Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (53)

53.

Още във вторник Меркулов съобщи, че в президентската комисия е разработен план за залавянето на Бейби. Още не знаеше същността му, но твърдеше, че Рогозин е избрал прост начин. Така твърдяха приятелите му от комисията.

Генералният прокурор, макар и доста зает с правителствени и парламентарни задачи, все пак намери време да обърне внимание на състоянието на нещата със СНС и да проведе на тази тема малко съвещание, където главен докладчик бе Меркулов. Там научихме, че за противодействие на „Народна съвест“ вече са хвърлени огромни пари и смятат да похарчат още толкова. Операциите срещу „Народния съд“ се провеждаха в най-различни райони на страната, дори и там, където изобщо не бяха чували за съществуването на „Народно-кагебистката съвест“. Чиновниците обикновено посрещат с радост създаването на комисии, комитети и прочие бюрократични органи, но в случая бяха проявили особен ентусиазъм, тъй като парите бяха от президентския фонд и не подлежаха на отчет. Инициативата потъна, както и предполагаше Меркулов, в блатото на бюрократичното равнодушие. Болшинството присъстващи чиновници се отнесоха към тези изводи с пълно разбиране и приеха за сведение, че борбата с престъпния СНС се връща в предишните правоохранителни структури. Въпреки нашето с Меркулов мнение участниците в съвещанието посрещнаха с голямо облекчение съобщението, че прословутата президентска комисия ни е взела инициативата. Всички те, както ми се стори, бяха тайно убедени в неизбежния провал на предстоящата операция по залавянето на Бейби и се радваха да свалят от Генералната прокуратура отговорността за това мероприятие. Разбрах, че за тях Бейби е митична фигура, която биха искали да забравят колкото е възможно по-скоро. Но в крайна сметка стигнаха до решението да не се отслабва надзорът над действията на „неконституционния орган“ и упълномощиха Меркулов да използва групата ми за тази цел.

Веднага отидохме да се обадим на Рогозин, намерихме го след третия опит и официално му съобщихме, че Генералният прокурор на Руската федерация настоява за надзор над действията на тяхната оперативна група.

— Ние и не смятаме да крием нещо — заяви леко раздразнено Рогозин. — Операцията е в стадий на разработване и ако желаете да включите свои специалисти, ще ги приемем без възражения.

Хванах се за думите му и веднага им пратих Серьожа Семенихин със задачата да запомни всичко, за да може да ми го преразкаже после. Серьожа само изсумтя в отговор, компютърното му мислене не беше способно да забравя вложената информация.

Предишната вечер, в неделя, докато гледах телевизия в топла семейна атмосфера, по новините имаше репортаж за завръщането на делегацията на Върховния съвет от Женева, където били обсъждани някакви важни въпроси. Делегацията бе водена от Вадим Сергеевич Соснов и докато слушах уверената му реч, чувствах как ме раздират съмнения. Този интелигентен и посвоему обаятелен човек ми харесваше и не можех да си го представя в ролята, която му отреждаше нашият сценарий. В понеделник сутринта се свързах със симпатичната му секретарка, която така и не можа да си спомни кой съм, и си изпросих делови разговор. Записаха ме за вторник следобед и сега можех да отида на решаващата среща.

— Дали да не дойда с теб — замислено предложи Меркулов.

— Представяш ли си как ще изглежда — казах аз. — Натиска се следовател, а пристига заместник-генералният? И освен това насаме с мен може и да се разприказва, а ако сме двама, ще се обгърне в непробиваема броня.

— Убеден ли си, че той е онзи голям човек? — попита Меркулов със съмнение.

— Честно казано — отвърнах, — много би ми се искало да не е така.

— Тогава бъди внимателен — напътства ме Меркулов.

Соснов го нямаше, когато се появих, и секретарката ми съобщи, че той е на съвещание при председателя на Върховния съвет. Много приятно си поприказвахме и вече се гласях да я поканя на кафе в депутатския бюфет, когато се появи Соснов, измърмори някакво извинение и ме покани в кабинета си.

— Отново идвам при вас, Вадим Сергеевич — започнах аз, убеден, че той не ме помни.

Така и се оказа.

— Вие по какъв въпрос сте? — попита той, ровейки документите на бюрото.

