Цвета Порязова
Начало без край (20)

Никола и Вероника

Никола вече беше студент. Приеха го ветеринарна медицина и след 5 години той щеше да изпълни обещанието, което беше дал на коня Вихър — да оперира счупения му крак. Наследил любовта към конете от своя дядо, а после и от майка си и баща си, той беше щастлив, че щеше да се посвети на една желана от него професия.

Още в първия ден, когато влезе в университета, той срещна на входа едно момиче, което го накара да се обърне. Привлече го всичко в нея — очите, безкрайно сини и огромни, косата й — като водопад от злато. И най-вече усмивката й, насочена към също толкова красива жена, която идваше срещу нея. „Рони, какво се сети пък сега? Нали преди 15 минути бяхме заедно?“

Никола не чу отговора, но разбра името на момичето. Дълго време след тази среща той не можеше да я изгони от ума си. Когато ходеше на лекции се оглеждаше да я зърне сред колегите, с поглед я търсеше в стола и във всяка групичка в двора, но не я видя. Поразпита с недомлъвки и Васко и Ясен — другите първокурсници, с които делеше стаята в общежитието, но и те нищо не знаеха. Постепенно се увлече в науката, за която мечтаеше от дете, ровеше се в интернет, а библиотеката предлагаше и много книги по изучаваните теми. Образът на момичето поизбледня и той все по-рядко се сещаше за него. Нямаше навик да ходи вечер по барове и дискотеки и неговите съквартиранти скоро престанаха да го канят, заживяха си свой живот и дори все по-рядко се засичаха в стаята. През почивните дни пътуваше до Добри дол, за да види семейството си. После посещенията се разредиха. Момчето свикна с раздялата и пое по своя път.

Скоро предупредиха неговия курс, че започват практически занимания във ветеринарната клиника. Така Никола разбра, че това е старата сграда в дъното на двора. При първото посещение там той с изненада позна в преподавателката, която ги посрещна, жената, разговаряла с красивото момиче в първия му ден като студент.

Една вечер закъсня да се прибере навреме. Често отиваше в клиниката, където се лекуваха болни животни и се застояваше край тях. Така беше и тази вечер — присъства на прегледа на кученце, което беше изяло чорап. Чудеше се дали ще го оперират или ще му дадат лекарства и ще изчакат само да се справи с проблема.

Когато наближи общежитието чу някакъв вик. Мъж и жена се караха в един вход. „Остави ме! — крещеше жената. — Казах ти да не ме търсиш повече!“

В отговор Никола чу изплющяването на шамар и тъпи удари от ритници. Той се затича с вик „Остави я!“ и се опита да отдръпне озверелия мъж, който продължаваше да бие свитата на кълбо фигура в краката му. Никола започна да дърпа насилника, говорейки каквото му хрумне, за да отвлече вниманието му, но изведнъж усети остра болка в дясната си ръка. Видя, че ръкавът му постепенно потъмня и изведнъж проумя, че е ранен. Мъжът беше изчезнал, а до жената, която беше притихнала, блестеше нож.

… Линейката дойде след няколко минути. „Вижте жената, аз съм добре“ — обърна се той към спешния екип, но в същия момент усети, че губи съзнание и се свлече до нея. От ръкава му продължаваше да се стича струя топла кръв.

Никола престоя няколко дни в хирургията. Бяха зашили раната, но той почти не усещаше ръката си. Мина му една страшна мисъл: „Ами ако остане така? Какъв лекар ще съм, как ще оперирам?!“ На визитацията го успокоиха, че постепенно чувствителността на ръката ще се върне, но ще трябва и малко рехабилитация.

— А жената? Какво стана с нея? — попита Никола. — Хванаха ли насилника?

— Вероника вече е добре. Имаше комоцио, счупено ребро и множество натъртвания по тялото. Ако искате може да я видите. Вие сте я спасили от нещо по-лошо…

Никола влезе в стаята в дъното на коридора. Първото, което видя, бяха разпилените къдри по възглавницата. После усети силата на един небесносин поглед… Неговото момиче! Е, не неговото, а момичето, което сънуваше поне месец след като стана студент…

— Рони?!

— Познаваме ли се? Май Вие сте този, който ме спаси? Благодаря Ви… — гласът й звучеше малко забавено. — Майка ми каза, че Ви познава, често ходите в клиниката, на която тя е директор…

Поговориха още няколко минути и Никола отиде в стаята си. Не издържа и след час пак отиде под предлог, че е добре и ако тя има нужда от нещо, той ще отиде да го купи… Вероника обаче спеше и той не посмя повече да влезе в стаята й. На другия ден го изписаха. Върна се след двайсетина минути, понесъл огромен букет. „Ще се радвам пак да се видим някога“ — поднесе й той цветята. „Кой знае — усмихна се тя. — Светът е малък…“

Колегите му го посрещнаха като герой. Оказа се, че вече знаят всичко. Мъжът бил дилър, нападнал Рони, защото не му платила дрогата…

— Дрогата ли? — Никола беше потресен. Седна на една банка, краката му трепереха. Другите го гледаха неразбиращо. И през ум не им минаваше, че Вероника беше голямата му любов. После единият от тях продължи:

— Професор Иванова от клиниката е нейната майка. Затова Рони идва често. Те живеят само двете. Родителите й са разведени и оттогава Рони се пристрастила към опиатите. Беше откраднала от клиниката и едва не уволниха майка й…

… Минаха шест месеца. От Рони нямаше и следа. Никой не уведоми Никола къде е тя. А и кой да го уведоми? И защо? Никой не знаеше за чувствата му. Несподелената му любов си остана несподелена. Младежът я преболя още веднъж, този път по-трудно и за по-дълго време. Ръката му се възстанови напълно след рехабилитацията. Когато си отиваше вкъщи, казваше, че е паднал, учейки се да кара кънки. Повярваха му и повече не го питаха.

Всеки път Никола отиваше до конюшнята, за да види конете и да си „поговори“ с Вихър. Конят остаряваше видимо и куцаше все по-силно. Никола го прегръщаше и му шепнеше: „Почакай още малко. Ще оперираме крака ти и пак ще тичаш по Голямата поляна“. Дали го разбираше или не, но той изпръхтяваше, духваше в лицето му и после въздъхваше. Щеше ли да дочака помощта от бъдещия лекар?