Цвета Порязова
Начало без край (2)

Връщане към живота

… Беше горещо, автобусът спираше често, хора се качваха и слизаха, но жената седеше със затворени очи, а животът минаваше като на филмова лента през главата й. Спомни си студентските години, когато все още я наричаха Станислава, а не както съселяните й — Славка, работата в института по биология. А когато дойде демокрацията родителите й — учители с малки пенсии, решиха да се завърнат на село, защото парите не им стигаха за нищо. Пък и да оставят дъщерята сама в апартамента, може да й излезе късметът с някой колега. Но той не излезе. И не само това — съкратиха я от работа и след като не можа да си намери друга и тя замина на село.

Когато погреба близките си изпадна в депресия, която с годините се превърна в удобно и празно безвремие. Стигна до там да се изхранва от контейнерите на не съвсем близкия до селото СПА хотел. Вече не се интересуваше, че в града има един заключен апартамент, нямаше желание за нищо, дори да се изкъпе. Хората започнаха да я отбягват. Кирпичената къща делеше с две котки, петел и кокошка. Живееше без емоции, без мечти. Затъпяваше с всеки изминат ден, но това не я вълнуваше.

До един ден, когато откри пукнатото гърне, а в него — завързани в парцалче няколко златни монети. Това обърна живота й.

… Пристигна в града късно следобед. Макар и уморена от жегата и доста гладна, Славка се довлече до блока, в който беше бащиният й апартамент. Изкачи се на третия етаж, без да срещне никого по стълбите. Опита да отключи, но усети, че нещо не е наред и докато се суетеше, вратата се отвори внезапно. „Какво обичате?“ — стресна я нечий глас. Вдигна очи. Срещу нея стоеше мъж на средна възраст по къси панталони и гол до кръста, а в погледа му се четеше досада. Огледа Славка с недоумение: „Нямаме нищо за изхвърляне. И какво си тръгнала на просия по къщите?!“

Жената загуби и ума, и дума.

— Ама аз, такова… Тук живея, живеех, де… — запелтечи тя.

Мъжът се тросна:

— Не знам къде живееш, но от 5 години този апартамент е мой.

Славка се свлече на изтривалката. После пое чашата с вода, която мъжът й подаде, явно притеснен, че ще умре на вратата му. Поговориха още 2–3 минути, колкото Славка да разбере, че жилището е отдавна продадено и то явно без нейното знание.

Как е станало ли? Новият собственик донесе нотариален акт, в който имената на Славка или нейните родители въобще не фигурираха. Постепенно в съзнанието й изплуваха четени или чути преди години случки за т.н. жилищна мафия, продавала и препродавала апартаменти на самотни и възрастни хора. И всичко било подплатено с необходимите документи, така че и да наеме адвокат само ще си хвърли парите (ако ги има) на вятъра.

Мъжът вдигна рамене и като видя, че дриплата насреща му се е посъвзела, каза само: „Иди в полицията“ и хлопна вратата.

Славка изпитваше неистов страх от полицията. Веднъж-дваж я бяха гонили от контейнера със смет на СПА хотела, бяха й искали личната карта и…

Слезе мъчително по стълбите, без да знае къде ще отиде. Седна на една пейка в парка наблизо. Там, на детската площадка играеха деца, а майките им зорко ги наблюдаваха и хвърляха по някой и друг враждебен поглед към нея.

Приближи малко момиченце с вафла в ръка, вдигна поглед към жената, която дори не го забеляза през сълзите, стичащи се по бузите й. После остави нахапаната вафла и, загубило интерес, се отправи към катерушката. Славка се огледа, грабна вафлата и тръгна по алеята. Усети, че буди нещо повече от недоверие и неприязън. Тогава се огледа. Хората, минаващи край нея, бяха чисти, дрехите им не миришеха като нейните…

Хрумна й нещо. Спомни си за едно златарско ателие наблизо. За щастие още си беше на същото място, но всичко друго наоколо й бе ново и непознато. Влезе забързана. Златарят — възрастен човек, вдигна очи и се намръщи при вида й, но после се взря в нея. „Ти не си ли оттук?“ — попита колебливо, опитвайки се да изрови от паметта си някакъв спомен.

