Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (41)

41.

Още първото потапяне в делото на починалия пенсионер Феликс Захарович Даниленко даде поразителен резултат. Стана ясно, че ветеранът на КГБ, уволнен почти със скандал, през цялото време е живял в служебна квартира на бившия КГБ, бил е на служебно обезпечение и в кабинета си е имал компютърна система с модем за достъп до оперативните програми на сегашните служби на реда! Обадих се на майор Николай Виталиевич Скачков, който си оставаше наш консултант от страна на ФСК, и още след половин час той беше при нас в прокуратурата.

— Нищо не разбирам — заяви той недоумяващо. — Нямаме никакъв Даниленко и тази квартира е снета от отчет! А и на кого би му хрумнало да свързва пенсионер към секретната информационна система!

— Не стига това — съобщи Серьожа Семенихин, — ами в компютъра е заложена кодирана програма от петстотин мегабайта с всякакви джунджурии.

— С какво? — не разбра Скачков.

— С програмни изненади — каза Семенихин. — Някой непосветен се е опитвал да влезе и програмата се е заела със самоунищожението си. На практика всяко включване на компютъра само я унищожава.

— Къде е този компютър? — решително попита Скачков.

— В нашата лаборатория — казах аз. — Не се надявайте, Николай Виталиевич, няма да го получите.

— Пак ме подозирате в нещо — направи гримаса Скачков. — Исках просто да ви помогна.

— Можете да ни помогнете — съгласих се аз. — Вижте кой е този Даниленко, за какви подвизи е получил служебна квартира за вечно ползване, с какво се е занимавал и тъй нататък. Намерете съратниците му, приятелите, членовете на семейството.

— Ще се опитам — почти клетвено обеща Скачков. — Само ви моля да не правите прибързани изводи. Комитета вече няколко пъти го чистиха и преименуваха, но хората продължават да гледат на нас като на ведомството на Лаврентий Павлович Берия.

Той си тръгна, а аз отидох при Семьон Семьонович Мойсеев, който вече беше извършил експертиза на трупа на Даниленко. В паузите между работата Семьон Семьонович продължаваше със старата песен за скорошно излизане в пенсия, но когато към него се обръщаха за помощ, работеше старателно и с готовност, както и преди.

— Боже мой — посрещна ме той. — Кой ни е дошъл на посещение! Прометей, похитителят на огъня под носа на висшето началство. Навярно, Саша, искате да знаете как е умрял вашият Даниленко.

— Съвсем не — казах аз. — Минах да навестя ветерана на труда и да се осведомя за здравето му. Какво става с пенсията ви, подписахте ли си вече молбата?

— Саша, вие сте зъл и нетактичен младеж — каза Семьон Семьонович. — И макар че имам за вас ценна информация, ще ви я препратя съгласно правилника за вътрешния ред в началото на следващата седмица.

— Ясно — казах аз. — Доколкото виждам, още не сте я написали. Това е някакъв кошмар, сега ще трябва да ви търпим капризите още десетина години.

— Отровили са го — каза Семьон Семьонович, слагайки край на обмяната на любезности.

— Каква е отровата? — попитах аз.

— Цианид. Мигновена смърт.

— Начин на вкарване?

— Точно тук започва интересната част — каза Мойсеев. — Стомахът е чист, върху тялото почти няма следи. Едва забележимо убождане под безименния пръст на лявата ръка, как ви харесва?

Почесах се по носа и забелязах:

— Някакъв изискан начин на отравяне, не ви ли се струва? Може би са смятали да скрият следите?

— Според мен е много по-просто — каза Мойсеев. — На безименния пръст на лявата ръка има следи от дълго носен пръстен. Сам се е убол. Екзотичен, но сигурен начин. Още Борджиите са го използвали, наистина за трети лица, а не за себе си.

— Той се е самоубил?

— Саша, опростявате всичко — намръщи се той. — Представете си човек, който носи такъв пръстен. Със сигурност е очаквал някакви неприятности.

— И ги е дочакал — схванах аз.

