Цвета Порязова
Начало без край (6)

Голямото изпитание

Младото семейство пое грижата за Никола, който остана в леглото и като че ли нямаше желание да оздравее. Често от очите му потичаха сълзи. Така било в началото с всички, прекарали инсулт, каза личният лекар, който дойде да го прегледа. Били много чувствителни… Но Зорница усещаше, че има и нещо друго, което не можеше да разбере. И въпреки че много се зарадва на подаръка за рождения ден, който завари тук, вкъщи, душата й беше стегната.

А подаръкът й беше малко конче — бяло на сиви петна — като онова, което помнеше от детството си. Тя често го прегръщаше и, свряла лице в лъскавата му грива, му разказваше за онзи, другия Вихър… Разбра, че баща й е купил кончето от човека, на когото навремето е продал любимия й кон. Може пък неговата кръв да тече във вените на малкия Вихър, знае ли човек, мислеше тя. И с натежали стъпки се връщаше край леглото на Никола.

Един ден се заслуша в думите, които звучаха от телевизора. Той работеше почти непрекъснато, за да не скучае баща й. Дочу само, че в Гърция от няколко дни имало пожари. Единият от тях бил на острова, където прекараха лятото. Поразиха я думите за големия брой загинали, за изгорели къщи и маслинови гори… Сърцето й спря за миг. „Госпожа Аристидис, как ли е тя?“

Опита да се свърже с нея, но не успя. Опита втори и трети път, но без резултат… Това беше необичайно, защото жената винаги държеше телефона в джоба си. Чу, че баща й вика и отиде при него. И той беше чул новината, защото по лицето му бе изписана паника. Зорница му даде лекарството, премери му кръвното налягане — беше високо.

— Чакай, седни до мен — каза Никола. Макар и със забавен говор мисълта му бе ясна. — Трябва да ти кажа нещо много важно. За Елена, твоята майка…

— Майка ми ли? Елена ли е името й? Ти никога нищо не си ми казвал, освен че била заминала по света да си търси щастието… Защо сега се сети за нея?

— Елена, твоята майка де, ти я познаваш…

Момичето впери поглед в баща си, който трудно намираше думите, а здравата му ръка неспокойно мачкаше завивката.

— Ти я познаваш отскоро — повтори той, а Зорница започна да прехвърля в ума си всички свои познати жени. Изчакваше баща й да каже коя е тя и защо досега не й се е обадила.

— Майка ти е госпожа Аристидис — прошепна Никола. — Когато я видях много се развълнувах. Затова съм и припаднал. После не можех да ти кажа, а и мислех, че няма смисъл. Сега като размислих, виждам, че ти изпитваш нещо към нея. Каквото и да е станало, все пак ти е майка. Иди при нея, виж я. А ако прецениш, че е по-добре за вас, двамата, може и там да останете…

Думите се скъсаха от болката, стиснала гърлото му. Болка за една похабена младост, за едно отлетяло щастие. Страхът, че може да загуби единственото си дете, го смаза за миг, но той стисна зъби. Тя има право да вземе решение, има право на свой живот, който сама да изгради. Зорница трябва да вземе своето решение сама. А неговата се е видяла…

Дъщеря му седеше със затворени очи. Мисълта й препускаше назад, припомни си всичко, преживяно на гръцкия остров, сърцето й чак сега си обясни какво изпитва към жената, която я избра уж случайно между всички други. Усети истината за онова неизказаното, което пораждаше близост между тях двете… Майка й… Някакво ново чувство нахлу в душата й, нещо като обич и ненавист едновременно и един въпрос изкрещя в съзнанието й: „Защо, мамо? Защо?“.

Когато Мартин се прибра, вече беше взела решението. Ще отиде сама, той ще остане да се грижи за баща й и за кончето. А тя ще се върне. Непременно. Нейните близки са тук. Нейният дом е тук, в Добри дол. Баща й и Мартин ще я чакат…

— И още нещо, дъще — продължи Никола, съвзел се малко. — Ти имаш сестра и тя е като твоя близначка. Видях я в ресторанта, когато бях дошъл на гости на Славка и Илия. Трябва да се запознаеш с нея…

Мартин я подкрепи в решението й. Каквото и да е станало тя трябва да отиде. На другия ден, след още много несполучливи опити да се свърже по телефона, младата жена замина. Когато прегърна баща си, той и прошепна: „Ти сама ще решиш. Няма да се сърдя…“

Пътуването беше кошмарно. Властите препоръчваха да не се отива в опасните райони, но тя обясни, че майка й е там и че няма връзка с нея. Пожарът на острова бе овладян и може би затова, а може би проявиха съчувствие, но й разрешиха да се качи на ферибота.