Разговориха се, златарят се сети кои бяха нейните родители. Деликатно замълча и не попита нищо повече, оглеждайки крадешком жената срещу себе си. После тя чу за пореден път, че апартаментът отдавна е продаден и всички мислели, че това са направили те — истинските собственици, когато са отишли на село.

Доверието му към Славка някак се беше върнало и той прие златните монети, без да пита дали не са крадени, наброи шепа банкноти за тях и й пожела щастие. Стиснала хартийките в ръка жената си тръгна, без да знае какво да прави по-нататък.

По-надолу на улицата видя магазин за дрехи втора употреба и влезе. Избра си няколко неща, после в тоалетната на близката закусвалня се преоблече и хвърли старата рокля в кошчето. Беше много гладна и много уморена. Седна на една празна маса навън, поръча си най-евтиното от менюто. Като се нахрани тръгна по булеварда наблизо. Хората се блъскаха в нея, отдръпваха се сепнато, взирайки се учудено в лицето й и веднага я забравяха. Толкова много просяци и несретници се бяха завъдили напоследък! Жените притискаха чантите си по-близо и извръщаха глави. Нали когато не забелязваш нещо, то не те дразни, защото просто го няма!

„Ще се върна на село“ — мина й през ума, но тутакси се усъмни в решението си. И като се върне какво? При кого ще осъмва — пак при кокошката, петела и котките ли? Усещаше, че мечтата за нов живот й се изплъзва…

Видя наблизо един хотел, който нямаше нищо общо с лъскавите си събратя в центъра. Беше се сгушил между две високи сгради, с олющена мазилка и мръсен вход. Страх я беше, но да спи в парка не посмя. Пък и банкнотите, скрити в бельото й, бяха единственото, на което щеше да разчита в бъдеще. Влезе и плахо попита за стая, чу цената и я нае. „Утре ще му мисля“ — реши тя.

Окъпа се и си легна, чувствайки се като „бял човек“. Изпита срам докъде беше стигнала в апатията си. Заспа с надеждата, че нещо ще измисли, че животът й ще се промени. Не знаеше как, но вече беше сигурна, че няма да се върне в старата къща на село.

На сутринта реши да отиде до института, в който бе работила толкова години. Може пък да види някой познат? Сградата я посрещна — позната и непозната — полуразрушена, на покрива й беше поникнала малка бреза, стъклата бяха изпочупени, а вратите — изкъртени… Един къс от живота й беше загубен завинаги.

Вървеше безцелно, докато не се блъсна в някого, който първо изруга, после се взря в нея, поколеба се, но попита: „Станислава, това ти ли си?“.

Срещата с бившия колега не й донесе радост. Известният навремето биолог — доцент Илия Петров, преподавател на поколения студенти, сега беше портиер в същия хотел, където спа Славка предишната нощ. Това сподели той докато търсеха къде да седнат, за да си поговорят. Едно кафене на тротоара ги примами със сянката на пъстрите си чадъри. Когато поръча по едно кафе доц. Петров се обърна към Славка:

— Хайде, разказвай. Къде беше толкова години? Може би в чужбина?

Жената срещу него не изглеждаше преуспяла. Възпълничка, с демодирана рокля и джапанки, тя можеше да мине незабелязана от околните. Очите й бяха тъжни, а някога красивата й коса — сега суха и тук-там прошарена, беше вързана с ластик.

— Каква ти чужбина! — отговори тя със зле скривана горчивина. — Живях на село. Безработна съм от години…

После бавно, в началото неохотно, тя започна да разказва. Думите й потекоха като отприщена река. Говореше, но сякаш казаното не се отнасяше за нея. Имаше чувството, че това се е случило с някоя друга жена.

Илия мълчаливо я слушаше. Не я прекъсна, не попита нищо. Виждайки съчувствието в очите му, Славка усети, че е намерила стар приятел, на когото може да се довери. Разбра, че и неговата съдба не е била кой знае колко по-добра от нейната, че и двамата са се оказали извън коловоза — нещо, което се беше случило с доста хора от това поколение. Накрая бившият й колега сложи ръка върху нейната:

— Ще ти помогна, момиче, с каквото мога. Имаш ли някакви планове?

