиляди години изолация, т.е. точно както го пише в учебниците.

Колкото и безупречна да изглежда репутацията на Морисън като автор и изследовател, Андерсън отбелязва, че проучванията му не са високо ценени от колегите му. Най-начетените му и ерудирани критици направо го иронизират, както си личи от „Нашънъл Ревю“ от 11 април 1975 г., където пише: „Откриването на Америка от европейците (както и другите книги на Морисън) е несполучлива творба (…), много погрешни изводи, даскалски ограничения и лош превод“.^[81] Но Морисън не е единственият автор с традиционно възприемане на Христофор Колумб, в което се корени дългогодишният спор за неговия живот.

Много от свидетелствата за живота на Колумб не съвпадат, като се започне от мястото и датата на раждането му.

Самюъл Елиът Морисън твърди, че „няма никакви съмнения за раждането, семейството и расата на Христофор Колумб. Той е роден в древния град Генуа през 1451 г., между 25 август и края на октомври“.^[82]

Но Симон Визентал, прочутият преследвач на нацистки престъпници от Втората световна война (както и много други автори), смята, че Колумб — една от най-известните личности в американската история, е роден в Испания. В книгата си „Операция Нов свят: тайната мисия на Христофор Колумб“ той пише: „Колумб е една от най-противоречивите и тайнствени фигури в историята. Забулени в загадки са раждането му, самоличността му, кариерата и постижения му“^[83].

В „Общата еврейска енциклопедия“ обаче е отбелязано: „За място и дата на раждане на Колумб се сочи Генуа и 1446 и 1451 г., но те отдавна са тема на ожесточени спорове. (…) Повечето от историците са принудени до голяма степен (…) да попълнят празните места в този толкова неизвестен период от живота на Колумб, като използват сведенията в местните генуезки регистри за семейство Коломбо, за което се приема, че е семейството на бъдещия испанския адмирал“^[84].

Но тази теза може да се окаже съвсем погрешна. Едно от противоречията, които се набиват на очи в биографията на Колумб, е участието му в нападението срещу Генуа през 1476 г., за който се предполага, че е родният му град. Морисън пише: „Няма причини за съмнения, че Христофор Колумб е роден в Генуа християнин католик, с желязна воля и горд с родния си град, така както няма съмнение, че Джордж Вашингтон е англиканец от английски произход, роден във Вирджиния, горд с американското си гражданство“.^[85]

В „Енциклопедия Британика“ за Колумб е отбелязано: „Фактът, че в битката (на 13 август 1476 г.) той се сражава на страната на португалците срещу Генуа, говори, че не е никакъв генуезки патриот (…) Едно от обясненията е (…), че Колумб произхожда от семейство на испански евреи — сефаради, заселило се в Генуа“.^[86]

Андерсън подчертава, че семейството на италианския Колумб е доста бедно, докато Морисън твърди обратното: „Доменико Коломбо не е калфа, който зависи от надницата си, а манифактурист, който е притежавал една или няколко тъкачници“^[87]. Визентал пише: „Предполага се, че баща му, Доменико Коломбо, е бил часовой на една от кулите в Генуа, а после — тъкач в Савона. Семейството едва се е издържало с физически труд“^[88].

Италианският Колумб е почти необразован. Морисън пише: „Едно е сигурно образованието му е било съвсем слабо, ако изобщо е учил някога“^[89]. Визентал твърди обратното: „(Колумб) е владеел до съвършенство латински и испански (…) имал е сериозни познания по история, география, геометрия, религия и религиозна литература (…) Поведението на зрелия Колумб опровергава представата, че произхожда от бедно семейство, което му е дало само елементарно образование“^[90].

Има и други спорни моменти, но въпреки догматичните твърдения на Морисън, противоречията сочат, че става въпрос за съвсем отделни личности. В потвърждение на това ще прибегнем до две малко известни публикации на брат Нектарио Мария от венесуелското посолство в Мадрид: „Испанецът Хуан Колон“, публикувана през 1971 г. от издателство „Чедни Прес“ в Ню Йорк, и „Откривателят на Америка Кристобал Колон беше испанец и евреин от Майорка, а Кристофоро Коломбо — италианец от Лигурия“ (частно издание, Мадрид, 1978).

Нектарио дава сведения, че Колон е извънбрачен син на принц Карлос де Виана и Маргарита Колон, която е от видно еврейско семейство от гетото в Майорка. Авторът е намерил писмо от принца до губернатора на остров Майорка от 28 октомври 1459 г., в което описва срещата си с Маргарита. На базата на данни от писмото може да се предположи, че Кристобал се с родил през лятото на 1460 г.

Тази предпоставка логически изяснява няколко тъмни петна, отнасящи се до образованието и брака на Колумб и се съгласува с други общоприети факти от живота му:

През 1472–1473 г. — Колон е член на екипажа на пиратския кораб на Рене д’Анжу в Средиземно море.^[91] По онова време няма нищо необичайно дванайсетгодишно момче да избяга от дома си и да тръгне по моретата, особено ако няма баща. Принц Карлос умира през 1461 г. при неизяснени обстоятелства. Някои учени смятат, че е бил отровен по нареждане на мащехата си.

1473–1474 г. — Колон отплава до гръцкия остров Хиос. В „Енциклопедия Британика“ е отбелязано, че „трябва да се вярва на Колумб, когато казва, че е станал моряк на 14 години“.^[92] На способно дете на неговите години с двегодишен стаж в морето сигурно понякога са поверявали управлението на кораба.

1476 г. — Заедно с Казанова-Кулон (вероятно негов роднина) той участва в битка срещу генуезки кораби. Когато корабът му се запалва, достига с плуване до югозападния португалски бряг, близо до морската академия на принц Енрике Мореплавателя,^[93] който според някои историци е стигнал до Америка през 1395 г.^[94]

1477 г. — Плава до Англия, Ирландия и Исландия.^[95]

1478 г. — В Португалия се жени за Фелипа Монис ди Перестрелу, дъщеря на Бартоломе Перестрелу, плавал с флота на Енрике Мореплавателя и откривател на островите Мадейра и Порту Санту.

1478–1483 г. — Колон и съпругата му живеят на Мадейра заедно с брата на Фелипа — Бартоломе Перестрелу II, който наследява управлението на остров Порту Санту. Оттук Колумб пътува на няколко пъти до Златния бряг в Африка^[96]. Той разполага с документите и книгите на тъста си, както и с документите на друг посетител на острова — Алонсу Санчес де Уелва, за когото ще говорим по-нататък. През тези две години Колумб усъвършенства сериозно мореплавателските си умения и разширява познанията си чрез самообразование — първите бележки в книгите от огромната му библиотека са от 1481 г. Морисън признава, че „точните маршрути на Колумб през осемте или деветте години служба при португалците ще си останат слабо известни“^[97]. Данните за Колон са оскъдни, а сведенията за Коломбо прекъсват внезапно със смъртта му през 1480 г.

1484 г. — Колон отива в Португалия, където молбата му е отхвърлена от краля, вероятно защото има доказателства, че през 1472 г. португалският мореплавател Жоао Вас Кортереал (познат и като Телес) и норвежкият му щурман Потхорсг (Ян Сколп) са плавали до Америка^[98]. По това време съпругата на Колон умира и той оставя сина си Диего в манастира „Ла Рабида“, край Палос де ла Фронтера, в Южна Испания, и живее през следващите две години в Пуерто де Санта Мария, при Луис де ла Серда, граф Мединачели^[99].

1486 г. — С помощта на епископ Диего де Деса, еврейски професор по теология в Саламанка, е представен на испанските владетели Фердинанд и Исабела.^[100] По това време се свързва с Беатрис Енрикес и на 15 август 1488 г. се ражда синът им Фернандо.

1489 г. — Дава му се привилегията да разполага с жилище и храна за държавна сметка.^[101] Според Морисън следващите две години от живота му се губят в догадки. Може да ги е прекарал с Беатрис, или със сина си Диего в Ла Рабида, или пък с граф Мединачели.

1491 г. — Появява се отново в Кордоба с молба до Фердинанд Арагонски и Исабела Кастилска, която е уважена. Това до голяма степен се дължи на усилията на финансовия министър Луис де Сантанхел.

Някои от сведенията за италианеца Коломбо противоречат напълно с тези за Колон, които вече изредихме. Според други данни се допуска възможността двамата да са се запознали в Португалия или в Порту Санту или пък да са се срещнали и на двете места. Ето някои от „петнайсетте или двайсетте нотариални и общински данни“, открити от Морисън:

31 октомври 1470 г., Генуа — регистрирана е покупка на вино от Доменико Коломбо и сина му Кристофоро, „навършил 19 години“. За Кристофоро, роден през 1451 г., възрастта е точно определена, но Колон, роден през 1460 г. тогава би трябвало да е само на десет години.

20 март 1472 г. — Коломбо е свидетел по завещание в Савона.

26 август 1472 г. — Коломбо купува вълна в Савона. Известно е, че през същата година Колон плава на пиратски кораб.

7 август 1743 г. — Коломбо регистрира продажба на къща в Генуа. По това време Колон плава към гръцките острови.

1474 г. — Коломбо наема земи в Савона. Занятието на арендатора е отбелязано в регистрите като „търговец на вълна“.^[102]

Тук Морисън губи следите на семейството в продължение на няколко години. В замяна на това, Нектарио открива свидетелства за няколко пътувания на Коломбо до Португалия за закупуване на вълна през 1475–1478 г. През 1478 г. Колон също е в Португалия. През 1479 г. Коломбо пътува до остров Мадейра, за да купи захар (Морисън споменава за това пътуване). Най-близкият остров до Мадейра е Порту Санту, където Колон живее по това време. Със сигурност Коломбо се е свързал с губернатора на острова (и шурей на Колон) — Бартоломе Перестрелу. Нектарио отбелязва, че Мануел Лопес Флорес е документирал смъртта на Коломбо по време на плаване през 1480 г. (Все пак няма никакви доказателства, че Колон го е хвърлил зад борда.)

Освен трудностите с доказателствата за смъртта на Коломбо, данните, че до трийсетгодишната си възраст е бил търговец на захар и вълна, ни карат да се запитаме кога и къде е успял да усвои мореплавателските умения, които Колумб владее до съвършенство. Ако се приеме, че испанският евреин Колон е историческата личност Колумб, ще получим логически отговор на два големи въпроса, които от векове вълнуват учените:

1. Как е успял да се ожени за девойка от толкова видно семейство? За скромен тъкач и търговец на вълна това би се оказало много трудно, но не и за един законен или извънбрачен син на испански принц.

2. Откъде е взел средства за придобиването на такива обширни познания в епоха, когато само богати хора могат да наемат частни учители за децата си? Част от тези средства биха могли да дойдат от заможното семейство на тъста му, а останалото — от кралската хазна. (Както вече бе посочено, има данни, че от 1489 г. е бил на издръжка от държавната хазна.)

Още доказателства

След като дадена представа е придобила публичност, е много трудно тя да бъде променена, тъй някои обществени прослойки имат интерес да я поддържат. В този случай италианците и католиците се радват на слава дълго време, тъй като всяка година през октомври се чества годишнината от първото трансатлантическо плаване на Колумб. Освен това мнозина историци възприемат и разпространяват този мит, без изобщо да се интересуват от противоречията между фактите и събитията. Но испано-еврейският произход на Колумб се потвърждава от няколко всеизвестни факти. Той винаги пише на испански и в някои писма отбелязва, че това е „майчиният му език“. Говори испански свободно и без никакъв акцент, но излиза, че не е знаел италиански. Свързва се с влиятелни евреи, които му оказват неоценима помощ: Диего де Деса, който му урежда аудиенция при Фердинанд Арагонски и Исабела Кастилска, влиятелните в кралския двор Абрахам Сеньор и Исак Абраванел, Габриел Санчес, ковчежник на краля, Хуан Кабреро, кралски майордом, и Луис Сантанхел, кралски министър на финансите, както вече споменахме.

Може би около една трета или една четвърт от екипажа на Колумб са били евреи, като някои от тях са известни хора, като например бордовият лекар Бернал и хирургът на кораба Марко. Абрахам Сакуто осигурява астрономическите таблици, които спасяват живота на Колумб и екипажа му по време на четвъртото плаване. С тези таблици Колумб предвижда лунното затъмнение на 29 февруари 1504 г., което дотолкова впечатлява пленилите го индианци, че те го освобождават заедно с екипажа му. В първото му плаване го придружава преводачът от иврит Луис де Торес, за който се предполага, че пръв стъпва на брега, а после съобщава за употребата на тютюна от индианците, най-забележителното е, че в корабния списък няма нито един католически свещеник.^[103]

В „Общата еврейска енциклопедия“ е отбелязано: „До голяма степен Колумб дължи кариерата си на еврейски държавници, учени и финансисти. Част от еврейските богатства, конфискувани от короната, също отиват за финансиране на различните изследователски експедиции на Колумб. Тези богатства са принадлежали на евреите «маранос», които са жертва на Инквизицията и са част от еврейското население, масово прогонено от Испания през 1492 година…“^[104].

Колумб се подписва с испанското име Кристобал Колон и в завещанието си настоява потомците му да не променят изписването му. Много често използва и криптограмата:

              S
            S A S
            X M Y
          Xpo ferens

Тя е разтълкувана от Морис Давил в книгата му „Кой е Колумб?“ като израз на иврит, който означава: „Бог, изпълнен със съчувствие, прощаващ греховете и простъпките ни“. В горния ляв ъгъл на писмата до сина си Диего Колумб винаги изписва буквите на иврит beth he, които са съкращение на израза: „Be’Ezrath Hashem“ („С божията помощ“), употребяван от вярващите евреи и до ден-днешен.^[105]

Колумб изпълва полетата на многобройните си книги с бележки, написани винаги на испански. Откритите от него острови кръщава с испански имена — Сан Салвадор, Пунта Лансада и Пунта де ла Галера. Няма сведения да е нарекъл някой остров с италианско име. Знаем, че е бил отличен картограф, едно предимно еврейско изкуство от онова време в Майорка. Освен всичко друго, островът с бил главният пиратски „център“ в Средиземно море. Може би това обяснява как е попаднал дванайсетгодишният Колумб на пиратски кораб.

Педро Мартир де Англерия (ит. Пиетро Маргире д’Ангиера) написва първата биография на Колумб и се приема, че именно той е въвел термина „Нов свят“. Роден през 1457 г. край Лаго Маджоре, в Североизточна Италия, и на 150 километра северно от Генуа, той води дълги разговори с Колумб след първото му плаване. Вероятно веднага е разбрал, че Колумб не е роден в Северна Италия, но не му се е искало да лиши предполагаемия си сънародник от почестите, като оповести тази информация. Но той разкрива истината в писмо до близък приятел, граф Джовани де Боромео, който през 1494 г. оставя клетвено показание, намерено в подвързията на книга, купена няколко години преди това от уличен търговец в Милано. Твърди се, че в библиотеката на Барселонския университет има копие на писмото, а оригиналът се пази в семейството на графа. Съдържанието му е следното:

Аз, Джовани де Боромео, тъй като ми е забранено да съобщя истината, доверена ми под секрет от сеньор Педро де Англерия, ковчежник на католическия крал на Испания Фердинанд Арагонски, трябва да запазя за историята факта, че Кристобал Колон е родом от Майорка, а не от Лигурия (…) Бил е посъветван да излъже по политически и религиозни причини, което ще му позволи да измоли кораби от краля на Испания. Името Колон е равнозначно на Коломбо и е бил изнамерен в Генуа един Кристофоро Коломбо Канаджоза, син на Доминго и Сузана Фонтанароса, който не трябва да се бърка с мореплавателя до Западните Индии.^[106]

Боромео е от много известна фамилия и се фука — това е точната дума — с връзките с Медичите и Борджиите. Карлос Боромео, вероятно внук на Джовани, е канонизиран. Не е изключено писмото да е фалшифицирано. Докато не бъде подложено на съответните научни тестове и изследвания, то ще продължава да бъде приемлив отговор на загадката, която векове наред смущава историците.

Колумб и презокеанското бягство на испанските евреи

Ако приемем, че Коломбо и Колон (Колумб) са две различни личности, как се е получило такова голямо объркване? Възможно е то да е дело на самия Колумб. След като се среща с младия италиански търговец на вълна в Португалия или на остров Порту Санту, испано-еврейският морски капитан Кристобал Колон решава да се възползва от самоличността на италианеца, за да влезе във връзка с испанския двор. Да си припомним, че през 1492 г. Испания току-що се е освободила от маврите. Заради колаборацията с поробителите маври, евреите са преследвани в Испания, Мароко и в цяла Северна Африка. В действителност евреите са изгонени от Испания и са принудени да я напуснат под заплаха от наказание в същия ден, в който Колумб отплава за „Новия свят“.

