Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (9)

9.

Лора втренчи поглед в образа си, отразен в огледалото на тоалетката, пожела издутото червено петно на брадичката й да изчезне. Какъв късмет! Точно когато искаше да изглежда най-добре, лицето й бе загрозено от тази упорита розова пъпка. Порови в очуканата си кутийка с гримове, търсейки нещо, с което да я прикрие. Руж, сенки за очи в два контрастни цвята, полуизсъхнал туш за мигли — нищо особено. Рядко прибягваше до козметични средства, само понякога през зимата си слагаше малко гланц за устни. Както изглеждаше, от майка си бе наследила безупречната кожа. Да, така беше до мига, в който това наистина имаше значение.

Извади отнякъде малко престарял фон дьо тен и се зае за работа с единствената си четчица. Не е лошо, помисли си най-сетне, като изучаваше крайния резултат с критичното око на художник. Тази вечер гъстата й руса коса беше поукротена в нещо като френски кок. Роклята й беше толкова красива, че си струваше да се погрижи и за косата си. Лора въздъхна. Колкото и да се бе старала, не изглеждаше така изискана, както би желала. Немирни кичури се изплъзваха отвсякъде и обрамчваха красивото й лице подобно на ореол от руси къдрици. Вместо фатално елегантна, по-скоро изглеждаше по-уязвима от всякога. „Няма значение“ — помисли си Лора. Разтърси глава и още няколко къдрици услужливо се измъкнаха от прическата. Макар че все говореше за равните права и еманципацията на жените, Робер, изглежда, предпочиташе безпомощната женственост.

Робер дьо ла Марот. Посегна към шишенцето с „Герлен Шалимар“ — единственото прахосничество, което си позволяваше като студентка — и настървено се напарфюмира. Сложи си зад ушите, на китките, във вдлъбнатинката между гърдите, навсякъде, където някой мъж би поискал да я целуне. Не че Робер дьо ла Марот забелязваше такива неща, печално си помисли. Той беше талантлив млад актьор, когото за първи път бе видяла в ролята на Мьорсо в едно доста посредствено представление на „Чужденецът“ от Камю. Почти веднага бе осъзнала, че тази роля сякаш е била създадена специално за него. Привърженик на радикалната левица, той съвсем не криеше презрението си към буржоата и техните превземки. Лора притеснено погледна скъпата луксозна рокля, окачена на вратата на гардероба. Суетата и официалностите не бяха в неин стил, а същото можеше да се каже и за Робер. За стотен път тази вечер се запита дали изобщо трябваше да го кани. Как ли щеше да понесе неизбежните глупави светски приказки на гостите? Щеше ли да се отегчи? Или щеше да изиграе някоя „сцена“? Стомахът й се сви още по-силно от притеснение.

Лора закопча ципа на червената копринена рокля и почти против волята си се почувства по-добре. Тънката материя плътно прилепна към високото й стройно тяло, очертавайки твърдите й гърди, тънката талия, тесните бедра. Тя се завъртя, за да се види цялата в голямото огледало на вратата на гардероба. С тази рокля беше направо грях да се чувства нещастна. Отново се сети за Мейзи, която навярно все още се възстановяваше в леглото, и повишеното й настроение се стопи при мисълта, че е виновна. Беше говорила с нея рано следобед и съвсем не бе убедена, че нараняванията й са чак толкова незначителни. Лора седна на леглото и набра добре познатия номер. Докато чакаше някой да вдигне слушалката, си помисли колко странно е всичко, тъй като Мейзи винаги шофираше много внимателно и по колата й никога не бе имало драскотина.

— Ало, Готие.

Лора разпозна гласа на Чарлс. Тази вечер той беше истински сладкодумец. Тя се намръщи. Тоя проклет мазен негодник! Мейзи не бе изтървала нито дума, но инстинктът подсказваше на Лора, че Чарлс е виновен за всичко. Разговорът им се оказа кратък и неособено любезен.

— Кой се обади? — извика Мейзи от банята.