— Пак идвам по повод убийството на капитан Ратников в Краснодар миналата година — напомних му аз.

Той вдигна глава и спокойно ме погледна.

— А — каза той. — Вие сте Турецки, ако се не лъжа?

— Точно така — кимнах аз.

— Какво ново при вас?

— О! Редица обстоятелства. Първо, наскоро ми беше на гости Нина Ратникова.

— Нина? — попита той. — Но вие, струва ми се, споменахте, че тя е полудяла.

— Вече се е излекувала — казах аз. — Изглежда прекрасно. Научила, че продължаваме делото и дошла при нас. Знаете ли какво ни разказа?

Той кимна унило.

— Представям си.

— Може би бихте желали да допълните или да коригирате показанията й? — попитах аз.

Той въздъхна тежко.

— По кой въпрос?

— Имам предвид дискетата — казах аз.

Той се облегна назад в креслото си, погледна ме замислено и предложи:

— Вижте, Турецки, може би е по-добре да забравим тези отдавнашни обстоятелства? Получи се недоразумение, вярно, какво сега да… И без това се разкайвам за лекомислието си.

— Наистина, по-добре би било да забравим — казах аз. — Но, Вадим Сергеевич, какво да забравя, като още нищо не знам със сигурност?

— Но напълно можете да предположите — промърмори той.

Кимнах утвърдително.

— Добре — казах аз. — Да предположим какво е станало. Мисля си, че в онази паметна вечер, когато сте им отишли на гости, не сте харесали особено Николай Ратников. Дразнел ви е с маниерите си, със своята увереност и невъзмутимост. Нали така?

— Напълно възможно — каза той.

— В джоба ви се е оказала тази дискета и сте решили да разиграете Нина, да споделите с нея държавна тайна. Тя се е хванала и вие сте се почувствали удовлетворен. Сега двамата сте имали своя малка тайна.

— Вие сте тънък психолог — спокойно забеляза Соснов. — В живота обикновено не анализираме мотивите си с такова старание.

— А после сте се обадили и сте я помолили да донесе дискетата на гарата. Дори сте имали приготвен билет за нея. Наистина ли сте вярвали, че ще изостави мъжа си?

— Пристъп на романтика — махна той с ръка. — Всъщност винаги взимам два билета, за да съм сам в купето.

— А сега ми кажете, случайно съвпадение ли е, че по същото време бандитите са убивали Ратников и децата? Или за това е имало някакви причини?

Успях да го поразтърся, той посегна към бутилката с минерална вода. Докато пиеше, аз разглеждах картините на стената.

— Осъзнавате ли какво говорите? — попита той.

— Моля ви, Вадим Сергеевич — казах аз. — От момента на първия ни разговор научихме толкова нови неща, че поредното откритие вече няма да е сензация. Може би сте искали да спасите Нина от нападението на кагебистите, а?

— Глупости — рязко отвърна той. — Не бих могъл да знам нищо за това нападение!

— Значи е случайност?

— Очевидно — измърмори той. — Обуздайте фантазията си, Турецки. Следователят трябва да оперира с факти, а не с измислици.

— Спомням си — кимнах аз. — Но имаме още една новина. Оказва се, че убийците, Чекалин и Тверитин, изобщо не са убити в Карабах. Те са си живи и здрави и сега са при нас.

Соснов се вкамени.

— Какво? — проговори той едва чуто.

— Представяте ли си — казах. — А най-неприятното е, че не можем да им инкриминираме делото на убития капитан, защото отдавна е прекратено. Но те споменават за някакъв голям човек, чиято воля са изпълнявали в Краснодар. Как мислите, кой би могъл да е това?

— Който и да е от началника на местното управление на КГБ до секретаря на крайкома на партията.

— Но те твърдят, че той и сега е крупна политическа фигура — продължавах играта си аз. — Познавате краснодарските деятели по-добре от мен, може би ще ни предложите един-двама кандидати?

— Какво смятате да ги правите? — попита Соснов.

— Преди всичко бих искал да се запозная с тях.

— Имам предвид арестуваните кагебисти.

— Вероятно ще бъдат съдени за спекулация с наркотици — казах аз.

Соснов машинално кимна и произнесе разсеяно:

— Благодаря за информацията.