За Колумб ситуацията никак не е била лесна. Въпреки че за да спечели благосклонността и финансовата подкрепа на испанската корона той се е възползвал от еврейските си връзки, все пак е скрил еврейското си потекло. Както се отбелязва в „Общата еврейска енциклопедия“, голям брой евреи са станали жертва на Инквизицията, а още повече са лишени от имуществото си при масовото изселване от Испания. За плановете на Колумб би било катастрофално, ако до ушите на испанските монарси стигне слухът, че е роден в еврейско гето и е пиратствал на кораб с френски капитан. Андерсън отбелязва: „В биографията на сина му Фернандо (…) се споменава за прикритието му в една любопитна бележка извън контекста: «Тъй като бог го бе надарил с такива лични качества за велико начинание, той с всички сили се стараеше да прикрие родината и произхода си»“.^[107]

Ако приемем, че Колумб е испански евреин — сефарад, каузата, накарала го да прекоси Атлантика, подлежи на ново тълкуване. Колумб отплава на 3 август 1492 г., същия ден, в който евреите трябва да напуснат Испания. Той нарежда на всички от екипажа да бъдат на борда в единайсет часа вечерта на 2 август, което е против традицията на моряците преди дълъг път да прекарват последната нощ със семействата си. По една случайност датата за експулсирането на евреите съвпада с годишнината от второто разрушаване на Йерусалимския храм. По исторически данни около 300000 евреи трябва да напуснат Испания преди крайната дата 3 август 1492 г.^[108]

Дали Колумб е тръгнал да търси нова родина за изгонените сефаради, или пък някакво забравено еврейско царство отвъд океана? В книгата си „Операция Нов свят: тайната мисия на Христофор Колумб“ Визентал твърди съвсем открито, че основната цел на първото пътуване на Колумб е била да разсели евреите в Азия (наричана Индия по онова време), известна като тяхно убежище от стотици години.^[109]

В дванайсеттомната книга „Животът на Христофор Колумб“ са цитирани думите на сина на Колумб, написани за баща му: „Неговите предци са от кралски род в Йерусалим“. Това твърдение внушава идеята, че Колумб сериозно се е интересувал от древната история на еврейския народ. Тамплиерите са кръстили ордена си в чест на Соломоновия храм. А най-известната легенда за цар Соломон е свързана с многобройните му пътешествия до земята Офир, за да докара оттам злато, с което да плати за построяването на знаменития си храм.

Както вече споменахме в Глава I, земята Офир вероятно се е намирала на изток от Светите земи, но за точното й местоположение има безброй хипотези през вековете. „Ситуирали“ са я и в Северна Америка, и в Южна Америка, от Ню Мексико до устието на Амазонка. Като евреин и мореплавател, никак не е чудно Колумб също да е мислил по този въпрос. Сигурно е знаел и легендите за евреи, които отплавали от Рим през 734 г. в търсене на убежище „… към една непозната земя, Калалус“.^[110]

Колумб вероятно е бил наясно и с легендата за Седемте златни града отвъд Атлантическия океан. Тя се разпространява в Испания още от VIII век, когато през 711 г. командваните от генерал Тарик маври нападат Вестготското кралство, което някога е било най-силното в западната част на Римската империя през късния й период. Обаче след поражението си през 507 г. от франките, водени от Хлодвиг I (Кловис), то е толкова малко, че представлява жалко подобие на отминалата си слава. Крал Родриго се опитва да отблъсне неприятеля, но е убит, а армията му разгромена в битката за Гуадалете. Следващите петнайсет години са ужасни. Маврите завземат Иберийския полуостров и стигат до Пиренеите. Християните бягат на всички страни и най-често по море. Има основания да се вярва, че някои испански бегълци, тръгнали по море, са стигнали до Канарските острови и Мадейра, та дори и до Карибите и Флорида.

Тогава се ражда легендата, разпространявана през цялото Средновековие, за седем португалски епископи, които заедно с част от паството си са успели да избягат с кораб и да стигнат до някакъв остров в Атлантическия океан, където основали седем града. Според легендата жителите на седемте града някой ден щели да се върнат, за да помогнат на сънародниците си в Испания да разгромят маврите.^[111]

Легендата за острова със Седемте града е широко разпространена в Испания и очевидно е била много известна. През XII век арабският географ Идриси споменава атлантическия остров Сахелия, където някога имало седем града, но жителите им се избили взаимно в поредица от граждански войни.^[112]

В края на XIV век в някои испански и италиански карти започват да се появяват данни за евентуалното местоположение на Седемте града на различни „призрачни“ острови в северната част на Атлантическия океан. Понякога са показвани в Бразилия, но най-често ги поставят на Антония — голям остров, нарисуван на картите срещу Испания и Португалия. Според историка и изследовател на старинни карти Реймънд Рамзи, за пръв път на една френска карта от 1546 г. е отбелязан някакъв остров Sete Cidades (Седемте града) в Атлантическия океан и в продължение на векове остава по много от географските карти.^[113]

Възможно е легендата за Седемте града да е подтикнала донякъде изследването на Атлантическия океан и през 30-те и 40-те години на XV век се носят слухове за две експедиции, които бурите са отклонили от курса им в Атлантическия океан и са ги отнесли до острова на Седемте града. Жителите на острова, които говорели португалски, ги запитали дали маврите още владеят земите им. Във всеки слух се споменава, че експедициите са се завърнали с пясък от бреговете на острова, който се оказал богат на злато.^[114]

Съществуват и данни, че някой си фламандец на име Фердинанд Дулмо през 1486 г. молил за разрешение краля на Португалия, Жоао II да завладее Седемте града, но няма сведения какво е направено по въпроса.^[115]

Съществувал ли е остров в Карибско море, който наистина е бил убежище за избягалите християни? Ако е така, за кой остров става дума? Думата Антили произхожда от латински и означава просто „насрещен остров“. Рамзи смята, че за първи път това наименование се среща на картата на братята Пизигани от 1367 г., в която остров с името „Атили“ е означен на мястото на Азорските острови, които по онова време все още не са открити. Наименованието се среща отново като „Атиаела“ на каталонска карта от анонимен автор около 1425 г. и после на картата на Батиста Бекарио от 1435 г., където е Антилия, както и остава.^[116]

Европейските географи очевидно са убедени, че отвъд Атлантика съществува голям остров. На глобуса на Мартин Бехайм от 1492 г. остров Антилия е отбелязан с бележка, че през 1414 г. испански кораб „се е доближил без никаква опасност до него“. Това подсказва, че островът не е бил непознат на мореплавателите и дотогава се е смятал за опасен за мореплаването. Също така намираме свидетелства и за португалска експедиция до Антилия през 40-те години на XV век, но може би става дума за същото пътешествие, когато се предполага, че е бил посетен островът на Седемте града.^[117]

Около 1480 г., когато Колумб все още е в Лисабон, пише писмо до Алфонсу V, в което споменава „остров Антилия, който ви е известен“.^[118] През 1474 г. Колумб получава писмо от известния географ и физик Паоло Тосканели, в което му се препоръчва Антилия като подходяща спирка към Западните острови за попълване на провизиите.

Когато Колумб стига до островите Куба и Еспаньола, те като че ли отговарят на описанието на легендарната Антилия. Дали точно до тези острови е планирал плаването си Колумб?

Педро Мартир, негов приятел и пръв биограф, заявява през 1511 г.: Колумб е вярвал, че е открил земята Офир, „но след внимателно проучване на описанията на космографите, изглежда по-вероятно двата острова и останалите около тях да са остров Антилия“.^[119] След като открива изоставените златни мини на остров Хаити (Еспаньола), Колумб пише, „че е завладял от името на техни католически величества Фердинанд Арагонски и Исабела Кастилска планината Сопоро (Офир), до която корабите на цар Соломон са стигали за три години“. Както сами се убеждаваме, Колумб не се съмнява, че златните мини в Хаити са разработени от древни юдейски и финикийски мореплаватели около 1000 г. пр.Хр.

В изключително интересната си книга за забравени градове и стари карти „Вече не съществува на картата“^[120], историкът Реймънд X. Рамзи отбелязва, че братът на Колумб — Бартоломе, потвърждава идентификацията на Еспаньола с древната земя Офир, откъдето корабите на Соломон са носили злато за построяването на Йерусалимския храм. Рамзи се шегува, че вярването на Колумб за собственото му откритие е от особен интерес за студентите по американска история, защото предположението му е първата следколумбова „теория“ за доколумбовото откриване на Америка.

С казаното дотук започва да се изяснява, че Колумб е имал предварителни сведения за земя отвъд океана, още преди да тръгне да го преплава. Въпросът е с какви предварителни сведения е разполагал и откъде ги е придобил.

Изумителната зала с картите

Мнозина автори смятат, че Колумб е бил изключително богат източник на мореплавателски познания. Чарлс Бърлиц пише: „(Колумб) внимателно е проучил предишни атлантически пътешествия: веднъж разказал история за двама мъртъвци с тъмна кожа, вероятно китайци, намерени в тясна и дълга лодка на западния бряг на Ирландия, близо до Голуей“.^[121]

Андерсън добавя: „Несериозно е да се твърди, че смело е плавал в «непознати» морета. Още по време на известното си пътуване до Исландия през 1477 г. той със сигурност с чул разни истории за викингски пътешествия през вековете (…). Имал е достъп до много карти, което е подробно документирано от Ентърлайн в изданието «Викингска Америка». Норвежецът Приц изтъква в своя книга, че «адмиралската му карта» положително е съставена въз основа на известната карта от 1424 г., изработена във Венеция, която днес се намира в библиотеката на Минесотския университет. Колон е роден и израсъл на остров Майорка, средище на контрабандист и пирати, както и на картографи, какъвто е бил и брат му Бартоломе“.^[122]

Андерсън на няколко пъти се среща с норвежкия журналист Каре Приц, благодарение на чиито изследвания в Испания, Португалия и Италия в началото на 70-те години на XX век са открити множество оригинални документи, свидетелстващи, че европейците са знаели за първите експедиции на викингите. В писмо от 17 август 1974 г. Приц споделя:

Заключението ми за преоткриването на Америка е следното: данни за пътешествията до Винланд се разпространяват през 1070 г. благодарение на Адам от Бремен и през следващите векове пяла Европа знае за тях. Начертани са серия карти с Бахамските острови, Куба, Хаити, Пуерто Рико и т.н. (…), но картографите не знаят точните дължини, така че поставят тези острови на запад от Ирландия. Името „Винланд“ е написано като „Бинини“ или „Исла Бини“ и е добре познато много преди Колумб. От своя страна, Колумб се сдобива със стари карти (по-специално с картата на Андреа Бианко от 1436 г.) и през 1477 г. заминава за Исландия за по-точни сведения. Там се запознава с правилната ширина и дължина на Америка и многобройните географски имена в ивицата между Флорида и Бостън.

Колумб знае точно къде да търси островите и сушата и поема курс направо към тях. Заповядва на капитаните си да плават 4500 километра (2800 мили) на запад, след което ще открият острови и континент. След като минат тези 4500 километра, не бива да плават нощем, защото ще наближат Винланд.^[123]

В легендата на известната карта на Пири Рейс е обозначено, че тя е прекопирана от други карти, включително и от тези на Колумб. Чрез нея се удостоверява, че Атлантическият океан е прекосяван много преди Средновековието. Изработена през 1513 г., тази карта отразява цялото Източно крайбрежие на Северна и Южна Америка и голяма част от Антарктида и то само няколко години след първото плаване на Колумб до Новия свят.

В наръчника си за мореплаватели „Книга за морското дело“ (атлас, съдържащ 210 карти, с помощен коментар — Бахрийе) османският адмирал Пири Рейс пише, че Колумб е бил вдъхновен от някаква книга с информация за далечните земи, описани като богати на всякакви минерали и скъпоценни камъни. „Този мъж, Колумб, с книгата в ръце, се опитал да убеди португалци те и генуезците, че си струва да се предприеме експедиция до там. След като те отхвърлили идеите му, той отишъл при испанския бей. Там отначало също му отказали, но после искането му било удовлетворено, след като бил оказан натиск“.^[124]

Коя ли е била книгата, с която е разполагал Колумб? Пири Рейс твърди, че става дума за Имаго Мунди на френския кардинал Пиер д’Ай (известен също като Алиако или Петрус Алиакий), който с философ, астролог и космограф от Парижкия университет. Той развива теорията, че отвъд Атлантическия океан има суша, като се аргументира с убеждението си, че Земята е кръгла.^[125]

Разполагайки с Имаго Мунди и други карти на Атлантика, Колумб успява да убеди испанските владетели в изгодата на една експедиция до „Индия“. Изненадващото обаче е, че тези карти не са най-ценните му източници на информация: има достоверни доказателства, че той е бил придружаван от човек, който вече е прекосявал Атлантическия океан.

Нектарио открива писмо до испанските монарси, в което се казва, че някой си Алонсу Санчес де Уелва е напуснал пристанището на родния си град Уелва на 15 май 1481 г. на кораба „Атланте“, с екипаж от шестнайсет човека. Твърди се, че корабът е достигнал до остров Санто Доминго (наричан от местните жители Кискея) и на връщане се е задържал в Порту Санту и на архипелага Мадейра, където капитанът му живял известно време. След внезапната му смърт, документите на кораба са предадени на Кристобал Колон, който по това време помагал на шурея си — губернатор на острова. Трудно е да се повярва, че толкова сензационен документ е автентичен и цели 500 години е останал в тайна. След внимателно проучване обаче, историята на Санчес де Уелва се потвърждава и общото мнение е, че корабът му се е отклонил от курса и е прекосил океана десет години преди плаването на Колумб.

Най-изненадващото в съдържанието на писмото е, че Санчес де Уелва сочи като първи помощник-капитан Мартин Алонсо Пинсон, богат корабовладелец от Палос, който предоставя на Колумб корабите „Ниня“ и „Пинта“ и набира екипажа за експедицията. Стюардът на „Пинта“ Гарсия Фернандес твърди: „Мартин Алонсо (…) знаеше, че ако не даде двата кораба на Адмирала, той нямаше да стигне там, където е, пито пък би могъл да намери екипаж, защото никой не познаваше споменатия Адмирал, и благодарение на Мартин Алонсо и с корабите му, този Адмирал успя да направи това пътешествие“.^[126] Някои историци предполагат, че Пинсон е истинският ръководител на експедицията в Новия свят, а Колумб е само „параван“ поради оказаното му благоволение от испанските монарси. Като капитан на „Пинта“ Пинсон е втори по ранг след Колумб в експедицията.

Писмото на стюарда е в съзвучие с изнесените факти. Наследниците на Пинсон в продължение на половин век водят дела, за да получат част от почестите и богатствата, с които с награден Колумб. От документираните съдебни дела се разбира, че Колумб е имал достъп до архивите на Ватикана, които съхраняват данни за викингските пътешествия в продължение на няколко века, а вероятно и до оригинала на знаменитата „Винландска карта“. В Йейлския университет се намира нейно копие, правено през XX век. Всичко това показва, че Пинсон е получил от Рим информация за съществуването на земя на запад от Атлантическия океан.^[127]

В качеството си на първи заместник и консултант по плаването, Пинсон може би е убедил Колумб да промени курса си на 6 октомври.^[128] Каква по-убедителна причина би накарала Адмирала да се вслуша в съвета на подчинения си (с когото си съперничат), освен факта, че Пинсон вече е бил там?

Тамплиерската връзка

Фактът, че Колумб е бил нещо повече от това, което се знае за него, напълно съвпада със странната тенденция на активиране на мореплаването в Европа и Средиземно море след изчезването на тамплиерския флот. Широките му познания в различни сфери на дейност през онази епоха му дават възможност да се среща с всякакви хора. Очевидният му еврейски произход и познанията за презокеанския свят навеждат на мисълта, че е бил свързан със съюзниците на тамплиерите в Португалия и Испания.

Нека затворим за малко очи и да си представим корабите „Нини“, „Пинта“ и „Санта Мария“, които сме виждали в учебниците по история. Спомняте ли си квадратните платна? Спомняте ли си, че са бели, с червен кръст в средата? Такива са корабите на португалските рицари на Христа, наследниците на тамплиерите.

