Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (49)

49.

Отначало бях искрено шокиран от външността на влязлата дама, защото далеч нямаше скърбящ вид, но по време на разговора, когато се изясни цялата й удивителна история, разбрах, че външността не намалява скръбта й. Тази жена беше затаила болката дълбоко в себе си и когато се разплака, аз даже се зарадвах, откривайки у нея очевидна проява на човечност. На сбогуване дори си помислих, че я харесвам, въпреки че помолих Серьожа да я провери по компютърната информационна мрежа.

След посещението на вдовицата ме заляха други проблеми, появи се някой си Рогозин. Ако не бях чул това име сутринта от Меркулов, нямаше да обърна никакво внимание на представителя на комитета на Върховния съвет по законността и реда, но сега бях готов за посещението му и дори се вълнувах.

Рогозин се оказа охранен господин с лъчезарна усмивка и студени очи. Стисна ми ръката и после започна да я бърше под бюрото с носната си кърпа.

— Александър Борисович, идвам при вас по много важен въпрос — започна той. — Известно ни е, че вече дълго време водите разследване, свързано с дейността на така наречения „Съд на Народната съвест“.

Кимнах.

— Дори ни е известно, че в ръководството има сили, които спъват работата ви.

— Надявам се, не очаквате веднага да започна да ви се оплаквам — казах с усмивка.

Той ми се усмихна в отговор.

— Разбира се, това не е необходимо. Възнамеряваме да ви подкрепяме с всички сили.

— Благодаря — кимнах. — Но кои сте вие?

— Комитетът по законността и реда — каза Рогозин.

— Депутат от Върховния съвет ли сте? — попитах аз.

— Не, но съм експерт, член на комитета. Искате ли да ви представя документите си? — Той с готовност тръгна да рови в джоба си и побързах да го спра.

— Не, не, моля ви — казах аз. — Просто искам да знам към кого да се обърна, когато действително възникнат трудности.

Той кимна.

— Знаете ли, чувал съм за вас много добри неща от Меркулов.

— Познавате ли се с Константин Дмитриевич? — учудих се аз.

— Да — кимна Рогозин. — Заедно се занимаваме с „Народния съд“ в рамките на една комисия. Аз бях сред хората, които започнаха навремето „Народна воля“.

Тук трябваше страшно да се учудя и успях.

— Били сте… сред организаторите?

— Почти — усмихна се Рогозин. — Съдействах за международните контакти на ръководителите на проекта.

— Виж ти — казах аз. — Тогава може би ще ми обясните целите на този… хм… проект? Защото засега го разглеждаме като изцяло престъпна организация.

— И добре правите — кимна Рогозин. — От първоначалните цели не остана и помен. Разбирате ли, този проект предвиждаше преустройство на общественото съзнание на целия наш народ.

— Охо — не издържах аз.

— Само не ме питайте как се е предвиждало реално да бъде направено това — усмихна се Рогозин. — Уви, не съм специалист. Но знам, че терорът, който се практикува в момента, не се предвиждаше в първоначалния проект. Идеите бяха чисти, хуманни и възвишени.

— Пътят към ада е постлан с възвишени идеи — казах аз. — А вашата информираност не ви ли дава възможност да се намесите в сегашното състояние на нещата?

— Моята информираност не е чак толкова значителна, колкото си мислите — каза Рогозин с въздишка. — Но сега се прави всичко, за да се установи контакт с представителите на „Народна воля“. Става ясно, че в проекта са били вложени просто огромни средства и не можем да си представим как би могло да се отрази това на страната.

— И кой контролира тази инициатива?

— Група дълбоко законспирирани политици — сниши глас Рогозин, — които са решили да поставят личните си цели на първо място.

— Нима ръководителите на държавата не са дърпали конците? — попитах недоверчиво.

— Разбира се — кимна Рогозин, — но август деветдесет и първа обърка всичко, така че управляващите структури на проекта се оказаха самоуправляващи се. Тогава започнаха процесите, довели до днешните престъпления. Както знаете, през последния месец по наши данни са загинали вече над четиридесет души все по списъците на Съда.

— Защо пресата мълчи?

— Защото действа президентската комисия — обясни Рогозин. — Те са убедени, че може да се противодейства само по този начин — с мълчание, лъжи и провокации. Аз съм решително против.

— Тогава как се озовахте там?

— Не са много хората, които знаят за проекта повече от мен — каза той не без самодоволство. — Само затова ме търпят. А наскоро едва не ме изгониха, когато казах, че подобни комисии са запланувани в раздела за правителственото съпротивление.