— Трябва да си намеря работа, да си потърся и жилище…

Продължавайки разговора, те тръгнаха бавно по тротоара. Славка вървеше на крачка след Илия, не й се искаше да види мръсните й пети и шляпащите джапанки. Добре поне, че беше хвърлила изпокъсаната рокля. Тази, купена от втората употреба, дори имаше етикет на немски език! Е, той нямаше как да го види, но й даваше някакво, макар и лъжливо, самочувствие.

Но някогашният й колега, унесен в спомените за онова време, май не забелязваше с какво е обута и облечена. Не усещаше или не му се искаше да приеме отчаянието, завладяло довчерашната клошарка. Имаха толкова много да си кажат и случките, извиращи от съзнанието им, някак си ги сближаваха.

„А помниш ли…“ започваше тя и той допълваше разказаното от нея. Славка изпитваше неистово желание да говори, да пита. Сякаш се връщаше отнякъде далече, вече не й се искаше и да спомни откъде. Тя поизправи рамене, престана да си влачи краката и дори си помисли: „Как ли изглеждам в очите на този човек?“.

В хотела, където Илия трябваше да бъде нощна смяна, цареше суматоха. Открили бяха незаконно пребиваващи мигранти, последва дълга процедура по отвеждането им. Управителят, стар приятел на портиера, се затюхка:

— Само това ми липсваше. А и една от чистачките не дойде, постъпила в болница…

— Ако търсиш заместничка, имаш я — зарадва се бившият доцент и избута напред Славка. — Тя ще се справи, оправна е… Все пак има висше образование.

— То, за тази работа висше образование не е нужно.

Управителят се засмя и се взря в жената срещу него. В чистата, макар и втора употреба рокля, тя изглеждаше прилично за чистачка. Пък и нали за работа я взема… Свидетел на много превратности в живота, той не попита друго. Само обясни:

— Ще ти плащам на ръка и няма да ти се внасят осигуровки. Така е наредил собственикът. А пък ако имаш претенции — безработни бол на улицата…

Така Славка стана чистачка на тоалетните. Като част от персонала й дадоха едно стайче на партера, по-скоро бивш килер, но поне нямаше да й искат наем. Сложи едно бракувано легло, подпря счупения му крак с тухла, натъкми и едно шкафче, също от купа с бракувани мебели и… готово. Бившата биоложка бе намерила своя нов дом и своето „призвание“. Засега…

Шефът не се интересуваше от нейната история. Не беше проявил и кой знае колко състрадание като разбра, че няма къде да живее. Прецени набързо, че килерът така и така е празен, а тя винаги щеше да е под ръка…

Скоро жената усети, че в хотела стават и неща, които не са редни. Преспиваха разни хора, които не се регистрираха, често някои бяха доста неадекватни, имаше и сбивания, потрошени мебели…

Полицията, явно запозната с практиката тук, често наобикаляше и се случваше да измъкне някого, закопчан с белезници. Славка мълчеше, не се интересуваше, за това си имаше управител… Само дето се случваше да мие тоалетните по няколко пъти, особено след запой в стаите…

Една нощ се събуди от силен вик. Скочи и излетя в коридора, където се сблъска с Илия. От него разбра, че някакъв клиент — наркоман ли, пиян ли, решил, че ще скача от балкона на петия етаж. Изкачиха се бързо по стълбите, можеше да потрябва някаква помощ.

Когато чуха полицейската сирена, двамата бивши колеги — биолози, стояха пред стаята, в която се беше затворил човекът и не знаеха какво да правят. В един момент вратата се отвори, той дръпна Славка вътре и врътна ключа. „Ако влезе полиция ще хвърля и жената“ — изкрещя мъжът, докато блъскаше чистачката към отворената врата на балкона. Тя се вцепени — беше станала негова заложница.

Усети силна миризма на алкохол. Въпреки ужаса си успя да го огледа на слабата светлина на уличните лампи. Беше много млад, почти момче и много слаб, а в очите му тя усети и видя да се промъква страх.

Залитайки, момчето я добута до парапета и като я държеше здраво прехвърли крак над бездната, мърморейки нещо неразбрано. Зад вратата полицаите явно започнаха да обсъждат някакъв план, защото Славка дочу припрени гласове. Позна и този на управителя и се зачуди как бе успял да дойде толкова бързо. И младежът ги чу, защото извика: „Не смейте да влизате. Скачам заедно с нея!“

— Чакай — обърна се тя към него. — Няма да влязат. Никой не иска млад човек като теб да си загуби живота. Успокой се!