Майкъл Брадли отбелязва, че Колумб е бил със сини очи, светла кожа и светла коса. Разбира се, външният вид невинаги означава нещо, но този тен не е естествен за сефарадите, които пристигат на Иберийския полуостров от Палестина. Някои твърдят, че като дете Колумб е бил светлорус, а когато е възмъжал, е станал съвсем риж.^[129]

Ако външният вид все пак означава нещо, при Колумб той подсказва келтско или нордическо генетично наследство, а не южноевропейско. Би могъл да произхожда от келтите в Пиренеите или в Бретан и Анжу, където викингските нашествия от VIII до XI век оставят доста нордически поколения. Или би могъл да произхожда от Сицилия, завладяна от норвежкия крал Роджър (1130 1154), който пристига там с множество свои сънародници васали и благородници. Или пък е бил от Майорка, където също има аристокрация с нордическа външност, появила се, след като наследниците на Роджър завладели и този остров.

В кореспонденцията си с Брадли английският историк Майкъл Бейджънт, съавтор на „Светата кръв и Свещеният Граал“^[130], споделя убеждението си, че Колумб е роден на Майорка, където точно зад тамплиерския замък в Палма се намира кварталът, в който тогава са живели картографи, събрани от цял свят. Дали това не се дължи на тамплиерско влияние на острова?

След известно време случайните съвпадения се превръщат във вероятни възможности. Освен това има и безспорни факти, които накрая са изяснени. Така че, ако се върнем към въпросите в началото на главата, отговорите по-скоро са положителни.

Днес пиратството е нещо съвсем различно в сравнение с началото на морската война между изгонените тамплиери и Ватикана. В съвременната епоха на национални борби единствената разлика между борец за свобода и терорист се състои в това — кой от коя страна на барикадата се намира и кой е победителят.

Във войната между Ватикана и изчезналия тамплиерски флот плавателните съдове на Ордена на Храма гордо развявали знамената си „Веселия Роджър“ и другите масонско тамплиерски символи. Това всъщност са корабите, на които плава Колумб в името на испанската корона.

Папската демаркационна линия от 1493 г.

Щом първите новини за успешното пътуване на Колумб стигат до Европа, испанските монарси вземат мерки да си подсигурят новите търговски пътища. Съседна Португалия поддържа морска търговия с откритите още от времето на Енрике Мореплавателя територии. През XV век португалски експедиции слизат още по-надолу покрай бреговете на Африка и навътре в Атлантическия океан. По това време интересите на Испания и Португалия се сблъскват директно.

Тъй като и двете страни са католически, те се обръщат към папата да разреши териториалния спор, както е постъпвал в миналото. По това време папа е Александър VI, чието истинско име е Родриго де Борха (Борджия). Той произхожда от видно испанско семейство във Валенсия (Испания) и е племенник на папа Калист III От любовницата си Ваноса Катани Родриго има няколко извънбрачни деца. След избирането му за папа, синът му Чезаре Борджия се заема с управлението на неговите имоти. По времето на Александър VI сред папската администрация се вихрят незапомнени политически интриги, корупция и алчност. Моралният упадък и незачитането на църквата и религията са нещо обикновено. Смята се, че Чезаре е прототип на „Принца“ на Макиавели. Сестрата на Чезаре, Лукреция Борджия, има собствен „принос“ в историята на скандалната фамилия.^[131]

Когато е призован да разреши спора между Испания и Португалия, Александър VI издава папска вула, която разделя света между двете страни. Папата твърди, че така ще спечели каузата на християнството. Ето и част от съдържанието на вулата:

Между другите богоугодни дела, скъпи на сърцето ни, най-ценното е това, че в наше време католическата вяра и християнската религия се възхваляват и разпространяват по света, за да спасят душите на хората, а варварските народи да бъдат подчинени и насочени към вярата(…) Разбрахме, че вие наистина отдавна възнамерявате да търсите и откриете непознати земи и далечни острови, неоткрити досега от друг, за да въведете в лоното на нашия Спасител и в тайнствата на католическата вяра техните жители…^[132]

Тъй като съществуват доказателства, че в испанската експедиция не е имало нито един католически свещеник, мотивацията на двете спорещи страни очевидно е само стремеж за завладяване на нови територии, с цел да се заграбят богатствата им. Вероятно е било нещо като мълчаливо съгласие от страна на папата, срещу което той с получавал своя дял. Както може да се очаква, решението му до известна степен облагодетелства Испания. Според цитираната вула е прокарана условна граница от полюс до полюс на сто левги (483 км по суша, или 556 км по море) западно от Азорските острови. Всички територии на изток от границата принадлежат на Португалия, а на запад — на Испания. Португалия обжалва това решение и границата е преместена по на запад, като последицата е, че най-източната част на Бразилия попада в португалско владение и се узаконява колонизацията й от португалците.

Съвсем очевидно е, че папската вула драстично нарушава правото на политически и религиозен суверенитет на местните народи в световен мащаб. В това разпределение се пренебрегват също така останалите европейски морски сили. Англия, Франция и Нидерландия пък не признават вулата. Но с папския указ тези страни си дават сметка, че Испания и Португалия ги изпреварват в бягството от мрака на Средновековието. Така започва ерата на Великите географски открития, на колонизацията и натрупването на богатства от нея.

Произход на каперството

В енциклопедия „Гролиър“ каперството е определено като „практика на някои държави да използват частни кораби за пленяването и ограбването на вражески търговски кораби по време на война“. Каперите разполагат с официален лиценз от своето правителство — разрешително за пиратски нападения (включващо обикновено и дял от плячката), но само срещу кораби на държави, които са във война със страната, издала лиценза. Каперството се различава от обикновеното пиратство основно по тези разрешителни и ограниченията за нападения, свързани с тях. Макар да съществува още от XIII и чак до XIX век, неговият разцвет е между XVI и XVIII век.^[133]

Всъщност каперството води началото си от тайната война на тамплиерите с Ватикана и съюзниците му. По тази причина каперските кораби са предимно английски, шотландски и американски. Някои капери са французи или холандци, но по правило те са масони. Каперите нападат преди всичко испански и френски кораби или мюсюлмански плавателни съдове, които кръстосват Средиземно море или Индийския океан.

През следващите два века в Европа и Новия свят се наблюдава невероятно преплитане на политика и религия, което поражда непрекъснато променящи се съюзи и вражди. След като френските тамплиерски фамилии напускат Франция по време на гоненията и заминават за Англия и Шотландия, Франция се завръща под сигурното крило на Ватикана.

Меровингската династия на „Светата кръв“ отдавна не е на престола и през XVI и XVII век Франция е в почти непрекъсната война с Англия. Това превръща френските, испанските (понякога и португалските) кораби в мишена на каперски и пиратски нападения. Наистина, някои пирати са французи, но съм почти сигурен, че част от тях са били с тамплиерско масонско потекло и с удоволствие са нападали кораби и пристанища в Новия свят, контролирани от Ватикана.

Така че каперите се различават от пиратите по това, че имат официално разрешение да нападат корабите на вражеските страни. Недисциплинирани по природа, каперите често действат като същински пирати. След 1500 г. международни споразумения ограничават незаконните им действия с изискването всички нападения и плячкосвания да се утвърждават от адмиралтейството и така да се разграничат пирати от капери. Впоследствие каперството внимателно се контролира, като се превръща в легална дейност и след 1740 г. се възприема за добра възможност за финансови инвестиции. Когато националният флот на дадена страна е сравнително малък, каперите са в състояние да нанесат сериозни щети на врага при малки разходи на наелата ги държава.

Всички западноевропейски нации, особено по-слабите морски сили, използват каперството, за да разстроят вражеската търговия. От Европа каперството се разпространява из целия свят, като става много популярно на Карибите и по северноамериканското крайбрежие.

По-късно, след околосветските пътешествия Магелан и Дрейк, когато испанските галеони започват да кръстосват Тихия океан от Акапулко до Филипините, пирати и капери прехвърлят действията си по Тихоокеанското крайбрежие на Новия свят, в Югоизточна Азия и в Индийския океан. Мадагаскар става рай за пиратите, тъй като е голям остров, без да е под никаква юрисдикция и разположен точно по морските маршрути от Индия и Южна Африка към Европа. И днес Югоизточна Азия гъмжи от пирати, макар че те нямат нищо общо с тамплиерския флот. Пирати вилнеят също така около Тихоокеанските крайбрежия на Еквадор, Колумбия и Панама.

Отново при тамплиерите в Шотландия

Нека прегледаме накратко историята на Шотландия от пристигането на тамплиерите през 1307 г. до създаването на Обединеното кралство. Между шотландските и английските крале често се вихрят спорове, които понякога стигат до война, а в края на краищата шотландците стават васали и плашат контрибуции на английските крале.

През 1174 г. например Уилям I Лъва е принуден да се признае за васал на Хенри II Английски, въпреки че след това успява да анулира това свое задължение. След смъртта на Александър III (1286) и на внучката му и наследница Маргарет (4-годишна, известна повече като Девицата от Норвегия, 1290), английският крал Едуард I предявява претенции на сюзерен по отношение на Шотландия и избира измежду различни претенденти Джон Балиол за крал на Шотландия. Когато през 1296 г. Джон се опитва да защити независимостта си, Едуард I налага пряко английското управление в страната.

Водени най-напред от Уилям Уолас, а след това от Робърт Брус (коронован за крал през 1306 г. с името Робърт I), шотландците въстават и разгромяват англичаните при битката за Банокбърн (1314), в която както вече видяхме, участват и тамплиерите. Шотландия запазва независимостта си от англичаните.

По-късно, по време на продължителното управление на крал Дейвид II (1329–1371) англичаните отчасти си възвръщат властта върху Шотландия, но тогава се води Стогодишната война (1337–1453) с Франция, която е съюзник на Шотландия от 1295 г. Дейвид е наследен от племенника си Робърт II — първия монарх от династията на Стюартите. Както той, така и наследниците му Робърт III, Джеймс I, Джеймс II, Джеймс III, Джеймс IV и Джеймс V трябва да се справят непрекъснато с вътрешни конфликти и вмешателството на Англия, които често се решават на бойното поле.

След смъртта на Джеймс V през 1542 г. Шотландия е управлявана от вдовицата му Мари дьо Гиз като регент на малолетната им дъщеря, която става Мери I, кралица на шотландците. Френската регентка предизвиква огромно недоволство, а Реформацията пуска здрави корени в Шотландия. Католичката Мери I — Мария Стюарт (1542–1587), която се завръща от Франция в Шотландия през 1561 г., става жертва на религиозни и политически конфликти. Принудена да абдикира през 1567 г., тя избягва в Англия, където е затворена, а по-късно екзекутирана по заповед на английската кралица Елизабет I. Независимо от това, синът на Мария Стюарт — Джеймс VI Шотландски, през 1603 г. наследява Елизабет на английския трон като Джеймс I. Макар и обединени от общ владетел, Шотландия и Англия си остават отделни държави още цяло столетие.

Шотландските презвитерианци се опълчват срещу усилията на крал Чарлс I да наложи епископалната църква в Шотландия. Те се вдигат на въстание, което води до екзекуцията на краля през 1649 г. и избухване на гражданска война в Англия. Изминали са векове от отлъчването и репресиите срещу тамплиерите и са възникнали съвсем нови държави и съюзи. Част от корабите на шотландския търговски флот, наследник на тамплиерския, се превръщат в масонски английски и холандски капери, които нападат съюзническите на Ватикана испански и френски плавателни съдове. Тамплиерските традиции проникват в Англия и колониите в Северна Америка под формата на масонството. Появяват се две основни течения: масонството на Шотландския свободен ритуал и това на Йоркския ритуал.

Сър Дракон и каперската масонска ложа

Любопитното в историята на изчезналия тамплиерски флот е, че много от пиратите и каперите, допринесли за създаването на Съединените щати, са и масони. Макар да е невъзможно да се докаже, че всички те са били масони (в края на краищата става дума за тайно общество), известно е, че голям брой от тях са били членове на братството.^[134]

Войната между Англия и Испания през XVI век, в която участват и други държави, води до нов разцвет на пиратството. Галеоните, които пренасят ценни товари от Америка в Испания, са примамливи обекти за морските разбойници. Наемниците капери и пиратите са наричани с различни имена, в зависимост от родината им: „Морските кучета“ са англичаните, „Морските просяци“ — холандците, а французите са „Морските вълци“. Пирати и капери пленяват безброй испански плавателни съдове, а през 1521 г. завладяват и един кораб, натоварен с богатствата от експедицията на Ернан Кортес в Мексико.

В края на XVI век някои опитни мореплаватели, между които сър Джон Хокинс и сър Франсис Дрейк, съблазнени от възможната плячка, решават да нападат испанските колонии в Америка. В началото на XVII век пиратите имат бази в Карибите, като най-важните от тях са Сейнт Кристофър в Ямайка и остров Тортуга. По онова време испанците властват в Карибите и Новия свят, но тамплиерският флот, под прикритието на масони капери, може да промени статуквото в полза на англичаните и шотландците и на тамплиерските си водачи.

Това е епоха на вълнуващи морски приключения, великолепно пресъздадена във филми като „Пиратите“ на Роман Полански, „Островът на главорезите“ на Рени Харлин (чиято тогавашна съпруга Джина Дейвис изпълнява главната роля) и „Карибски пирати“ на Дисни. Именно по онова време Хенри Морган плячкосва целия Карибски басейн, а по-късно става губернатор на Ямайка (пост, от който се опитва да ръководи пиратството).

Обаянието на каперите по света стига до там, че дори в историческите документи срещаме имена на пиратки — жени като Ани Бони и Мери Рийд, участвали в многобройни пиратски набези дори със собствени екипажи.

Най-прочутият масонски капер на всички времена е сър Франсис Дрейк, чието фамилно име означава „дракон“. Той е най-известният мореплавател през Елизабетинската епоха, прочул се с победите си над испанците и с околосветското си пътешествие. Дрейк е роден в Девъншир около 1541 г. в бедно земеделско семейство на ревностни протестанти. С помощта на семейство Хокинс — негови роднини от Плимут, още в ранна възраст се качва на кораб и тръгва по море. През 1556 г. участва в експедиция за лов на роби от островите Зелени нос (днес република Кабо Верде) и Антилите.

Следващата година участва в експедицията, ръководена от Джон Хокинс, която е нападната от испанците при Сан Хуан де Улуа (Веракрус, Мексико). Само корабите, командвани от Хокинс и Дрейк, успяват да се спасят. Дрейк обикаля района на Панама през 1570 г. и се завръща там през следващата година, като напада няколко крайбрежни града и плячкосва големи количества злато и сребро. След това се завръща за известно време в Ирландия.

Влошаването на отношенията с Испания кара кралица Елизабет I да финансира околосветско пътешествие, извършвано дотогава само от испанската експедиция на Фернандо Магелан. Начело на пет малки кораба, със 160 души екипаж Дрейк отплава от Плимут през декември 1577 г. Пътуването никак не е лесно. Покрай бреговете на Патагония на Дрейк му се налага да потуши моряшки бунт и е принуден да изостави два от по-малките си кораби с провизии. Цели шестнайсет дни плава през Магелановия проток. Един от корабите му напуска експедицията и се връща в Англия, а друг изчезва по време на буря. Когато стига Тихия океан, Дрейк е останал само с един кораб — „Златната кошута“.

Той плава покрай бреговете на Чили и Перу, нападайки всеки срещнат испански кораб, и стига далеч на север, преди да се върне на юг и да стигне до района на Сан Франциско, който обявява за владение на Англия и го нарича Нов Албион. След това Дрейк прекосява Тихия океан, търгува на Островите на подправките (Молукските острови) и подписва съглашения с местните вождове. Връща се в Англия през Индийския океан, като заобикаля нос Добра надежда. Корабът му пристига в Плимут на 20 септември 1580 г., натоварен с ценности и подправки. За заслугите му кралица Елизабет I го награждава с рицарско звание.

