Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (25)

25

Бурята се разрази. Алексей Стукалов бе убит на прага на Московската градска прокуратура. Научих го, докато бях в кабинета по криминалистика при Мойсеев, който ме повика, за да обсъди някои свои пророчества относно делото на „стрелците“. Епопеята с излизането му в пенсия още продължаваше, за това говореха най-заинтересованите лица, и на първо място самият Семьон Семьонович, но нещата не стигаха до нещо повече от разговори.

— Разбирате ли, Саша — обясняваше ми той, едновременно преглеждайки някакво дело, — вашите „стрелци“ безусловно са хора професионалисти. Но по начина си на мислене те не са престъпници. Те водят война, разбирате ли какво искам да кажа?

— Опитвам се — казах с въздишка.

— Не мисля, че те разбират ролята, която им е отредена — продължи Семьон Семьонович.

— А каква роля им е отредена? — поинтересувах се аз.

— Ролята на робинхудовци — отвърна Семьон Семьонович.

— Във всеки случай ги изкарват някакви, разбирате ли, народни отмъстители. Но по природа те не са такива.

— Това е много интересно — забелязах аз, прозявайки се изразително.

Семьон Семьонович се усмихна разбиращо и каза:

— Използвайте вътрешния им конфликт. Накарайте изпълнителите да воюват срещу господарите си.

— Интересно предложение — казах. — Само да ги видя, веднага ще им подхвърля тази мисъл.

— Имате Стукалов — напомни Мойсеев. — Накарайте го да разбере, че е бил натопен, и той сам ще поиска да ги намери.

Някъде в този момент ме намери Серьожа Семенихин със спешното сензационно съобщение за смъртта на Стукалов. Той го изстреля неочаквано емоционално, но това вече не ме учудваше.

— Виждате ли, Семьон Семьонович — казах аз. — Не ми дават дори и този шанс!

Така започна нова поредица от отчаяно хабене на нерви, трескави действия и потискащи разпити. Когато пристигнах в сградата на градската прокуратура, районът наоколо вече усилено се патрулираше, на гражданите по улицата им проверяваха документите, а багажниците на спрените леки коли се претърсваха. Според пресмятанията на Грязнов убиецът е имал поне половин час, за да офейка. За това време би могъл да напусне Москва.

По удивително съвпадение този ден в прокуратурата се оказаха кореспондентите на популярните вестници, на които следователят Костя Дяконов беше обещал пресконференция по делото на Стукалов и целия „Съд на Народната съвест“. Те съвсем естествено събраха богата реколта, заснеха немалко сензационни кадри и още вечерта се очакваше невиждан шум от страна на телевизията. Никой не смееше да ги изгони, докато аз не го наредих. Прокурорът на Москва беше в невменяемо състояние, пиеше корвалол и подскачаше от всяко телефонно обаждане.

— Нали разбирате — опитвах се да стигна до него, — убиецът трябва да е знаел предварително за този разпит! Кой беше в течение?

Той само жално простена в отговор, но присъстващият на разговора Костя Дяконов мрачно съобщи:

— За това знаеха много хора.

— Защо? — учудих се аз. — Да не помествате обяви в стенвестника?

— Нали разбираш. Извиках репортерите за този разпит.

Свих рамене. С Костя едва вчера обсъждахме вероятността за покушение срещу Стукалов. Разбира се, тези момчета сами си бяха докарали големи неприятности, но заедно с тях щях да си го отнеса и аз.

Дълго не можаха да установят точката, от която е бил произведен изстрелът. Намериха куршума, определиха чуждестранния произход на оръжието, вероятно маузер. Веднага почувствах, присъствието на склада за военни трофеи. Чак вечерта постъпи анонимно обаждане от уличен телефон в дежурната част на градското управление на МВР, че в апартамент номер 16 на сградата срещу градската прокуратура, където оперативниците от московската прокуратура вече бяха минали по домовете, става нещо странно. Рядко се реагира на такива обаждания, но този път дежурният беше съобразителен, веднага се сети, че обаждането се отнася за интересуващия ни район, и ни предаде съобщението. Качихме се на четвъртия етаж на кооперацията и Грязнов с опитен похват на взломаджия отвори бравата в присъствието на свидетели.

Собственичката на апартамента Клавдия Петрова Онучкина вързана, с лейкопласт, залепен на устата, безуспешно се опитваше да се освободи, извършвайки конвулсивни движения. Из апартамента се мяташе обезумелият котарак и надаваше отчаяни вопли. Той се успокои едва след като освободената от лейкопласта собственичка се разрида истерично. Котарака това го задоволяваше, беше нещо обичайно и той легна да си почине в креслото.

Грязнов погледна през прозореца и щракна с пръсти.

— Точно — каза той. — Станало е тук.