Аз кимнах, усмихвайки се заедно с него, и попитах:

— И така, какво искате от мен?

— Бейби — каза Рогозин. — На всички ни е необходим Бейби.

— Нима не го смятате за убит? — попитах учудено.

Той поклати глава.

— Не, Александър Борисович, не. Вие също, нали? Ненапразно се отнасяте така грижовно към онзи боклук Тверитин.

Аз се прокашлях.

— Всичко ли знаете? — попитах.

— Всичко, което ми е необходимо — авторитетно каза Рогозин.

— В такъв случай не мога да разбера причините за посещението ви — казах аз.

— Причината е една — каза Рогозин. — Става дума за голяма политическа битка за овладяването на проекта. Бейби неочаквано за всички стана ключова фигура.

— А компютърът на Феликс Даниленко? — попитах. — Къде е той?

— Питате ме като че ли аз съм го откраднал — каза Рогозин през смях. — Но това не е толкова важно. Ако имаме ключа, цялата колегия ще допълзи с предложения.

— Много странно — удивих се аз. — Всичко е свързано с програмата на Даниленко, така ли?

— Да, всеобщото съгласие е принципът на ръководните структури на проекта. Изпадането на което и да е отделно звено застопорява цялата система. Успяха да овладеят и да вземат под контрол по-голямата част от звената, но Даниленко беше последният мохикан.

— А какво трябва да представлява ключът? — попитах с интерес.

— Ключът е прост — отвърна Рогозин с досада, — кодова дума, парола, ако искате. При други обстоятелства бързодействащ компютър ще го определи за няколко минути, но проблемът е, че всяка неправилно подадена дума унищожава програмата. Необходима ни е само една дума — правилната.

— И Бейби я знае?

— Това му е известно само на него. — Рогозин въздъхна. — Сега разбирате ли какво означава този младеж?

— Какво все пак очаквате от мен? — попитах аз.

— Искреност — отвърна Рогозин. — Вече разработихте ли операцията?

— Не. Трябва ни вторият убиец.

Рогозин сви рамене.

— Защо? Той ще клъвне и на този. Мислили ли сте за съобщение във вестника за задържането на вашия Тверитин?

Поклатих глава.

— Не е толкова просто, Александър Александрович — възразих аз. — Не можем просто да повикаме Бейби. Всичко трябва да се обмисли.

— Както вече казах, трябва да се действа много бързо — повтори Рогозин. — Ситуацията е толкова изострена, че са възможни най-неочаквани ходове от отсрещната страна. Бихме искали непременно да участваме в операцията по залавянето на Бейби.

— Смятате, че няма да се справим сами? — попитах аз.

— Нека да разсъдим разумно. Веднъж вече не се справихте. Сега важността на операцията е не два, а десет пъти по-голяма! Трябва пределно да се внимава.

— Аз и без това внимавам — забелязах. — Кажете, Вадим Сергеевич Соснов знае ли за вашата дейност в президентската комисия?

Той ме погледна разсеяно и каза:

— Не, разбира се. Но в комитета се занимавам със същия въпрос, тоест със „Съда на Народната съвест“. Струва ми се, че нашият председател не се интересува от този проблем.

Появи се Лаврик Гехт, изтерзан от блуждаене из чуждите кабинети, и моят гост стана. Изпратих го по коридора, за да се отбия в компютърната зала при моите, и на сбогуване той каза:

— Много ви моля, Александър Борисович, при първата информация за Бейби веднага ми се обадете в комитета. Много е важно.

Обещах му и се разделихме. Този човек, доколкото разбрах, беше дошъл да ме вербува или да ме сплаши. Не успя и в двете.

— А къде е вдовицата? — попитах Серьожа, който вече седеше пред компютъра си.

— Изпратих я.

— Намери ли нещо? — попитах аз и кимнах към екрана на монитора.

— Търся — отвърна той.

— А Лара къде е?

— Още е при Мойсеев — каза Серьожа, без да се откъсва от работата си.

— Ако научиш нещо, ела в кабинета ми.

Той кимна и аз го оставих.

Разбира се, можеше да използваме и само Тверитин, за да примамим Бейби в клопката, но, първо, още не си представях точно каква ще бъде тази клопка и, второ, страшно ме интересуваше онзи голям началник, по чието нареждане Чекалин и Тверитин бяха извършили нападението над дома на Ратников. Смятах да го науча от Чекалин.

Тъкмо си го помислих, и в прокуратурата се появи Слава Грязнов, който докладва, задъхан от бързане:

— Саша, той вече е тук, в Подмосковието. Бързо!