Няколко години Дрейк е кмет на Плимут. През 1585 г. обаче застава начело на голяма флотилия, която ограбва испанския град Вито, след това прекосява Атлантическия океан, за да завладее и плячкоса Картахена де Индиас и Санто Доминго и да разруши Сан Аугустин във Флорида. През 1587 г. командва нападението над Кадис, където разрушава складове и унищожава голям брой испански кораби. Това нападение отлага с една година атаката на Непобедимата испанска армада срещу Англия. Дрейк играе главна роля в успешния отпор на Армадата през 1588 г. и е приветстван като национален герой в Англия. Но през 1589 г. флотът му е разгромен при Лисабон и за няколко години Дрейк остава в Плимут. Последната му експедиция на Антилите през 1595 г. е пълен провал. Дрейк умира на панамския бряг на 28 януари 1596 г.

Сър Джон Хокинс — братовчед на Дрейк, също с легендарен масонски капер. Хокинс (1532 — 12 ноември 1595) е капитан на английска флотилия, която е много популярна по времето на Елизабет I. Баща му е капитан в Плимут и той още съвсем млад плава до Канарските острови. През 1559 г. се жени за Катрин Гонсън, дъщеря на ковчежник от флота. След смъртта на тъста си през 1577 г., Хокинс заема неговото място и въвежда значителни подобрения в корабостроенето и морската администрация.

Между 1562 и 1569 г. Хокинс води три експедиции на „лов“ за роби в Африка, които после са продадени в испанските колонии на Антилските острови. По време на третата експедиция, в която участва и братовчед му Франсис Дрейк, влиза в сражение е испански кораби в района при Сан Хуан де Улуа край мексиканското крайбрежие и загубва повечето от хората и корабите си. Хокинс командва част от английския флот, който разгромява Непобедимата армада на испанците през 1588 г. Умира при неуспешна експедиция до Антилите, в която намира смъртта си и Франсис Дрейк.

През следващия век най-известният масонски капер е ирландският авантюрист Хенри Морган (1635 — 25 август 1688 г.). Той е един от буканиерите, които с неофициалната подкрепа на английското правителство плячкосват испански кораби и колонии в Карибите. През 1668 г. завладява Пуерто Принсипе (сега Камагуей в Куба), оплячкосва Портобело в днешна Панама и през 1669 г. напада Маракайбо (във Венесуела).

Превземането на град Панама през 1671 г. е съпроводено с нечувани насилия и изстъпления. След това част от плячката изчезва и екипажът обвинява Морган в измама. Той е арестуван и изпратен в Англия, за да отговаря на обвиненията в пиратство, но там е посрещнат като герой, дават му рицарско звание и е назначен за губернатор на Ямайка, където живее до смъртта си.

Разказите за победите над испанците се разнасят из всички кръчми по крайбрежието на Нова Англия и романтиката на каперския живот съблазнява първите английски, шотландски и холандски заселници. Според тогавашните разбирания няма нищо срамно в действията на каперите и дори ги славят като герои. Но епохата на подкрепяното от короната пиратство клони към края си. Благодарение на стария тамплиерски флот и на съюза с Шотландия, Англия се е превърнала в могъща сила с голям военен флот. Сега помощта на каперите не й е изгодна, защото тя вече е страна, която може да загуби много.

„Веселият Роджър“ — черни знамена и червени знамена

Както беше отбелязано в Глава III, често пиратите плават под флаг, наричан „Веселия Роджър“ в памет на тамплиерския крал на Сицилия, Роже II.

Корабните флагове са от голямо значение през Средновековието. Съобщенията между плавателните съдове в открито море и между корабите и сушата се предавали само чрез тях. В онази епоха на войни, когато държавите често сменят съюзниците и враговете си, издигането на определено знаме може да доведе до морска битка или пък до приятелска среща между два кораба в открито море.

Корабите на различните страни винаги издигат националното знаме, често заедно с други флагове. Пиратските плавателни съдове са различни. В повечето случаи те носят със себе си знамена на различни държави и издигат най-подходящото за момента, с цел да се приближат до набелязаната жертва.

Пиратите винаги са в по-изгодна позиция от преследваната жертва. Могат да плават след кораба часове или дни наред на безопасно разстояние, докато узнаят всичко за огневата мощ на противника си и броя на екипажа му. Ако се окаже военен или добре защитен търговски кораб, те го изоставят и тръгват да търсят някоя по-беззащитна жертва. Ако корабът им се стори уязвим, пиратите могат да направят две неща: да се опитат да го превземат на абордаж иди да предприемат фронтална атака.

Най-простият начин да хванеш жертвата си неподготвена е да издигнеш лъжливо знаме (от фр. ruse de guerre), военна хитрост, която корабите често прилагат по време на война. Преди изобретяването на радиото и на морзовата азбука, единственият начин, по кой то кораб в открито море може да определи националността на друг, е по флаговете. В началото на XVIII век държавни те знамена вече са установени и опитен мореплавател може да идентифицира корабите на всяка морска държава по флаговете, издигнати на мачтите или на флагщока.

Пиратският символ в западния свят е черно знаме с изрисувани на него бял череп и кръстосани кости. Но „Веселия Роджър“ е само един от символите на пиратството. В апогея му в началото на XVIII век различни образи украсяват пиратските знамена: кървящи сърца, пламтящи гюлета, пясъчни часовници, копия, саби или пък скелети. Докъм средата на XVIII век в документите от тази епоха червените или „кървави“ флагове се срещат толкова често, колкото и черните. Поне в началото „Веселия Роджър“ е напомнял за изчезналия флот на тамплиерите.^[135]

В една френска книга за флаговете от 1721 г. са отпечатани ръчно оцветени гравюри на пиратски знамена, включително черни флагове с различни отличителни знаци и чисто червено знаме до червен вимпел. Под червените знамена се чете: „Pavilion nommé Sansquartier“ (флаг, означаващ „без пощада“).

Идеята, че червеното знаме означава „без пощада“ и че не се вземат пленници, е потвърдена от капитан Ричард Хокинс, заловен от пирати през 1724 г. След освобождаването си той пише:

Всички се качиха на палубата и развяха „Веселия Роджър“ (така наричат черния флаг, на който е нарисуван голям бял скелет с копие в едната ръка, пронизало кървящо сърце, и пясъчен часовник в другата). Когато се бият под флага на „Веселия Роджър“, те допускат помилване, което отказват, когато са издигнали червеното знаме.^[136]

Любопитното в случая е, че описваният от Хокинс флаг е използван наред с други знамена от Едуард Тийч, пират от Северна Каролина, известен с прозвището Черната брада.

Авторите на книга за пирати уточняват, че онези, които плават под флага „Веселия Роджър“, невинаги са бездушни и хладнокръвни убийци. Както отбелязва Дейвид Кордингли в книгата си „Под черния флаг“^[137], пиратите не са били толкова лоши хора и често са се държали твърде кавалерски с пленниците си.

Кордингли изброява много случаи, когато търговски кораби се предават без съпротива на пиратите. В такива ситуации пиратите обикновено се въздържат от насилие над заловения екипаж. Най-често товарът се прехвърля на пиратския кораб, екипажът се разоръжава и се пуска на свобода, като пиратите винаги оставят достатъчно храна и вода на пленения кораб. Както ще видим по-нататък, пиратите се отнасят съвсем демократично помежду си, а също така и към пленниците си.

Макар първата реакция на повечето търговски кораби е да се опитат да избягат от пиратските плавателни съдове, когато бъдат настигнати, се предават незабавно. Не липсват и произшествия при абордажите, защото пиратските кораби са тежковъоръжени с оръдия, а екипажите им се състоят от решени на всичко свирепи главорези.

Когато от някой испански кораб в Карибско море, натоварен с ценни стоки и богатства, съзрат кораб, развял черен пиратски флаг, на палубата настъпва суматоха, носят се ругатни и писъци. Жените припадат, мъжете измъкват сабите си и започва надбягване, в което става ясно кой кораб е по-бърз: пиратският — с масонските флагове, или пък натовареният със съкровища испански кораб.

Обикновено пиратските кораби са много бързи. Ако пленят някой по-бърз кораб от техния (в някое пристанище например), те го запазват за себе си.

Най-известният пират, плавал под флага на „Веселия Роджър“, е прочут с прозвището капитан Ингланд. Флагът на френските морски разбойници е черен, кръстосани кости и пясъчен часовник под тях. Френският пиратски кораб „Санспитие“ (Sans pitie — Безмилостен) е плавал под флаг с череп и кости, плюс гол мъж със сабя в едната ръка и с пясъчен часовник в другата. Английският пират капитан Бартоломю Робъртс издигал флаг, на който скелет с копие и морски капитан държат помежду си пясъчен часовник.

Всички пиратски знамена са изпълнени със символика и смисълът на пясъчния часовник е много интересен. Например може да се тълкува и като предупреждение, че времето на Ватикана и неговите съюзниците изтича.

На други пиратски знамена костите са заменени със саби. Този впечатляващ символ е издигнат за пръв път от Калико Джак Рекъм. Всъщност прототипът на героя на Джони Деп във филма „Карибски пирати“ е Рекъм. Известен е с прозвището Калико Джак заради пъстрите си дрехи от платно „калико“, които неизменно е носил. Текстилът е бил популярен и ценен товар на търговските кораби и Рекъм се е обличал особено елегантно. Бил е красив и образован, безстрашен и много находчив. Двете най-прочути пиратки от онова време, Мери Рийд и Ани Вони, са членове на екипажа му, а вероятно Бони му е родила дете.

Основната база на Рекъм са островите в Хондураския залив (част от които по-късно влизат в Британски Хондурас, сега държавата Белиз), но след редица успешни акции се установява в тихо пристанище на малък остров южно от Куба, където си създава нещо като „семейно огнище“. Там Ани Бони прекарва бременността си, а след време отново се качва на кораба. Рекъм посещава редовно „семейството“ си и остава на острова, докато свършат парите и провизиите.

Според най-известната легенда за този екстравагантен пират, докато Рекъм подготвял кораба си за плаване в тайното си пристанище и се готвел да вдигне платната, пристигнал испански кораб от бреговата охрана, арестувал преди това заловена в контрабанда английска корвета. Испанците се опитали да атакуват Рекъм, чийто кораб бил близо до брега и далеч от обхвата на оръдията. На свечеряване испанският кораб навлязъл в протока, за да блокира малкия залив. Испанците били сигурни, че Рекъм е попаднал в капана и на разсъмване ще могат да приключат с него.

Рекъм осъзнал веднага отчаяното си положение и се задействал с присъщите му смелост и хитрина. Пленената английска корвета била застанала в такава позиция, че можела да се използва за бягство. Рекъм, който бил убеден, че на сутринта корабът му ще бъде раздробен от испанските гюлета, се решил на отчаян ход. Като използвал прикритието на тъмната нощ, Рекъм заповядал на екипажа си да се качи на лодките и с обвити в парцали гребла безшумно се придвижили от бригантината си до корветата. След като се справили с екипажа на корветата, отрязали, въжетата на котвата и отплавали в открито море.

На сутринта испанците открили огън с всичките си оръдия по бригантината на Рекъм, но за тяхна изненада оттам не отвърнал никой. Лесно е да си представим огорчението на испанците, когато разбрали, че жертвата със скъпоценната си плячка се е изплъзнала, оставяйки им само един разрушен от снарядите кораб.

Рекъм продължил да напада търговски кораби и установил нова база в Ямайка. През 1720 г. губернаторът на Ямайка узнал за присъствието му на острова и изпратил въоръжена корвета да го залови. Рекъм се опитал да избяга с кораба си, но английският военен кораб го застигнал и почти без никаква съпротива го принудил да се предаде. Може би се е надявал губернаторът на Ямайка да прояви снизхождение към своя сънародник, но почти целият екипаж бил осъден на смърт чрез обесване. Мери Рийд, Ани Бони и няколко моряци, които заявили пред съда, че са ги вербували принудително, били помилвани. Рекъм бил обесен в Порт Роял, на входа на пристанището, където трупът му висял за назидание цял месец.

По повод края на Рекъм на Ани Бони се приписват следните думи: „Ако беше се бил като мъж, нямаше да умре като куче“.^[138]

Капитан Кид и залезът на тамплиерските пирати

Най-интересният от всички тамплиерски и масонски пирати вероятно е капитан Кид. Уилям Кид е роден през 1645 г. в Шотландия и умира на 23 май 1701 г. Животът на този британско-шотландски пират е широко романизиран в литературата.

През 1689 г. Уилям Кид служи на пиратския кораб „Благословения Уилям“, който е пленен при остров Невис в Карибско море. Губернаторът на острова дава разрешително на Кид да напада френски кораби. През декември 1689 г. участва в абордажа на кораба „Мари Галант“ и в плячкосването на няколко френски кораба. През февруари 1690 г., докато Кид е на брега, екипажът му, опасявайки се за безопасността си, решава да завземе „Благословения Уилям“. На борда на „Антигуа“ Кид преследва „Благословения Уилям“ чак до Ню Йорк. По това време в Ню Йорк кипи гражданска война. Кид се присъединява към печелившата страна и през май 1691 г. се жени за богата вдовица. Живее в Ню Йорк няколко години, като става част от политическия елит. Един от неговите представители е амбициозният предприемач Робърт Ливингстън.

През 1695 г. Кид и Ливингстън пътуват до Лондон, за да се срещнат с Ричард Кут, граф Белмонт, който току-що е назначен за губернатор на Ню Йорк и Масачузетс. Кид се надява да си осигури разрешително за каперство. Тримата замислят план да залавят пирати и да си присвояват плячката им, вместо да я върнат на законните им собственици. През октомври същата година подписват договор с Кут, който дава 6000 английски лири за екипировка на експедицията на Кид. Същевременно Кут сключва и други тайни споразумения, в които са замесени държавният секретар, висши чиновници от адмиралтейството, съдии и самият края. Монархът дава на Кид три разрешителни: първото го упълномощава да залавя френски кораби, второто допуска пленяване на пиратски кораби и третото, което е най-важното, освобождава заловената плячка от всички бюрократични процедури и я отклонява от обичайния й път към съда. Това позволява Кид да съхранява заграбеното известно време, преди да го предаде на губернатора Кут в Бостън.

Тримата съзаклятници купуват 300-тонния галеон „Адвенчър“, с 34 оръдия на борда и Кид отплава от Англия за Ню Йорк през май 1696 г. Там той набира екипажа си, с уговорката моряците да получават 60 на сто от плячката, въпреки че вече е обещал същия процент и на губернатора Кут.

През септември се отправя към Индийския океан, като заобикаля африканския бряг. Спира на остров Мадагаскар и ремонтира кораба си на остров Хуана (Анжуан). През април 1697 г. Кид напуска острова и се отправя към Червено море, с намерението да плячкоса корабите на поклонниците, които се връщат от Мека на път за Индия.

Въпреки че вторият лиценз позволява на Кид да напада пиратски кораби, това изглежда малко вероятно. Екипажът му едва ли би нападнал други пирати, много от които са техни лични приятели. Освен това, да атакуваш кораб с опитни в сраженията морски вълци, е нещо съвсем различно от нападението на търговски кораб. Всъщност Кид среща пиратите Джон Хоър и Дик Чивърс на остров Санта Мария, близо до Мадагаскар, но изобщо не ги напада.

Пиратски договор

Един от документите за историята на пиратството, които са се запазили до наши дни, е договорът между капитан Кид и екипажа му. В книгите, написани за Кид през последните няколко века, екипажът му е представен като сбирщина от закоравели пирати, изпратени на лов за други пирати, още по-подли и безмилостни от тях. Капитанът им е висок шотландец, заселил се в Ню Йорк, много добре известен сред пиратите, който сега е станал техен преследвач. Късметът вече не е на страната на буканиерите и войната им срещу Ватикана. Сега пиратите са извън законите, включително законите на тамплиерите и наследилите ги масони.

Няколко дни след като отплава от Ню Йорк, капитан Кид подписва договор с разнородния си екипаж. Той отново подчертава, че кралят на Англия го е упълномощил да напада и пленява френски кораби, както и „други пиратски кораби“.

В екипажа на Кид има 42-годишен евреин бижутер на име Бенджамин Франкс, цейлонски готвач, северноамерикански индианец, както и сто четирийсет и седем други моряци, повечето от които са морски разбойници или търговци, жадни за бърза и лесна плячка. Корабът на Кид е добре въоръжен и може да се изправи срещу който и да било кораб от онова време, така че всеки член от екипажа му би могъл да се върне вкъщи доста забогатял.

