Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (28)

28.

Аня не можа да заспи цяла нощ. Неочакваното заминаване на Нина и отсъствието й без всякакво предупреждение много я безпокоеше. Тя просто не можеше да си намери място, а на сутринта дори реши да не ходи на работа, понеже се надяваше, че Нина може да се обади и да обясни изчезването си. От време на време си въобразяваше някое нещастие и започваше да плаче.

Когато сутринта при нея дойде Феликс Захарович, Аня го посрещна обляна в сълзи.

— Къде е тя? — настойчиво питаше Аня. — Знаете ли нещо? Кажете ми бързо!

— Спокойно, мила — започна да я успокоява Феликс Захарович. — С нея всичко е наред… В смисъл че е жива и здрава. Всъщност тя ме прати, за да те успокоя.

— А не можеше ли да се обади? — попита Аня горчиво обидена.

— Не, не можеше — отвърна Феликс Захарович.

Той самият също беше в трескаво състояние, но по друга причина. Започвайки активни действия срещу организацията, той изведнъж установи, че не е обмислил всичко докрай. Сега търсеше изход от задънената улица, в която се беше вкарал сам.

— Ти си й приятелка, нали? — попита той.

— Да — кимна Аня. — Близка.

— Представи си, че над нея е надвиснала опасност.

Аня се уплаши.

— Каква опасност? Това е Льоша, нали? Той ли я заплашва?

Феликс Захарович се намръщи.

— Какъв е тоя Льоша?

Аня се нацупи.

— Моят съжител… Изгони ме от къщи.

— Как така те е изгонил от къщи? — не разбра Феликс Захарович.

— Изгони ме и край — измърмори Аня.

Феликс Захарович настоя за подробности и Аня последователно му разказа и как съжителят й я излъгал, регистрирал се, а после я изгонил, и как Нина се застъпила за нея и как я изнасилил, и как Нина после го пребила. Феликс Захарович я слушаше и се учудваше как съдбата сама му подсказва по-нататъшните ходове.

— Не, Анечка, уви. Твоят Льоша е просто дребен мерзавец, нищо повече. Нина я заплашват истински бандити.

Историята, която й разказа, беше измислена буквално по пътя за насам, но изглеждаше напълно реално. Нина се оказа свидетелка на страшно престъпление и бандитите я търсеха с цел да я отстранят. Той назова дори престъплението — разстрелът в ресторант „Нарва“ на петима мафиоти от хора на конкурентна групировка. За това престъпление много се говореше в Москва. Във всеки случай Аня прие всичко на доверие, очите й се разшириха, дишането й се учести и я вълнуваше само едно:

— И какво ще прави тя сега, а?

— Временно — каза Феликс Захарович, — докато милицията издирва престъпниците, тя трябва да се крие. После всичко ще си дойде на мястото. Имай предвид, който и да те пита, не знаеш нищо за Нина.

Аня кимна.

— Предайте й, че много я обичам и я чакам — помоли тя.

Феликс Захарович обеща. Помоли я да му сипе чай, внимателно продължи да разпитва за Льоша, за заниманията му, за приятелите му. Всичко ставаше много красиво.

 

 

Когато тази сутрин Льоша излезе на лаф на по чаша бира с приятелите си, той дори не обърна внимание на вехтото жигули, в което седеше белокосо старче. Старчето слезе от колата, взе със себе си голям сак, влезе във входа, качи се до жилището на Льоша и влезе, като използва ключа, акуратно иззет по време на посещението при Аня. Там той бързо отвори сака, измъкна коженото яке, с което Нина излизаше на акции, но вече без маскировъчните подплънки, хвърли на леглото черните очила, а раницата с пушката сложи в килера. После извади от джоба си лъщящ пистолет система „Макаров“ и го сложи в джоба на коженото яке. Затвори сака и излезе.

Този ден Льоша не бързаше да се прибира, защото случи на щедри приятели и вля доста бира. В състояние на леко опиянение той навести една своя позната, Галя, продавачка в магазин за спортно облекло, и потвърди поканата си за вечерта. Очакваха се и други приятели, така че Галя му даде пари за леко угощение.

