Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (14)

14.

Съгласно инструкцията, срещата с агента не трябваше да се провежда по-рано от три денонощия след акцията, но Феликс не издържа, обади се на Нина още в понеделник и я повика на среща в „Соколники“. Чакаше я с цветя, за първи път, откакто се познаваха. Даже стана и й целуна ръка, когато тя дойде.

— Какво се е случило, Феликс? — усмихна се Нина. — Да не си получил държавна награда?

— Повече, много повече. Разбираш ли, завършихме първия етап на операцията „Народна воля“.

— Това толкова ли е потресаващо за теб?

— Да. — Феликс тръсна побелялата си глава. — Или ако не потресаващо, то поне изненадващо в известна степен. Реакцията на акцията надмина всички очаквания и с това достигнахме необходимото ниво на психологична готовност. Скоро всичко ще се промени, ще видиш.

— Кое ще се промени? — напрегна се Нина.

— Всичко. Целият ни живот. Хайде да отскочим днес до „Славянски базар“? Едно време там готвеха страхотно.

— Като дете си — каза Нина. — Може би ще отложим празнуването? Ще ти се реванширам. Не ме интересуват етапите на вашата операция, трябва да намеря онези тримата.

— Нали ти казах, установихме Люсин, и сега го търсят из цялата страна.

— Него го установиха още в самото начало — каза Нина. — Но защо и досега не са установили онези двамата? Какви са тези загадъчни фигури, можеш ли да ми кажеш?

Феликс се намръщи и се почеса по бузата.

— Има някаква тайна — каза той. — Явно нещо са търсели! Може би все пак знаеш какво, а?

Нина отрицателно поклати глава. По далечната алея млада майка буташе количка, а след нея втори малчуган караше малко велосипедче. Нина се загледа в тях.

— Значи е криел дори от теб — въздъхна Феликс. — Разбираш ли, тези двамата не са били от компанията на Щърбавия и останалите. Но са се появили и веднага са ги послушали. И са тръгнали да вършат работата. Тук мирише на сериозни сили, не мислиш ли?

— Коля не би могъл да скрие от мен нищо — натъртено произнесе Нина. — У него нямаше нищо, което да заинтересува някакви сериозни сили. Ако рискуваше семейството си, щеше да ни каже!

Феликс въздъхна.

— Случва се какво ли не — каза той. — Във всеки случай не трябва да губиш надежда. Ще дойдеш ли на ресторант?

Нина се отказа. Спомените за мъжа й я натъжиха и сега най-много й се искаше да се уедини с албума със снимките на скъпите й хора.

— Жалко — въздъхна Феликс. — Е, без теб и аз няма да ходя.

— Извинявай — каза Нина.

— Забележки по работата имаш ли?

— Не, всичко мина, както беше замислено. Случайно да знаеш дали са го следили този ден?

— Не са. Защо?

— Помислих си, ами ако снимат входа с видеокамера? На излизане се прикрих с яката.

— Браво — каза Феликс. — Засега всичко е наред, имаш пред себе си свободна седмица, можеш да си почиваш. Само не си ходи в Краснодар.

— Защо?

— Един следовател от прокуратурата търси следите на твоя „Макаров“. Няма смисъл да се виждате.

Нина замълча, стиснала устни, и Феликс я погледна въпросително.

— Може би все пак ще го изхвърлиш, а? Разбирам как седят нещата, спомен и тъй нататък… но ще те вкара в беля, със сигурност ще те вкара…

— Това вече го обсъждахме — каза Нина. — Ще се отърва от пистолета едва след като свърша цялата работа. Хайде да не се връщаме повече към това.

— Както искаш — промърмори Феликс. — Имай предвид, за последната работа ти се полага премия. Възнаграждението ти ще бъде удвоено.

След това се разделиха и Феликс Захарович си тръгна нервиран, че не успя да сподели радостта си с Нина. Вместо в „Славянски базар“ той хапна в стола, купи си това-онова за ядене и се върна вкъщи. Но даже студенината на Нина не можа да му развали настроението и докато седеше на дивана с вестниците, той се усмихваше.

Когато някой звънна на вратата, той не стана веднага. Много малко хора знаеха къде живее и само единици биха могли да го навестят. Не се стремеше към извънслужебни контакти, животът му бе посветен на работата и всичките му срещи през последните години имаха предимно работен характер. Единственият човек, когото би искал да види, беше Нина. Но отново се звънна и той стана. Така или иначе нямаше никакъв шанс да се защити от неканените гости, ако проявят настойчивост.

— Кой е? — попита той и погледна през шпионката.

