Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Кровная месть, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Георги Марков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Кръвно отмъщение
Преводач: Георги Марков
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София
Художник: Николай Стефанов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3349
История
- — Добавяне
36.
Сега непрекъснато, даже и докато лежеше в леглото си, Феликс Захарович панически чувстваше как около шията му се стяга зловещата примка на страха и подозрителността. Вече не можеше да излезе безгрижно като преди да се поразходи или да поседи на пейката в градинката, защото чувстваше с кожата си как няколко чифта враждебни очи едновременно бдително го наблюдават. Знаеше какво означава да те заподозре колегията и не си правеше илюзии по въпроса. Трябваше да се изплъзне от това наблюдение, дори и ако то съществуваше само във въображението му.
Изобщо не мислеше, че продължителната му кариера, в която беше извършил толкова много различни неща, ръководейки се от вярата в правилността на избрания път, наближаваше края си. Понякога тези мисли го спохождаха заедно с безизходна тъга, но той ги прогонваше, защото оставаше едно дело, което не беше успял да завърши.
Веднъж събра кураж и все пак се измъкна от къщи, поседя на пейката, наслаждавайки се на пролетното слънце и играещите наблизо деца, а след това, докато минаваше покрай тролейбусната спирка, неочаквано скочи в тръгващия тролей. Погледна в задното стъкло и веднага разпозна един от наблюдателите, който моментално се хвърли към уличния телефон, а и другият, в колата, също си пролича ясно. За да не привличат вниманието, те не използваха коли с радио и това му даваше малък шанс.
Той слезе на станцията на метрото, влезе вътре заедно с тълпата пътници, а после с излизащата тълпа се измъкна от другата страна. Наблизо беше спрял трамвай и Феликс Захарович веднага се качи. Трамваят го закара в покрайнините и там той се прекачи на автобуса до следващата станция на метрото.
Въпросът беше дали Лихоносов е съобщил на колегията за неговата „племенница“. Ваня Лихоносов не можеше да бъде обвинен в излишна вярност на идеята за органичното общество. Той се отнасяше много скептично към проекта, а и ръководителите не предизвикваха у него благоговение, но не смееше да се отцепи, защото финансовият му успех зависеше от решенията на колегията. Феликс Захарович се добра до блока в Югозападния район пеша от предишната автобусна спирка, хвана някакво дете и го помоли да занесе бележка на Нина. Феликс Захарович го изпроводи с поглед и въздъхна, обърна се и се отдалечи от блока, където временно живееха Нина и Аня.
А ето какво ставаше в този момент в блока. Още щом сутринта Аня отиде на работа, прикривайки отсъствието си със солидното медицинско, изработено от Феликс Захарович, на вратата се звънна и през шпионката Нина видя усмихнатата физиономия на одевешния „съсед“. Тя отвори и Ваня Лихоносов влезе заедно с личните си телохранители. Нина смутено ги пусна и само попита:
— Случило ли се е нещо?
— Нищо особено — ухили се Ваня Лихоносов и седна без разрешение в креслото до масата. — Търся един стар приятел, Феликс Захарович Даниленко. Трябва ми спешно.
— Защо го търсите тук? — попита Нина, която започваше да се успокоява.
— Само не казвайте, че не го познавате — каза Лихоносов. — Вчера той ми каза, че сте негова племенница, избягала от алкохолизирания си мъж. Искам да ви кажа, че не приличате на жена, която бяга от мъжа си.
— Какво искате? — попита Нина.
— Бих искал да узная коя сте вие, миличка? — каза Лихоносов. — Документите ви са надеждни, но са от конспиративния резерв на нашата кантора. Дал ви ги е Феликс, нали?
— Няма да отговарям на въпросите ви — отряза Нина.
Лихоносов се разсмя жизнерадостно.
— Чухте ли я, момчета? Няма да отговаря!
— Тя ще отговаря, шефе — каза, без да се усмихва, единият от телохранителите.
Нина го погледна уплашено и потръпна. Удаде й се.
— Не мога да разбера защо се държите така? Е, и? Дори и да не съм му племенница, не мога ли да разчитам на подкрепата му?
— Искате да кажете, че имате връзка с него? — радостно попита Лихоносов.
— Не съм длъжна да ви отговарям — смутено проговори Нина. — Да не съм някаква проститутка…
— А приятелката ви какво прави тук? — попита Лихоносов. — Или старецът ви стига и на двете?
Нина помълча, събирайки мислите си. Беше й противно да каже това, което каза.
— Е, и?… Има различни начини…
— Слънчице! — възкликна Лихоносов. — Та тя е лесбийка! Работил съм с такива хубавици, когато още си ходела на училище. Забелязала ли си как й трепери устната?
Нина сви рамене.
— И какво?
— Такова. Това е от страст. Ако с дядката се отдавахте на някакви непозволени игри, тя щеше да те убие. Единственото, което мога да си представя в това отношение, е, че старецът се е наслаждавал на вашата любов.
Нина въздъхна и поклати глава.