Той напазарува в съседния магазин за хранителни стоки, не се сдържа, пийна още една бира и се върна вкъщи в добро настроение. Феликс Захарович, който седеше в колата от няколко часа, го сподири с поглед, изпълнен с ненавист.

Той се измъкна спокойно от колата, раздвижи изтръпналите си крайници, отиде до уличния телефон и набра номера.

— Сервизна служба — обади се дежурният насреща.

— Здравей, драги — каза Феликс Захарович леко дрезгаво. — Имам поръчка за вас…

— Какво желаете? — попита дежурният.

Всеки ден им се обаждаха и по погрешка, и за такива случаи имаше дежурни уклончиви отговори.

— Началникът ви ме питаше за адреса на моя човек — каза Феликс Захарович. — Каза, че му трябва добър паркетчик. Намерих му го…

— Паркетчик ли? — леко се обърка дежурният, но веднага някой му измъкна слушалката от ръцете.

— Да, какво за паркетчика?

— Има такъв — каза Феликс Захарович. — И точно сега си е вкъщи. Запиши си адреса.

И започна да диктува.

По-нататъшните събития се развиваха вече без негово участие. В четири часа следобед в московската градска прокуратура постъпи обаждане. Човекът се интересуваше как да намери следователя, който води делото за терористите. След кратко обсъждане обаждането бе прехвърлено на Костя Дяконов. Смяташе се, че той води това дело. В действителност след убийството на Стукалов той на практика беше отстранен от разследването. Костя вдигна слушалката и чу:

— Трябва ли ви Бейби? Знам къде живее.

Костя даде сигнал на колегите да определят телефона, от който се обаждаха, и попита:

— Имате предвид терориста Бейби, който е замесен в делото за „Съда на Народната съвест“, нали?

— Запиши си адреса — каза човекът отсреща и го продиктува.

После просто затвори. На Костя му донесоха резултата от проверката на телефонния номер. Оказа се, че са му се обадили от външен телефон, намиращ се вероятно на „Проспект Мира“. Той незабавно се втурна към прокурора на Москва, а когато се оказа, че го няма, нахлу при първия му заместник.

— Адресът на Бейби — каза той и сложи хартийката пред заместника. — Току-що имаше анонимно обаждане.

— Стига бе, Костя — каза заместникът, който тъкмо пиеше кефир. — Знаеш ли Турецки колко такива анонимни обаждания получава?

— Знам — каза Костя. — Но точно такива досега нямаше.

Заместникът сви рамене.

— Действай тогава… Само би било добре да предупредиш Турецки, а?

— Той е в командировка — каза Костя вече на вратата.

Обаждането на спецследователя от Московската градска прокуратура вдигна подразделение на спецназ за залавянето на особено опасен престъпник. Още към пет часа блокът, в който живееше горкият Льоша, беше практически блокиран. Грязнов случайно чу за тази операция и дотърча, когато на спецназовците им даваха команда да нахлуят в апартамента. Слава умоляваше командира на отряда да отвори апартамента тихо и да залови Бейби жив, но аргументите му не бяха взети под внимание.

Феликс Захарович беше пресметнал всичко правилно.

 

 

Льоша, който се прибра подпийнал, отначало доста се учуди от появата на коженото яке в жилището му. След кратко колебание той го облече, повъртя се пред огледалото и реши, че съвсем не е зле. Помисли си, че някое от гаджетата му се опитва да го изчетка по този начин. След това съвсем случайно напипа тежестта в джоба си и измъкна оттам пистолета. Това изобщо не го уплаши, той се мислеше за опасен тип и реши, че пистолетът също е подарък. С две думи, когато баретите избиха вратата и нахлуха в апартамента, той беше с кожено яке и пистолет в ръка. Разстреляха го на място, без дори да успее да гъкне.