— Никой. — Чарлс продължи да закопчава копчетата на официалната си риза. — Само Лора.

Мейзи прехапа език. Не искаше да нарушава току-що сключеното примирие. Но въпреки това не й харесваше, че мъжът й говори с такъв нехаен тон за Лора.

— Трябваше да ме извикаш.

Мейзи се надигна от уханната пяна и посегна към пухкавата бяла хавлиена кърпа. Главоболието й бе почти изчезнало, но все още леко й се виеше свят. Вторачи се в огледалото. Раната на главата й не изглеждаше чак толкова зле и ако срешеше внимателно бретона си, можеше да я прикрие поне за тази вечер. Тежко се отпусна на плетения стол и започна да разтрива тялото си с кърпата. Краката й бяха дълги и стройни и все още във великолепна форма. Стомахът й беше плосък и стегнат, което вероятно се дължеше на гимнастиката — май прекаляваше с нея, а гърдите й не бяха големи, но твърди и закръглени. Въпреки възрастта си, все още беше достатъчно привлекателна, за да й завиждат. Чарлс много добре съзнаваше, че най-голямата му сила се състои именно в умението да я накара да се съмнява във външния си вид.

Тя излезе от банята и го завари да седи на леглото й и да завързва папийонката си. По тялото й плъзнаха топли вълни, които нямаха нищо общо с горещата баня и масажа с кърпата. От толкова отдавна не се бе преобличал в спалнята й. Колко красив изглеждаше с този смокинг! Наистина Чарлс беше понапълнял, но в приглушената светлина на спалнята тя все още можеше да види в него блестящия млад франт, в когото се бе влюбила някога.

— За нещо важно ли се обади?

— Моля? — Чарлс въпросително повдигна вежди.

— Лора за какво се обади?

— О, тя ли? — Мъчеше се да закопчае копчетата за ръкавели. — За нищо. Просто искаше да бъде сигурна, че ще отидеш.

— Бедничката! — Мейзи внимателно започна да разресва косата си. — Бях й обещала да отида по-рано, за да я подкрепя морално. Сигурно е много изнервена.

Чарлс изпусна едното копче на пода и се наведе да го вдигне.

— За бога, защо ще е изнервена? Фирмата за уреждане на банкети сигурно си е свършила добре работата.

Тя вяло се усмихна. Отново й се виеше свят.

— Лора не се притеснява за това — доверчиво добави Мейзи, — ами за онзи свой приятел, актьора Робер дьо ла Марот.

Чарлс наостри уши.

— Наистина ли? Значи нашата малка Лора е хлътнала по него, а?

Мейзи кимна.

— Притеснява се, че той навярно няма да може да се отпусне тази вечер. Бях й обещала да го представя на някои хора, нали разбираш, и да му помогна да се почувства удобно. Но някак си нямам настроение за това.

Чарлс стана и се приближи до нея.

— Естествено, мила. Но не се притеснявай. Аз ще се заема с младия Дьо ла Марот.

— Наистина ли? — Погледна го с дълбока благодарност.

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя.

Целуна я по рамото, устните му бяха меки и топли. Цялото й тяло потръпна. Забравила за световъртежа, тя остави хавлията си да падне на пода. Чарлс усети как членът му става все по-твърд. Коленичи пред нея подобно на човек, който моли за прошка. Тази изтъркана стратегия винаги се бе оказвала успешна.

— Знаеш, че те обичам. Мейзи.

Тя се наведе и го целуна по темето.

— И аз те обичам.

Той направи набързо сметка на най-неотложните си дългове. Последното му посещение в онова казино в Монте Карло се бе оказало твърде злополучно. Пристъпи, за да целуне гърдите й.

— Миличка, би ли… искам да кажа… добре ли си?

— Никога не съм била по-добре — прошепна тя и едно по едно започна да разкопчава диамантените му копчета.

