Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (16)

16.

В един от следващите дни Нина се отби в квартирата на Льоша, за да се осведоми за самочувствието му. Льоша не ставаше от кревата и викна да отвори и да влиза. Нина влезе и като я видя, той направо позеленя.

— Защо си дошла? — закрещя той прегракнало. — Знаеш ли какво ми каза лекарят? Яйцата ми са се подули като дини!

— И от какво? — каза Нина равнодушно.

— Ето ти на, тя и се подиграва отгоре на всичко — простена Льоша. — Да не мислиш, че се шегувам? За малко да стана инвалид, садистка скапана!

— Льоша, пука ми за твоето състояние — каза Нина. — Няма да заплача и ако умреш. Предупреждавах те и пак те предупреждавам.

— Слушай! — закрещя той. — Нищо не ми струва да те вкарам зад решетките! Имам си вече и медицинско, и познато ченге…

Нина сви рамене и измъкна от ръкава си гумената палка. Льоша пребледня и смънка:

— Ти болна ли си бе? Да ме довършиш ли искаш?

Тя го сръга с палката в корема и каза:

— Ти си глупак, Льоша! Не щеш да разбереш нормален човешки език. След това, което направихте с мен, трябваше да те убия. И ще те убия, когато си поискам, ясно ли ти е?

— Добре, добре, успокой се — промърмори той уплашено.

Нина кимна и с рязък удар на палката направи на парченца малкия касетофон, който стоеше на шкафчето. Льоша изохка, но не каза нито дума. Явно беше попадал в подобни ситуации и разбираше, че е по-добре да си трае.

Нина се наведе, потупа го по бузата и каза:

— Оздравявай.

Това беше един вид психологическо упражнение, проверка на формата, и като се върна вкъщи, Нина не успя да сдържи доволната си усмивка. И въпреки че безжалостно пречупваше психиката на друг човек, той не предизвикваше състрадание у нея. Достатъчно беше да си спомни как я измъчваха и това изключваше всякакво съчувствие.

Паузите между работите винаги й тежаха и тя ги запълваше с ходене на кино, на изложби, на концерти. Теглеше я към тълпата, към колективните преживявания, тя се изпълваше и с колективния смях, и с общата болка. Случваше се да отиде в старчески дом или болница, да разнася бонбони, бисквити, сладки неща. Опитваше се да събуди у себе си чувство на жалост, но старците винаги я дразнеха, струваха й се неблагодарни егоисти и благотворителността й не беше продължителна. Понякога влизаше в някоя църква, купуваше наведнъж цял сноп свещи и ги слагаше където й падне. В такива моменти й се струваше, че е вярваща, на очите й се появяваха сълзи на умиление и образите от иконите я гледаха с разбиране. Но не можеше да подложи другата буза и след кратко пребиваване под сенките на иконите бързаше навън, чувствайки облекчение сред грешния свят.

Понякога си представяше, че е загубило се момиченце, седеше в чакалнята на гарата и страдаше от това, че е изоставена. В известен смисъл това беше истина — оставена без работа, тя действително се оказваше в космическа самота и само присъствието на Аня вкъщи донякъде пропъждаше непроходимата тъмнина. И когато в такова състояние я завари мадама със съмнителна външност и синина под окото, която дрезгаво предложи „Какво ще кажеш, приятелко, да влеем малко, а?“, Нина помисли и се съгласи.

Мадамата я доведе зад продоволствения магазин, взе от нея парите и изчезна за известно време. До тях трима пияндури действаха по далеч не първата си порция и оживено беседваха, използвайки популярни изрази. Нина тъкмо щеше да се изплаши, когато мадамата се появи отново с бутилка вино и две картонени чашки.

— Е хайде — предложи тя и наля виното. — Как се казваш?

— Аня — отвърна Нина.

— А аз Вера. Приятно ми е.

Виното беше отвратително и силно и като изпи чашата си на екс, Нина потръпна от отвращение. Приятелката й изкриви лице още повече.

— Уф — каза тя. — Гадост! Замези си, Анюся.

Тя й подаде парче мек бял хляб. Нина го взе и задъвка. Главата й се замая, настроението й веднага се оправи, светът наоколо й се стори весел и забавен.

— Трети ден не изтрезнявам — съобщи мадамата. — Вчера ме бушонира някой, ама не мога да си спомня кой.

— Защо пиеш? — запита Нина съчувствено.

— Така искам — усмихна се Вера. — И ти не си кой знае колко радостна.

— Сега съм радостна — усмихна се криво Нина. — А ако ударим още по едно, направо ще запея.

Вера я разбра посвоему и наля още по чаша.

— С мъжете как си? — попита тя.

— Какво как съм?

— Занимаваш ли се? Набелязала съм един пич, ама него трябва да го храниш и да го поиш. Ако искаш, да звънна.

— Ценна идея — усмихна се Нина и вдигна палец. — Ще си помисля…

— Мисли по-бързо — каза Вера. — Айде.