Но той не я чуваше. Озърташе се диво и сякаш не му пукаше за младия му живот. Но тъй като не последва нищо, след няколко минути се поуспокои. А Славка, изненадващо дори за себе си, затананика. Неадекватна реакция, породена от критичната ситуация? Или от желанието да приласкае това загубено в емоциите си момче? Сама не можа да си обясни. Никога не беше пяла, само като млада обичаше да слуша музика. Преди години песента беше известен хит.

Младежът смаяно я гледаше, постепенно отпускайки силната си хватка. Тя продължи да пее тихичко, а пред погледа й сякаш минаваха онези слънчеви мигове, когато ходеше на лекции, когато бъдещето изглеждаше розово, а тази и други песни звучаха толкова жизнерадостно. Думите идваха трудно, забутани от години в гънките на заспалия й мозък, но мелодията сякаш извираше от сърцето й и събуждаше у нея необясним трепет.

Момчето слушаше, вперило поглед в нощта навън, после седна на балкона и покри с треперещи длани лицето си. Изповедта му, изречена на пресекулки, потресе Славка.

— Мама почина преди няколко дни… Не зная как ще живея по-нататък… Нямам други близки… Баща ми беше слаб човек, пропи се, след като го съкратиха като музикант в Операта. Отиде си от цироза на черния дроб. Какво ще правя?

— Ти си млад, ще се влюбиш и ще създадеш семейство. Няма да си сам цял живот — жената тихо му говореше, взела ръцете му в своите.

Той я гледаше, започваше да осъзнава какво е искал да направи, а Славка го прегърна, разбирайки болката на това объркано и отчаяно почти дете. Без и двамата да разберат как, полицаите се озоваха до тях, внимателно ги издърпаха в стаята и затвориха вратата.

Младежът не реагира, когато го отведоха, а Славка, изгубила сили, приседна на един стол. Илия се обърна към нея, в очите му имаше възхищение: „Ти го спаси, момиче. Как разбра, че е музикант?“.

Тя го погледна изненадано — откъде можеше да разбере? В началото не знаеше причината за трагедията на това момче, но усети, че сърцето му е нежно, въпреки грубите заплахи, които беше изрекло в отчаянието си. Спомни си как нейната майка я прегръщаше, пеейки тихичко, когато тя падаше като дете и ожулените колене я боляха. В сърцето й трепна някакво непознато досега майчинско чувство.

След няколко дни получи награда от хотела, че е спасила живота на младежа. И честно казано, май повече за това, че случаят не се беше появил, благодарение на нея, по страниците на жълтия печат. А Мартин, така се казваше той, дойде при нея, обеща да й се обажда и я увери, че никога няма да повтори опита за самоубийство. С него бяха разговаряли психолози, щеше да започне работа, а наесен ще кандидатства за стипендия и ще продължи образованието си в университета.

Музиката беше неговата опора и големия му шанс да се измъкне от трудната ситуация. Нямаше роднини, но имаше добри приятели, които щяха да му подадат ръка.

Случката промени живота на Станислава. Тя си нае прилична и доста евтина квартира в един краен квартал. Все по-често двамата биолози започнаха да се срещат на кафе. Разхождаха се из парка или в близкия МОЛ, разговаряха, ходеха на кино. Славка постепенно забрави за клошарския си период, като че ли никога не беше съществувал. Започна да се облича по-добре, отиде дори на фризьор. И за първи път в живота си се влюби. В Илия.

А когато той простичко й предложи да заживеят заедно, тя се съгласи. Напуснаха града и заминаха в недалечното курортно селище, където беше старата къща на неговите родители, вече отишли си от този свят. Той отдавна беше вдовец, синовете му работеха извън страната, там бяха създали семейства, а нея никой никъде не я чакаше. Щяха да живеят с неговата пенсия и с парите от уроците, които възнамеряваха да дават на кандидат-студентите. Пък можеше и градинка да завъдят…

Никога повече Славка не се върна в своето село. Така и не разбра, че пороят е отвлякъл старата къща. С котките, петела и кокошката. И със старото пукнато гърне. Едно безсмислено и жалко съществуване беше посипано с пепелта на забравата. Предстоеше й спокойна старост…