Цвета Порязова
Начало без край (24)

Едно тъй дълго очакване

Сияна вече бе на близо 3 години. Баща й — д-р Мартинов, се бе утвърдил много бързо като добър специалист. В общинския център му предоставиха изоставена сграда на някогашното ТКЗС, която през годините бе използвана от доста наематели и благодарение на това все още не беше рухнала. Всеки от тях се бе опитал да възстанови по нещо, но покривът течеше и се нуждаеше от смяна. Стъклата бяха изпочупени. На мястото на голяма част от дограмата зееха дупки. Това, че вратите бяха заковани, както и близостта на районното управление на МВР бяха спасили сградата буквално от „разкостване“, както казваха живеещите наоколо.

Идеята да има ветеринарна лечебница се хареса и общинската администрация задели средства за ремонт. През това време младият ветеринар обикаляше селата, срещаше се със стопаните, помагаше им със съвети, лекуваше и правеше имунизации на животните. Беше сам, а районът — огромен и тежък, макар че животновъдите не бяха много. Двайсетина бяха по-големите ферми, но разпръснати по селата.

Никола се прибираше вечер уморен, но му стигаше една усмивка на дъщеря му, за да забрави проблемите. Животът му постепенно потръгна. До себе си имаше своите родители и вече порасналия си брат, студент по информатика, семейството на Янис и Деспина и своята братовчедка Елена. И най-вече — Сияна.

Понякога се чуваше с майката на Вероника. Най-често искаше съвет за някой по-заплетен случай, но истината бе, че търсеше информация за майката на детето си. От проф. Иванова разбра, че е минала курс тежко лечение и в момента е под наблюдение. Не смееше да попита кога ще се върне, имаше усещането, че по-скоро въпросът трябва да бъде „дали ще се върне“.

Една вечер доста късно му се обадиха от някаква болница. Уведомиха го, че проф. Ана Иванова е получила инфаркт и иска да го види. Затвориха набързо и Никола така и не разбра подробности. Едва дочака сутринта и замина.

Жената го посрещна с измъчена усмивка. Беше омотана с различни кабели, на монитора срещу нея той видя за миг и долови неравномерния ритъм на сърцето й. Приседна на стола до леглото й и почувства необясним страх. Все пак беше лекар, ежедневно се срещаше с болката и смъртта, вече трябваше да е свикнал. Но не беше. Срещу него сякаш лежеше майката на неговото дете, толкова си приличаха майка и дъщеря.

Колкото и да мислеше, че Вероника може би вече няма да е част от живота му, в душата му се събуди състраданието и споменът за щастливите мигове го погълна. Вдигна глава, когато жената посегна с ръката, на която нямаше абокат и не бе включена система и го докосна леко.

— Знам, че дъщеря ми не заслужава твоята обич. Но тя ще се върне излекувана. Сега живее в някаква комуна на наркомани. Те взаимно си помагат да се откажат от порока. Рони е чиста от две години. Прости й в името на детето. Тя ще се върне…

Умори се от много изказани думи, задъха се, пулсът й видимо се ускори и Никола с тревога проследи промяната на монитора.

— Добре, не говори повече — каза той, хванал треперещата й ръка. — Не се вълнувай. Ние със Сияна ще я чакаме…

Поседя още малко. Проф. Иванова се успокои и постепенно заспа. Никола излезе и бавно затвори вратата. Не знаеше, че час по-късно тя ще получи още един, масивен инфаркт…

… Годината беше успешна за всички от семейството. Мартин набра солиден опит и животът в Добри дол стана по-добър, благодарение на неговата инициативност. Селото се отвори за още иновативни идеи. По негово предложение собственици на изоставени от години къщи ги възстановиха и оборудваха, превърнаха ги вкъщи за гости и скоро в почивните дни те се оживяваха от детски смях и музика. Половината град се изсипваше тук.

Зорница наскоро беше спечелила конкурс за директор на училището, където преподаваше изобразително изкуство и вече подготвяше своите възпитаници да прекарат зимната ваканция в Добри дол, където щеше да се организира пленер за млади художници.

Синовете им вече бяха поели по своя професионален път. Калин се канеше за Коледа да им представи едно момиче, за което каза с известно притеснение: „Тя ми е само приятелка… Засега“. Зорница, като всяка майка усещаше, че Никола не е напълно щастлив, но има ли някъде пълно щастие?

Деспина и Янис се утвърдиха като туроператорска фирма и работата им вървеше. Решиха тази година точно за Коледа да не организират пътуване, а да си останат вкъщи, защото очакваха гост — Филип щеше да ги зарадва с нещо хубаво, но по телефона не каза какво. Елена, вече със самочувствието и възможностите на добра художничка, готвеше коледна благотворителна изложба.

Никола и Сияна не се чувстваха самотни покрай толкова много хора край себе си. Момиченцето, което вече тичаше наоколо и говореше непрекъснато, се хвалеше наляво и надясно с новите си обувки.

Никола бе тъжен, защото се бе разделил със стария Вихър. Някак незабелязано сакатият кон си бе отишъл предишната нощ. Малкият Вихър бе преместен в неговия бокс и ако не беше ниският му ръст трудно можеше да бъде различен от другия Вихър. Беше същият — бял на сиви петна.

… Вечерта на Бъдни вечер всички се събраха край богато отрупаната трапеза. Мартин разчупи питата и първо нарече по едно крайче на Богородица и на къщата. После даде на всеки по парче, докато Янис обясняваше на сина си откъде идва традицията. Без да видят другите той остави още едно коматче настрана. Имаше нещо пред вид. През деня беше провел някакъв международен разговор, но не сподели за него с никого. Рано беше, можеше и да не се случи…

И в този момент на вратата се позвъни. „Кой ли е? — запита Зорница. — За коледарите е още рано…“

„Дядо Коледа!“ — звънна гласчето на Сияна. Никола стана да отвори, а дъщеря му припна след него. На входната врата стоеше млада жена с куфар в ръката: „Върнах се… Ще ме приемеш ли?“ — обърна се тя към занемелия мъж пред нея. Сияна избута баща си и гласчето й свежо и звънко, се чу от всички край масата: „А ти коя си?“.

Недочакало отговор, момиченцето погледна навън дали не идва Дядо Коледа. Очакваше големи подаръци. А най-много искаше кукла, която да казва „мама“…