— Трябва да изясните кой се е занимавал с погребението му — каза Мойсеев наставнически. — Този пръстен не е изчезнал от само себе си, а е бил свален. Дори е останала посмъртна драскотина.

Кимнах и вдигнах пръст.

— Семьон Семьонович, имате бутилка коняк от мен!

— А — каза той, — само обещавате…

Наистина, най-правилно беше да се заема с погребението. Уви, Грязнов продължаваше да игнорира новото направление на търсенията ни, но успях да привлека старши лейтенант Дроздов, когото срещнах в коридора на прокуратурата, след като си беше свършил работата с някой от нашите следователи. Шура Романова нямаше никакви възражения срещу молбата ми, отправена по канален ред, но отбеляза, че за добротата й ще трябва да походатайствам пред Меркулов за разширяването на правата на оперативния състав на МВР. Всички те бяха убедени, че Костя се занимава с реформа на правоохранителните органи. Обещах и Дроздов незабавно бе изпратен в моята бригада.

 

 

Следващият почивен ден се оказа свободен за мен и аз с радост отидох на вилата, където ме чакаше Ирина. Напоследък не я глезех често със свободни уикенди и затова този път с пристигането си в събота сутринта я хвърлих във възторг, от което, както стана ясно, имала такава нужда нервната й система. Мама ми съобщи, че съседката ми предрекла на карти блестящ успех в най-близко бъдеще и посъветвала да бъда внимателен в работата си.

— Наскоро ни навести Константин Дмитриевич — вмъкна тя.

— Добре би било да навести и работния си кабинет — казах заядливо. — Назрява конфликт между мен и ръководството. Какво ново каза?

— Знаеш ли, беше странно посещение — каза мама. — Ако не знаех колко е нависоко сега, бих си помислила, че пак сте се забъркали в някоя рискована история.

Мама самонадеяно смяташе, че е в течение на работите ми, след като изслуша няколко мои разказа. Никога не си позволявах да споделям с близките си служебните проблеми, освен в случаите, когато те самите се оказваха замесени.

Ирина ми обясни някои неща, когато останахме сами.

— Знаеш ли, Костя помоли да ти предам нещо — каза тя. — Интересно, какво му пречеше да използва телефона?

— Зависи какво е искал да ми предаде — казах аз, наострил уши.

— Моли те да съставиш и да му предадеш подробен отчет за разговора ти с някакъв старец. Мисля, че се казва Собко.

— Да съставя подробен отчет? — попитах с недоумение. — Защо не може да дойде при мен на работното ми място или дори вкъщи на „Фрунзенска“?

— И аз това го попитах — въздъхна Ирина. — Той се измъкна с някаква шега. Бих искала да ти задам и на теб този въпрос, Саша. С какво толкова страшно сте се захванали сега?

— Това е някакво недоразумение — казах аз. — Делото, с което се занимавам, не е тайна. Какво още помоли да ми предадеш?

— Ами първо, че трябва да предадеш отчета чрез мен, той ще дойде следващата седмица и е много важно ти да не се окажеш случайно тук. Изглежда, че добре го следят, Саша.

— Въпросът е кой го следи — казах аз. — Нищо не разбирам, Костя работи в президентска комисия!

— Ще напишеш ли този отчет?

— Щом така иска… — свих рамене. — Това ли е всичко?

— Помоли да внимаваш — каза Ирина. — Този Собко ви е извел на опасна следа. Саша, мафията е, нали?

Аз я погледнах, сетих се за нервната система, усмихнах се и я погалих по главата. Жена ми не трябваше да се тревожи, още повече че аз самият не знаех какво толкова сериозно има в сегашното ми разследване. Успях да я успокоя и скоро тя заспа на рамото ми. Известно време се опитвах да разбера какво е обезпокоило Костя и защо са тези конспиративни спектакли, но не ми дойде нищо смислено наум и заспах.

А в неделя сутринта пристигна Серьожа Семенихин, добрал се с теснолинейката до вилата, и съобщи с пресекващ от вълнение глас:

— Александър Борисович!… Нищо не разбирам… От лабораторията ни е изчезнал конфискуваният от Даниленко компютър.

