Цвета Порязова
Начало без край (5)

Гурбетчии

Брането на маслини бе интересно, но трудно занимание. Семейството — собственик на маслинените гори, отглеждаше сортове за консервиране. Тези маслини не понасят машинно прибиране или брулене. Берат се ръчно, за да не се покриват с петна поради натъртване при свободното падане. По същата причина те се събират в широки съдове с покрито с плат дъно, по 3 до 7 кг. За разлика от тях маслините за масло или осоляване могат да се берат и машинно.

Всичко това Зорница и Мартин научиха още първите дни. Двата месеца на бригадата изтекоха бързо — с много труд, но нали бяха заедно. Младостта им позволяваше да гледат на несгодите по-леко. А и често вечер запалваха огън, всички от групата сядаха около него. Мартин свиреше на китарата, пееха… С нетърпение очакваха да си тръгнат за България.

Един ден към края пристигна съпругата на собственика. Оказа се, че е в инвалидна количка. Беше красива жена на средна възраст, с властни маниери. Когато се спря да поговори със студентите, погледът й се закова в Зорница. Започна бързо да говори на гръцки и от преводача разбраха, че пита тя откъде е.

После със силен акцент, търсейки дълго думите, заговори на български. Ходила била в България, при нея идвали и други студентски бригади, та понаучила някоя и друга дума. И на гръцко-български продължи да задава въпроси, вперила поглед в Зорница.

Младата жена приближи:

— От България съм, уча в Художествената академия. По-скоро учех досега — смотолеви накрая и млъкна.

— Имаш ли родители?

Собственичката продължи да я разпитва докато не получи информацията, която кой знае защо толкова я интересуваше. Разказа, че съпругът й е починал, а дъщеря й учи в Америка и се чувства много самотна.

— Искаш ли да дойдеш в дома ми? Ще ми правиш компания няколко месеца, докато се върне детето ми.

Зорница и Мартин се спогледаха. Защо пък точно тя? Жената, почувствала незададения въпрос, се усмихна:

— Много си мила, харесваш ми. А и тъкмо ще ме нарисуваш, нали си художничка.

Имаше нещо недоизказано в думите й, нещо, което смути момичето. То обясни, че е тук заедно със своя съпруг и че не са имали намерение да удължават престоя си.

— Но нека остане и той — побърза да каже работодателката им. — И на него ще намерим работа.

Като разбра, че е музикант, доволно се усмихна:

— Имаме няколко ресторанта, ще свири, тъкмо ще научи и нашенското сиртаки. Аз имам връзки, ще ви извадим и работни визи.

През нощта семейството не спа. Мислиха и премисляха думите на жената. Досега не им беше минавало през ума да напуснат завинаги България, както направиха доста техни колеги.

Мартин пръв събра смелост:

— Виж, Зори, защо да не поостанем? Какво ни задържа в България? Както видя и свястна работа не можах да си намеря. С моята социология съм заникъде, а ти дори да прекъснеш следването какво ще правиш — ще рисуваш плакати за митингите ли?

Зорница мълчеше раздвоена. Баща й е в България, в родното й село Добри дол, ще се тревожи за тях. А и сега трябва да започне отначало, нужна му е подкрепа.

— От тук винаги ще можем да го подкрепяме, дори да му изпращаме и пари. А и не сме в Америка, за два часа сме при него.

Г-жа Аристидис, какво всички я наричаха, беше много настоятелна, обеща им добро заплащане и накрая те приеха с уговорката, че преди да настъпи зимата, ще си тръгнат. Така каза Зорница и на Никола по телефона и уж весело го покани:

— Ела за рождения ми ден при нас. Ще го отпразнуваме по гръцки и заедно ще тръгнем…

Опитваше се да бъде весела, но Никола усещаше колко е напрегната. Не посмя да пита какво ще стане със следването и с натежал от сълзи глас благодари. Дори успя да се засмее.

— Аз пък ти готвя изненада — рече той накрая. — Нещо, което много ще те зарадва като се приберете. А може и да дойда, като ме каниш, аз не смогнах цял живот да мина границата поне веднъж.

Не пожела да й каже каква е изненадата, благодари за поканата и си пожелаха скорошна среща.

Къщата на г-жа Аристидис беше голяма, бяла и много красива, опасана с тераси и много зеленина. Беше в подножието на един хълм, малко отдалечена от селището, но в гаража имаше три коли и пътуването не беше проблем. С едната кола двете домашни прислужници всеки ден пазаруваха. Госпожата си имаше личен шофьор и той я караше на кино, театър или в някой от ресторантите на семейството с приятелки. Третата кола беше на дъщерята, която очакваха да се прибере за новогодишните празници.

Г-жа Аристидис ги настани в една стая, после заедно отидоха до по-близкия ресторант, който се оказа таверна с жива музика. Момчетата, които вечер свиреха и музиката им достигаше чак до морето, приеха радушно Мартин. Той им показа какво може, а само за седмица вече беше научил техния репертоар. Често гостите бяха приятно изненадани и от негови изпълнения на български хитове, макар че предпочитаха своето сиртаки.

