Цвета Порязова
Начало без край (8)

Чудото на една обич

Евгения работеше в Гърция от няколко години. Първо се грижеше за болни възрастни хора. Беше трудно, докато научи гръцки. На няколко пъти мислеше да се върне в България, където я чакаха двете й деца, но мисълта, че няма да си намери работа я спираше. Те и престарелите й родители чакаха да им изпрати някакви пари. Забрави, че има две висши образования и когато най-после получи работна виза реши да остане още, дори мислеше да прибере и децата си тук. Доби опит в новата си професия и когато разбра, че в хосписа търсят болногледачка веднага подаде молба. Взеха я. Попадна на втория етаж, където имаше тежко болни. Впечатли я една жена в инвалидна количка. Беше мълчалива и явно не очакваше нищо и никого.

Когато Евгения й носеше храната, тя почти не я докосваше, но понякога тъжно й се усмихваше. Веднъж, докато сменяше спалното бельо, болногледачката я чу нещо да си говори. Заслуша се. „Бог ме наказа, но си го заслужих“ — отчетливо каза жената.

— Ти откъде знаеш български? — изненадано я попита Евгения. — Да не си българка?

Елена я погледна с празен поглед, но нищо не каза. Думите й сякаш увеличиха вниманието и състраданието на Евгения. Тя разбра, че има нещо неясно около Елена и всячески се опитваше да й помогне. Започна да й носи разни лакомства, да присяда до нея, държейки ръката й, да й говори на български. Елена се заслушваше, но почти не реагираше, само понякога плачеше безмълвно.

… В хосписа някой бе донесъл стари вестници. Като не е четен, значи не е стар — си мислеше управителката и ги оставяше в трапезарията. А болните възрастни хора, които можеха да се движат сами, понякога, обзети от носталгия по живота навън, им хвърляха по един поглед.

Един ден Евгения взе няколко, каза, че прозорците най-добре се чистят с вестници и влезе в стаята на Елена. Докато бършеше стъклата и си припяваше, чу, че жената в леглото нещо говори, сочейки вестника на масата. „Искаш да го прочетеш ли?“ — попита я санитарката и й го подаде. После продължи своята работа. Изведнъж Елена заплака — протяжно и с пълен глас. Евгения уплашена хукна да търси медицинската сестра.

След час всички в хосписа вече знаеха историята на Елена. Статията за изложбата на Зорница и снимките, които чрез журналистическия обмен бяха стигнали дотук, сякаш съживиха паметта на сакатата жена и изведнъж отприщиха желанието й да говори. Седнала в инвалидната количка в трапезарията тя разказваше и разказваше, а медицинският персонал и болните, които можеха да се движат, я слушаха прехласнати. Разказът й бе като тъжна приказка…