Наистина, като че ли не беше редно следовател от прокуратурата да участва в оперативните действия, но Слава ме познаваше добре и знаеше колко е важно това за мен. Моментално си наметнах сакото, казах на Гехт да стои на телефона и се понесох надолу по стълбите.

По пътя разговаряхме само за Бейби.

— Вече си мислих за операцията — каза Грязнов. — Трябва да заложим такъв капан, че нито един микроб да не се измъкне, разбираш ли?

— По-добре помисли как да го известим, че клиентите са тук — възразих аз. — Може би му имаш адреса?

— Според мен това си е негов проблем — махна с ръка Грязнов. — Разбираш ли, Саша, аз му вярвам на тоя Бейби. Ако нещо му трябва, а това със сигурност му трябва, той ще го научи.

— Преди имаше информатор — напомних аз. — За него работеше машината на „Народния съд“… А сега какво?

— Ако започнеш да му помагаш — каза Грязнов, — всичко ще се провали.

— Може би си прав — замислено казах аз. — В края на краищата кой е по-заинтересован, аз или той?

Грязнов се разсмя и минахме на други теми.

— Вчера един фермер близо до Тучков застрелял някакъв рекетьор — разказа ни шофьорът. — Направо го гръмнал с двуцевка. На място.

— Браво бе — изсумтя Грязнов. — „Съдът на народната съвест“. А, Саша?

— Е, при тях не се предвиждат решения на Политбюро — отвърнах аз.

— Умеят, гадовете, да се прикрият зад народа — каза Грязнов. — Радетели…

— По-добре ми кажи за Чекалин — помолих го аз. — Къде е и какво прави?

— Същият сценарий — негодуваше Грязнов. — Пристигнал е със стока за московските търговци. Прехвърлянето е при тях в Ногинск. Сега отиваме там. Клиентът си почива на квартира у една мадама. Предварително са му я запазили.

— Квартирата или мадамата?

— И двете — махна с ръка Грязнов. — Поведението му е спокойно, пие умерено.

— Твоите хора ли са там или местните сили? — попитах аз.

— Обиждаш ме — каза Грязнов. — Все пак е особено важно дело, нали.

— Тоя Чекалин е по-серт от партньора си — забелязах аз. — Трябва да внимаваме.

— Айде сега вземи ми обясни и как да го арестувам — измърмори Грязнов. — Кажи едно благодаря, че те взех със себе си. Определено не за операцията, а само за първоначалния разпит, за да се опиташ да го пречупиш, докато е още топъл. Стой си в колата и недей да знаеш много, другарю следовател. Или господин?

Не отговорих. Съмненията относно операцията по залавянето на Бейби отново ме обзеха. Много ме безпокоеше Рогозин. Наистина, не бяхме напълно сигурни, че той е човек на „Народна съвест“, но беше страшно подходящ за това. И после, когато говореше за ключовата дума за проникването в програмата на компютъра, не знаеше ли прекалено много по въпроса? И откъде го знаеше? И дори и да не е от „Народна съвест“, кого представлява сега? Може би е представител вече на следващото поколение, което се стреми към финансовата база на проекта?

Пристигнахме на мястото следобед и към колата веднага се приближи един от хората на Грязнов.

— Другарю майор, всичко е готово.

— Как е клиентът? — попита Грязнов, без да излиза от колата.

— Обади се в Москва преди един час, разговорът е записан. Изглежда, се разбираха за обратната пратка. Предполагаме, че на връщане ще носи оръжие. Да изчакаме ли, другарю майор?

— Не — каза Грязнов. — Всички по местата, след десет минути започваме операцията.

И отново задействаха жена, този път сътрудничка на Московската криминална милиция, дошла при хазайката да я уговаря от името на някаква женска партия да влезе в редиците им. Хазайката беше здраво женище на двайсет и пет, държеше нелегален бордей и затова идеите за женска партия й бяха близки и понятни. Тя изобщо не обърна внимание, че активистката на женското движение не затвори след себе си вратата. Квартирантът послуша агитацията от любопитство, но се изплю и си отиде в стаята. Точно тогава се появиха момчетата на Грязнов с него самия начело. С тих шепот и жестове накараха хазайката да извика квартиранта да пият за женската партия и арестуваха Чекалин, когато той излезе, нищо неподозиращ от стаята си.

— Жорик, те ме накараха — отчаяно закрещя хазайката, като видя как се отнася милицията с квартиранта й.

— Тъпачка — само й каза Жорик, хриптейки от негодувание.