Гледката бе по-страшна от видяното по телевизията, от разказите на очевидците. Когато най-сетне се добра до имението Аристидис се оказа, че него го няма. Сякаш никога не го е имало. Черна земя се простираше до хоризонта, който се сливаше с морето…

В полицията й казаха, че имало много изгорели и че Елена Аристидис вероятно е била една от тях. Не е успяла да избяга с инвалидната си количка. Същите сведения са дали преди час и на дъщеря й, която пристигнала от Америка…

Сепна се. Сестра й. Госпожата, т.е. майка й, беше споменала за нея, баща й също я е виждал. „Сега тя е сама — досети се Зорница. — И мисли, че си няма вече никого на този свят. Трябва да я видя, нали съм по-голямата й сестра…“

Откри я в оцелял хотел на другия край на острова. Тук имаше още трийсетина сгради, между които и единият от ресторантите на семейството. Когато почука на вратата на хотелската стая изпита страх от срещата. Затвори очи, после ги отвори и видя срещу себе си… себе си. Косата, овалът на лицето, очите… — сякаш се наблюдаваше в невидимо огледало. Зорница, само че малко по-млада. Момичето стоеше с широко отворени очи и объркано изражение на лицето. А Зорница протегна ръце и я прегърна…

Цяла нощ говориха. Имаха толкова много да си кажат. По някое време Зорница се съвзе и се обади вкъщи — обясни предпазливо ситуацията, помоли Мартин да спести истината пред баща й, да му каже, че ще си дойде след няколко дни.

Никола обаче разбра, по-скоро усети. Много години той пазеше лика на Елена в сърцето си и макар че не бяха заедно знаеше, че е там някъде, жива и здрава и навярно щастлива… Сега усети ледена празнота, която пропълзя в душата му…

Зорница и Деспина имаха много работа. Не можаха да погребат майка си, тя и гроб нямаше да има, защото в руините намериха само изкривените от огнената стихия железни части на инвалидната количка. Наеха адвокат, който се зае да установи останало ли е още нещо от голямото богатство на семейството, освен оцелелия ресторант. Откриха солидна сметка в една от банките, а отделно на Деспина беше преведена голяма сума, с която да се издържа докато завърши образованието си.

— Всичко, което е останало, е на двете — каза Деси. — Ти си моята сестра. Не искам да се връщам в Америка. Ще живеем заедно тук с теб…

— Не мога — прегърна я Зорница. — В България имам баща, съпруг, имам дом. Там е моята родина…

— Но аз не мога да живея сама, нито съм пълнолетна, за да поема бизнеса на баща си — момичето се разплака, изведнъж почувствало се още по-самотно и нещастно.

Свити в леглото в хотелската стая те заспаха, без да стигнат до някакво решение. На сутринта Зорница предложи:

— Ела с мен в България. И там ще продължиш да учиш. Някой тук ще поеме ресторанта, а след време ще решим какво да правим по-нататък…

Деспина се съгласи. Дадоха под наем заведението на досегашния управител и след ден — два заминаха за България. Чакаха ги Никола и Мартин. И кончето Вихър. Решиха поне седмица да не мислят за бъдещето, да не правят сметки и да не кроят планове. Да оставят времето да поуталожи, доколкото е възможно, болката…

… Една сутрин всички заминаха в града, а когато се върнаха изглеждаха някак по-весели и обнадеждени. Мартин си беше намерил работа. Деспина щеше да прекъсне за една година образованието си, докато научи български. Никола трябваше да постъпи на балнеолечение — беше възвърнал частично чувствителността на засегнатата от инсулта ръка. А Зорница? Предстоеше й нещо още по-хубаво — щеше да стане майка.

Какво ги очакваше в бъдеще? Трябваше да се научат да живеят за мига, без да правят велики планове. Дали щяха да останат в България или да заминат за Гърция?

Едно беше сигурно — щеше да се роди нов живот, нова надежда — навярно с името Никола, когото в Гърция ще наричат Никос… Животът продължаваше…