Цвета Порязова
Начало без край (15)

Тайната на Янис

Янис забрави за високото кръвно. Докато другите си почиваха, той слизаше към морето, разговаряше с рибарите. Те си спомниха слабичкия младеж, който живееше в една изоставена барака на брега и си изкарваше хляба като им помагаше. Хапчетата против хипертонията останаха недокоснати. Янис беше осъзнал, че семейството му, което никога преди не беше имал, е най-важното нещо в живота му… И това го изпълваше с вяра в бъдещето…

Но в последните дни от престоя нещо в него се промени. Той стана мълчалив, трябваше отново да възобнови лечението си…

— Како, може ли да си поговорим? — обърна се един ден Деси към сестра си месец след почивката им. Обикновено я наричаше по име и Зорница усети някаква тревога. Явно, става въпрос за нещо сериозно. Двете седнаха на голямата тераса пред димящото кафе. Беше ранна есен и балканът се бе обагрил с топлите цветове на дъгата. Само Голямата ливада още се зеленееше примамливо и оттук се виждаха дребните фигурки на няколко от конете.

— Доста мислих, дано не те разтревожа — в това състояние не бива да се натоварваш, но нямам с кого друг да споделя — започна отдалече младата жена. Срещнала усмивката на сестра си, тя продължи по-спокойно:

— Янис се промени откакто бяхме заедно на почивка в Гърция — стана разсеян, понякога по цял ден не си говорим. Като че ли нещо го измъчва. Опитах се да го предразположа да сподели, но той се затвори още повече. Нещо се е случило…

Зорница я успокои, доколкото можа, но реши, че трябва да поговори в удобен момент с Янис. Наблюдаваше го внимателно и установи, че когато пътува с автобуса до Гърция се връща потиснат и тъжен. Прегръщаше дъщеря си и дълго й говореше колко много я обича и колко му е липсвала.

Веднъж, влизайки в същата стая, забеляза сълзи в очите му, които той неумело прикри. Вече беше сигурна, че разговорът е повече от необходим, наложителен е… Той обаче я изпревари. Една сутрин, след като съпругата му замина за града, колебливо доближи до нея:

— Ще ми отделиш ли малко време? Искам нещо да споделя с теб… Нямам по-близки от вас с Мартин, а не искам да причинявам болка на Деспина…

Зорница усети, че разговорът ще е труден. Остави го да говори, без да се намесва, за да не прекъсне изповедта му. А той сякаш само това беше чакал, заговори и дори да искаше да спре, вече не можеше…

— Малко преди да се запозная с Деспина, имах приятелка — дъщеря на един от рибарите. Обичах я, дори мислех, че ще се оженим. После се влюбих в Деси и забравих всичко и всички. Момичето, казва се Мария, много плака и аз почти бях готов да се откажа от голямата си любов. Дори за известно време престанах да отговарям на позвъняванията от България. Мислех, че като не се чуваме с Деспина, скоро ще се забравим, но стана обратното. И когато тя дойде ми каза, че щастието не идва само, че трябва да се бориш за него…

Срещата ни беше решаваща. Вече знаех със сигурност, че с нея искам да остарея. И още искам да стане така, но има нещо…

Младият мъж въздъхна тежко, после продължи:

— Това лято, докато всички бяхме на острова, често ходех до рибарите на брега. Те бяха моето семейство, след като напуснах дома за деца без родители. Исках да ги видя, да им се похваля, че вече имам съпруга и дъщеря. Те се зарадваха за мен, но в последния ден единият, най-възрастният от тях, когото обичах като роден баща, не издържа и ми разказа, че половин година след идването ми в България Мария е родила момче. Решила е да не ми казва, за да не помрачава щастието ми и да отгледа детето сама. После се омъжила, отишла да живее в Атина.

Синът ми е с 2 години по-голям от Елена. Вероятно мъжът й го е осиновил. Родило им се и друго дете. Рядко идвали на острова. Не посмях да питам за нея, не бива да я търся, за да не й навредя. Може съпругът й да не приеме добре това, а аз не бива да нарушавам тяхното спокойствие. Но от тогава не мога да си намеря място. Синът ми ще расте без мен. Вярно, има майка, не е изоставен, но някак си повтаря моята съдба.

Страх ме от реакцията на Деспина. Ако реши да се раздели с мен, няма да си го простя. Ще кажеш, че вината не е моя, че не съм знаел, но все пак… Чувствам се разкъсан на две части — едната е тук, другата — в Гърция. Обичам Деси, не мога да живея без нея и дъщеря си, но умът ми е все там при момчето, което не познавам и което няма да ме познава…

Зорница го гледаше мълчаливо. Болката, която разкъсваше бащиното сърце, се беше изписала на лицето му. Когато той спря, вперил питащите си очи в нея, тя дълго мълча. После каза:

— Нямам право да те съдя, нито да вземам решения вместо теб. Ти си този, който трябва да избере как да постъпи. Пътищата са два — да замълчиш, за да запазиш спокойствието в семейството си и цял живот да се измъчваш. И другият — да разкажеш честно на Деспина и двамата да решите…

— Ти как би постъпила? — не издържа Янис.

— Не ме питай, макар че аз знам как бих постъпила. Не бързай, премисли добре…

Знаеше, че няма право да каже за този разговор на сестра си. Убедена беше — за да бъде здраво едно семейство, да се бори успешно с житейските трудности, трябва да се крепи на взаимното доверие. Знаеше също, че ако наистина се обичат, решението, което ще вземат заедно, ще бъде правилното…

Когато Мартин забеляза, че нещо я измъчва, тя му разказа.

— Аз бих споделил с теб всичко — довери той. — Не можеш цял живот да живееш раздвоен. Дете му е, ще му се иска да го вижда. Дано Деси го разбере…

Няколко дни по-късно Янис и Деспина отпътуваха с поредната група. Той бе оправдан, след като мигрантът разказа как се е озовал в багажното отделение на автобуса и жената с хапчетата за кръвно свидетелства. Елена вече бе свикнала да остава при семейството на леля си, но откакто можеше да смята броеше дните до връщането им.

Върнаха се и още от вратата Зорница усети ведрото им настроение. Сякаш нещо добро се беше случило. Когато децата най-после заспаха и четиримата останаха сами на чаша вино, Янис, прегърнал жена си, сподели:

— Много мислих. Реших, че не бива да крия нещо толкова важно — то е част от живота ми и не може да се промени. Разказах на Деси за моя син и тя знаете ли какво ми каза?

Тук Деспина се намеси и продължи:

— Казах му, че детето не е виновно за съдбата си и че ако майка му се съгласи то може да дойде да живее с нас. Детето е безценен дар…

Всички мълчаха. Нямаше какво повече да кажат. При следващото си пътуване Янис остави телефонния си номер на стария рибар с молба да го даде на Мария, когато дойде. Нека тя да прецени кое ще е най-добро за сина им. И дали трябва да познава истинския си баща.

Дълбоко в себе си не бе убеден, че това дете ще се зарадва при една евентуална среща. То вече си имаше баща, който се грижи за него и сигурно го обича, щом го е приел в живота си.

Минаха месеци, а Мария не се обади. Янис някак претръпна в очакванията си, примири се и животът продължи постарому.