Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (48)

48.

Нина сама измисли всичко — да се обади на майор Артьом Демьонок в Краснодар, за да измоли среща с Турецки. Всичко стана както го беше замислила и когато следователят снизходително й позволи да дойде в прокуратурата, беше готова да се разскача от радост.

Аня, която внимателно слушаше разговора й, веднага попита:

— Къде отиваш?

Настроението на Аня не беше толкова лъчезарно, колкото предишния ден, защото през нощта Нина я хвана до бара, където тайно консумираше уиски. Нина заплаши да я прати на принудително лечение от алкохолизъм и на Аня й се наложи дълго и жално да плаче, преди инцидентът да бъде изчерпан.

— На среща — отвърна Нина леко развълнувано, но безгрижно. — Не мога ли да отида на среща?

— Намерила си си мъж ли? — уплашено попита Аня.

Нина я погледна и се разсмя.

— Спокойно, приятелко — горчива промълви тя. — Срещата е изцяло делова.

— А аз вкъщи ли ще си остана? — попита Аня с надежда.

— Естествено — кимна Нина. — Не те ли е страх?

Аня се усмихна.

— Ще си пусна видеото, става ли? Има суперфилмчета.

Нина предварително събра всичкия наличен алкохол в един голям сак и я предупреди:

— Аня, вкъщи пиене няма и не се опитвай да намериш. Ще кажа да не те пускат обратно, ако ти се прииска да излезеш.

— Ти пък, Нинуля — каза Аня с горчивина. — Вече за съвсем пропаднала ме смяташ. Аз съм наред.

Но Нина все пак занесе сака с бутилките при пазачите и ги предупреди да не обръщат внимание на никакви молби за алкохол.

— Нина Алексеевна — каза пазачът, — сега има много надеждни средства, могат да я отучат за един ден.

— Може би ще се наложи — каза Нина.

Наистина, с Аня си имаше само главоболия, но те някак си и бяха приятни и докато караше, се обади вкъщи по радиотелефона, попита Аня какво „филмче“ гледа и й каза няколко топли думи. Това двайсет и четири годишно момиче още си беше дете.

И ето че вече влиза в зданието на прокуратурата, получава пропуск на входа, качва се по стълбите. Отначало й се струваше, че тук непременно ще я познаят и ще я хванат и тя сама се присмиваше на страховете си. Единственият човек, който знаеше истината за Бейби, бе тя самата и затова нямаше от какво да се бои.

Кабинетът на Турецки не беше голям, а и освен това той го делеше с някакъв симпатичен дебеланко, който вежливо ги остави сами, когато се появи Нина. Самият следовател, точно както предполагаше, беше важен млад човек и се отнасяше към посещението на вдовицата като към тягостно, но необходимо мероприятие.

— Заповядайте, Нина Алексеевна — предложи й той. — Много ми е интересно да се запозная с вас. Ако позволите, ще се обадя на младите си помощници, те също искаха, както се казва, да ви засвидетелстват уважение.

— Да, разбира се — кимна Нина.

Появата й направи впечатление, защото Турецки вероятно очакваше провинциална вдовица с черна забрадка, а се появи внушителна дама.

— Силно ме развълнува това, че продължавате делото — каза тя, след като той се обади на стажантите. — Кажете ми, има ли нови факти?

— А кои факти са ви известни на вас? — попита Турецки с интерес.

— Делото беше завършено и прекратено, след като убиха някакъв бандит — отвърна Нина. — Казаха, че точно той е убиецът.

— Да, това е вече малко поостаряла информация — забеляза следователят. — Оттогава станаха доста неща.

— Свързани с убийството на мъжа ми? — попита Нина.

— Точно там е работата — въздъхна Турецки. — Това е цяла епопея.

— Ще ми разкажете ли?

— Само колкото е разрешено — усмихна се Турецки. — Както разбирате, голяма част от информацията е служебна и не подлежи на разгласяване.

— Но това значи — каза Нина, — че убиецът не е известен.

— Вече е — каза Турецки не без самодоволство.

В този момент в кабинета влязоха младите следователи, високата и стройна Лариса Колесникова и очилатият Серьожа Семенихин. И двамата мърдаха челюсти, но поглеждаха гостенката с интерес.

— Трябва да ви обясня — продължаваше междувременно Турецки, — че делото на мъжа ви се оказа едва ли не централно в едно голямо политическо разследване. Именно затова сега изпитваме такъв интерес към вас, Нина Алексеевна. Може би отначало ще разкажете нещо за себе си? Виждам, че изглеждате чудесно. За малко ли сте в Москва?

— Не — каза Нина. — Сега живея тук.

— Сериозно! — възкликна Турецки. — А ние ви търсехме в Краснодар.

— Живея тук съвсем отскоро — обясни Нина. — Виждате ли, всичко стана толкова неочаквано, толкова странно… Много тежко преживях смъртта на децата и мъжа си. Дори бях в лудницата за известно време.

— Това ни е известно — меко се намеси Лариса.

— Но продължението определено ще ви учуди — нервно се усмихна Нина.