Зорница бързо научи гръцки. В началото с малко думи, после — с все повече, тя и госпожа Аристидис разговаряха с часове. Допаднаха си някак, жената също започна по-често да вмъква думи на български. Говореха за какво ли не и най-много за дъщерята, която приличала на Зорница. Разхождаха се с колата из града или, докато Зорница буташе инвалидната количка из алеите на имението, госпожата разказваше за починалия си съпруг, за бизнеса, който имал нужда от мъжка ръка.

— Много сме пътували — сподели тя веднъж. — И в България сме били. Хубава страна е, който я напусне страда за нея.

После се сепна, сякаш е казала нещо, което не е трябвало и побърза да поясни: „Работеше при мен една твоя сънародничка, тя ми е разказвала“.

Зорница често улавяше настойчивия й поглед. Нещо в него я смущаваше, но тя бързо го забравяше. Денят минаваше бързо, но нощем мисълта й я отвеждаше в родния край, в селото на баща й и много често виждаше белия кон — такъв, какъвто го помнеше от детските си години.

Мартин бързо се приспособи към новия начин на живот, но той не тъгуваше за никого в България, тя беше до него. Все по-често започваше да си задава въпроса: „Какво ще стане с нас?“.

Рожденият й ден наближаваше. Зорница реши да не казва, че нейният баща ще им дойде на гости. Искаше да изненада Мартин, пък и г-жа Аристидис, която често я разпитваше за него — сам ли живее, с какво се занимава… Никога обаче не попита за нейната майка. Думите на Зорница, че има само един родител, сякаш й бяха достатъчни.

Никола дойде точно на рождения ден на дъщеря си. Зорница беше помолила госпожата да я освободи за половин ден, за да отиде до близкия град. Щяла да се види с приятелка от България, която пристигала на екскурзия в страната. Много се зарадва, когато съзря високата му фигура сред слизащите от автобуса пътници. Обичаше го безкрайно много! Грабна сака му, прегърнаха се и тайно изтриха сълзите си. После фериботът ги откара до острова.

Бяха решили с Мартин да посрещнат рождения ден в таверната, където той свиреше. Когато пристигнаха в имението младият мъж много се зарадва, че Никола идва на гости. Разпита го подробно как е пътувал. Оказа се, че в автобуса имало българи, които свободно говорели гръцки език и му помогнали да се оправи. Пък и нали Зорница го е чакала…

Госпожа Аристидис я нямаше, беше отишла на разходка с приятелки. Зорница разказа на баща си за нея и докато го настаниха чуха колата да се прибира. После младото семейство отиде да й представи своя гост. Когато отвориха вратата на големия хол, жената вдигна глава. Тогава чуха как Никола си пое дъх, промълви нещо, лицето му изразяваше безкрайно учудване и болка. След секунди се свлече на земята…

Зорница прекара цялата нощ над главата на баща си. Никой не се сети за рождения й ден, защото той едва се размина със смъртта. Беше получил инсулт и сега лявата половина на тялото му беше парализирана. Опитваше се да говори, но нищо не му се разбираше. Зорница отдаваше неспокойствието му на преживяния шок, държеше непрекъснато ръката му и му говореше ласкаво. Той я гледаше и опитваше отново и отново да каже нещо, но все не успяваше…

След десетина дни говорът му се оправи, но ръката и кракът бяха все така безчувствени. Лекарите казаха, че вероятно ще има известно подобрение, но не гарантираха, че някога ще проходи отново.

Измина месец. Госпожата пое всички разноски по лечението на Никола, но не дойде на посещение, за да не го притеснява, както обясни пред дъщеря му. А той непрекъснато повтаряше, че иска да си умре в България и това още повече разстройваше Зорница. Накрая лекарите я уведомиха, че може да пътува, придружаван от медицинско лице. И пак г-жа Аристидис уреди линейка да го откара до границата.

Зорница и Мартин я последваха с една от колите й. Шофьорът щеше да я върне после. Когато тръгнаха госпожата се разплака и няколко пъти настойчиво попита: „Нали ще се върнете?“.

Изтерзана, Зорница не знаеше какво да отговори, погледът й беше насочен единствено към баща й, но Мартин отговори вместо нея: „Едва ли, сега баща й е най-важният за нас“.

Докато пътуваха, двамата си спомниха, че в близкия до граничния пункт град Мартин има колега от университета. Обадиха му се, обясниха ситуацията. Той ги посрещна, пренощуваха в хотела и на сутринта отидоха в болницата. Приеха Никола, направиха куп изследвания и скенер. Обясниха, че ако си взема лекарствата няма опасност и може да отпътува за своето село. Колегата на Мартин пое ангажимента да ги закара и за да не се чувстват неудобно сподели, че имал работа и щял да пътува така или иначе. Настояха да платят бензина и потеглиха…