За пръв път го виждах толкова развълнуван и затова чак се залюбувах на проявата на човешки чувства у този досега каменен младеж.

— Как може да изчезне, Серьожа — не осъзнах веднага важността на ситуацията. — Това е Генералната прокуратура, не някакъв хан. Кога го откри?

Той заразказва с пресекващ глас и аз започнах да се притеснявам заедно с него. По силата на навика си и в нарушение на съществуващия ред той идваше да работи в компютърната зала на прокуратурата и през почивните дни. Точно така дошъл и предишния ден, горейки от желание да проникне в тайната на конфискувания компютър, и не го намерил на мястото му. Отначало не се обезпокоил, тръгнал да го търси, дори попитал дежурните пазачи, но никой не могъл да му каже нищо. Вчера вечерта затворили залата пред него, а в дванайсет и половина в събота вече го нямало.

— И никакви следи? — попитах недоумяващо.

— Абсолютно! — потвърди той.

Поклатих глава.

— Какво предприе?

— А какво можех да предприема? — каза той. — Дойдох при вас.

— Ти разбираш ли, че това е извънредно произшествие? — попитах аз. — Поне съобщи ли на дежурния за изчезването?

— Естествено — обидено каза той. — Да не съм идиот.

— А сега си помисли кой би могъл да извърши тази кражба? — предложих аз.

— „Народна съвест“, разбира се — въздъхна той.

— Разбираш ли — казах аз. — За пръв път те се притесниха! Закачихме ги, Серьожа!

— Да — мрачно се съгласи той, — но те се отскубнаха.

Наложи се незабавно, съблюдавайки всички необходими предпазни мерки да уведомя съпругата си за спешната работа, уверявайки я, че и дума не може да става за никаква опасност, а след това да се изстрелям към Москва.

— Това похищение, ако, разбира се, е имало такова, представлява грандиозно събитие. Даваш ли си сметка? — опитах се аз да развлека Серьожа.

— Да — все така мрачно отвърна той, — изпуснахме го този компютър, Александър Борисович.

— По дяволите компютъра — възкликнах. — Поели са такъв риск, защото се усетили, че сме се добрали до нещо важно. За пръв път не се влачим след тях, а атакуваме!

— Приятно ми е, че това ви радва — не смени тона Серьожа. — Би било добре да осъзнаете и че възможностите им са далеч по-значителни, отколкото предполагахме.

— А какво предполагахме? — попитах с интерес.

— Предполагахме нелегална комунистическа организация от пропагандно-терористичен тип — каза Серьожа. — Нима не е така?

— А защо сега мнението ти се промени?

— Защото, за да изнесеш компютър от зданието на Генералната прокуратура, не е достатъчно да имаш отбор убийци. Те имат агенти в нашите редици, Александър Борисович.

— Всъщност никога не съм се съмнявал в това — забелязах аз. — Представяш ли си каква каша можем да забъркаме въз основа на тази кражба?

— Не ме интересуват кашите — надменно произнесе Серьожа, — интересува ме програмата на този компютър. Може би там е било всичко за „Народна съвест“.

— Не се притеснявай, Серьожа — успокоих го аз. — Ще ги намерим.

След пристигането си в прокуратурата започнах широки настъпателни действия. Началникът на милиционерската охрана на сградата, който отначало се отнесе с мен доста лекомислено, много бързо разбра, че смятам да направя голям въпрос, и се паникьоса. Незабавно беше съставен протокол за кражба от охраняван обект на особено важно веществено доказателство и скоро в прокуратурата бяха извикани всички пазачи, стояли на пост през нощта на петък срещу събота. Началникът на охраната лично започна следствие, умолявайки ме да му дам шанс. Нямах нищо против и той се зае с разкопките, докато двамата със Серьожа бродехме из лабораторията в търсене поне на някакви следи от престъплението.