Нина се чукна с нея с картонената чашка и разля малко на земята. Вера изруга и си изпи виното на три глътки. Нина се разсмя и обърна чашата си, изливайки всичко на земята.

— Какво правиш, глупачка такава! — кресна Вера. — Защо го зяносваш?

— Правя каквото си искам — безгрижно отвърна Нина. — Слушай, Вера, хайде да отидем в „Славянски базар“, а? Само не знам къде е това.

Вера радостно се разсмя.

— Значи си богата, а? Хвърли едно милионче на бедната.

— Ей такъв на бедната — каза Нина. — Всичко ще пропиеш, курво насинена. Казвам ти, хайде да ходим на кръчма! Аз черпя.

— Хайде, тръгваме — каза Вера. — Само че дай като хората — свършваме бутилката, и напред! Става ли?

— Сипвай — съгласи се Нина.

Те пиха още по чаша вино и на Нина й стана лошо. Вера услужливо я помъкна нанякъде, после я блъсна и Нина се изтъркаля по някакви стъпала. Свести се в пълна тъмнина, изплаши се и започна да крещи и да вика за помощ. След известно време се чуха някакви гласове, осветиха я с фенерче, а после я помъкнаха нагоре. Не разбираше съвсем ясно какво правят с нея, докато не се оказа в управлението на милицията. Тук тя започна бързо да изтрезнява и на въпросите на дежурния отговаряше почти свързано. Ето паспорта й, ето регистрацията, само чантичката е изчезнала някъде… В нея нямаше нищо важно — пудриера, ключовете от апартамента, портмоне. Не, нямаше много пари. Сети се за Вера, започна да съобразява кое как е, но не разказа на дежурния. Нека се порадва алкохоличката.

Върна се вкъщи почти в полунощ и Аня вече беше в леглото. Звъненето й я събуди и изплашената Аня дълго питаше кой е, после отвори вратата на веригата и едва след това, охкайки и нареждайки, пусна собственичката вкъщи. Докато се събличаше с нейна помощ в антрето, Нина я ругаеше с различни обидни думи, основно наблягайки на извратените й влечения, но после, когато обидената Аня с плач се скри в кревата, Нина дойде ухилена, наведе се над нея и попита:

— Значи си моя, а?

— Да — с треперещо гласче отвърна Аня. — Вземи ме, ако искаш…

Нина грубо изхълца и промърмори:

— Ако знаех само как се прави това! Спи, курво.

Тя самата отиде в банята и се опита да се освести. В стаята се върна цялата мокра, падна на леглото върху одеялото и мигновено заспа. Известно време Аня изплашено се вслушваше в дишането й, а след това започна да я съблича, за да я сложи да спи нормално. Смъкна мокрия халат, също толкова мокрия комбинезон, свали бельото. Нина лежеше пред нея гола и беззащитна. Аня замърка и жадно се долепи до нея…

На сутринта Нина беше в потиснато настроение, докато Аня, напротив, светеше от радост.

— Защо се напи? — весело питаше тя.

— С познавателна цел — каза Нина. — Слушай, как се държах?

— Прекрасно — каза Аня, смеейки се. — Ти беше нежна и пленителна.

— Натрапвах ли ти се, какво? — не разбра Нина.

— Не е това думата — отвърна Аня. — Не подозирах, че у теб има толкова енергия. Ти направо ме изнасили!

Нина я изгледа с подозрение.

— Стоп, стоп, стоп — каза тя. — Кой кого е изнасилил? Слушай, муцуно помиярска, пак ли си ме лизала?

Аня я погледна с шеговито учудване.

— Моля ти се, как може! Това противоречи на моралния кодекс на строителя на комунизма.

— Ако още веднъж те хвана — пресипнало каза Нина, — ще ти откъсна краката.

— Първо ме хвани — смело отвърна Аня.

— Не се шегувам — предупреди я Нина.

— Аз също не се шегувам — каза Аня вече не толкова весело, колкото истерично. — Да, целувах те, и какво? Ще ме изгониш? Ще ме убиеш? Хайде!

Нина мрачно отпи глътка вода и поклати глава.

— Слушай — каза тя. — Може би трябва да се обърнеш към лекар?

— Към лекар? — Аня се засмя истерично. — Към какъв лекар?

— Ами към психиатър сигурно — сви рамене Нина. — Това е ненормално!

— Не говори глупости — раздразнено отвърна Аня. — Това е изключение, да, но няма нищо ненормално. Съществува определен процент хора с изтънчена психика, за които обичайните форми на отношения не са подходящи.

— Добре, ти си с изтънчена психика, а аз какво общо имам с това? — попита Нина.

— А какво ти пречи моята ненормалност? — сви рамене Аня. — Аз не те закачам. Всичко е вътре…

— Как ли пък не, вътре — промърмори Нина. — Постоянно се търкаш като котка. Не ми даваш да спя спокойно нощем. Накрая ще те изгоня. Още повече че Льоша вече е склонен да се мести.

