Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (37)

37.

Дори очевидното убийство на Люсин не беше достатъчно доказателство за ръководството на прокуратурата по въпроса за идентификацията на убития Бейби. Колкото и да се трепех да обяснявам, че митническите истории нямат нищо общо в случая, че Люсин е в списъка на Бейби и само Бейби може да го е убил, не ми вярваха. Главен противник на търсенето на Бейби беше, естествено, заместник-генералният Леонид Василиевич Пархоменко, за когото въпросът се оказа неочаквано принципен. Самият генерален жално ни напомняше какво може да последва, когато историята за убийството на невинния Алексей Дуганов стигне до пресата и висшето ръководство на страната, но не заемаше принципна позиция. Нямаше нищо против да ни разреши да продължим разследването, обаче Пархоменко не отстъпваше и заплашваше да разгласи служебната тайна, ако издирванията ни продължат. Опитвах се да намеря Костя Меркулов, но той с комисията беше извън всякакви граници на досегаемост.

А в това време някъде в Тюмен беше извършено „дръзко нападение“ срещу известен нефтен магнат, в резултат на което бяха арестувани едновременно петима агенти на СНС. Те казаха, че са наемници, че им плащат луди пари в долари и средствата за масова информация широко подеха тази история. Наистина, в отговор на това във Волгоград и Воронеж бяха убити няколко едри мафиоти, но въпреки че там бяха оставени протоколи от заседанието на „Съда на Народната съвест“, милицията счете случая за разчистване на сметки между враждуващи кланове, прикриващи се с политическата спекулация. В Новосибирск се състоя открито заседание на „Съда на Народната съвест“, на което съдиите бяха възмутени от безработицата бачкатори, пенсионери и домакини. Резултатът от заседанието им беше осъждането на терора и приемането на обръщение до президента и Върховния съвет. Естествено, при такава активност на „народните съдии“ откриването на Меркулов беше немислимо.

И тогава гръмна убийството на бизнесмена Лихоносов, което в началото изобщо не смятахме да добавяме към нашия списък. Тялото беше намерено в апартамент, убитият нямаше забелязани криминални връзки, говореше се за някакви жени, при които е ходел. Но когато дойдоха резултатите от балистичната експертиза на иззетия от местопрестъплението куршум, Грязнов долетя в прокуратурата.

— Пак е той! — възкликна Слава. — Същият „Макаров“ като в Брянск. Момчета, това е Бейби!

С нови сили щурмувах кабинета на генералния прокурор, като се възползвах от отсъствието на нашия принципен заместник, и генералният, след като изслуша всичко, въздъхна.

— Разбирам всичко, Александър Борисович. Вие безспорно сте прав, Бейби вероятно е жив, но не може ли да изчакаме, преди да го обявим?

— Аз не търся слава — възразих. — Само ми дайте свобода на действията. Иначе Леонид Василиевич сигурно ще ме заподозре в неизпълнение на служебните задължения.

— Достатъчно — решително отряза генералният. — Възлагам ви разследването на убийството на Лихоносов и родствения му случай в Брянск. Това задоволява ли ви?

— Напълно — казах аз. — Но има още четиринайсет неразкрити дела…

— Ще го имаме предвид — увери ме генералният.

И така, върнахме се официално към нашите хора и дори го отбелязахме с бира в моя кабинет. С постановлението на генералния прокурор в ръце Грязнов тръгна да изземе делата на Лихоносов и Люсин от родствените организации, а Серьожа и Лариса заседнаха пред машините си.

Бейби естествено беше нестандартна личност. Вече почти открито му се възхищавахме, защото действията му не се побираха в никакви рамки. Кой престъпник не би се възползвал от уникалния случай с убийството на Дуганов, поне за да си почине. Би могъл да се отърве от четиринайсет убийства, но го сметна за недостойно. Но ако като Дюк жадуваше слава, той би намерил начин да обяви съществуването си другояче. Обаче не! Той презира славата, презира откриващите се възможности да излезе сух от водата, единственото, което го занимава, е кървавият му занаят и той го упражнява без съмнение. Разбира се, имаше достатъчен брой поръчкови убийства, но главното дело на живота му беше отмъщението за убийството на капитан Ратников. И при тази удивителна целеустременост не можехме да определим кой е той!

Но сега, когато в ръцете ни се оказа козът с типовете в Баку, напълно можехме да разчитаме на успех. Трябваше само да направим всичко, както се полага, да пресметнем всичко и Бейби беше в ръцете ни. Честно казано, докато разглеждахме плановете за залавянето му, мислехме не толкова да го победим по този начин, колкото да го привлечем на наша страна срещу „Съда на Народната съвест“. Той имаше всички основания да не обича предишните си господари.

— Преди всичко — казваше Грязнов — тези боклуци трябва да бъдат пратени тук по етапен ред.