— Недей да отричаш — каза Лихоносов. — Така ли е?
Нина вдигна глава, готова да се възмути, но размисли.
— Така е — каза тя, смутено гледайки встрани.
Лихоносов кимна разбиращо и се разсмя.
— Ай-ай-ай — каза той. — Ето ви пример за израждането на управляващата класа. А това е гвардията, орденът на мечоносците! Ново общество строят.
— Всичко ли научихте? — попита Нина. — Може би стига толкова?
— Това е само началото — каза Лихоносов с въздишка. — Освен това трябва да ми разкажете коя сте, откъде се появихте, как сте се запознали с Феликс, колко често той идва тук и най-важното — дати, адреси, телефони.
— Нямаме телефон — промърмори Нина.
— Само не се правете на глупачка — подхвърли презрително Лихоносов. — На кой телефон се обаждахте на Феликс?
Телохранителите вече се бяха отпуснали, седяха на кушетката и на един стол, разглеждаха бедната обстановка в апартамента и правеха гримаси. Клиентите им по правило живееха в други условия.
Разговорът продължаваше тягостно и мъчително. След дълго протакане Нина каза телефона, на който се обаждаше на телефонния секретар на Феликс, спомена няколко места, на които, се срещаха. Дълго разказваше за конспиративните правила, на които уж я беше учил. Когато Лихоносов за майтап я помоли да разкаже за нощните оргии, тя решително отказа да отговаря и това стана причина за почти петнайсетминутен спор, в който освен самия Лихоносов с радост взеха участие и телохранителите с пошлите си шеги. И когато на вратата се позвъни, Нина се опита да скочи, но Лихоносов й направи знак да остане на място. Той прати до вратата единия от телохранителите и той за всеки случай извади пистолета си. Каза нещо през вратата, после отвори и вмъкна в апартамента едно уплашено дърпащо се момченце.
— Чичковци, какво правите, недейте! — жално мънкаше то.
Телохранителят подаде на Лихоносов бележката, предназначена за Нина.
— Успокой се — каза Лихоносов на момченцето. — Никой нищо няма да ти направи. Ние сме от милицията, ловим престъпници. Разбрали?
Той разгърна хартията и прочете:
— „Отново дойде време да цъфнат кактусите. Дванайсет.“ Интересен текст, а?
— Това той сам го написа — каза момченцето и подсмъркна.
— Къде е той?
— Стоеше долу, до съседния вход.
— Хайде, момчета, бързо — нареди Лихоносов на телохранителите си и те скочиха пъргаво. — И ти, момченце, върви — добави Лихоносов заради детето. — Благодаря ти, много ни помогна.
Щастливото момченце си отиде, а Лихоносов стана и се протегна.
— Е, госпожице. Наближава последното действие. Извратеният ви поклонник скоро ще бъде в краката ви.
— Защо ви е нужно това? — уморено попита Нина.
— Имам личен интерес от тази работа — каза Лихоносов. — Дядката трябва да работи за мен и се налага да му метна примката. Не се вълнувайте, той ще си остане жив и даже игричките ви ще продължат, но вече с моята музика.
Той се усмихна тържествуващо.
— Само не мога да разбера защо използвате за срещите си кодиран текст. Да не би да ви е записал за щатен агент?
— Да — каза Нина мрачно.
— Ясно — усмихна се Лихоносов. — Шуробаджанащина.
— Не е вярно — възрази Нина. — Работех… Сега ще ви покажа!
Тя отвори чекмеджето на бюрото и започна да вади някакви книжа.
— Ето — трескаво говореше тя. — И още, ето…
Лихоносов я погледна снизходително.
— Добре, добре. Вярвам ти. Разбира се, той набира точно такива агенти. Сигурно си имаше и съответен прякор?
— Да — кимна Нина.
— И как ти викаха?
— Бейби — каза Нина.
Тя го остави да се обърне изненадано към нея и да види насоченото срещу него дуло на пистолета „Макаров“ със заглушител. После куршумът го улучи в окото и той не видя нищо повече.
Телохранителите се връщаха поотделно, защото отработваха различни направления на възможното бягство на Феликс Захарович. Нито един от тях нямаше късмет в търсенето, но това, че се върнаха с разлика от няколко минути, вече си беше голям късмет за тях. Ако се бяха прибрали заедно, Нина щеше да бъде принудена да ги убие, а така гумената палка беше достатъчна. Хубавото й е, че и не много силен удар е достатъчен, трябва само да знаеш къде да удряш.
После за пет минути тя си събра нещата и бързо напусна апартамента в Югозападния район, като реши повече никога да не се връща тук. Вълнуваше я съдбата на Аня, която трябваше да се върне вечерта след работа, но се надяваше да й се обади от външен телефон.
Феликс Захарович я чакаше на уговореното в дванайсети вариант място, близо до Битцевския парк. Той четеше вестник, седнал на пейката на автобусната спирка. Нина седна до него и му подаде удостоверението на Ваня Лихоносов. Той го взе с недоумение.