След това той съвсем изключи от разговора и така и не ми даде никакъв намек нито за виновността си, нито за обратното. Новината за ареста на убийците действително го потресе, но той спокойно можеше да бъде разтревожен от това обстоятелство от съображения за справедливост. Така и не успях да постигна някаква яснота в по-нататъшния разговор и скоро секретарката Лена влезе, за да му напомни за срещата с някакви знатни чужденци на Шереметиевското летище. Времето на аудиенцията завърши.

Върнах се в прокуратурата, докладвах за всичко на Меркулов и той каза:

— С две думи, ти си му дал информация, а той на тебе — не. Много продуктивен метод за водене на разпит.

— Във всеки случай — казах аз — той е предупреден.

Серьожа Семенихин се появи привечер, а ние го чакахме в кабинета ми, посръбвайки от служебното кафе. Дори Лариса се заинтересува от плана на комисията и седеше с нас. Серьожа си беше все така невъзмутим и дъвчеше дъвка.

— Примитивно — каза той. — Организират открит съдебен процес.

— Да не се надяват, че Бейби ще се появи направо в съда? — подсмихна се Лара.

— Не е зле — вмъкна Меркулов. — Ако се реши, няма да е трудно да го хванат.

— Приемам залози — провъзгласих аз. — Пет към едно, че Бейби няма да се появи там.

— Аз пък мисля, че ще се появи — възрази Лара. — Само че няма да успее да убие онези гадове.

— Вашата прогноза, господин началник? — попитах Меркулов.

— Не се занимавам с прогнози — каза той надменно. — Но съм убеден, че бандитите ще бъдат убити.

— Серьожа, а ти? — попитах дъвчещия си помощник.

Той сви рамене.

— Кой знае…

Операцията беше солидно подготвена, една трета от залата трябваше да бъде напълнена с агенти на комисията, в залата имаше шест телевизионни камери, а Чекалин и Тверитин бяха облечени с противокуршумни жилетки. Процесът беше показен и искаха да ги запазят за истинския съд.

За предстоящия съд се говореше в прокуратурата, в „Московски комсомолец“ се появи съобщение, с две думи, имаше информация. В петък сутринта всички тръгнахме към залата, където трябваше да се развие действието на спектакъла, и се вълнувахме, като че ли самите ние щяхме да бъдем изправени пред съда. Почти нямаше страничен народ, сега хората си ценяха времето и вече не си падаха по зяпането. Събраха се старци пенсионери, някакви жени с чанти, постоянните кибици на съдебните заседания, но имаше и младежи. Не претърсваха хората на входа, но всички трябваше да минат през металотърсача и тези, при които апаратът реагираше, ги извикваха настрана и им проверяваха наличния метал. Полковник Рогозин зае място недалеч от подсъдимата скамейка и към него непрекъснато се приближаваха хора, на които даваше нареждания.

С Костя се разположихме на балкона, откъдето всичко се виждаше прекрасно и там имаше повече представители на комисията, отколкото случайни посетители. Когато въведоха подсъдимите, долу имаше още много свободни места.

Нашите двама герои Чекалин и Тверитин не се чувстваха особено уверено и бяха напълно прави. Макар бронираните им жилетки да бяха надеждно замаскирани, те едва ли можеха да знаят, че Бейби има навика да стреля в главата. Чекалин нервно кършеше ръце, а Тверитин постоянно гледаше залата, като че ли очакваше някого. После всички станаха, появиха се тъй наречените съдии и всичко тръгна както си му е редът. Прочитането на материалите по делото, разпитът на свидетелите, суровата обвинителна реч на прокурора и пледоарията на защитата. Неволно си мислех кой ли им е писал текстовете. Процесът вървеше, а Бейби не се появяваше. Напрежението растеше и в един момент ми се прииска цялата тази комедия да свърши по-скоро. Погледнах Меркулов, той си пипаше върха на носа и сумтеше, което при него беше признак на съсредоточеност. Тогава се започна.