— Как? — интересуваше се Лариса, признатият скептик в групата ни.

— Просто ще изискаме да ни ги предадат като криминални престъпници!

— Забравяте, господин майор — каза Лариса, — че те не са обявени за престъпници. Официалното разследване на смъртта на капитан Ратников е прекратено поради смъртта на обвиняемия. Не им е предявявано постановление за привличане като обвиняеми.

Слушах престрелката им и неволно забелязах, че напрежението между тях превишава нужното ниво. Това ме накара да се вгледам по-внимателно. Разбира се, Грязнов имаше семейство, а Лариса — Жак, но какво ли не се случва в този живот!

— Ако не може да бъдат върнати официално, трябва да ги примамим в Русия по някакъв начин — каза Серьожа.

— Как? — попитах.

— Ами не знам. Наследство, роднини, нещо такова…

Поклатих глава.

— Имам друго предложение — казах. — Трябва да ги изкараме от Баку, Азербайджан.

— И как? — осведоми се Серьожа?

— Това вече е по-лесно — отвърна Грязнов. — И бездруго са там по милост, достатъчно е да ги забъркаме в някоя мръсна работа… И ще ги изгонят от слънчевия Азербайджан.

— Но… — смути се Лара — това… това е незаконно!

— Искаш да кажеш подло — обадих се аз. — Не се стеснявай, Слава няма да се обиди. Това действително не е съвсем законно, но е разумно. Имаме си работа с такива мерзавци, Лара, които нямат понятие за чест. И ще направим всичко, за да може законът да ги докопа.

— По този повод имам една добра идея — каза Слава Грязнов, вдигайки показалец.

Ставаше дума за търговията с наркотици. Едно време близо до Курската гара имаше будка, където се продаваше сладолед. Обикновена будка, като всички останали, аз самият няколко пъти съм си купувал оттам сладолед в горещините. Но времената се промениха и се смениха и сладоледаджиите. В същата тази будка до Курската гара се появиха някакви азербайджанци, които превърнаха обикновения павилион в истинска крепост, въпреки че продаваха пак сладолед. В будката винаги имаше двама продавачи, макар че асортиментът им беше направо никакъв и единствената кофичка сладолед, която се виждаше зад стъклото, приличаше на музеен експонат, толкова беше стара. Основната търговия вървеше през задната врата, обърната към стената на блока, и там не се продаваше сладолед, а наркотици. Почти всички го знаеха, възмутени хора писаха във вестника, но будката продължаваше да си стои, а когато кварталният инспектор минеше на проверка, посрещаха го като скъп приятел.

Естествено, най-лесно и според мен най-правилно би било да се разкара будката заедно с кварталния. Но мъдрите глави в криминалната разсъдиха другояче и държаха павилиончето под постоянно наблюдение, регистрирайки и купувачите, и доставчиците, и случайните минувачи. Наистина, с помощта на това наблюдение бяха решени немалко дела, но лично мен ме дразнеше фактът, че будката си стоеше, там се продаваше всякакъв боклук и това убеждаваше хората в безнаказаността на наркомафията.

Грязнов реши да използва точно тези типове, те също отдавна го дразнеха. Изчака момента, когато пристигна новата партида (не сладолед) и нахълта с милиционерско звено. Азербайджанците страшно се изплашиха, предлагаха някакви пари, после поискаха да повикат адвоката си.

Грязнов им разреши да се обадят и те се поуспокоиха. Разговорът се подслушваше, те не се обаждаха на адвокат, а на някой си Рустам Мамедов и искаха помощ срещу „чуждите ченгета“. Грязнов пристигна у Мамедов още преди той да успее да започне да действа, защото Мамедов живееше съвсем наблизо — на „Новокузнецка“.

Той отвори вратата и се слиса при вида на цяла група оперативници, но събра достатъчно кураж да настои:

— Имате ли заповед за обиск?

— Аха — усмихна се Грязнов и показа пистолета си. — Става ли?

Онзи сви рамене и ги пусна.

— Схващаш ли как стоят нещата? — беше първият въпрос на Грязнов.

— Какво има за схващане? — въздъхна Мамедов. — Въпросът е само колко?

Грязнов се усмихна, скри пистолета и подхвърли на милиционерите:

— Това е, момчета, свободни сте.

Той се тръшна в креслото и протегна крака.

— Само че, началник, имай предвид — предупреди го Мамедов. — Вече плащам, и тези, на които плащам, може да се окажат над теб.

— Да не си решил да ги изпееш? — попита Грязнов за всеки случай.

— За кретен ли ме смяташ? — намръщи се Мамедов.

— Виж какво, Мамедов — каза Грязнов. — Станало е недоразумение. Казвам се Грязнов, може да си чувал.