Човекът пред вратата беше непознат за Феликс Захарович, но във вдигнатата му ръка имаше значка, която говореше много. Феликс Захарович отвори вратата, без да бърза.

— Ще позволите ли? — попита човекът.

Феликс Захарович неволно погледна да види няма ли още някой и мъжът леко се усмихна.

— Праща ме Збаровски — тихо произнесе той.

— Влезте — каза Феликс Захарович.

Гостът влезе и Феликс Захарович затвори вратата. Той посочи закачалката и промърмори:

— Събличайте се. Ето пантофи.

Мъжът си свали шлифера, послушно се събу, сложи си поизносените пантофи, които обикновено обуваше чистачката, и последва домакина в кабинета.

— Збаровски, казвате. — Феликс Захарович се намести в креслото. — И какво, той нищо ли не ви даде, освен значката?

Мъжът измъкна от предния си джоб сгънат лист хартия и го подаде на Феликс. Захарович. Докато старецът четеше писмото, гостът се огледа, примъкна креслото за гости и седна.

— Според писмото — произнесе Феликс Захарович — вие представяте екипа на Чернишов?

— Точно така — каза гостът. — Длъжността ми при генерал Чернишов е ръководител на аналитичния отдел. Полковник Александър Александрович Рогозин.

Той подаде на Феликс Захарович визитната си картичка и Феликс Захарович я сложи пред себе си.

— И с какво съм заинтересувал такава важна личност като Виталий Ефремович? — не без кокетство се поинтересува Феликс Захарович.

— Дойдох при вас, за да се консултирам по въпросите за втория етап от плана „Народна воля“ — спокойно отвърна полковникът. — Сигурно знаете, че на втория етап започва да действа нашето подразделение. Имаме си свой тесен сектор на дейност, но хората са настроени много сериозно. Страшно им липсва истинската работа, да знаете.

— Защо сте дошли при мен? — със скърцащ глас попита Феликс Захарович. — Аз не съм нито координатор, нито разпоредител, от мен нищо не зависи.

Полковник Рогозин се усмихна предразполагащо.

— Разбира се, скъпи Феликс Захарович, вие сте само пенсионер, незаслужено пренебрегнат от властите. Доколкото разбирам, именно вие съхранявате архива на без време напусналия ни Егор Алексеевич? Имам честта да бъда ученик на Синюхин. Никога ли не ви е разказвал за съвместната ни работа?

— Консултациите в Монте Карло? — измърмори въпросително Феликс Захарович.

— Виждате ли какво доверие ви е имал — усмихна се полковникът. — А впрочем за тези консултации, освен генералния секретар знаеха само трима души.

— Какво искате от мен? — запита Феликс Захарович. — Почти целият архив ми беше иззет през деветдесет и първа година.

— Почти — кимна Рогозин. — Правилно. Взели са всичко, освен ключа. Какво искате от дилетанти, които са едва запознати с основите на оперативната дейност. Смятаха да вземат работата в свои ръце, и къде е тая работа?

Той се усмихна предразполагащо, като че ли канеше и самия Феликс Захарович да се посмее на неуспеха на споменатите дилетанти. Но Феликс Захарович нямаше основание да им се смее.

— Не разбирам на какви позиции сте? — каза той. — Хората, за които говорите като за дилетанти, все пак останаха единствената дейна сила в социалния процес.

— Недейте да се самозалъгвате, Феликс Захарович — грижовно каза Рогозин. — Знаете не по-зле от мен, че те просто се възползваха от ситуацията. В крайна сметка точно те допринесоха за смъртта на Егор Алексеевич.

— Това е недоказано обвинение — развълнувано изхриптя Феликс Захарович. — Когато всички се разбягаха, грижейки се само за себе си, тези хора намериха сили да възродят движението…

— Колкото до мен — каза Рогозин, — аз просто бях изоставен в Западна Европа без средства и връзка. Едва ли може да се каже, че съм се разбягал. В края на краищата се върнах и също намерих сили да възродя движението, както се изразявате. Само че не мога да кажа, че ми допада сегашното му ръководство. И ми се струва, че сте готов да се съгласите с мен, не е ли така?

— Не, не е така — промърмори Феликс Захарович. — Бъдете сигурен, незабавно ще съобщя на резидента за вашето посещение. Сега както никога ни е необходима солидарност, а такива като вас, обидени на всички…

Полковник Рогозин неочаквано се разсмя. Феликс Захарович млъкна и го погледна учудено.

— Браво, браво, Феликс Захарович — каза той. — Минахте този тест. Но проверявахме, жилището ви е чисто, няма от какво да се безпокоите. Тези, които се смятат за ваши господари и които вие така успешно шантажирате с ключовете към архива на Синюхин, никога няма да научат нищо за нашия разговор. Не, Феликс Захарович, аз няма да служа на тези хора. Трябва да ни свържете с истинските господари. Разбирате ли?