— Това пък какво е? Аа…
— Познаваш ли го?
— Естествено — подсмихна се Феликс Захарович. — Моят ученик и помощник. Той ли беше при теб?
— Да — каза Нина.
Феликс Захарович кимна разбиращо.
— Искаше да ти метне примката — каза Нина. — Служебни интриги, нищо повече.
— Повече — каза Феликс Захарович. — Много повече, мила моя. Следствието се занимава с убийството на Люсин.
Нина сви рамене.
— Рано или късно това трябваше да стане — каза тя.
— Сам ли беше?
— С него бяха горилите му.
— Какво направи с тях?
— Търкалят се в безсъзнание.
— А той?
Нина замълча.
— Е — каза Феликс Захарович. — Лека му пръст. Човек трябва да може да мята примки.
— Трябва да се обадя на Аня — сети се Нина. — Тя още нищо не знае.
— Не, никакви обаждания — предупреди я Феликс Захарович. — Аз ще се постарая да я предупредя. Нека да се върне в собствения си апартамент и да разправя каквото иска за отсъствието си, твоят план е друг.
— Какво ще стане с нея?
— Ще се погрижим — уверено отвърна Феликс Захарович. — Сега. Слушай внимателно какво трябва да направиш веднага…
Тя слушаше и заедно с изумлението от наближаващия ярък нов живот не я напускаше някакво мъчително безпокойство. Всичко, което й предлагаше Феликс, беше прекрасно, но не беше сигурна, че има право на това. Струваше й се, че главната работа още не е свършена.
— Кога ще мога да се върна? — попита тя.
Той се разсмя.
— Чакай, първо се потопи във всичко това, усети го… Може и да не искаш да се връщаш.
— И все пак?
Той мълча известно време. Подаряваше й нов живот, но тя си оставаше Бейби. Няма как.
— Изчакай известно време — каза той. — Според това как се чувстваш… Когато усетиш, че може, се върни.
Те станаха. Настъпи моментът на сбогуването и Феликс Захарович усети, че сърцето му се свива.
— Ще ме посрещнеш ли? — попита Нина.
— Непременно — каза Феликс Захарович. — Дори ако… — Той не се доизказа.
— Нищо няма да ти се случи — усмихна се Нина. — Ти си безсмъртен.
— Няма начин — каза той. — Това е, мила. Сега дълго няма да се видим.
„Никога“ — крещеше сърцето му.
— Толкова по-приятна ще е срещата ни. — Нина го погледна в очите. — Не се безпокой, дядо. Много скоро ще се върна. Имам предчувствие.
Тя го целуна по гладко избръснатата буза и той се просълзи.
— Прощавай — едва чуто произнесе той.
Тя се качи на стъпалото на автобуса, махна му с ръка и замина.
Той дълго седя на същата тази пейка, идвайки на себе си. Беше му много тежко, преживяваше огромна душевна загуба, но едновременно с това се радваше, че е успял да осигури заминаването на Нина миг преди пълното разкриване. Това беше победа и имаше с какво да се гордее. Но беше и поражение, защото сега, след гибелта на Лихоносов, животът и кариерата му бяха приключили. Не си правеше илюзии по този въпрос.
Вече нямаше нужда да се крие. Той се върна вкъщи с такси, поздрави съседите, тежко се качи по стълбите на втория етаж, отвори вратата и влезе.
Двама души моментално го подхванаха под мишниците и буквално го замъкнаха в стаята, където бяха генерал Чернишов и самият Председател. С тях беше и едно небиещо на очи хилаво човече, скромно седящо в ъгъла, и Феликс Захарович с ужас си спомни, че това е най-лютият комитетски палач.
— Седнете, Феликс Захарович — започна Председателят. — Разкажете ни за Бейби.
Феликс Захарович падна в креслото, без да има сили да каже дума. Това беше истинският край.
— Какво ви интересува? — едва промълви той.
— Къде е той? — излая Чернишов. — Днес е убил Лихоносов!
— Не знам — тихо каза Феликс Захарович.
Трябваше само да се реши. Нямаше нужда нищо да хапе, да си реже вените или да гълта. Иглата с отровата беше в пръстена на ръката му и трябваше само да се реши. Много пъти си го беше представял.
— Стар негодник — проговори генералът. — Кого мислеше да излъжеш?
— Смятате ли да отговаряте? — попита Председателят.
Феликс Захарович мълчеше.
— Е — каза Председателят, — знаете какво ви очаква.
Хванаха го за ръцете и започнаха да го привързват с лейкопласт към облегалките на креслото, а той още не можеше да се реши, още чакаше нещо. И едва след като виновно усмихнатият палач тръгна към него, той завъртя пръстена, натисна където трябваше и усети спасителното убождане в основата на пръста.
За учудване на присъстващите, той изведнъж се усмихна и веднага омекна. Палачът се хвърли към него, напипа пулса му и разочаровано произнесе:
— Така си и знаех. Отрови се!