И тя започна да излага легендата за благородния французин Гюстав Шим, който се запознал с нея на плажа в Сочи и я взел със себе си във Франция, за странния й, полубезсъзнателен живот в чужбина, за развода, също така изпълнен с благородство, и накрая за завръщането й във вълшебния свят на Строгино.

— Виж ти — каза Турецки, клатейки глава. — Значи сега преуспявате?

— Страхотно — възхити се Лариса.

Само Серьожа хладно дъвчеше, без да реагира на тази приказка.

— Аз съм богата — каза Нина. — Знам, че на запад често се случва обявената награда да ускори следствието. Ако трябва, и аз мога да обявя такава награда.

— Уви — въздъхна Турецки. — Сега няма нужда.

— Разказах ви за себе си — забеляза Нина — и сега имам право да чуя вашия разказ.

— Да, разбира се — съгласи се Турецки и започна в отговор да разказва за убийствата на всички участници в онази отдавнашна краснодарска история, за Бейби, който внезапно се беше оказал замесен едновременно в кръвното отмъщение и в екзекуциите по присъда на „Съда на Народната съвест“. Той достатъчно подробно изброи всички дела на Бейби, разказа за изявлението на Стукалов, за убийството му от същия този Бейби, за предполагаемото убийство на самия Бейби. — И в този момент — продължи той, — когато вече почти всички бяха сигурни, че Бейби е убит, изведнъж последва убийството на последния от краснодарските свидетели, Люсин. И разбрахме, че Бейби е жив.

— Кой е този Бейби? — попита Нина. — Защо отмъщава за мъжа ми?

— Точно този въпрос бихме искали да ви зададем, Нина Алексеевна — каза Турецки. — Вие най-добре сте познавали приятелите на мъжа си. Нали разбирате, за да преследваш целта толкова настойчиво в продължение на цяла година, трябва да имаш характер.

— Да, разбира се — съгласи се Нина. — Извинете, но този Бейби чак ми е симпатичен. В крайна сметка той върши моята работа.

— И не сте в състояние да предположите кой би могъл да е това? — запита Турецки.

Нина се замисли, поклати глава и каза:

— Нищо не ми идва наум. В последно време в живота ми се случиха толкова неща, че даже не знам… Не, не мога да се сетя за никой, който би могъл да го направи.

— Мъжът ви нямаше ли приятели? — учудено попита Турецки.

— Имаше — каза Нина. — Имахме много приятели, но надали някой от тях би тръгнал да отмъщава. Това не е типично за съвременния човек, не мислите ли? Стараем се по-бързо да забравим тежките преживявания, да ги загърбим. А отмъщението? То е нещо древно, архаично. Нямахме такива приятели.

— Може би някой от кавказците? — попита Лариса. — При тях обичаят на кръвното отмъщение съществува и до ден-днешен.

Нина я погледна и се усмихна.

— Това са чисто московски измислици — възрази тя. — Живяла съм на юг и знам, че всички кавказци са добри артисти. Всъщност са хора като нас и зад всеки случай на така нареченото кръвно отмъщение се крие солиден материален интерес.

— Във всеки случай Бейби успя да убие и московския бизнесмен Лихоносов — напомни Лариса — и тук не е имало никакво кръвно отмъщение.

Нина кимна.

— Страшно ме заинтригувахте — каза тя. — А какво още е направил?

— Засега нищо — отвърна Турецки. — Но може би просто изчаква.

Нина неочаквано се усмихна.

— Ако публикувам във вестниците покана за среща, надали ще отговори, нали?

— Надали — съгласи се Турецки и изсумтя.

— А как се надявате да се свържете с него?

— Забравяте, че истинските убийци са останали ненаказани.

— Как? — ахна Нина. — Вече знаете кои са истинските убийци?

— Да — кимна Турецки. — Знаем.

— И… — Нина конвулсивно въздъхна — кои са?

— Двама редови сътрудници на местното управление на КГБ — каза Турецки.

Нина поклати глава.

— Не може да бъде! За какво им е на КГБ да убиват мъжа ми? Децата ми?

— Това е стара и заплетена история — каза Турецки. — Познавате ли Вадим Сергеевич Соснов?

— Вадим? Естествено!

— Бил ви е на гости предишния ден, нали?

— Да, беше.

— Работата е там, че по това време е правел ревизия на местното КГБ и е имал компрометиращи материали.

— На дискета — изведнъж се сети Нина.

Турецки учудено вдигна глава.

— Откъде знаете?

— Той ми я остави — проговори Нина.

Турецки скочи.

— Как така ви я е оставил! Значи тази дискета все пак е била у вас?

— Да — кимна Нина. — Дадох я на Вадим точно онази нощ.

— Стоп, стоп, стоп — прекъсна я Турецки. — Значи онази нощ сте се върнала в града не заради покупките, а за да се срещнете със Соснов?

— Да.

— Това нищо не променя — произнесе Серьожа Семенихин.

— Но все пак — поклати глава Турецки. — Два пъти разговарях със Соснов и той нито веднъж не ми каза този факт.