Устните на Аня затрепераха, на очите й се появиха сълзи.

— Защо си такава? Аз те обичам!

Нина поклати глава и се усмихна криво.

— Ти си глупачка, Анюта. Добре, върви на работа, че пак ще си докараш мъмрене.

Аня излезе, а Нина падна на леглото, сложила кърпа на главата си. Проблемите на Анината психика слабо я вълнуваха, и даже извратените й стремежи вече не предизвикваха у нея първоначалното гнусливо отдръпване. Това беше глупачката Анюха с глупашките си прояви, като неизкоренимата способност да чупи съдовете и да реве по най-малкия повод. Тя се превръщаше за нея в домашно животно, нещо като котка, която можеш да галиш и да я държиш на ръце, но която от време на време трябва да бъде и наказвана. Вчерашната история обаче я смущаваше с неочаквания си срив. Щастливият финал на битовото напиване си беше чиста случайност и при това тя се държа недопустимо лекомислено. Тези паузи не й се отразяваха добре.

Тя си наложи да стане, да се облече и да започне да действа. Изчезването на чантичката не беше кой знае каква трагедия, но по принцип не трябваше да допуска такова отношение. В устата й беше сухо, главата й се въртеше, ставите я боляха и в стомаха й се извършваха неприлични движения, но тя отиваше на мястото на вчерашната среща, като че ли там щеше да се освободи от всички тези неприятности.

Зрителната памет не я подведе. Намери магазина, дворчето, в което пиха с Вера, даже прецени къде седеше вчерашната компания пияндури. Беше рано, тя седна на една щайга и зачака. Милиционерският опит й подсказваше, че оная мърла трябва да се появи тук, за да се напие.

Измина около час и покрай нея минаха немалко мрачни и изкривени физиономии, докато се появи вчерашната Вера. Тя не беше сама, с нея имаше някакъв крехък очилат юноша.

— Здрасти — каза й Нина и направи крачка напред.

Вера спря, като че ли се беше натъкнала на стена.

— Я, Анечка! Здрасти, мила! Къде изчезна вчера? Аз пък си хванах студент!

— Здравейте — измънка студентът.

— Значи така — каза Нина. — Парите, които бяха там, можеш да си ги задържиш, но ми дай чантичката. Иначе ще те направя на дреб, гадино такава.

— Какво става? — не разбра студентът.

— Ти трай — каза му Вера пренебрежително. — Значи ще ме направиш на дреб, така ли? Знаеш ли какво ще ти се случи, курветино?

— Ама, момичета… — изплаши се студентът.

Вера решително го бутна встрани и тръгна към Нина. Тя не я чака, ритна я по коляното и когато Вера изохка и се преви, я хвана за косата. За начало леко я прасна с коляно в лицето, после попита:

— Какво каза, че не те чух?

— Пусни ме — успя да каже Вера.

Нина я пусна и тя се изправи, бършейки лицето си с ръка.

— Какво си мислиш, тъпачко, да не би да ги колекционирам — каза тя. — Веднага я изхвърлих… Иди да потърсиш в онази кофа.

— Не знам защо, но ми се струва, че предпочиташ да потърсиш сама — каза Нина, гледайки я напрегнато.

Вера не възрази и тръгна към кофата, която беше посочила. Тя се наведе, взе една пръчка и Нина отстъпи една крачка.

— Я без номера!

— Какво, с ръка ли да се ровя? — изсумтя Вера.

С безизразна физиономия тя порови в боклука и накрая измъкна мръсната и смачкана чанта на Нина.

— Тази ли е?

Нина взе чантата, отвори я внимателно и я обърна върху асфалта. От нея изпаднаха ключовете, пудриерата, носната кърпичка и дори портмонето. Празно, естествено. Нина грижливо събра всичко под подигравателния поглед на Вера и изплашения на студента.

— Нищо ли не липсва? — попита Вера, играейки си с пръчката.

— Това-онова липсва — каза Нина. — Сигурно е паднало.

— Ами потърси го тогава — с усмивка предложи Вера.

Нина студено се усмихна в отговор.

— Мисля, че ти ще се справиш по-добре.

Тя рязко й изви ръката, навря главата й в кофата за боклук, хвана я за краката и я хвърли вътре, така че само размахващите се крака стърчаха навън и отвътре се чуваха някакви приглушени стенания.

— Ама защо така? — питаше студентът едва ли не плачейки.

— Защото иначе не става — отвърна Нина, която дишаше тежко след немалкото физическо усилие.

Вера се измъкна от боклука, цялата облепена с картофени обелки, черупки от яйца и люспи от семки. Тя плюеше и ругаеше, а до тях един беззъб небръснат алкохолик се заливаше от смях и се пляскаше по кълките.

Нина също се усмихна, обърна се и си тръгна.