На 10 септември 1697 г. всичките сто и петдесет човека от екипажа минават през каютата на капитана, за да подпишат договора — повечето поставят кръстче или инициалите си. Този интересен документ се е запазил до ден-днешен като свидетелство за демократичния дух на кораба:

ДОГОВОР (…) между капитан Уилям Кид, командир на галеона „Адвенчър“, от една страна, и Джон Уокър, боцман на споменатия кораб, от друга, който се сключи, както следва…

Договорът е нещо като споразумение, сключено между 150 души, от една страна, и капитан Кид, от друга. На корабите от кралския флот властта и авторитетът на капитана се поддържат от въоръжен отряд моряци, но на частния каперски плавателен съд властта на Кид се крепи само на този лист хартия (както и на силата на личността му и на шепа верни офицери).

Параграфите на договора са показателни за общия кодекс на поведение на тези мъже:

• Премии и стимули: „Човекът, забелязал пръв платна на кораб, който после е заловен, ще получи 100 монети от 8 реала“.

• Застраховка за трудови инциденти: „Ако човек загуби око, крак или ръка, или възможността да си служи с тях (…) ще получи (…) 600 монети по 8 реала или 6 работоспособни роби“.

• Дисциплина: „Който не се подчини на заповед, губи дела си от плячката или се подлага на телесно наказание, избрано от капитана или мнозинството от екипажа, което се сметне за подходящо“. (Това важно условие сочи, че капитан Кид не е имал правото да наказва самоволно хората си, без съгласието на мнозинството, което е наистина демократичен принцип.)

• Страхливост: „Човек, който се е проявил като страхливец по време на битката, губи дела си от плячката“.

• Трезвеност: „Ако човек се напие по време на битка, преди пленниците да са в безопасност, губи дела си от плячката“. (Пиянските гуляи след превземането на кораб са нещо обичайно.)

• Лоялност: „Човек, който призове към бунт на борда на кораба или на който и да е от пленените кораби, губи дела си от плячката и ще получи такова телесно наказание, каквото капитанът и мнозинството от екипажа сметнат за справедливо“. (Думата на капитан Кид отново зависи от демократичния вот на целия екипаж.)

• Честност: „Ако някой измами капитана или екипажа с каквито и да било ценности, като пари, имущество, изделия, стоки или друго нещо дори на стойност една монета от осем реала, (…) ще загуби дела си от плячката и ще бъде свален на първия населен остров или друго пристанище, където корабът ще спре“.

• Подялба: „Всички пари или съкровища, придобити от споменатия кораб и екипажа му, да се докарат на борда и да бъдат разпределени веднага, както и всички изделия и стоки, определени да се разделят законно между екипажа според разпоредбите“. (Кид заделя за себе си и собствениците на кораба 40 дяла, а останалото се поделя между членовете на екипажа.)

Подписът на капитан Кид е голяма заострена буква W и дръзко завъртяна буква K. С твърда ръка той подписва документа, който вероятно е стандартен пиратски договор. Макар и командир на кораба, Кид се отказва от правото си да заповядва бой с камшик, освен ако и мнозинството от екипажа не определи такова наказание.

Нито един друг кораб по онова време няма толкова разнороден, но демократично управляван екипаж. Британски, френски, холандски, испански и други търговски или военни кораби наемат екипаж срещу твърдо заплащане. Колкото и ценни да са товарът или плячката след морска битка, заплащането не се промени. Заплащането на каперите, буканиерите и пиратите е различно и се определя по променливи критерии. Моряците могат да си поделят справедливо богатата плячка от злато, коприна, ром и сандъци с монети, както и други ценности, съобразно индивидуалния си късмет, положените усилия в „работата“ и показаната смелост.

Параграфите от договора на капитан Кид са свидетелство за присъщите демократичност и равенство, които са обща характеристика на пирати и капери и отразяват тамплиерските идеали на първите пирати. Член на екипажа на такъв кораб може да е европеец християнин, индус от Малабар, будист от Цейлон или мюсюлманин от Северна Африка, индианец от Северна Америка, негър, мулат или бял, цветът на кожата е без значение. С изключение на капитана, на борда всички са равни. Животът на пиратите прилича много на този в новосъздадената млада република, в която се превръщат Съединените щати: на борда всички са равни и никой не може да бъде наказан без съгласието на мнозинството. Подобна практика изобщо не съществува на другите кораби, които кръстосват седемте морета по онова време.

Но капитан Кид е изправен пред сериозен проблем. Той трябва да напада пиратски кораби, но пък собственият му екипаж е съставен от пирати, хора, които не са се клели във вярност на английския крал, нито пък на някаква друга власт. Малко след отпътуването му губернаторът на Ню Йорк, Флечър, отбелязва: „Когато (капитан Кид) беше тук, много народ се стичаше при него (…) отчаяни мъже, които се надяваха да спечелят големи богатства. Оттук той отплава със 150 души (…) повечето жители на тази провинция. Тук почти всички вярват, че те ще спечелят пари per fas aut nefas (по един или друг начин), но ако той не осигури предвиденото в договора, няма да се справи с тези необуздани мъже“.^[139]

В своята биографична книга за капитан Кид „Ловец на пирати“ Ричард Зак уточнява: „Картината е следната: мисията на капитан Кид е да преследва пиратите, мъже, които предпочитат да умрат, но не и да се предадат. Той трябва да плава с един-единствен кораб с екипаж от отчаяни мъже, някои от които са бивши пирати. Договорът с екипажа не му позволява да налага наказания без съгласието на мнозинството. Като частен и независим капер, той не се ползва с доверието на кралския флот, а като търговски съперник с презиран от Източноиндийската компания. Кид е шотландец, който командва екипаж от англичани и холандци. След като заобикаля нос Добра надежда, не може да намери гостоприемно пристанище, освен в пиратските анклави. В огромния Индийски океан, разпрострял се върху петдесет милиона квадратни километра, трябва да открие някой от петте плаващи в момента пиратски кораба, на някои от които се намират роднини и приятели на собствения му екипаж. Освен това разполага със срок от една година, а някои от най-могъщите хора на времето само го чакат да се завърне. Май ще се окаже, че това е било направо налудничава мисия, като изключим богатството“.^[140]

Кид пленява мюсюлмански кораб с огромни богатства на борда

На 15 август 1697 Кид среща индийски конвой, ескортиращ кораб на Източноиндийската компания. Британският кораб открива огън и Кид се оттегля към северозападната част на Индия, където на 19 август успява да плени малък кораб близо до Джанийра. Според сведенията Кид е изтезавал индийските моряци и е принудил капитана англичанин да му служи няколко месеца като лоцман. Кид продължава на юг и отблъсква две нападения на португалски военни кораби. През септември акостира на Лакадивските острови (намиращи се в съседство с Малдивите) и ремонтира кораба си. На сушата неговите пирати заставят туземците да работят за тях, палят огньове с лодките им и изнасилват жените. През ноември Кид се натъква на друг кораб на Източноиндийската компания. Екипажът иска да атакува плавателния съд, но Кид ги убеждава да го оставят да продължи пътя си. Около средата на ноември срещат холандски кораб. Очевидно Кид и топчията на „Адвенчър“, Уилям Мур, горещо са спорили дали да нападат кораба или не, защото Кид разбил главата на Мур с едно ведро и го убил. В началото на декември Кид пленява холандския кораб „Рупарел“, който плава под френски флаг и има канерски лиценз от Париж. Кид преименува кораба на „Новембър“.

През януари 1698 г. Кад постига най-големия си успех, като пленява „Кеда Мърчанд“, арменски кораб, нает от индийското правителство. „Кеда Мърчанд“ плава от Бенгалския залив за пристанище Сурат (в днешен Гуджарат) с богат товар от муселин, коприна, желязо, захар, селитра, оръжия и златни монети. Кад продава част от плячката за десет хиляди английски лири. Следвайки курса си на юг, залавя малък португалски кораб и през април 1698 г. се връща на остров Санта Мария, който се намира срещу Мадагаскар. Плячката от „Кеда Мърчанд“ е разделена на острова. Повечето от пиратите на Кид се наемат при друг пират, някой си Кълифорт. Кид изгаря „Адвенчър“, преименува „Кеда Мърчанд“ на „Адвенчър Прайз“ и напуска Санта Мария на борда на „новия“ си кораб през ноември 1698 г.

След загубата на „Кеда Мърчанд“ Източноиндийската компания, която и без това вече е нападана и от друг английски пират, Хенри Евъри, е заплашена от краля на Индия с експулсиране от страната. Подложена на натиск, компанията компенсира загубите на търговиите от „Кеда Мърчанд“, плаща подкупи и се договаря да изпрати патрули в южната част на Индийския океан. Пиратските нападения обаче продължават и индийските сановници не се успокояват. Тъй като се стреми да запази търговските си интереси в Индия, британското правителство обявява Кид за пират и името му не е споменато в списъка за обща амнистия от 1698 г. Нещо повече — през ноември същата година е издадена заповед за залавянето му.

През април 1699 г., с кораба си „Адвенчър Прайз“ Кид акостира на карибския остров Ангуила. Там той научава, че има заповед за залавянето му. Като осъзнава, че няма да е в безопасност в никое от нормалните пристанища, той се отправя към безлюдния остров Мона между Пуерто Рико и Еспаньола. Тъй като Мона не принадлежи на никого, той е удобно скривалище за пиратите.

Кид не знае какво да предприеме. Може би той е последният от шотландските пирати — наследници на тамплиерите, изпратени от рода Синклер от Рослин. Шотландия и Англия са в обтегнати отношения и по онова време Англия е забранила на Шотландия да създава колонии, а освен това пречи на свободната търговия през Атлантическия океан. Шотландците се опитват да основат колония в Панама и узнавайки за намеренията им, Кид дори крои планове да се установи там със съкровището си. В края на краищата обаче решава да отплава за Ню Йорк, където има влиятелни приятели и любима съпруга, и да се опита да се спаси.

„Адвенчър Прайз“ е изоставен в река Игуей на остров Еспаньола. Товарът е свален и разпродаден на място. Златото се пренася много по-лесно от обемистите стоки. Кид, вече капитан на „Сан Антонио“, се отправя за Ню Йорк. Може би ще се попитате какво е станало с „Адвенчър Прайз“? Поради характерния си външен вид корабът е прекалено лесен за разпознаване и никой не би могъл да плава с него в Карибския басейн, така че той е подпален и оставен да потъне далеч от Индийския океан, където е бил спуснат на вода.

В американските колонии по онова време съществуват силни обществени настроения срещу пиратството. Навсякъде по крайбрежието се организират експедиции за залавянето на пирати. Кид успява да стигне до остров Блок Айланд (Ойстър Бей на Лонг Айланд), където с помощта на близките си в Ню Йорк започва преговори за амнистия, като обяснява, че е бил принуждаван от екипажа да пиратства. Убеждават го да отплава за Бостън, където обаче е арестуван и изпратен в Лондон.

Капитан Кид изпада в много тежко положение. Успешните му удари в Индийския океан почти погубват британската Източноиндийска компания, което застрашава и самата Великобритания. През април 1698 г. по северното индийско крайбрежие била разпространена новината, че капитан Кид е заловил мюсюлмански търговски кораб. Нещо повече, Кид разполагал с оригинален документ с печат на английския крал, което никак не било благоприятно за процъфтяващата търговия между Англия и Индия.

Разярените губернатори заплашили да атакуват складовете на Източноиндийската компания, а високопоставени сановници предприели стъпки за изгонването на всички английски търговски компании от Индия. Интересите на Англия били заложени на карта, тъй като провалът на Източноиндийската компания означавал провал за самата Англия.

В книгата си „Кратка история на света“ Х. Дж. Уелс обяснява ясно връзката между компанията и британското правителство:

Тези успехи (в присвояването на богатствата на Индия) не са постигнати пряко от войските на английския крал, те са спечелени от Източноиндийската търговска компания, която при създаването си по времето на кралица Елизабет е дело на авантюристи. Постепенно те се принуждават да организират въоръжени отряди и да оборудват корабите си за въоръжена защита. И ето че тази търговска компания, чиято единствена цел е да печели добре от подправки, багрила, чай и скъпоценности, изведнъж се оказва свързана с доходите и териториите на местните владетели и със съдбините на Индия. Дошла някога да купува и продава, тя стига до нечувано по размери грабителство. Никой не смее да се противопостави на нейните действия. Странно ли е тогава, че нейни капитани, командири и служители, дори дребни чиновници и войници, се връщат в Англия забогатели от подкупи? Хора, поставени при такива условия, в една необятна и богата земя, която е на тяхно разположение, не могат да решат какво им с позволено и какво не. За англичаните Индия е странна земя с горещо слънце. Мургавото население е различна раса и към нея англичаните не чувстват никакво състрадание, а храмовете и сградите на тази цивилизация изглежда предразполагат към странни форми на поведение.

Уелс заключава: „Стига се дотам, че английският парламент се оказва в положение да управлява една лондонска търговска компания, която от своя страна доминира над една империя, много по-голяма и многолюдна от всички владения на британската корона“.

През 1698 г. около 50 британски представители, всички служители на Източноиндийската компания, владеят на практика целия Индийски субконтинент. И в този момент един шотландец, капитан Кид, е на път да прати всичко по дяволите. Ето защо назрява разправа, когато нещата се изяснят.

През юли 1699 г. Кид е арестуван и хвърлен в затвора в Бостън. През февруари 1700 г. е прехвърлен с една фрегата в Лондон, да бъде изправен пред съда. След пристигането му в Англия, Кид се превръща политически залог за евентуалното проваляне на влиятелни членове на правителството. Процесът започва на 8 май и завършва на следващия ден: присъдата е виновен за убийство и множество пиратски действия.

Капитан Уилям Кид е обесен на 23 май 1701 г., и то два пъти! Първия път въжето се скъсва и се налага да го бесят повторно. След това трупът му е намазан с катран, окован във вериги, главата му е покрита с метална решетка и тялото е окачено на моста Тилбъри над Темза за назидание. То остава там, докато се разложи напълно. Капитан Кид вече няма да кръстосва моретата, но легендата за съкровищата му се предава от уста на уста.

Съкровището на капитан Кид

Липсата на по-голямата част от плячката на капитана поражда легендите за Кид Пирата и заровеното му съкровище. Единственото открито съкровище всъщност е намерено през 1699 г. на остров Гардинърс край Лонг Айланд. Легендата за Кид е залегнала в много литературни произведения, между които е и новелата на Едгар Алън По „Златният бръмбар“ (1843).

Изчезналото имане на Кид може би е най-прочутото от всички пиратски съкровища. Според преданията и известната шахта с парите на остров Оук се сочи като скривалище на легендарното му съкровище от златни кюлчета и монети.

С колко злато е разполагал Кид? Какво е станало с богатствата му? Дали е заровил част от него, докато е изчаквал закотвен на остров Блок? Дали е тръгнал нагоре по река Кънетикът или е продължил по суша около водопадите и е намерил подходящо място за скривалище на остров Кларкс? Не можем да бъдем съвсем сигурни, но на съвременните карти с река Кънетикът островът е обозначен с името на Кид.

За остров Кид, който се намира в река Кънетикът при Нортфийлд, щата Масачузетс, близо до горния край на Пайн Медоу, също има легенда. Според Темпъл и Шелдън (1875) историята е следната: капитан Кид и хората му са се изкачили по течението на река Кънетикът, за да търсят скрито, но лесно различимо място, където да заровят съкровището. Заровили сандъка със златото и теглили жребий кой да бъде убит и хвърлен върху сандъка, за да го пази от иманяри. С годините легендата се обогатява с нови допълнения около съкровището: златото можело да бъде изкопано само от трима души в полунощ и при пълнолуние, когато луната застане точно над главите им. Тримата трябва да образуват триъгълник и да копаят в пълна тишина, тъй като думите ще развалят магията.

В началото на XIX век Абнър Фийлд и двама негови приятели се опитали да открият съкровището, следвайки стриктно инструкциите в легендата. В полунощ, когато пълната луна се намирала най-високо, започнали бързо да копаят. С всяка лопата дупката ставала все по-дълбока. Въпреки хладната нощ, целите били облени в пот. Комарите ти изиожилиди, но те не се и опитали да се бранят от тях, тъй като звукът можел да развали магията. Били готови да понесат всякакви несгоди — само и само да се открие съкровището.

Внезапно се чул звън от удара на лоната с желязо. Но когато сред разровената земя зърнали ъгъла на сандък, единият от тях възкликнал: „Открихме то!“, и в този момент тримата иманяри видели как сандъкът потъва в земята и изчезва…

И така, както става във всички легенди за съкровища, знаем, че съкровището е там, но не можем да го достигнем.