Отначало се чуха нечии викове от залата, после изведнъж избухна взрив и се вдигна облак гъст черен дим. Веднага настана паника, крясъци, блъсканица. Когато се чу вторият взрив, паниката придоби общ характер, дори съдиите изпонаскачаха от местата си. Един от заседателите сочеше някъде в залата, друг нерешително тъпчеше около вратата. Самият председателстващ съдия говореше нещо в устройството. Ние, седящите на балкона, също скочихме, защото вдигналият се дим скри залата под нас. Някой започна да кашля, друг кой знае защо молеше за помощ, а по-голямата част просто не знаеха какво да правят, защото бяха на служба. Някакъв началник хвърли поглед през вратата и нареди:

— Бързо да се отцепи зданието и никой да не се пуска!

Някаква жена до мен ридаеше и аз се опитвах да я успокоя, като й казвах, че никой не е пострадал от взрива. Оказах се абсолютно прав, взривовете бяха чисто отвличащи мероприятия. Когато димът се разсея и видяхме долу опустялата зала, единственото място, където все още разтревожено се суетяха хора, беше подсъдимата скамейка. Двамата с Меркулов, предчувствайки нещо лошо, се хвърлихме надолу и след като преминахме през няколкото кордона, накрая все пак влязохме в залата. Точно така — докато траеше паниката, нашите двама герои в бронирани жилетки бяха убити с изстрели в главата.

Наблизо Рогозин сухо, но много ядосано говореше нещо на пребледнелия Свишчов. Лекар с бяла престилка се озърташе объркано, сякаш очакваше, че някой се прицелва и в него. Повиках оказалия се наблизо в този момент Серьожа и казах:

— Извикай оперативна група от криминалната! Предай да кажат на Грязнов.

Рогозин чу гласа ми и веднага се приближи.

— Стана някаква авария — промърмори той. — Можете да бъдете сигурни, задържахме всички присъстващи, ще го хванем… Камерите трябва да са го зафиксирали…

— Дерзайте, полковник — каза Меркулов. — Иначе излиза, че сте провалили операцията.

— Бъдете спокоен — развълнувано произнесе Рогозин, — готов съм да отговарям.

— Дайте да видим — миролюбиво предложих аз. — Нали прегледаха залата, преди да пуснат хората?

— Естествено, че я прегледаха.

— И претърсваха хората?

— Разбира се. Не е възможно да е внесъл оръжие тук!

— Тогава излиза — казах аз, — че това или е фантастичен трик на Бейби, или…

— Или какво? — нервно попита Рогозин.

— Или двамата са били ликвидирани от вашите хора — довърших аз.

— Чувате ли се какво говорите? — възмутено повиши тон Рогозин.

— Говори сериозни неща — намеси се рязко Меркулов. — Проверете хората си, полковник. Това убийство беше изгодно не само за Бейби.

Рогозин раздразнено сви рамене.

— Ще ги проверим, разбира се. Можете сами да се заемете с тази проверка, щом толкова ви се иска.

— А, не, не — възразих аз. — Със своите хора си се оправяйте сами.

Сбогувахме се и тръгнахме към изхода, но ни хвана Лара.

— Константин Дмитриевич — каза тя. — Там между задържаните се оказа Нина Ратникова. Не бихте ли могли да й помогнете?

— Нина Ратникова? — Меркулов ме погледна с недоумение.

— Жената на убития в Краснодар капитан — обясних аз. — Дълго време е била в чужбина и се е върнала преди няколко седмици. Разговаряхме с нея, вече ти докладвах.

Погледнахме в залата, където бяха събрали задържаните хора и Лара повика Нина Шимова. Както всички останали, тя беше объркана и изплашена, въпреки че изглеждаше все така елегантна.

— Добър ден, Александър Борисович — избърбори тя. — Какъв кошмар!

— Претърсваха ли ви вече? — попитах аз.

— Да — каза тя, — на входа. Имах ключове от колата и запалка…

— Дайте чантичката си на офицера — казах аз и посочих младия лейтенант, който ни наблюдаваше. — Погледнете, лейтенант, ние сме от федералната прокуратура.

Той кимна, взе чантичката на Шимова и я обърна върху бюрото. Лениво порови из дамските принадлежности, сви рамене и каза:

— Това е, можете да си я вземете.

— Тя ще дойде с нас — заявих аз.

Лейтенантът не реагира и заедно бързо напуснахме мястото на току-що извършеното престъпление.