Аня чу тропота на ботуши по стълбите и надникна от любопитство, но грубо я блъснаха назад и й наредиха да затвори и да не се показва. После отгоре се чу грохот от изстрели и тя изпадна в истерия. Затова, когато Феликс Захарович й звънна малко по-късно и й предложи да я скрие за известно време извън града, тя веднага се съгласи. Излезе от входа, където тази вечер беше някакво вавилонско стълпотворение, и на предложението на кварталния да остане за разпит обеща да се върне след пет минути.

Феликс Захарович не изживяваше най-добрите времена в кариерата си. Чак когато операцията вече беше в разгара си, той с ужас се сети за Аня, която в подобна ситуация би могла да надрънка прекалено много и още веднъж разбра, че не трябва да се започва нищо в такова състояние. Решението изникна буквално по пътя, той я закара в Митишчи, където имаше наум необходимото убежище със сговорчива хазайка, остави Аня там и обеща да й намери медицинска бележка за времето, през което щеше да отсъства от работа. Аня през цялото време се опитваше да му разкаже какво е станало през деня в техния вход, но така и не успя.

Грязнов влезе в апартамента на Льоша вече с оперативна група от криминалната милиция. Жилището миришеше на барут, стените бяха надупчени от куршуми, мебелите преобърнати. Грязнов по принцип беше против бруталните форми на задържане, а в този случай да не говорим. Като че ли стадо слонове си бяха правили дискотека.

Грязнов беше разстроен. Човекът с коженото яке, когото след предварителния оглед откараха в моргата, олицетворяваше за него целия период, в който криминалната милиция противостоеше на терористите, и този период беше завършил прекалено неочаквано и бездарно. В цялата история имаше нещо претупано и непрофесионално.

— Край — казваше възбуденият Костя Дяконов. — Делото е разкрито! И не само едно!

— Предадоха го — въздъхна Грязнов. — Народна съвест… Боклуци миризливи!

— Още отначало казвах, че са измет — отвърна Костя Дяконов. — Всички тези приказки за народната съвест не са нищо повече от маскировка. Не си ли съгласен?

Грязнов само сви рамене. Колкото до оперативните действия на спецследователя от Московската прокуратура Костя Дяконов, те също не предизвикваха симпатия у него. Според Грязнов операцията беше бездарно провалена.

— Ами ако обаждането беше фалшиво? — недоумяваше той. — А вие избивате вратата и нахлувате с автомати… Как можа да го направиш, Костя?

— Не бях аз — възрази Костя, — а момчетата от спецназ. Дойдохме тук с кварталния да видим кое как е. Този тип никъде не работи, а си живее царски. Не е ясно как се е регистрирал. Съвпада по всички параграфи, разбираш ли? И момчетата решиха да щурмуват. Във всички вестници пише колко точно стреля, сам знаеш.

Грязнов огледа пистолета и пластмасовата торбичка.

— Явно не си сбъркал — каза той. — Същият „Макаров“ е. Със сърцето си го чувствам.

— Абе всичко е ясно — махна с ръка Костя. — Свърши Бейби. Край!

— Какво ли ще каже Турецки — каза Грязнов.

— Ще го изненадаме — заяви Костя весело.

Той имаше повод за веселие. Новината за унищожаването на опасния терорист бързо се разпространяваше из Москва. Още половин час след изстрелите пристигнаха репортери не само от московските вестници, но и от чуждестранните, хората от телевизията с камерите и лампите си, а след това и милиционерското началство. Началникът на Московското главно управление заедно с Александра Ивановна Романова, чинове от федералната прокуратура, хора от ФСК и прочие слуги на народа чак до отделни известни депутати. Тук, пред входа, даваха интервюта, коментари, правеха изявления. Костя Дяконов беше център на вниманието, снимаха го фотографи и телеоператори, думите му се излъчваха в цялата страна от останкинската програма.

Бързо откриха раницата с пушката и експертът веднага определи:

— Маузер, същият калибър. И оптически мерник… Тя е, Слава.

— Виждам, че е тя — въздъхна Грязнов. — А защо не се е отървал от нея?

— Ами пистолетът? — напомни експертът.

— Той е нещо друго — каза Грязнов. — А пушката е поръчка, това е Съдът на Народната съвест. По тези убийства още не сме намерили нито едно оръдие на престъплението.