Тамплиерската мисия за нов Йерусалим

Би трябвало да се отдаде дължимото на наследството на тамплиерите в съвременния свят. Пиратският им флот с векове кръстосва Северните морета, като преследва верните на Ватикана кораби. Щом започва заселването на Нова Скотия и на Америка, рицарите тамплиери и флотът им също се оказват там. В новия си облик на масони от Шотландския ритуал те играят решаваща роля в създаването на Съединените щати, ако не и нещо повече.

Както твърди Тим Уолас-Мърфи в книгата си „Тамплиерското завещание и масонското наследство от Рослинския параклис“^[141], тамплиерите започват съвременната си трансформацията в замъка Рослин. Според него строителят на параклиса на Рослин, Уилям Сен Клер, който живял в средата на XV век, е и последният Синклер, граф на Оркни. След неговата смърт „графство Оркни“ преминава във владение на шотландската корона, като част от зестрата на Маргарет Датска при брака й с Джеймс III Шотландски. Уилям не само с внук на принц Хенри Синклер и последен граф на Оркни, но носи и особената титла „Рицар на раковината и Златното руно“. Според Уолас-Мърфи, сър Уилям Сен Клер бил член на тайно общество, което е запазило важни сведения за Свещения Граал, Светата кръв на Меровингската династия и новия континент отвъд Атлантическия океан.

В „Орденът на тамплиерите и Масонската ложа“^[142] Бейджънт и Лий пишат:

Още преди началото на Средновековието гилдиите на „оперативните“ масони вече проявяват интерес към архитекта и строителя на Соломоновия храм. През 1410 г. в един ръкопис на такава гилдия се споменава за „сина на владетеля от Тир“ (Хирам) и той се свързва с древна наука, за която се казва, че е след Потопа и била предадена на следващите поколения от Питагор и Хермес. В друг подобен ръкопис от 1583 г. се цитира Хирам и той е описан едновременно като син на владетеля Тир и „Майстор“. Тези документи свидетелстват за съществуването на „много по-древна и силно разпространена традиция“.^[143]

Ясно е, че тамплиерите се смятат за наследници на древни познания, пренесени от Атлантида. Стотици години те се сражават с Ватикана и срещу властта на Инквизицията. За тамплиерите истинската църква, която проповядва мистицизъм, преражда не и добри дела, е потисната и заменена от тъмна сила, провъзгласила се за „единствената истинска вяра“. Чрез познатите методи на мъчения, страх и физическо унищожение тя потиска всяка друга вяра.

Хенри Синклер рискува всичко, за да осъществи пътешествието си през Северния Атлантик. Дали е носил Свещения Граал и дори Кивота в Америка? Дали тези свещени реликви са спомогнали при основаването на Съединените щати — една страна, чиито създатели масони, като Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън и Бенджамин Франклин, организират отчасти според масонските идеали за религиозна свобода, свободна търговия и банкерство?

Някои историци, изследвали тамплиерското наследство, като Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Андрю Синклер и Тим Уолас-Мърфи сочат, че тамплиерите са спомогнали за създаването на независима Шотландия, наречена „Нова Шотландия“ (Нова Скотия), и в края на краищата — на самите Съединени щати.

Езотерични християнски идеи, като Свещения Граал и Новия Йерусалим, са от голямо значение в нашето проучване за изчезналия тамплиерски флот и неговите наследници. Вече споменахме за сър Франсис Бейкън и незавършения му утопичен роман „Новата Атлантида“, публикуван около 1600 г., и изразихме предположението, че книгата отразява желанието на оцелелите представители на Ордена на Храма да използват базирания в Шотландия флот за създаването на един утопичен Нов Йерусалим в земите отвъд Северния Атлантик.

Някои автори защитават идеята, че тамплиерите са изпълнили замисъла си с основаването на Монреал, който е трябвало да се превърне в Новия Йерусалим на „Новата Атлантида“. Канадският писател Майкъл Брадли в книгата си „Свещеният Граал прекосява Атлантическия океан“ смята, че френският пътешественик и основател на провинция Квебек, Самюел дьо Шамплен (1567–1635), е бил таен агент на династията на Граала и свещената реликва е пренесена в Монреал точно преди британският адмирал Седжуик да нападне Нова Скотия през 1654 г. Загадъчното тайно общество Compagnie du Saint-Sacrement (Общество на Светото причастие) прехвърля Граала в Монреал.^[144]

Друга канадска писателка, Франсин Берние, съобщава за фактически доказателства, че тамплиерите са се опитали да изградят Монреал като Новия Йерусалим. В книгата си „Завещанието на тамплиерите: Монреал, Новият Йерусалим“ Берние споменава за някаква тайна история за създаването на града. Тя твърди, че през XVII век било предвидено остров Монреал да се превърне в Новия Йерусалим на християнския свят и да стане седалище на група мистици, които искат да живеят по каноните на безгрешната Ранна християнска църква на Иисус. Хората, които превръщат мечтата в действителност, са от Обществото на Дева Мария (Societé de Notre-Dame), но половината му членове са от тайното Общество на Светото причастие. Те не полагат формална клетва и образуват вътрешен елитарен и невидим кръг — „сърцето на църквата“, като следват йоанитската доктрина на есеите, според която мъже и жени са равнопоставени апостоли.^[145]

Берние твърди, че тези нови християнски кръстоносци са осигурили благородната им цел да бъде продължена чужбина, в „Нова Франция“, като Монреал се превърне в Новия Йерусалим, предречен в Библията. В книгата са разкрити връзки между Монреал и:

1. Свети Йоан Кръстител, като светец патрон.

2. Мелхизедек — според Библията първосвещеник и цар на Салем (вероятно Йерусалим), почитан от тамплиери и есеи.

3. Стела Марис, „морската звезда“ от планината Кармел.

4. Фригийската богиня Кибела, като двуполовата Майка на църквата.

5. Свети Блез, арменски лечител, покровител на зидарите и основен светец на Бенедиктинския орден и за тамплиерите.

6. Съществуването на две черни Богородици, особено на тази от Монтегю.

7. Наличието на сюлпициански параклис, в който е залегнала темата за Соломоновия храм.^[146]

С оглед на това, което вече знаем за изгубения флот на тамплиерите, Светата кръв или Свещения Граал, за рода Синклер, не е изключено Монреал да е бил замислен като Новия Йерусалим. Атлантическото крайбрежие на Канада и Нова Англия, плюс земите, до които може да се стигне по река Сейнт Лорънс, са територии, набелязани от тамплиерите за масово заселване. За да се осъществи този план, са нужни много години, но очевидно тамплиерите са били далновидни. Планирали са бъдещето си в посоката, в която са искали то да се развива. Целта им е била да основат държави, които ще са свободни от религиозни гонения и лъжливата доктрина на „божественото право на владетеля“.

Ако първата цел на тамплиерския флот е била установяването на аванпостове на остров Оук и на други места в Нова Скотия, а след това — създаването на тамплиерски градове като Монреал, следващата им цел вероятно е била да основат и независима държава, свободна от европейските владетели и влиянието на Ватикана. За постигането й е била необходима революция — Американската революция.

Тамплиери и Американската революция

Установено е, че осемдесет процента от „бащите основатели“ на Съединените щати, подписали Декларацията за независимост, са били масони от Шотландския свободен ритуал и следователно наследници на тамплиерите и предхождащите ги общества. Американската революция е не толкова битка срещу първия крал на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия — Джордж III, а борба за създаване на тамплиерско масонска държава на „Строителите“, която да е независима от каквато и да било наследствена монархия и всякаква поддаваща се на корупция система на управление.

Дори някои посветени в масонския орден кралски сановници действат срещу самия крал и кралската институция, защото така са инструктирани. Малко хора знаят, че едно определено ядро в самия Шотландски орден координира действията за създаването на Съединените щати и поражението на британската корона. Рицарите тамплиери (масоните) участват тайно в създаването на Съединените щати, като правят всичко възможно например някои мостове да останат без охрана, така че Вашингтон и войските му да се изтеглят, когато са обградени.^[147]

Естествено, никой не е уведомил крал Джордж за плановете за създаването на независими Съединени щати, отделени от кралската му власт, и тайните общества го вкарват във война срещу колониите, знаейки, че ще я загуби. Според съвременна масонска легенда, двама братя масони командват британските кралски войски срещу революционерите, но като масони дават възможност на Вашингтон да се измъкне на няколко пъти и да прегрупира силите си.^[148]

За да се изплъзне от британските войски, очевидно с помощта на масони, генерал Вашингтон използва „шпионския кръг на Кълвър“. През юни 1778 г. войските на британския генерал сър Хенри Клинтън окупират по-голяма част от град Ню Йорк, докато милициите на генерал Вашингтон са разпръснати из околностите. Войната е едва във втората си година, но нещата тръгват зле за колониите и генерал Вашингтон отчаяно се нуждае от разузнаване, което да го информира за придвижването на войските на Клинтън. Лонг Айланд също е окупиран от британските войски, когато хората на Вашингтон вербуват за шпионин един местен жител (масон) Ейбрахам Удхол от Лонг Айланд. Агентурното му име и псевдоним е Самюел Кълвър.

Удхол най-напред се заема с вербуването на масона Робърт Таунсенд, бизнесмен от Ню Йорк. От своя страна, Таунсенд вербува съпругата си и нейния брат. Всички те образуват „шпионския кръг Кълвър“, който осигурява важна информация за движението на войските на Клинтън. Вашингтон инструктира шпионите си да пишат своите съобщения по страниците на обикновени евтини романи от онова време, които после се доставят на генерала.

Вашингтон не знае истинските имена на тези хора, но му е известно, че са масони. Нарежда им да се смесят с британците и торите, да посещават кафенетата им и всички обществени места, където ходят те. Шпионите изпълняват заръката му. Таунсенд например списва „светската“ колонка в един вестник на торите и така си осигурява по-голям достъп до врага. Един от новите му познати е майор Джон Андре, който по-късно ще привлече Бенедикт Арнолд на британска страна. Таунсенд предава съобщенията си на кръчмаря Остин Роу, който после ги изпраща във фермата на Удхол. Накрая, някой от куриерите на Удхол ги отнася на Вашингтон.

Съобщенията информират генерала за ежедневните придвижвания на войските на Клинтън. По този начин Вашингтон винаги е на една крачка пред британската армия, тъй като пряк сблъсък с войските на Клинтън би могъл да унищожи неукрепналите сили на революционерите. Информацията от шпионите се оказва безценна; тъй като Вашингтон знае какво точно правят британците и какво планират. Пример за това как може да бъдат използвани подобни сведения с пристигането на френски войски през 1780 г. По това време усилията на Бенджамин Франклин да намери сподвижници за американската кауза вече дават резултати. Когато френските войски пристигат в Нюпорт, Роуд Айланд, Клинтън се готви да ги атакува, преди те да са се обединили с армията на Вашингтон.

Шпионският кръг на Кълвър влиза в действие. Те разбират, че британците се готвят да нахлуят в Нюпорт и съобщават на Вашингтон, който решава да отклони вниманието на противника, като разпространява слух, че ще нападне Манхатън. Тази „новина“ стига до британците, защото и те си имат шпиони и Клинтън решава да отмени атаката. Тази трескава обмяна на дезинформация променя хода на войната. Британците са измамени, френските сили и армията на Вашингтон успяват да се обединят, заедно побеждават британците и извоюват независимостта на колониите. По време на революцията колониите събират предварителна информация, което е от решително значение за американската победа.

Със създаването на Съединените щати започва нова ера в политиката, данъчната система, науката, религиозните свободи и многонационалната толерантност. Америка се превръща във „врящото гърне“ на света, където най-добрите представители на всички общества, раси, вероизповедания и философски школи идват да посрещнат Златния век, предсказан в древните текстове. Съединените щати стават силна държава, защото приемат с отворени обятия всички хора, всички идеи и всички религии (с изключение на проповядващите нетърпимост и насилие) и което е най-важно — всички хора с горещо желание за по-добър живот и идеалистична представа за свободно духовно съществуване. Именно с тази си наивност и невинност Съединените щати излизат на световната сцена.

Масонските „пирати“ на Революцията

Двеста години след Американската революция безброй историци от цял свят я изследват и анализират. Това удивително и толкова насърчително за всички потиснати народи събитие подготвя почвата за бъдещи революции, много от които не са толкова успешни и така добре замислени.

Британската корона има много преимущества, но и американците не са така безпомощни. Например въстаналите колонии имат огромен запас от човешки ресурси и възможността да съберат многобройна армия. Повечето мъже предпочитат да са войници на краткосрочна служба, мнозина излизат само за няколко месеца и дори седмици, но пък са използвани най-пълноценно: според най-оптимистичните оценки повече от 200 хиляди души се бият на страната на колониите. Във войската на Вашингтон често не достигат ботуши и барут, но той и командирите му рядко изпитват недостиг от войници, когато са им нужни, въпреки че понякога им се налага да мобилизират роби и помилвани престъпници, британски дезертьори и военнопленници. Освен всичко друго, американците имат оръжие и знаят как да го използват.

Колониалната армия печели малко безспорни победи, но тя се сражава добре и нанася тежки загуби в жива сила на противника, който обикновено не може да си осигури лесно подкрепления. Макар че само Вашингтон и дивизионният генерал Натаниъл Грийн са талантливи командири, много други са стабилни и сигурни, като Хенри Нокс, Бенджамин Линкълн, Антъни Уейн, Даниъл Морган, барон фон Щойбен, маркиз Дьо Лафайет и Бенедикт Арнолд, преди да премине на страната на англичаните през 1780 г. Всички те са масони, включително и Бенедикт Арнолд.

Американците имат огромно преимущество по суша. В колониите не съществува някакъв стратегически и централен пункт за атакуване. За британците трябва да е било отчайващо да превземат някой град, а резултатът да се свежда само до завладяна територия, защото в американските колонии няма единен стратегически център. Британците водят война на почти 5000 километра от Европа срещу въоръжено население, разпръснато на стотици квадратни километри от Атлантическия океан до Мисисипи, от Мейн до Джорджия. Територията е покрита с гори, осеяна с пропасти и огромни блата, пресечена е от безброй реки и потоци.

Единственото реално предимство на британските войски е съкрушителният им военноморски флот. Твърди се, че господство над света ще има онази държава, която поддържа най-мощен флот, а по време на Американската революция тази държава е Великобритания. За да се преборят с морското превъзходство на британците, американците прибягват до помощта на пиратите. Изчезналият флот на тамплиерите ще се използва срещу английския крал в името на създаването на един нов свят, по начин, твърде подобен на този, с който векове преди това тамплиерите са помогнали на Шотландия да запази независимостта си от англичаните.

На британците им е необходима цяла вечност — от шест до дванайсет седмици, за да пристигнат от Лондон нарежданията за бойните действия, провизиите, оръжията и амунициите, както и заповедите за съвместни действия между морските и сухопътните сили. Размахът на войната също намалява ефикасността на кралския флот в опитите му да блокира необхватното американско крайбрежие.

Дори крайбрежието само на Нова Англия е прекалено дълго, за да бъде успешно контролирано от британците. Провизии, оръжие, стоки могат да се докарат до сушата по многобройните реки, в заливи и заливчета. Също така британците не могат да използват бързите си фрегати и забележителните си линейни кораби (бойни кораби от XVIII век) срещу американския флот, по простата причина че той изобщо не съществува. Младата република официално няма флот.

Реалната сила на революционерите, която действително води морските битки с могъщото британско адмиралтейство, всъщност е масонско тамплиерският пиратски флот. Предпочитаният стил са единичните морски сражения с британците, в които двата кораба взаимно се обстрелват с бордовите си оръдия.

Патриотите излизат в океана със самостоятелни кораби — частни каперски или такива, наети от Конгреса. Трябва да се има предвид, че Континенталният конгрес не е признат за законно правителство и дори наетите от него кораби са смятани за пиратски. Заради това морската война между Великобритания и Америка по време на Революцията може да се разглежда като безкрайна серия от корабни дуели между пиратски и британски военни кораби.

Сред най-прочутите морски двубои от онова време е победата на капитан Джон Пол Джоунс с кораба „Бедния Ричард“ над британския „Серапис“ през 1779 г. в Северно море. Джон Пол Джоунс остава в историята като бащата на американския военен флот и герой на Революцията. А той е пират, капер, контрабандист и масон от Шотландския свободен ритуал.

