Цвета Порязова
Начало без край (22)

Достатъчно ли е само да обичаш?

Никола беше в последния курс. Вземаше си изпитите с отличен, показваше завидни умения в диагностицирането и лечението на пациентите в клиниката. Често асистираше на проф. Ана Иванова, но никога не я попита за дъщеря й. И лекарката избягваше тази тема, макар че, когато я спаси от дилъра, тя дойде лично да му благодари. До един ден, когато…

— Рони, ти ли си? Кога ще пътуваш? — Гласът на проф. Иванова бе развълнуван. — В 4 ч. ще бъда на аерогарата, чакам те с нетърпение…

После тя се обърна към Никола:

— Дъщеря ми се завръща от Франция. Там прекара с баща си близо 3 години. Ние с него сме колеги, Рони беше малка, когато се разведохме. Той създаде там ново семейство…

Жената се усети, че доверява много лични неща на студента и млъкна. Но за нея той беше не просто един от студентите. Освен че спаси дъщеря й, тя го харесваше и заради неговата всеотдайност към бъдещата си професия, заради нестихващия му интерес към всичко ново и готовността му едва ли не да спи в клиниката, за да се грижи за болните животни.

Навремето и тя беше такава. Дотолкова, че дори загърби съпруга си, увлечена и отдадена на мечтата си да бъде най-добрата в своята професия. И си плащаше за това с дългогодишната самота, последвала срива на семейството. А Вероника бе отгледана от баба си, която, колкото и да обичаше детето, не можа да замени изцяло майката.

Рони стана лесна плячка на дилърите на дрога, които обикаляха около училищата. И, макар и вече пораснала, когато се чувстваше най-самотна, търсеше възрастната жена. Но тя почина и момичето изгуби почва под краката си…

Младежът не знаеше, но си отдъхна като чу защо тя изведнъж изчезна. Плаха надежда разцъфна в душата му. Значи е имала причина да замине…

През последните години той бе имал няколко връзки, но никога не се влюби истински. Зорница, като всяка майка, взе да го подпитва няма ли си приятелка, но той бе категоричен — първо да завърши следването си.

… С Вероника се срещнаха отново случайно на едно студентско събиране. Позна го и първа му се обади. Беше с ведро настроение, а очите й бяха все така кристално сини. Сърцето му прескочи един удар, но Никола реши, че е от изпитата чаша алкохол. Момичето се засмя: „Здравей, спасителю мой. Нали не си ме забравил?“.

После седна до него и разказа за живота си в Германия. Каза му също, че нападателят й от онази вечер е убил наркозависим младеж и вече е в затвора. Разговаряха надълго, а когато си тръгнаха случайно се озоваха в една посока. Подминаха студентското общежитие и продължиха разходката си часове след полунощ. Оказа се, че има какво да си кажат. И двамата бяха добри слушатели, намериха общи теми и не усетиха кога се зазори…

… Никола бе отличникът на випуска. Близките му дойдоха на церемонията по случай завършването, майка му естествено поплака от радост. А някъде в салона едно момиче се радваше заедно със „своя“ доктор.

През последната година двамата бяха заедно непрекъснато — влюбени и всеотдайни. Вероника продължи следването си, което бе прекъснала. След 2 г. щеше да завърши английска филология.

Като най-добър студент по специалността поканиха Никола да остане на работа във ветеринарната клиника. Той дълго мисли и заедно с Вероника решиха да не се разделят, а да я изчака да завърши образованието си. Тя щеше да се постарае да вземе изпитите за двете последни години за една. После щяха да се оженят и да решат какво ще правят по-нататък.

Тайно в себе си Вероника се надяваше да го убеди да остане в големия град, в модерната клиника. Знаеше се, че тук е най-добрата апаратура и че имаше възможност да се развива като специалист, а защо не и като учен?

Никола обаче мислеше, че прекараните години в университета и особено работата му през последните 12 месеца в клиниката са достатъчни, за да започне да лекува не само кучета, котки, екзотични животинки и птици. Случваше се и да се обаждат от зоопарка и специалистите от клиниката канеха и него да ги придружи. Срещите му със слоновете, носорозите, белите мечки бяха интересни и той научи много за тях, за техните заболявания и лечението им.

Но младежът така и не забравяше Вихър. Вече знаеше, че дори да направят операция на коня, той едва ли ще може отново да тича на воля. Беше минало прекалено много време от травмата, а и Вихър остаряваше с всеки изминал ден. Но младежът искаше да поеме изцяло грижата за здравословното състояние на бащините си коне. Мечтаеше да купят поне два от елитна порода и да развъдят цяло стадо от тях.

Двамата с Вероника заживяха заедно. Усещаха, че имат различия по важни неща, но с ентусиазма на младостта смятаха, че все ще намерят решение, което да удовлетвори и двамата. Не искаха дори пред себе си да признаят, че всеки държи на своето. И бавно и полека в отношенията им се появи мъничка пукнатина — в началото само като тънка паяжинка. Но беше достатъчна само една целувка, за да ги отдалечи от конфликта. Засега.

Няколко пъти той я покани да го придружи до Добри дол. Искаше да я запознае с родителите си. Веднъж се престраши и предложи на проф. Иванова, нейната майка, да дойде с тях. Поводът бе да си каже мнението за куцането на Вихър. Жената тръгна с удоволствие и беше очарована от красотата на балкана и тучната зеленина на Голямата ливада. Прекара часове в разговор с Мартин и Никола за отглеждането на конете. Потвърди със съжаление прогнозата на Никола за Вихър, но препоръча някои процедури, които да го облекчат.

Вероника прояви интерес към картините на Зорница, помогна за домашното по английски на малкия й син. Никола усети обаче, че със зле скрито нетърпение тръгна към колата привечер. Бързаше да се приберат в големия град. Както казват на село — беше си софиянка по рождение и селото не я вълнуваше. Това породи тревога у него, почувства се несигурен и неразбран, но съзнателно скри това дори от себе си. Изводът обаче изплува в съзнанието му натрапчиво — Вероника беше градско чедо, наистина нямаше афинитет към „аборигенския“ начин на живот, както веднъж се бе изразила.

Не се знае как щеше да продължи тази история, ако един ден тя не посрещна Никола видимо притеснена. Гушна се в него и каза „Сега какво ще правим? Бременна съм…“.

Следващата седмица беше бурна, неуправляема и емоциите им се люшкаха от единия до другия полюс. От радостта, че може да дадат живот на своето дете, до ненамиращия отговор въпрос готови ли са за това. Веднъж разбрали, родителите и на двамата решиха да не се намесват. Решението дали да дадат шанс на новия живот, дали са дорасли за това трябваше да вземат те.

… След две безсънни нощи Никола прегърна Вероника:

— Искаш ли да отидем някъде за седмица? Там ще помислим и ще решим. Какво семейство ще сме ако още отсега сме на различни мнения по толкова важен въпрос?