Настана пауза и Нина обясни:

— Не беше любовна среща. Той ми остави дискетата, помоли ме да не казвам на никого, дори на мъжа си. Преди да си тръгне, ме помоли да му я занеса на гарата. Измислих това връщане за да му я дам.

— Но мъжът ви е бил убит именно заради тази дискета — каза Лариса. — Разбирате ли? Измъчвали са децата ви…

— Лариса — прекъсна я Турецки.

Нина тежко въздъхна.

— Разбирам — каза тя. Изведнъж лицето й се разкриви, тя изхлипа и почти изписка: — Извинете… — и се разплака.

Турецки й наля вода, Лариса започна да я успокоява, и само Серьожа седеше, дъвчеше си дъвката и наблюдаваше мълчаливо.

Нина бързо дойде на себе си и Лариса предложи да я заведе до тоалетната, за да си оправи лицето.

— Извинете ме — развълнувано говореше тя на Нина. — Изтърсих го, без да мисля.

Нина се гледаше в огледалото и мълчеше.

— Да ви донеса ли валериан? — попита Лариса.

— Няма нужда.

— Единия вече го задържахме — каза Лариса, опитвайки се да я успокои. — Надяваме се, че Бейби ще научи по някакъв начин и ще клъвне.

— Ще клъвне ли? — попита Нина. — Но как може да клъвне?

— Още не знаем — каза Лариса. — Може да направим нещо като следствен експеримент, да изведем убиеца в града…

— Искате Бейби да го убие ли? — учуди се Нина.

— Не, разбира се — с досада възрази Лариса. — Искаме само да привлечем вниманието на Бейби. Разбира се, съществува риск, но ще се постараем да го сведем до минимум.

Нина въздъхна.

— Нещо не мога да разбера защо толкова държите да хванете този Бейби — каза тя.

— Има сериозни мотиви — отговори Лариса и бръкна за цигари. Тя дръпна дълбоко, изпусна струя дим и каза: — Става дума за политическа акция. Може би сте чували за „Съда на Народната съвест“? Преди време много се говореше за него, но сега някак си престанаха. Това е група опасни политикани, които манипулират общественото съзнание. Бейби беше изпълнител на присъдите им, реализирайки преките поръчения на един старец, който е бил голяма клечка там. Но наскоро убиха стареца, по-точно са го докарали до самоубийство, което е едно и също. Старецът е имал ключа за компютърната програма, където е отразена дейността на същия този „Народен съд“. Успял е да се самоубие, без да каже на никого къде е този ключ. Сега целият апарат на „Народния съд“ търси Бейби, както и ние, но за да получат ключа за програмата. Предполага се, че Бейби знае къде е той. Разбирате ли? Чрез него ще стигнем направо до колегията на Съда! Именно това ни интересува.

Нина кимна. Вече беше дошла на себе си, беше си оправила грима и отново изглеждаше както трябва.

— Интересно — промълви тя. — С убиеца ловите Бейби, а с Бейби ще ловите политиканите.

— Така трябва, Нина — многозначително каза Лариса.

Върнаха се в кабинета на Турецки, където още седеше мрачно дъвчещият Серьожа Семенихин, и следователят Турецки каза още от вратата:

— Лариса, веднага при Мойсеев, има някакви резултати за теб.

— Тичам — каза Лариса. — Довиждане, Нина. Пак ще се видим, нали?

— Да, разбира се — кимна Нина, въпреки че представа си нямаше как могат да се видят отново.

Лариса излезе, а Нина отново седна пред бюрото.

— Губя ви времето — произнесе тя. — Извинете.

— Няма нищо — възрази Турецки. — Вие ни извинете. За нас това е просто дело, а вие сте го преживели…

— Как се казват тези… убийци? — попита Нина.

Турецки помълча, после каза:

— Какво значение имат имената им, Нина? Извинете, но засега това е служебна информация. Следствена тайна.

— Но и нищо няма да ви стане — каза Нина.

— Ще ви съобщим по-късно — загадъчно каза Турецки.

Нина кимна.

Телефонът звънна и Турецки вдигна слушалката.

— Да?… Кой?… Рогозин?… Да, добре… Ще го приема, добре.

Той затвори, въздъхна замислено, после вдигна глава и се усмихна виновно.

— Извинете ме, Нина, спешни задължения. Серьожа, ще покажеш ли на Нина машината си? Ще й бъде интересно.

— Да, разбира се. — Серьожа стана.

— Довиждане — протегна ръка Нина. — Може ли да дойда пак?

— Разбира се — каза Турецки. — Вие сте потърпевша по дело за убийство.

Нина тръгна, а Турецки извика Семенихин.

— Серьожа!

Серьожа спря и се върна до бюрото.

— Какво има, Александър Борисович?

— След като изпратиш преуспяващата вдовица — тихо каза Турецки, — провери по твоите канали какво имаме за нея. Просто от интерес, става ли?

Серьожа подъвка малко и отвърна:

— Няма проблеми, Александър Борисович.

— Чудесно — усмихна се Турецки. — Чао!

Серьожа кимна и излезе.