Роден е на 6 юли 1747 г. в семейството на шотландски градинар. Рожденото му име е Джон Пол. Дванайсетгодишен постъпва в британския търговски флот. Пътува с търговци и ловци на роби и през 1769 г. става капитан на кораб.

През 1773 г. по време на една разпра убива разбунтувал се член на екипажа. На карибския остров Тобаго, който е крайна точка на маршрута на кораба му „Бетси“, Джон Пол решава да закупи стоки за обратния път, вместо да плати на екипажа за отпуск на брега. Един от моряците, известен „подстрекател“, решава да напусне кораба самоволно. За да наложи заповедта си, Джон Пол вади сабята от ножницата, но морякът му налита с цепеница. В отговор Джон Пол го пронизва. Веднага след това слиза на брега и се предава, но смъртта на подстрекателя толкова възмущава местните власти, че приятелите му го съветват веднага да бяга във Вирджиния. От този момент нататък за британците той е пират. Беглец от британското правосъдие, той се опитва да скрие самоличността си, като приема фамилията Джоунс.

След избухването на войната с Великобритания през 1775 г. Джон Пол Джоунс се отправя към Филаделфия и с помощта на приятели от Континенталния конгрес получава лейтенантски чин в континенталния флот.

На 3 декември 1775 г. като първи старши лейтенант на „Алфред“ издига за пръв път флага на Големия съюз на американски боен кораб. През 1776 г. участва в нападението над Насау, на остров Ню Провидънс. Джоунс е назначен за капитан на корветата „Провидънс“ на 10 май 1776 г., а за капитан на Континенталния флот — на 8 август 1776 г. По време на първите си начинания като капитан разрушава британските риболовни бази в Нова Скотия и пленява шестнайсет британски кораба. Корветата с дванайсет оръдия на борда отплава към Делауер на 21 август и след една седмица залавя китоловната бригантина „Британия“.

Край Бермудските острови корветата напада конвой, ескортиран от фрегатата „Солбей“ с двайсет и осем оръдия на борда. Във вълнуващо преследване, продължило десет часа, Джоунс спасява „Провидънс“ от по-големия и мощен боен кораб благодарение на отличните си мореплавателски умения. На 22 септември пленява три британски търговски кораба. Докато е на котва, опожарява една английска риболовна шхуна, потопява друга и пленява трета.

Няма съмнение, че късметът е на страната на капитан Джоунс. По-късно той ще заяви, че най-добрият му екипаж, с който е плавал, е бил на „Провидънс“. За залавянето на корабите получава солидни финансови възнаграждения, така че това е най-успешното и приятно начинание в кариерата му.

През ноември 1777 г. Джон Пол Джоунс отплава за Франция с кораба „Рейнджър“ със съобщение за победата над британския генерал Джон Бъргойн при Саратога. На 14 февруари 1778 г. в залива Киберон адмирал Ла Мот-Пике отвръща на оръдейния салют на Джоунс и за първи път флагът със звездите и лентите е признат от друга държава. През същата пролет Джоунс всява ужас сред населението по крайбрежието на Шотландия и Англия със смели рейдове по суша. След това, на 24 април край ирландския бряг „Рейнджър“ пленява британската корвета „Дрейк“ и плячкосва британското крайбрежие.

Джоунс се ползва с голямо уважение в Париж. Той получава от френското правителство преоборудвания търговски кораб „Дюра“ и го преименува на „Бедния Ричард“ в чест на Бенджамин Франклин. Франклин също е масон и влиянието на френските масони в създаването на Съединените щати е значително.

След като на 14 август 1779 г. отплава от Франция начело на малка флотилия, Джоунс пленява седемнайсет британски търговски кораба край британския бряг и на 23 септември край Фламбъро Хед в Йоркшир среща конвой от британски търговски кораби, ескортирани от военните кораби „Серапис“ и „Графиня Скарбъро“. Започва една от най-вълнуващите морски битки на всички времена. „Серапис“ превъзхожда „Ричард“. Той е по-бърз, по-подвижен и на борда си има голям брой пет и половина метрови оръдия. Двата кораба откриват огън едновременно. При първия или втория залп две от оръдията на Джоунс експлодират. Много от артилеристите загиват, а горната палуба на кораба е разрушена. След размяна на два или три оръдейни залпа и опит да помете кърмата и носа на „Серапис“, комодорът решава да превземе кораба на абордаж с ръкопашен бой, тъй като оръдейният двубой е безполезен.

Капитанът на „Серапис“ Пиърсън отблъсква абордажа, а после се опитва да засече носа на „Ричард“ и да го потопи чрез оръдейни залпове. На този етап от кървавата битка, като съзира разбитата на трески палуба на „Ричард“, капитан Пиърсън пита дали противникът е улучен, т.е. дали американският кораб е изваден от строя.

Макар че по-малкият кораб на Джоунс е в пламъци и потъва, капитанът му не се предава и на британското предложение да вдигне белия флаг отговаря: „Още не съм започнал да се бия“. Безсмъртният му отговор въодушевява екипажа и го мобилизира за нов отпор.

В настъпилата близка схватка Джоунс разчита, че моряците му ще разчистят палубата на вражеския кораб от неприятели. Двата кораба се обстрелват в упор, като дулата на оръдията им почти се допират.

Изведнъж, за голямо изумление на Джоунс, френският кораб „Алианс“, под командването на капитан Пиер Ланде, изстрелва три залпа към „Ричард“. Нима френският съюзник го е предал в тази нажежена битка между пирати и британски лордове (каквито на практика са всички британски морски офицери)? След битката Ланде признава, че е искал да помогне на „Серапис“ да потопи „Ричард“, за да плени самостоятелно британската фрегата.

Въпреки че корабът му потъва, Джоунс решава да не смъква флага. Битката продължава с оръдейни залпове в упор. С оцелелите си оръдия Джоунс разбива главната мачта на „Серапис“ и корабът започва да се тресе. Три часа след началото на кървавата битка нервите на Пиърсън не издържат и той решава да свали знамената. Невероятно, но Джоунс е победителят!

След като на 25 септември разнебитеният вече „Ричард“ потъва, Джоунс е принуден да се прехвърли на „Серапис“. Това е изключително важна победа за прохождащия американски флот и новината за нея разваля настроението в Англия, но въодушевява масонските революционери в Америка. Конгресът гласува резолюция, с която благодари на Джоунс, а крал Луи XVI го награждава със сабя.

Макар и честван като герой в Париж и Филаделфия, Джоунс се сблъсква с толкова упорито политическо съперничество в родината, че никога повече не му поверяват командване на важна морска операция. През 1788 г. руската императрица Екатерина II Велика го назначава за контраадмирал в руския флот. Джоунс води успешни морски битки срещу турския флот по време на черноморската кампания срещу Османската империя. Завистта и политическите интриги на руските му съперници обаче му пречат да получи заслуженото признание за бойните си успехи и в края на краищата е освободен от длъжност.

Джоунс се пенсионира през 1790 г. и се премества в Париж. През 1792 г. е избран за консул на Съединените щати в Алжир, но смъртта го застига на 18 юли същата година, преди документите за длъжността му да пристигнат по официален път. Погребан е в Париж, а през 1905 г. останките му са ексхумирани и пренесени в Съединените щати, където през 1913 г. са погребани в параклиса на Военноморската академия на САЩ в Анаполис, щата Мериленд. Този масон от шотландски произход е смятан за основател на американския военноморски флот.

Наследството на Пол Джоунс

Повечето разкази за Джоунс и участието му в американския военен флот подчертават големите му мореплавателски умения и смелостта, която не го напуска в опасни моменти, както и силния му характер. Това героично представяне на Джоунс пред французи и американци силно контрастира с образа му на пират, като какъвто го познават британците.

Ръдиард Киплинг например споменава за „пътешествията“ на „американския пират“ Джоунс, сър Уинстън Чърчил го нарича капер, но пък за Теодор Рузвелт той е „смел капер“.

Джоунс, разбира се, не е притежавал лиценз за каперство, нито се е занимавал с пиратство в истинския смисъл на думата, тъй като е имал поръчение от Континенталния конгрес. Но когато в началото на войната напада британски кораби, те вероятно са гледали на него като на капер или са го смятали за някакъв пират, а не за адмирал на достоен за уважение военен флот. Забавно е да се отбележи, че британците май вече си дават сметка, че Джоунс на практика не е „пират“, защото в каталога на Британската библиотека на фиша с името Джоунс (Пирата), последното определение е зачеркнато и заменено с „адмирал от руския военен флот“.

Критиците на Джоунс твърдят, че си е позволявал неприлично поведение и имал много любовници, тъй като бил любимец на жените. Освен това е бил индивидуалист, присмивал се на чуждите военноморски успехи като несравними с неговите блестящи победи. Вероятно арогантността му е причина да не се издигне в йерархията на американския и руския флот, но постиженията му не могат да се отрекат.

Освен с блестящата си морска кариера Джоунс е известен и с това, че през целия си живот е работил за повишаване на професионалните военноморски стандарти, обучение и протокол. Поколения наред курсантите от военноморските академии са задължавани да учат наизуст нормите му за правата и задълженията на морския офицер:

Само един джентълмен или матрос е в състояние теоретично и на практика да изпълнява задълженията на военноморски офицер, а пък за командир на военен кораб е подходящ само онзи, който може да изрази мислите си на хартия по начин, отговарящ на ранга му.

Джон Пол Джоунс пред Флотския комитет,

21 януари 1777 г.

Както знаеш, авторитетът на военната служба зависи не само от справедливото отношение към военнослужещите, но и от убеждението им, че към тях ще се отнасят справедливо.

Джон ПОЛ Джоунс до Джозеф Хюс,

30 октомври 1777 г.

Френското масонско копие на Вашингтон: генерал Лафайет

Друга важна масонска фигура в Американската революция е френският генерал маркиз Дьо Лафайет. Възхваляван като герой на два свята, той играе важна роля както в Американската революция, така и във Френската. Роден на 6 септември 1757 г. в благородническо семейство от Оверн, той скандализира френските власти през 1777 г., като прекосява Атлантическия океан и предлага услугите си на Континенталния конгрес във Филаделфия. Лафайет е известен масон и въпреки че никога не става американски гражданин, в книгата „Масонски членове сред бащите основатели на държавата“^[149] на него е посветена важна глава.

Лафайет се сприятелява с Джордж Вашингтон, когото приема за свой кумир и служи под негово командване в битката за Брендиуайн при Вали Фордж. През 1779 г. пътува до Франция, за да ускори изпращането на френски войски в помощ на революционерите, но се връща отново в Америка и се отличава в битката за Йорктаун през 1781 г. Смел в боя и непреклонен пред противника, Лафайет си спечелва трайна популярност в Америка и славата му допринася много за възприемането на либералните идеи в Европа.

Когато недоволството от Луи XVI във Франция нараства, Лафайет проповядва установяване на парламентарна монархия (каквато до голяма степен е английската), и представлява аристокрацията от Оверн пред Генералните щати през 1789 г. Избран е за заместник-председател на форума и предлага образцово изработена Декларация за правата на човека. На 15 юли 1789 г. е избран за командващ Националната гвардия и на 14 юли 1790 г. се появява с войските си на честването на Федерацията, за да отбележи настъпването на ерата на свободното обединено общество. При все това, Лафайет не успява да осъществи младежките си идеали. Макар истински вдъхновен от успеха на Американската революция и надарен с огромен потенциал на мислител, той няма собствена реалистична политика, нито е политически верен на краля, нито пък е толкова гъвкав, че да подкрепи практичния граф Мирабо. Лафайет попада между чука и наковалнята — дворът го презира като аристократ отстъпник, чиято буржоазна армия не успява да спаси живота на кралското семейство, а от друга страна, простолюдието го мрази, защото се опитва да потуши бунта, като заповядва да открият огън срещу тълпата в Париж през юли 1791 г.

През 1792 г., след като Франция обявява война на Австрия, Лафайет е назначен за главнокомандващ армия, но след идването на власт на якобинците е свален от поста. Австрийците го пленяват и го предават на прусаците, а те веднага го изпращат в затвора като опасен революционер. Освободен е по настояване на Наполеон Бонапарт през 1797 г., а през 1799 му позволяват да се завърне във Франция. През 1815 г. е един от тези, които настояват за абдикацията на Наполеон I. Републиканец по душа, Лафайет никога не може да подкрепи искрено отхвърлянето на монархията и замяната й с империя.

През 1824 г. Лафайет прави триумфална обиколка из Съединените щати. Оттогава парижкото му имение Ла Гранж се превръща в място за поклонение на либералите от цял свят. Когато през 1830 г. избухва Юлската революция, отново е извикан да командва Националната гвардия в опит да се свърже монархията на Луи Филип с идеалите от 1789 г. Той умира в Париж на 20 май 1834 г. и името му продължава да е символ на свободата, така както са я разбирали пиратите.

Каперите и войната от 1812 г.

Току-що създадените Съединени американски щати се впускат в морска война срещу една странна комбинация от врагове — банда пирати от Северна Африка и британци. Докато младата държава се стреми да получи международно признание и да укрепи морската си търговия, от Африка и Европа пред нея възникват сериозни препятствия. Нека първо се спрем на войната от 1812 г., в която американците отново разчитат на каперите и на масонските морски капитани.

Тя се води между Съединените щати и Великобритания от юни 1812 до пролетта на 1815 г., независимо че мирният договор е подписан в Европа през декември 1814 г. Основните сухопътни сражения са около канадската граница в района на залива Чесапийк и по крайбрежието на Мексиканския залив. Широкомащабните морски битки, в които пиратите се бият на американска страна, са от голямо значение.

След края на Американската революция през 1783 г. Съединените щати се дразнят от нежеланието на британските войски да се оттеглят от американската територия при Големите езера, от подкрепата им за индианските племена по границата и от отказа на империята да подпише благоприятни за новата държава търговски договори. Американското недоволство нараства по време на войните, водени от Франция след Френската революция (1792–1802), и Наполеоните войни (1803–1815), в които Франция и Англия са основите враждуващи сили.

По това време Франция доминира по суша в голяма част от европейския континент, докато Великобритания запазва господството си по море. Двете сили същевременно водят и търговска война. Великобритания се опитва да наложи блокада на европейския континент, а Франция прави всичко възможно да не допусне британски стоки в своите владения.

През 1807 г. Британският таен съвет се опитва да наложи търговията за неутралните държави за континентална Европа да преминава през Великобритания, а е Берлинския и Миланския декрет от 1806 и 1807 г. Франция налага ембарго на Великобритания и осъжда неутралните търговци, който се подчиняват на британските правила. Съединените щати като неутрална държава смятат, че правата им в открито море се нарушават и от двете държави. Британската морска политика предизвиква още по-голямо негодувание, тъй като Великобритания е доминираща морска сила. Освен това британците предявяват претенции да свалят от американските кораби и да мобилизират в армията всички поданици на краля, които служат там. Често набират и американци. Тази практика на насилствено мобилизиране се превръща в основен повод за недоволство.

В началото Съединените щати се опитват да променят политиката на европейските сили с икономически средства. През 1807 г., след като британският кораб „Леопард“ обстрелва американската фрегата „Чесапийк“, президентът Томас Джеферсън настоява Конгресът да приеме декрет, който забранява на американските кораби да изнасят стоки в чужбина. Ембаргото не успява да промени британската и френската политика, но съсипва морската търговия в Нова Англия, което води до нарастване на контрабандата.

След провала на мирните усилия и като предусещат икономическата депресия, някои американци започват да настояват за обявяване на война за защита на националната чест. Избраният през 1810 г. Конгрес, който се събира през ноември 1811 г., включва група от конгресмени, наричани „ястребите на войната“, които настояват за война с Великобритания.

Те твърдят, че за да се защити американската чест и за да се промени британската политика, трябва да се нахлуе в Канада. Федералистката партия, която представлява морските търговци в Нова Англия и предвижда съсипването на търговията, се обявява против войната. През 1810 г. Наполеон отменя декретите си, но британците отказват да отменят разпорежданията си и натискът за обявяване на войната нараства. На 18 юни 1812 г. президентът Джеймс Мадисън подписва декларацията за обявяване на война, която Конгресът по негово настояване е одобрил, макар и с голяма съпротива. Американците не знаят, че два дни преди това Великобритания най-сетне е отменила разпорежданията си.