— Издънил се е — сви рамене експертът криминалист.

— Така е — съгласи се Грязнов. — Здраво се е издънил.

Лара Колесникова също не си губеше времето напразно.

Тя успя да отиде на местопрестъплението, нареди всички протоколи да се пращат във федералната прокуратура, а не в градската и после веднага замина за хотел „Космос“, където намери Люся Бердянская.

Красавицата Марго беше „на лов“ в един от ресторантите и на появата на следовател от федералната прокуратура реагира съвсем не така, както би трябвало да реагира една съзнателна гражданка. Тя дори се опита да се скрие, но Лара успя да я хване.

— Без нерви — каза Лара, държейки я за ръката. — Трябваш ни за разпознаване. Бързо.

— Никого не познавам в този град — крещеше Люся. — Кого мога да разпозная? Пусни ме, куко…

Наложи се Лара леко да я разтърси и Люся разбра, че е минала мярката.

— Ако още веднъж се дръпнеш, ще те ловят от другата страна на Урал — каза Лариса.

— Добре де, добре — миролюбиво произнесе Люся. — Всичко разбрах. Значи сте го хванали Бебчо, а?

— Хванахме го.

— Ама нали се разбрахме, че аз нямам нищо общо — напомни Люся с укор. — Ами ако вземе, че излезе? После къде да бягам от него?

— Той е убит — хладно отряза Лариса.

Люся я погледна изплашено.

Междувременно на местопроизшествието активно разпитваха съседите. Животът на хората, обитаващи блока, не се отличаваше със сплотеност и някои дори не можаха да си спомнят убития. Затова пък уверено твърдяха, че по-рано в този апартамент е живеело момиче на име Аня. Кварталният потвърди, че в жилището е регистрирана някоя си Анна Назарова, впрочем заедно с приятеля си Алексей Дуганов. По какъв начин беше успял да се регистрира приятелят, никой не можеше да каже.

— Бутнали са на когото трябва — предположи съседът от същия етаж.

Той беше най-добре осведомен за пребиваването на Льоша в апартамента на Аня, защото веднъж, сам пийнал, реши да вземе отношение по шумното поведение на съседите. За това получи един по физиономията и сега беше изпълнен със злорадство и вяра в справедливостта.

Грязнов не напускаше квартирата на Льоша, чувствайки нещо пресилено в цялата работа и опитвайки се да анализира това чувство. От време на време оперативните работници го викаха да чуе отделните свидетелски показания, но засега това не изясняваше общата картина. Убитият често беше забелязван в компанията на млади хора, мотащи се около магазина за хранителни стоки и близката бирария. Веднъж слязъл от чуждестранна кола, карана от елегантна жена. На няколко пъти видели приятелите му да го влачат вкъщи пиян. Някак това хич не се вписваше в психологическия портрет на Бейби.

А наоколо страстите продължаваха да кипят, идваха и си отиваха отговорни чинове, щракаха светкавиците на фоторепортерите, телевизионните водещи набързо произнасяха текстовете си. Дроздов остави за момент делото за похитената любовница на известен борсов магнат и дойде лично да се увери в случилото се, но и той, за разлика от Дяконов не изпитваше удовлетворение.

И вече късно през нощта, когато цялата работа на местопроизшествието беше завършена, вратата запечатана и служебните коли си заминаваха в различни посоки, пред входа се появи Лариса Колесникова и хвана Грязнов за ръкава.

— Слава! О, извинете, господин майор…

— Нищо — изсумтя той. — Слава ми харесва повече. Какво, Турецки вече уведомен ли е?

— Не става дума за това — каза Лариса. — Закарах в моргата Люся Бердянская. Сещате ли се, свидетелката по делото на Маркарян. Тя беше видяла лицето на Бейби!

— И? — напрегнато каза Грязнов.

Лариса конвулсивно въздъхна и кой знае защо се усмихна.

— Не е той.

— Тъъй! — проточи Грязнов и усети, че също започва да се усмихва.