Апартаментът незабавно се напълни с експерти криминалисти и балистици, взеха да успокояват собственичката, започна текущата работа. Клавдия Петровна не можа да съобщи нищо съществено, защото я бяха праснали по главата в момента, когато влизала в апартамента.

— Сутринта забравих да нахраня Тимоша — обясняваше тя. — Усетих се, когато вече беше към единайсет. Помолих да ме пуснат, хукнах към къщи, а тук…

Тя не откри никакви липси или промени в дома си, безспорно не ставаше дума за грабеж. А даже и убиецът да беше взел нещо за видимост, никой не би и помислил за обир. Всичко беше пределно ясно.

Започна тотално разпитване на съседите, кой какво е видял и къде. Аз се върнах в прокуратурата, а Грязнов остана да върши оперативната работа в кооперацията. Градският прокурор вече беше дошъл на себе си и търсеше възможност за изтичане на информация навсякъде, освен в родното учреждение. Следователите му разработваха следствения изолатор в Бутирка. Аз все пак продължих търсенията си из прокуратурата и по моя молба Костя Дяконов състави списък на лицата, запознати с факта на провеждането на разпита на Стукалов в дадения ден и час. За пръв път в живота си трябваше да разпитам прокурора на Москва, моят бивш шеф. Толкова отдавна ли беше времето, когато треперех само при споменаването на тази длъжност?

— Саша — веднага доверително ми съобщи прокурорът, — нали разбираш, Стукалов няма нищо общо. Не стреляха по него, стреляха по мен!

— Но улучиха него — възразих аз. — Кажете ми, доколко беше обоснован този разпит? Делото го водим Костя и аз, тоест Генералната прокуратура, защо се наложи да се месите?

— Знаеш как ги е втресло всички — отвърна той разгорещено. — Опитах се от своя страна да се свържа с тези „народни съдии“, мътните ги взели.

— Искали сте да водите преговори с тези терористи? — попитах учудено.

— Да — каза той направо. — На всички е ясно, че това не са обикновени терористи. Това е политическо дело, Саша.

Разбрах, че показанията му нямат оперативна ценност, и затова след няколко дежурни въпроса прекратих разпита. Втори в списъка ми беше партньорът ми по делото, членът на моята бригада, специалният следовател от Московската прокуратура Костя Дяконов.

— Бих искал да знам доколко сериозни са подозренията ти — каза той. — Трябва да го разбирам в смисъл че ме изхвърляш на пълна скорост, така ли?

Той също беше изплашен и не можеше да отговори смислено на нито един въпрос. По това време вече по телефона ме намери главният прокурор и поиска незабавен отчет за извършената оперативна и следствена работа. Имайки предвид, че с този отчет го чакаха възможно най-горе, трябваше да бъдат представени пълен набор следствени мероприятия. От своя страна министърът на вътрешните работи проведе съдържателна беседа с Шура Романова, която веднага пристигна при нас, за да призове другарите да проявят висока съзнателност.

— Това е, Турецки — каза ми тя. — Ако твоите „стрелци“ вземат още някого на мушка, смятай, че и двамата с теб сме изхвърлени без компенсация.

— Гответе се, Александра Ивановна — съкрушено отвърнах. — Във всеки случай ще направим двоен банкет. Вярно, мислех, че до пенсията ми остават още двайсет-трийсет години, но може да съм сбъркал бройката.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя. — Напоследък всички в това дело се занимавате само с това, да изучавате следите. А полза никаква.

— Това е престъпление от нов тип.

— Абе кого го вълнува? — каза Шура. — Длъжни сме да разкрием убийството и да им предоставим виновните, а желаещи да разискват състава на престъплението ще се намерят и без нас.

Погледнах я изпитателно:

— А какво бихте казали, Шура Ивановна, ако предположа, че в това дело пряко са замесени структури на властта?

Тя присви очи.

— Кого имаш предвид? Говори конкретно.

Въздъхнах.

— Ако знаехте само как ми е омръзнало! Басирам се на бутилка, че това е просто предизборна провокация.

Тя се почеса по носа.

— На бутилка, казваш?

Намери ни Грязнов. Някой от оперативните работници му беше дал бутилка бира и той пиеше от шишето пред очите на началничката.

— Имаме нещо — каза той. — Видели са го тоя тип. Среден на ръст, набит, със спортно телосложение…

Аз неволно изсумтях и Шура ме погледна.

— Тази фигура май ти е позната, а?

— Има си хас — измърмори Грязнов.

— Само тихо — казах аз. — Досега работеше с пистолет, но почеркът си е почерк. Искам да проверя дали моите умници ще могат да го установят.

— Кой е това в крайна сметка бе? — нетърпеливо попита Шура.

— Можете да докладвате на началството, Шура Ивановна — казах аз. — Личността на престъпника е установена. Това е небезизвестният Бейби.