Накрая някои работи започнаха да се изясняват. В събота сутринта в прокуратурата се появили двама души със съответните документи за извършване на спешна поправка на компютърна техника. Оказва се, че от прокуратурата е постъпила заявка за такава спешна поправка. Тъй като тя се оказала по-сложна от очакваното, двамата предложили да откарат посочения в квитанцията компютър в работилницата си. По този повод съгласно инструкцията бил съставен акт, изброяващ всички реквизити на ремонтната организация. Най-беглата проверка на тези данни показа, че в природата не съществува такава организация, а всички оставени от „служителите й“ документи са прекрасно изработен фалшификат. Добросъвестните пазачи бяха записали номера на автомобила им и спешната проверка установи, че той е откраднат от гаража на фирма, търгуваща с компютри. Чиста работа.

— Е — казах на подполковника от милицията, началник на охраната, — какво ще правим?

— Просто не мога да си представя как е могло да се случи — каза той, бършейки чело с носната си кърпа.

— Изгответе обяснителен доклад за генералния — казах с въздишка.

Оставаше още една малка следа — поръчката за ремонта от прокуратурата. Тази поръчка можеше да бъде оформена само вътре в нашето учреждение и това можеше да ни даде някаква информация. Но какво беше изумлението ни, когато стана ясно, че поръчката за ремонт на компютъра е постъпила от юриста втори клас Сергей Семенихин, което и беше официално регистрирано в съответните документи.

— Александър Борисович — бърбореше объркано Серьожа, — кълна ви се…

— Ти си се побъркал — прекъснах го аз. — Нито за секунда не съм се съмнявал в теб, Серьожа, въпреки че сметката на тези гадове е много точна. Когато започне служебното разследване, ще ти се наложи да се поизпотиш.

В Генералната прокуратура спешно бе докаран началникът на стопанското управление Аркадий Иванович Минин, оформил тази поръчка, й той съобщи, че документът с искането се е оказал на бюрото му сред много други и той незабавно му е дал ход, разбирайки важността на нашето разследване.

Аз се наежих.

— Какво разследване имате предвид, Аркадий Иванович? — попитах аз с усмивка.

— Вашето, разбира се — отвърна той и видях как изведнъж пребледня. — Цялата прокуратура говори за него.

— Интересно — казах аз. — И какво разследваме?

Направо му се разтрепераха устните, но той ги прехапа.

— Стига, Саша — помоли той, усмихвайки се доста жалко. — Имам предвид „Народна съвест“, разбира се.

Станах, подпрях се с ръце на бюрото и се надвесих над него.

— Аркадий Иванович — казах аз, — кой ви е казал, че компютърът е бил свързан с делото за „Народна съвест“?

Той ме гледаше измъчено.

— А не е ли?

Не му отговорих.

— Бъдете така добър да ми предявите документа с това фалшиво искане — казах решително.

— Разбира се — каза той. — То е тук, при мен…

Уви, документът го нямаше и откривайки този факт, Аркадий Иванович се разтрепера.

— Нищо не разбирам — мърмореше той, — всички документи трябва да са тук…

— Не си правете труда — казах аз. — Заемете се със съставянето на обяснение до генералния прокурор. Разпита ви ще води вероятно той самият.

Разбира се, нервният и треперещ началник, дошъл при нас след съкращенията в КГБ, не можеше да не предизвика подозренията ми, но кой знае защо аз реших, че в случая той е подставена фигура. При всички положения бях длъжен да осигуря наблюдение върху него и затова дадох съответните указания на навреме появилия се Дроздов. Той веднага се обади в криминалната, свърза се с нужните хора и аз се успокоих. Докато Серьожа запознаваше Дроздов със състоянието на нещата, аз размишлявах над случилото се, пресмятайки възможните пътища на разследване, и нивото на работещата срещу нас организация ми вдъхваше все по-голямо уважение. Операцията бе проведена блестящо и загубихме много време.

— Всичко е ясно — каза Дроздов. — Хванали сте едър дивеч, момчета.

— Какво научи за погребението на Даниленко? — попитах аз.

— Нищо, за което да се хванем — каза Дроздов с въздишка. — Смъртният акт е фалшив, старецът е бил погребан от кооперация, а на погребението е присъствал само адвокатът. Именно той е платил всичко.

— А името на този адвокат?

— Тополев, но в списъците на московската градска адвокатска колегия няма такъв — каза Дроздов.