Цвета Порязова
Начало без край (12)

Раздялата

Сякаш неусетно бяха минали две години. Малкият Никола, вече 4-годишен, обичаше братовчедката си Ели и се грижеше за нея с удоволствие. Радваха се на Вихър и всеки ден настояваха пред дядо си да ги заведе на Голямата ливада под язовира, където Мартин провеждаше своите занимания с децата.

Зорница получи покана да направи изложба във Франция и се готвеше за нея от половин година. Дали щеше да завладее сърцата на парижани със своите картини?

Деспина и Янис разкриха своя туристическа агенция и непрекъснато пътуваха между България и Гърция. Засега разполагаха само с един автобус, но се надяваха постепенно фирмата да се разрасне.

Никола изживяваше спокойно старините си. Беше постигнал мир със себе си. Радваше се на всеки изгрев и на всеки залез. И на внуците. Беше щастлив. До един летен ден, когато се случи нещо неочаквано.

… Валеше, с редки спирания, вече цяла седмица. Земята прогизна, реката течеше бурна и мътна, повлякла дънери и боклуци…

Мартин замина сутринта за града — трябваше да купи фураж. Деспина, Янис и Елена бяха в Гърция и до вечерта щяха да се приберат. Искаха всички да бъдат заедно на другия ден, когато Никола щеше да навърши 70 години. Не помнеше някога да е празнувал рожден ден, не му беше до това в трудните и самотни години. Но сега се радваше, че децата му са се сетили. Все пак ставаше на 70 — достоен юбилей. Беше спазарил едно късно агне от овчар в селото. А Зорница още от сега шеташе из кухнята.

Никола стоеше до прозореца и гледаше навън. Скоро облаците се разкъсаха, слънцето се усмихна между тях и дъждът спря.

— Ще ида да нахраня конете — рече той. — Не са излизали от няколко дни, ще ги пусна малко да потичат…

— И аз искам, дядо — обади се неговият внук. — На Вихър му е домъчняло за мен.

— А на теб не е ли? — усмихна се възрастният човек. — Утре ще отидем, дядовото. Сега там е мокро и кално. Пък и сигурно пак ще завали. А и кой ще пази майка ти? Сама ли да я оставим?

Детето прие сериозно заръката на своя дядо и важно се отправи към кухнята, а той тръгна надолу към Голямата ливада, която се намираше на около километър от селото. Обичаше да ходи там още от дете, защото беше равна и просторна. После и овцете караше на паша на същото място — тревата беше по-буйна и по-зелена от другите места. А край реката бяха и градините на неговите съселяни. Децата често си откъсваха по някоя краставичка или беряха зелена царевица, палеха огън и я печаха на жарта.

Горе, на стръмното, където беше селото, нямаше вода преди години и той смътно си спомняше как баба му отиваше с кобилица и менци чак до реката, до близкото изворче. Все се шегуваше, че надолу припка, а нагоре — пълзи. И дрехите перяха пак в реката. После през годините прокараха водопровод, асфалтираха и главната улица… И най-доволни от това бяха майка му и останалите жени.

И още нещо си спомни Никола. Баба му, останала два пъти вдовица — веднъж на 21 и втори път — на 50 години, беше силна жена. Сама отгледа децата си, ореше с двете крави и държеше ралото здраво, по мъжки, а Никола ги водеше отпред. Придружаваше я през зимата да събират изсъхнали пънове, които старата жена наричаше „пенюги“. Изкопаваха ги, товареха двуколката и докато снегът навън навяваше, пъновете тлееха в огнището. А тя му разказваше приказки…

Спомените нахлуваха един след друг и Никола се изненада, че от години не се е сещал за своето детство. Неусетно стигна до конюшнята. Пусна конете да потичат и те радостно запрепускаха към реката. Той зареди яслите със сено и излезе навън. Пак беше започнало да вали. Тогава чу бученето… „Реката!“ — тази мисъл проряза съзнанието му. Осъзна опасността за конете и куцукайки, забърза напред, без да гледа къде стъпва.

Нещата се развиха за секунди. Високата водна стена се появи внезапно, излезе от коритото и заля всичко наоколо. По пътя си помете повечето коне и ги повлече в мътните си води надолу. Никола се вцепени. В съзнанието му проблесна мисълта, че може язовирната стена да се е скъсала. Усети опасността, но направи още няколко крачки с мисълта да помогне някак на конете. Тогава дойде още по-голяма вълна и земята под него се срина. Имаше време само да си поеме дъх и започна неистово да се бори със страховито бучащите мътни талази…

В един миг съзря и по-скоро почувства до себе си Вихър, който също се мъчеше да стигне до брега. Усетил близостта на животното, инстинктивно се хвана за гривата му. Конят на няколко пъти се скриваше под водата, после подаваше глава, устремен към спасителния бряг. Никола поемаше глътка въздух и двамата заедно се мъчеха да се доберат до по-ниските води.

Накрая излязоха залитайки и паднаха на крачки от ледената мътна стихия. Конят беше спасил своя стопанин от коварната прегръдка на реката, но не можа да му вдъхне повече живот. Никола получи втори инсулт…