Мамедов си сипа газирана вода от сифона и попита:

— Тогава защо се занимаваш с дреболии, Грязнов? Ти си от московската криминална, ако, разбира се, си онзи Грязнов.

— Същият — потвърди Слава — и не се занимавам с дреболии. Схващаш ли, че си ми в ръцете?

— Може да се поспори — уклончиво отбеляза Мамедов. — Но ми е интересно какво всъщност искаш.

— При вас в Баку — обясни Грязнов — има лагер за руски военнопленници. Тези, които са на страната на арменците. В този лагер работят като охрана двама типове. Трябват ми тук, в Москва.

— А защо се обърна към мен? — попита Мамедов.

— Не съм се обърнал към теб, Мамедов — усмихна се Грязнов. — А към вас. Търпя ви вече пет години и търпението ми се изчерпва. Да ти казвам ли какво ще стане после, когато се изчерпи?

— Е-е-е… — махна с ръка Мамедов. — Защо да си разваляме настроението един на друг? В опаковка ли да ти ги докараме, или сам ще си ги опаковаш?

— Сам — каза Грязнов. — Вие ги вербувате за изгодна работа в който и да е руски град. Останалото е наша работа.

— А с будката какво ще правим? — попита Мамедов.

— Слушай, Мамедов, не ставай нагъл — ядоса се Грязнов. — Ти си живееш на „Новокузнецка“, а аз всяка сутрин маам пеша от „Вихино“ до „Петровка“. Усещаш ли разликата?

— Усещам — кимна Мамедов. — Само да беше поискал, майоре, и вече щеше да живееш на улица „Горки“.

— Тази будка да не съм я видял вече — каза Грязнов.

— Ами ако я продам на узбекистанците? — попита Мамедов с угодническа усмивка. — Те отдавна са й хвърлили око, а?

Грязнов поклати глава.

— Ах вие, мошеници — каза той. — Продавай, Аллах да те пази. И без това бял ден няма да видят.

— Да, но те — усмихна се Мамедов. — На кого да се обадя, казвай…

Въпреки че Грязнов разказваше този епизод със зле скрит възторг, аз го слушах намръщено. Тези близки контакти с мафията не ме радваха и чудесно знаех, че поне една трета от престъпленията се извършват от хора, които са осведомители на милицията и контраразузнаването. Но случаят беше специален и не можеше да подбираме средства, които да задоволяват всички.

Константин Дмитриевич Меркулов се появи на работното си място в сряда, като че ли падна от небето. Той проведе кратък и съдържателен разговор с генералния, после прие няколко отговорни посетители, накрая ме извика при себе си. Видът му беше съвсем измъчен, да ти е жал да го гледаш.

— Да — поклатих глава, — излезе ти душата да теглиш президентската каруца… Човек може да си помисли, че лично си нападал оня в Тюмен.

— Много тъпо ли се получи? — попита той със съжаление.

— Шито с бели конци — отвърнах. — Какво още да очакваме през следващите дни?

— Ще научиш от вестниците — измърмори той. — Нямаш ли желание да поработиш в президентската комисия?

— Ни най-малко — казах. — Още повече че ако всичко стане както го мислим, скоро ще ви предадем целия „Съд на Народите“.

— По какъв начин? — равнодушно попита Меркулов.

— С умело проведена операция. Приближаваме се до Бейби, Костя! Може да се каже, че ни е в ръцете.

— Зациклихте с тоя Бейби — въздъхна Меркулов. — А той даже вече не е и играч, а просто така, хулиган на стадиона. Ако започне да се мярка тук-там, моментално ще го очистят.

— Разчитаме на обратната реакция — казах аз.

— Тоест?

— Искаме да насочим праведния му гняв срещу бившите му господари.

Тази проста мисъл така го порази, че известно време седя, замислено поклащайки се в креслото.

— Глупости — каза той. — Той не познава никого.

— Говорим за Бейби, Костя! Как разбра за Люсин, а? А как се добра до Стукалов? Искаш да кажеш, че всичко е било случайно? Без насочване?

— Не ми харесва отношението ви към този убиец — намръщено забеляза Меркулов.

— Аз също често мисля за това — казах. — Моите ме заразиха. На базата на кибернетичните си извращения се занимават с черна магия — одушевяват протоколните фигури. Измислиха на Бейби и характер, и някакви слабости, даже му рисуват политически портрет. Но помисли си как се държи той! Ти би ли се държал така?

— Надали — каза Меркулов с усмивка.

— И аз — казах. — Това е психосоциален феномен.

— И кой го казва?

— Серьожа, разбира се. Но този Бейби действително така изразително плюе на цялото ни ровичкане, че не мога да не се възхитя.

Той изсумтя и нищо не каза, вълнуваха го други проблеми.

— Ами ти? — попитах аз. — Смяташ ли да се върнеш към родното огнище?

— Мечтая си — отвърна с въздишка Меркулов.