— Аха — успя само да каже тя.

— Все пак това не са наши клиенти — каза Грязнов, клатейки глава. — С тях трябва да се занимават от контраразузнаването. Интересите им са само политически!

— Александра Ивановна, потвърди — казах аз и взех от Грязнов протокола за оглед на местопроизшествието. — Току-що казах същото. Извинете ме за момент.

Лариса и Серьожа, естествено, бяха тук и разпитваха лицата, които бяха в течение за довеждането на Стукалов. Освободих ги от това задължение, като ги задължих в минимални срокове да идентифицират престъпника по тяхната компютърна схема. Вероятно в предложението ми имаше момент на предизвикателство, защото Лариса се подсмихна.

— Да — казах аз. — Някои обстоятелства позволяват да бъде хвърлена светлина върху проблема, но бих искал да знам отговора на вашия телевизор.

— Ще бъде изпълнено — сухо каза Серьожа, но Лара не издържа и каза:

— Няма място за съмнение, Александър Борисович. Това е Бейби.

— Ще ви представим пълен отчет — прекъсна я Серьожа, взимайки от мен купа протоколи от разпитите на свидетелите. — Още тази вечер.

— Действай — казах аз вече без ентусиазъм.

Спешното заседание при генералния се състоя около четири часа следобед. Отивах на него с лека душа, защото герой на деня предстоеше да бъде прокурорът на Москва, а аз имах коз: вече почти знаех убиеца. Така и стана, около столичния прокурор се събраха тъмни облаци, а моето съобщение за Бейби прозвуча, като че ли вече сме го заловили. Въпреки това и аз си го отнесох — за пасивно водене на делото и липса на ясен план за следствени мероприятия, а също и защото по недоглеждане бях допуснал конвоирането на подследствения на безсмислен разпит, завършил със смъртта му. Усетих върху себе си внимателния поглед на Меркулов (това беше условен знак) и решително станах.

— Тогава трябва да направя изявление — казах аз, като неочаквано уплаших генералния прокурор.

— Какво значи това, Турецки? — попита той. — Какво изявление? Недоволен ли сте от нещо, или не ви задоволяват условията на работа? Може би искате да ви преместим в друга сфера на работа?

— Струва ми се — започнах аз, — вече за никого не е тайна, че става дума за грандиозна политическа провокация. Винаги съм бил далече от политиката и затова няма да мога да определя кои течения се борят, но че в делото са замесени интересите на властта, е безспорен факт. За разследването на подобни дела вече не ми стигат възможностите на федералната прокуратура, трябва да се обединят усилията на най-различни служби. В частност, необходимо ни е да проникнем в тайните на службите за сигурност. Не може да се задоволяваме да работим с доброжелатели, трябват ни официални форми на сътрудничество. Моля, този въпрос да бъде поставен пред правителствените кръгове. Епохата на Големия брат, така ми се струва, си отиде безвъзвратно и службите за сигурност са длъжни да отговарят на въпросите на прокуратурата също толкова обстойно, колкото и всички останали ведомства и обикновените граждани.

Пламенното ми изказване предизвика всеобщо одобрение. Прокурорът на Москва, който почувства подкрепа в думите ми, решително взе моята страна и веднага се оплака от московското управление на контраразузнаването. Никой не се опита да защити контраразузнавачите и това беше особено показателно. В крайна сметка генералният прокурор завърши заседанието и се отправи към горните етажи в приповдигнато настроение, породено от възможността да прехвърли отговорността върху съседното ведомство.

Меркулов ме заведе в кабинета си, като по пътя се поинтересува от подробностите на извършеното убийство. Спомнях си пророчествата ни и бих могъл да се възхитя от точността на нашите прогнози. Но за съжаление това чувство не възникна в мен.

— Какво искаш от ФСК? — попита той направо. — Да кажем утре, когато президентът ревне по тях, какво ще поискаш на първо място?

— Убийците на капитан Ратников — казах аз.

— Ас какво ще ти помогне това да намериш убийците на Кислевски, Гудимиров, Маркарян?

— Не разбираш ли? — учудих се аз. — Бейби е пряко свързан с това убийство!

— Бейби е само изпълнител — каза Костя. — Случайно се е оказал в системата на „Съда на Народната съвест“. А сега се бориш срещу тях, срещу тези номенклатурни борци за народното щастие. И когато хванеш Бейби, той с нищо няма да ти помогне да ги доближиш. Нещо повече, не знам защо, но съм сигурен, че той ще стане следващата жертва.

Аз бавно смлях новото пророчество на началството, вдигнах учудения си поглед към Костя и казах:

— Но в такъв случай Бейби трябва да загине от нашите ръце?

— Точно това имам предвид — мрачно кимна Меркулов.