Съединените щати не са готови за война и надеждите им за бързо нахлуване в Канада се провалят при военните кампании през 1812 и 1813 г. Първоначалният план е за офанзива на три фронта: от езерото Шамплен към Монреал, през границата при Ниагара и от Детройт към Горна Канада. Нападенията са некоординирани и всичко се проваля. На запад през август 1812 г. генерал Уилям Хъл предава Детройт на британците. През октомври на ниагарския фронт американските войски губят битката за възвишенията при Куинстаун. В края на ноември при езерото Шамплен американските войски се оттеглят, без да са водили сериозни сражения с врага.

Американските военни фрегати печелят серия битки с британски кораби в морски двубои, а американските капери не оставят на мира британските търговски кораби. Капитаните и екипажът на фрегатите „Конститюшън“ и „Юнайтед Стейтс“ се прочуват из цяла Америка. Същевременно британците затягат все по-успешно блокадата на американското крайбрежие, съсипват американската търговия и заплашват икономиката и финансите на държавата, като подлагат цялата брегова ивица на атаки.

Американските опити да превземат Канада през 1813 г. се провалят отново. По река Ниагара се водят схватки, които завършват наравно. В края на същата година се проваля и сложният план за нападение на Монреал: половината от войските е трябвало да напреднат покрай езерото Шамплен, а другата половина — да се спуснат по река Сейнт Лорънс от езерото Онтарио.

Американците налагат контрола си в района на Детройт, след като корабите на Оливър Хазард Пери разбиват британската флотилия в езерото Ери (10 септември 1813). Победата принуждава сухопътните британски сили да се оттеглят на изток от района на Детройт, а на 5 октомври 1813 г. са застигнати и разбити в битката при река Темза (позната също така като битката за Моравиантаун) от американските войски, командвани от генерал Уилям Хенри Харисън. В същата битка загива и великият вожд на дюните Текумзе, който се бие на страната на англичаните и постоянно предизвиква размирици по северозападната граница още от 1811 г.

Но през 1814 г. Съединените щати са пред пълен разгром, тъй като британците, след победата над Наполеон в Европа започват да прехвърлят много кораби и опитни армейски части от Европейската война в Америка. Британците планират да нападнат САЩ от три района: в Ню Йорк по бреговете на езерото Шамплен и река Хъдсън, за да откъснат Нова Англия от съюза; при Ню Орлиънс, за да блокират река Мисисипи; при залива Чесапийк, като маневра за отвличане на вниманието.

В края на лятото на 1814 г. британците са на крачка от победата. Американската съпротива при залива Чесапийк е толкова слаба, че британците, след като побеждават в битката за Бладънсбърг на 24 август, тръгват към столицата Вашингтон и изгарят повечето обществени сгради. Президентът Мадисън е принуден да избяга, за да спаси живота си.

След това британците нападат Балтимор, но срещат по-голяма съпротива и са принудени да се оттеглят след американската победа при форт Макхенри (която вдъхновява Франсис Скот Кий да напише текста за американския национален химн „Знаме, обсипано със звезди“).

На север около 10000 британски ветерани напредват към Съединените щати от Монреал. Между тях и Ню Йорк е дислоцирана само една слаба американска армия, но на 11 септември 1814 г. американският капитан Томас Макдъно побеждава в битката в езерото Шамплен и разбива британската флотилия. Опасявайки се от възможно прекъсване на комуникациите, британската армия се оттегля в Канада.

Когато новината за провала на атаката при езерото Шамплен стига до британските участници в мирните преговори в Гент, Нидерландия, те решават да се откажат от териториалните си претенции. Въпреки че Съединените щати очакват Великобритания да признае американските права по море, трябва да се задоволят с това, че завършват войната без загуби. Договорът от Гент, подписан от двете сили на 24 декември 1814 г. запазва в общи линии статуквото отпреди войната.

Тъй като презокеанските комуникации не са бързи, британското нападение срещу Ню Орлиънс се развива според първоначалния план и макар войната вече официално да е свършила, отделни морски битки се водят в продължение на още няколко месеца.

Френски пират на име Жан Лафит (1780–1826), капер и контрабандист от Луизиана, трае важна роля в тези битки. Към 1810 г. той и хората му се установяват край залива Баратария, близо до Ню Орлиънс, и плячкосват испанските кораби в Мексиканския залив. През 1814 г. британците се опитват да подкупят Лафит, за да им помогне при атаката на Ню Орлиънс. Вместо това той изпраща на американците плановете им и през януари 1815 г. помага на Андрю Джаксън да защити града. След това Лафит се връща към каперството.

Решителната победа на Андрю Джаксън при Ню Орлиънс причинява смъртта на повече от две хиляди британски войници, докато американските жертви са по-малко от сто. Поради закъснението на връзките и комуникациите, подписването на мирния договор обикновено се свързва с победата на Джаксън при Ню Орлиънс. Ето защо много американци са убедени, че войната завършва с триумфална победа и вълна от национализъм залива страната в следвоенните години.

Берберските държави и пиратската утопия

Няколко години преди войната от 1812 г. Америка и Северна Африка изживяват странен епизод от историята си: Съединените щати и пиратските държави от Северна Африка започват война.

Берберия е старото име на северното крайбрежие на Африка, което се простира от Атлантическия океан до Египет и обхваща сегашните държави Мароко, Алжир, Тунис и Либия. Нарича се така по наименованието на най-древните жители на района — берберите.

В древността част от тези земи са колонизирани от финикийците, които владеят Източното Средиземноморие, но после основават на запад могъщата колония Картаген, в сегашната държава Тунис. Смята се, че северноафриканското пиратство датира от времето на финикийците. Римляните водят три войни с града държава Картаген и от средата на I век сл.Хр. този район става римско владение, с което империята им се разпростира върху цялото Средиземноморие. Вандалите нахлуват там през V век, но след това за кратко районът е завладян от Източната Римска империя (Византия) (533–534). През VII век е завзет от арабите мюсюлмани.

През XVI век арабските княжества в Северна Африка формално попадат под властта на Османската империя. В действителност те са завладени за Турция от един корсар, пират, познат като Хайредин Барбароса (Каир ал Дин) — Червената брада (1483–1546), който не позволява те да станат владение на християнска Испания. Червената брада и брат му Арудж (или Хорек) (1474–1518) са най-известните от всички корсари, които действат в района. Под управлението на Османската империя тези корсари нападат всички римокатолически кораби, които срещнат на пътя си. Братята отвоюват Алжир от испанците през 1518 г. и го подчиняват на турците. Като адмирал на турско берберския флот Хайредин Барбароса два пъти побеждава генуезкия адмирал Андреа Дория — веднъж в Тунис и втори път в Алжир. Братята всяват неописуем страх по морските пътища около Малта и Сицилия — район, за който се предполага, че с родина на „Веселия Роджър“. Само при споменаването на името на Червената брада в Европа „мъжете започват да псуват, а жените да се кръстят“.^[150]

Берберското крайбрежие е основна база за пиратски нападения срещу европейското корабоплаване в Средиземно море. Плячката и откупите, плащани за защита срещу пиратските нападения, са главните източници на доходи за местните владетели. Но Европа и дори Америка започват да се стабилизират след стотици години религиозни войни, пиратство, революции. Ето защо пиратите и техните често преувеличавани „варварски“ действия стават нетърпими.

Но как възникват тези пиратски държави? В книгата си „Пиратски утопии“^[151] писателят Питър Ламбърн Уилсън твърди, че това са утопични общества. Уилсън пише за суфизма и за хашишините и в творбата си се опитва да докаже, че пиратските „утопични държави“ и други „непокорни общности“ произлизат от пиратската култура.

Той се спира на най-голямото постижение на корсарите — независимата „Пиратска република Сале“. Става дума за европейски моряци, в по-голямата си част „пирати“, които, докато живеят в Северна Африка, приемат исляма. Отначало са наричани „ренегадос“, а после — корсари.

Според Уилсън Пиратската република Сале е най-значителната сред всички пиратски утопии, защото е призната, макар и за кратко време от всички европейски сили. Сале е малко пристанище на север от Рабат в днешно Мароко, от атлантическата страна на Гибралтар. От Сале корсарите, известни също като „пиратите на Сале“, нападат корабите, които плават между Атлантическия океан и Средиземно море.

Уилсън описва края на тази „пиратска утопия“ по следния начин:

Република Бу Регрег може и донякъде да е изгубила автономността си под управлението на Далаийя, но може да е спечелила най-сетне мир и равновесие при номиналния султанат на ордена на суфистите. Във всеки случай последните две десетилетия на Тройната републиката са най-успешни и то най-вече за пиратството. Избавили се най-сетне от братоубийствените войни, трите града държави могат да излеят омразата си навън — в свещената корсарска война. Нещо повече, ако корсарските републики по време на чистата им форма (1614–1640) са уникални с политическата си организация, само можем да употребим плеоназма „още по-уникални“, за да опишем съвместното владение и управление на корсари и суфисти, което продължава от 1640 до 1660 г. То е прекалено хубаво, за да просъществува дълго време. Тиранията на Далаийя и на началника му в Сале, Сиди Абдулах, „принца на Сале“, става все по-непоносима за андалусци и пирати. Те търсят начин, по който да си възстановят държавата на абсолютна независимост, започнала да придобива по онова време ореол на древна и почитана традиция.

Междувременно (…) един арабин от Лараш, ученик на канонизирания дервиш Ал Аяши (и следователно враг на берберите на Далаийя, тези „животни без риза на гърба“, както ги нарича един историк на исляма, „зверове, озаптявани само с пиене или жестокост“, както пък ги характеризира друг, с присъщата на цивилизованите араби предубеденост), се вдига на оръжие и основава собствено царство на север. Този човек, Гайлан, изглежда като потенциален спасител на андалусците от Рабат. Те въстават и обсаждат „принц“ Абдулах в Казбата. Господарят на Далаийя изпраща войски, за да освободят сина му, но през юни 1660 г. те са разгромени от Гайлан. В продължение на година, подпомаган с провизии от британския губернатор в Танжер, Абдулах успява да удържи на блокадата. Но през юни 1661 г. провизиите му привършват и той е принуден да предаде крепостта.

По това време недоверието на андалусците към Гайлан става толкова голямо, че надхвърля омразата им към Далаийя. Макар да са изгонили Абдулах от града, те решават отново да се доверят на управляващата династия, за да могат да отстранят Гайлан, защото се боят, че той може да са окаже още по-лош господар. Съпротивляват се в продължение на четири години, но накрая през 1664 г. капитулират пред Гайлан и се съгласяват да му плащат омразния десятък.

През 1668 г. последните остатъци от свободата на Сале са отнети е възкачването на Алаутската династия на султан Мула Рашид, който обединява цялата държава след 1603 г. Султанът няма намерение да прекратява твърде доходоносната свещена война на Бу Регрег срещу Европа. Така че макар републиката да загива, пиратството оцелява за известно време. За съжаление алауитите са много алчни и малко по малко увеличават налога от десет процента на много повече от петдесет на сто. Корсарите разбират накрая, че „законните“ печалби вече не са възможни. Пиратите маври стават капитани в султанския флот, а някои „ренегадос“ ги последват. Други сигурно са се изкушили да продължат стария си занаят и са се отправили към Карибите или Мадагаскар, където пиратството е в разцвет. С изчезването на републиката следите им се губят.^[152]

Сале, Алжир, Триполи и Тунис са били бази на корсарите, които също като тамплиерите не са в много добри отношения с Ватикана и съюзниците му по северното крайбрежие на Средиземно море. В действителност корсарите не обичат корабите на нито една християнска държава.

Томас Джеферсън, Стивън Дикейтър и каперите

През 1801 г. току-що извоювалата независимостта си американска държава, чиито кораби също са атакувани, започват Триполитанската война (1801–1805) срещу пиратските градове държави на корсарите. Всъщност чрез Триполитанската война Съединените щати искат да сложат край на рекета на пиратите по берберското крайбрежие. Младата масонско тамплиерска република планира да изпрати каперския си флот срещу пиратите в Северна Африка. Подобно на капитан Кид, който е капер и ловец на пирати, така и тези буканиери от американския флот, запасени със сушено говеждо и тежки саби, са готови да потеглят срещу берберските капери.

Преди 1801 г. Съединените щати, както и другите европейски морски сили сключват непосилни споразумения и плащат откуп на берберските държави в Северна Африка (Триполи, Алжир, Мароко и Тунис), които в замяна оставят техните търговски кораби да плават безпрепятствено в Средиземно море. През същата година пашата на Триполи отказва да изпълни договора си със Съединените щати и обявява война.

Президентът Томас Джеферсън изпраща Средиземноморската флотска ескадра и демонстрацията на сила от Съединените щати изплашва останалите берберски държави до такава степен, че те отказват помощта си на пашата на Триполи и не подкрепят исканията му за такси и откупи. В ескадрата на Джеферсън има и трима масони на командни длъжности: комодор Едуард Пребъл, Уилям Итън и Стивън Дикейтър.

Като флотски курсант през 1798 г. Стивън Дикейтър служи в Западните Индии (Антилските острови) по време на стълкновенията с Франция през 1798–1800 г. В Триполитанската война той е начело на малък отряд моряци, с които на 16 февруари 1804 г. нахлува в залива на Триполи. Там те превземат пленената американска фрегата „Филаделфия“, опожаряват я и се оттеглят само с един ранен. Британският адмирал Хорейшо Нелсън възхвалява този подвиг „като най-дръзкия и безразсъдно смел акт на века“, а Дикейтър е произведен в ранг капитан.

Дикейтър се отличава и във войната от 1812 г. На 25 октомври 1812 г. с фрегатата си „Юнайтед Стейтс“ побеждава британската фрегата „Макесдониън“ в един от най-прочутите морски двубои на войната. След битката вече не може да напусне американските води, тъй като те са блокирани от британците. Когато през януари 1815 г. се опитва да се промъкне през блокадата и да напусне Ню Йорк, корабът му е заловен от британска ескадра.

Но по това време войната вече е приключила и той е върнат в родината си. През юли 1815 г. се завръща в Средиземно море и диктува условията на мирния договор с Алжир, Тунис и Триполи, като с това приключва последната война на САЩ с берберските държави. На тържеството по случай победата Дикейтър вдига шовинистка наздравица: „Нашата страна! Нека винаги бъде правата в отношенията си с други държави, но права или крива, това си е нашата държава!“ Опитен и смел фехтовач, Дикейтър се дуелира с отстранения от длъжност капитан Джеймс Барън и загива от шпагата му. Дикейтър е бил член на състава на военния съд над Барън.

Комодор Едуард Пребъл е роден на 15 август 1761 г. във Фалмут (сега Портланд, щата Мейн). По време на Американската революция и началото на войната с Франция (1798–1800) служи във флота на Масачузетс и във флота на Съединените щати. През 1800 г. като капитан на фрегатата „Есекс“ ескортира конвой от американски търговски кораби за Индия. Това е първата поява на американски боен кораб в акваторията на изток от нос Добра надежда. Назначен през 1803 г. за главнокомандващ на Средиземноморския флот, той води войната срещу Триполи. Като главнокомандващ ескадрата заповядва да се блокира градът и подкрепя смелия план на Стивън да влезе в пристанището и да подпали заловената американска фрегата „Филаделфия“.

След изгарянето на „Филаделфия“ третият морски офицер Уилям Итън организира сухопътна операция. Освобождаването на пленниците, подпалването на заловения кораб и най-вече присъствието на американски сухопътни части в целия северноафрикански Магреб принуждават местния владетел на Триполи да се откаже от берберското каперство.

През 1805 г. пашата подписва мирен договор, според който получава откуп за американските пленници, еднократни подаръци, но слага край на годишния данък. Съединените щати плащат откупа и отвеждат освободените пленници в Нова Англия.

Крайното решение на проблема с берберските държави е постигнато през 1815 г., когато Конгресът обявява война на Алжир, в отговор на пиратските нападения срещу американски търговски кораби. Дикейтър пристига веднага с една ескадра в Средиземно море, където диктува американските условия за мирен договор най-напред на Алжир, а след това на Тунис и Триполи. Малко след като Дикейтър напуска района, през 1816 г. Алжир е обстрелян от англо-холандски флот.

Плащането на откупи и непрекъснатите войни с берберските държави приключват, а Съединените щати оставят за постоянно една от ескадрите си в Средиземно море. По ирония на съдбата днес американският военен флот в Средиземно море отново е най-голямата морска сила в района.

И така, затворихме кръга от древните мореплаватели до първите дни на пиратството от времето на финикийците, до изчезналия флот на тамплиерите, до масонските пирати, които основават Съединените щати и могъщия им военноморски флот.