Цвета Порязова
Начало без край (7)

Да се родиш отново

— Ако всички в хосписа бяха като Елена щеше да е много лесно — застанала край прозореца младата медицинска сестра Мария говореше на своята колежка. — Лошото е, че тук ще си умре, а нито е толкова стара, нито е толкова болна. Как пък никой не я потърси след пожара… Ако не беше изпаднала в това състояние можеше да ни разкаже… Когато я докарали, изгарянията й били вече излекувани, но психически никаква я няма. Само името си знае. От време на време казва по нещо на непознат език, ама като не го знам…

Свита на леглото си в малката стаичка сакатата жена по цял ден мълчеше. Колкото и да я разпитваха тя не помнеше нищо, не знаеше коя е, нито откъде е. Социалните служби бяха поели издръжката й в хосписа, но нямаха никакви сведения за нея. От болницата бяха ги уведомили, че двама чужденци я закарали след пожара на близкия остров. Но от обясненията им в приемното отделение разбрали само името й — Елена. Чужденците не знаели гръцки, никой от дежурните медици не знаел английски. Решили, че при посещението им на другия ден ще говорят на спокойствие и ще установят самоличността й. Само че двамата мъже не се върнали…

… Нощем Елена се събуждаше с вик. Сънуваше един и същи сън — как се опитва да излезе от някаква стая, а пламъците протягаха огнените си езици към нея. Пред очите й беше все горящото перде, което пада като разтопен метал на пода… Това бе истинско, не беше сън, но повече тя не си спомняше. Чу, че я наричат Елена, но това име нищо не й говореше. Изпитваше силни болки в краката си и когато се опитваше да ги докосне всеки път с огромна изненада откриваше, че тях просто ги няма. А я боляха…

И още нещо я мъчеше понякога. Някаква огромна кола бясно летеше срещу нея, чуваше трясък и после тъмнината я поглъщаше. Там, в тъмното нямаше нищо. И болка нямаше. Денем мълчеше, ту объркана и тревожна, ту безразлична към всичко наоколо. Не питаше. А и никой нея не я питаше, никой не идваше. Беше сама и самотна, но не страдаше. Не мислеше, не си задаваше въпроси и не търсеше отговори…

А беше толкова близо до истината. Когато пожарът обхвана острова и имението Елена бе сама. Двете прислужници бяха заминали на пазар и уплашени от ставащото така и не се върнаха. Тогава тя седеше до прозореца и наблюдаваше една яхта, която се полюшваше в морето. Беше на двама руснаци, които наскоро си купиха къща на острова. Дойдоха веднъж при нея — интересуваха се от производството на зехтин, а нейната фабрика беше печеливша. Предложиха й съвместен бизнес и си насрочиха нова среща. Точно в този ден…

Когато пламъците обхванаха имението те тъкмо идваха за среща с нея. И докато тя паникьосана се опитваше да потърси помощ по телефона, те просто нахлуха в горящата вече стая грабнаха я на ръце и тичайки се добраха до колата. После с яхтата я откараха до другия бряг и в близката болница. В суматохата я сложиха на една носилка, опитаха се нещо да обяснят, но лекарката разбра само, че се казва Елена. А и нямаше какво да се обяснява, то се виждаше и жената бе поета от спешния екип. До вечерта мъжете напуснаха страната на път за Русия…

Едва на третия ден, когато опасността за живота на Елена отмина, персоналът на отделението взе да се споглежда — никой не идваше, не питаше за жената инвалид, прикована към леглото…

При огледа на имението след седмица полицаите намериха инвалидната количка, полуразтопена и разкривена в руините. Записаха Елена в графа „изчезнали“, но никой не си помисли, че може да е жива. Огънят беше настигнал бягащи здрави хора, как би могла тя и то без инвалидната количка да оцелее?

Когато дъщеря й пристигна, научила за нещастието от телевизията, завари зловеща и отчайваща гледка. Огънят беше погълнал всичко…

Никола, макар и бавно, възстанови донякъде способността си да ходи. Вече говореше все по-добре и често, подпирайки се на патериците, отиваше при кончето. И то се казваше Вихър, като онова от детството на дъщеря му. Вечер надълго умуваха с Мартин какво да правят и веднъж младият мъж като го гледаше с колко любов се отнася към животното, попита:

— Чичо Никола, защо не направим една конеферма? Вярно, в завода вземам някакви пари, но там няма перспектива за развитие…

— Лесно е да се каже — отвърна той. — А пари откъде? Но нека помисля…

Цял месец му трябваше на по-възрастния мъж да осмисли идеята. Мартин беше убеден, че няма да може да изхрани семейството със заплатата, която получаваше, бременността на Зорница напредваше. Затова двамата проведоха още не един и два разговора. Ако събират една година наема от ресторанта в Гърция и ако и Деспина е съгласна, може да започнат и да си стъпят на краката.

Зорница реши, че може да помогне с една изложба. Напоследък разни новобогаташи взеха да се обръщат към изкуството — по-скоро от снобизъм, но посещаваха галерията в големия град и купуваха по нещо от младите художници. Дори спонсорираха някои от тях.

И тя се захвана. Рисуваше каквото й хрумне, но все не можеше да изличи от паметта си ужаса, който изживя в Гърция. Така се родиха няколко картини, на една от които тя бе нарисувала майка си.

„Мама“ — трудно бе да произнесе тази дума, но имаше нужда да я повтаря. Спомените за времето, прекарано с нея й навяваха много тъга и болка… И всеки път, когато усещаше как рожбата й помръдва, тя повтаряше думата „мама“…

Изложбата мина успешно. Деспина, вече понаучила български език, развеждаше посетителите. Мнозина се застояваха пред портрета на Елена и картините, изобразяващи пожара на гръцкия остров — така, както го бе видяла в представите си сестра й. Натъжено, момичето сподели с някои от присъстващите журналисти какво се беше случило. Много от картините бяха изкупени, а отзивите в медиите бяха повече от добри. Дори един гръцки вестник помести информация за младата художничка и за драмата, свързала завинаги живота й със съседната страна.

Вкъщи всички се радваха — и Зорница и Деспина, и Мартин, и Никола. Като че ли се роди надежда за нещо по-добро…