Цвета Порязова
Начало без край (17)

Мечтата на Никола

Следващата есен Никола вече беше ученик в гимназията в града и упорито се готвеше да следва ветеринарна медицина. Често го виждаха да разхожда коня Вихър, който с остаряването си куцаше все повече. Но момчето вече бе сигурно, че той ще е първият му пациент след време.

Елена, макар и тийнейджърка, вече имаше една изложба зад гърба си. Вземаше уроци от леля си и, явно наследила нейния талант, вече бе избрала своя път на художник. Малкият Калин топуркаше из къщи и все дърпаше майка си да отидат при децата на новата, шарена площадка в центъра на селото.

Мартин имаше своя логика — ако искаш да се задържат младите тук, трябва да им се създават условия. Затова за времето, откакто стана кмет, издейства още два курса на автобуса и направи ремонт на сградата на кметството, като отдели едното крило за младежки клуб.

Инициативността му се хареса на общинския съвет и общинската администрация и когато се появи възможност за кандидатстване по европейска програма за задгранично сътрудничество, вече имаха една интересна идея. След като спечелиха разработения съвместен проект с една сръбска община за развитие на туризма, решиха това да стане в Добри дол.

А изборът си струваше, защото тук имаше условия и за зимен спорт в планината наоколо, и за състезания по рафтинг по буйната река и по плуване в язовира, а отвесните скали току над селото бяха мечта за катерачите. Селото не беше далече от града, който вече се задъхваше от липсата на достатъчно пространство.

Сякаш неусетно, но напълно заслужено името на Добри дол взе да се появява често в докладите на областния управител и Мартин спечели наградата „Кмет на годината“.