Феликс Захарович мълчеше.

— Естествено, не искам еднозначен отговор веднага — каза Рогозин. — Разбирам цялата сложност. И генерал Чернишов, и всички офицери от нашия отдел не смятат да правят демонстрации. Ще работим съгласно устава, но предложението ми си остава условие за нашето послушание. Иначе в организацията могат да възникнат непредвидени усложнения.

— И ми го казвате вие? — не издържа Феликс Захарович. — Вие, който се обявявате за ученик на Синюхин! Нима мислите, че вашите непредвидени усложнения не са били взети предвид в плана? Защо не си представите, че вътрешният смут е необходим за развитието на делото?

Полковникът се усмихна хладно.

— Тогава и идването ми при вас би трябвало да е планирано, не е ли така? И какво решение е предложено там?

Феликс Захарович поклати глава.

— Кой санкционира посещението ви? Откъде взехте адреса?

— Представям само себе си и генерал Чернишов — каза Рогозин. — Но можете да ми вярвате, изразяваме широкото обществено мнение.

— За никаква масовост и дума не може да става — каза Феликс Захарович. — Ако разговорът се състои, той ще е само с вас двамата. Но знаете ли какво рискувате?

— Досещам се — каза Рогозин.

— Тогава довиждане. — Феликс Захарович стана. — Изпълнявайте всичко според плана, за останалото ще се разберат с вас без мен.

Полковникът пъргаво стана.

— Благодаря ви, Феликс Захарович. Повярвайте ми, безкрайно тача паметта на Егор Алексеевич и искрено се радвам на това как се развиват идеите му.

Феликс Захарович го изпрати до вратата, затвори след него и се върна в кабинета си. Включи компютъра и постоя над него, докато зареждаше програмата. На лицето му внезапно се появи тържествуваща усмивка.

Изпълнявайки определената операция, той узна кодовия телефонен номер и веднага го набра.

— Говорите с телефонен секретар — вежливо произнесе записаният глас. — Ако имате съобщение, кажете го след сигнала.

Феликс Захарович изчака сигнала и каза:

— Съобщение на Франта. Състоя се визита на представител на групата по поддръжката, изказано беше желание да получат висше образование. Състоянието е удовлетворително. Обръщам внимание, че събитията започват осезаемо да изпреварват графика. Моля да се активизира търсенето на доставчика на плодове. Степента на спешност нараства.

Той помисли още малко, въздъхна и каза:

— Това е.

 

 

С букет цветя Нина се качи до апартамента на Аня, където сега живееше Льоша, и натисна звънеца. Льоша се оказа вкъщи, отвори вратата и се втрещи. Нина му се усмихваше, подавайки цветята.

— Влизай — объркано промърмори той.

Той отстъпи и я пусна в стаята.

— Какво се е случило?

Тъй като той така и не взе цветята, Нина хвърли букета на дивана.

— Получих пари — каза Нина. — Реших да си върна дълговете.

— Нищо не ми дължиш — измърмори Льоша.

— Нима? — усмихна се тя.

— Добре, стига — каза той. — Ако си дошла да се чукаме, събличай се, нямам време за приказки.

Нина покорно въздъхна и започна да разкопчава шлифера си. Льоша се усмихна криво.

— Знаех си, че ще дойдеш — каза той. — Имам нюх за такива като тебе. Добре, дай да се повъргаляме, кучко разгонена.

Последната фраза не беше оскърбление, а по-скоро, напротив, благожелателна похвала за решимостта й. Какво беше разочарованието му, когато в ръката на Нина изникна гумена палка.

— Ти какво бе? — изрева той. — На нищо ще те направя, смрадло гадна!

И веднага получи стабилен удар в слънчевия сплит. Той се прегъна, като се задъхваше и хъркаше, но Нина незабавно и безжалостно му нанесе удар в бъбреците. Льоша закрещя и залитна към стената. И тя отново го удари, и отново много болезнено, а след това пак и пак. Съзнанието му се помъти от болката и безсилието. Както и да се опитваше да избегне ударите, тя успяваше да го удря отново и отново. Накрая той падна, прикрил главата си с ръце, и тогава тя нанесе последния удар, може би най-болезненият и жестокият. Льоша диво закрещя и се сви на две. Нина дишаше тежко, но изглеждаше спокойна. Тя си облече шлифера, без да бърза, скри палката в ръкава, огледа се и тръгна към вратата. Букетът остана да лежи на дивана.