 

 

Сам в стаята си, Гастон Готие забоде малка червена лентичка на ревера си. Legion d’Honneur^[1] му беше връчен от неговия приятел Шарл де Гол и той си позволяваше да носи само него. Британският Военен кръст, френският Croix de Guerre^[2] и множество други се пазеха под ключ в сейфа му. Понякога ги изваждаше оттам и си спомняше за приятелите си, които бяха получили същите военни отличия. Затвори очи и гордо потупа червената лентичка. Малцина от старите му другари бяха все още между живите, а от неговата бойна група бяха останали само двама.

Бижутерът, евреинът и писачът — странна тройка. Гастон затвори очи и си представи своите другари. Серж Бирнбаум беше авангарден филмов продуцент, заемал едно от първите места в черния списък на нацистките окупатори. Гастон се усмихна, като си спомни тяхната първа обща акция — дръзка атака срещу немски офицери, които празнуваха Коледа.

— За моята жена — бе промълвил бижутерът, взривявайки детонатора на първата бомба.

— За моя народ — сухо бе добавил Серж.

Не така сериозен, Даниел Будон беше шегаджията в тяхната компания. Безстрашен антифашист и писател, след войната той бе натрупал цяло състояние благодарение на своите непристойни сатирични списания. В днешно време интелигенцията на Париж смяташе „Льо Пу ки тус“ за свое задължително четиво, а „Гедфлай“, започнало да излиза наскоро в Англия, изглежда, имаше същия успех. Непристойното поведение във висшите кръгове, основно проучено и добре подкрепено с факти — такава беше сигурната рецепта на успеха според Даниел.

Гастон си наля чаша вода и изпи две от таблетките си. Проклетите болки в сърдечната област вечно го караха да се притеснява и да се чувства безсилен. Неизвестно защо, от болестите и старостта се страхуваше повече, отколкото от Гестапо. Преди да започне да се оплаква от това мъчително сърцебиене, никога не бе помислял за смъртта, дори когато беше на косъм от нея. След като дълги години бе успявал да я измами, прочутият Ренар почти бе повярвал в своето безсмъртие. Старецът поклати глава. Невежеството и дързостта на младите! Именно в това се състоеше тяхното щастие.

Гастон си наля още една чаша вода, но този път я изпи бавно. Днес навършваше осемдесет години. Каквото и да се случеше оттук нататък, знаеше, че е изживял добре живота си. Познаваше и голямото щастие, и дълбоката скръб. Беше рискувал живота си за своята страна и за своите сънародници. И най-вече бе успял да продължи една великолепна традиция, създавайки красиви и ценни предмети за следващите поколения. Взе нефритената кутийка на Лора и отново я разгледа с удоволствие. Докато Бижутерска къща „Готие“ беше в състояние да произвежда подобни смайващо красиви неща, той бе сигурен, че името му ще бъде вечно.

Memento Mori — ето в това беше проблемът на войните, оцелелите забравяха всичко. Ако Гастон въобще бе научил нещо през тези дълги години, то бе, че героизмът сам по себе си не е никаква гаранция за безсмъртие. Война, смърт, разрушения — напоследък дори бе започнал да се пита дали всички онези жертви са си стрували. Въпреки обзелата го меланхолия, Гастон се усмихна. Навярно цинизмът беше просто един от симптомите на старостта. Но по някаква причина обществото, за което той и неговите другари се бяха борили, не се превърна в реалност. В днешно време хората изглеждаха толкова далечни и отчуждени. Социалната сплотеност, заради която бе рискувал живота си, се превръщаше в непрестанно отдалечаващ се мираж. Понякога му беше толкова трудно да надвие дълбокото си отчаяние.

Постара се да се овладее. Напоследък доста често изпадаше в такова мрачно настроение, трябваше да се съвземе. Смарагдите, инкрустирани върху нефритената кутийка на Лора, сякаш му намигаха на светлината от лампата и Гастон се почувства засрамен. Какво право имаше тъкмо той да се отчайва? В живота му съществуваха толкова хубави неща. Нежно погали нефритената кутийка. Художниците и занаятчиите бяха вечни, както и хората от типа на Лора. Дори да беше вярно, че светът непрекъснато се обезличава, създателите на малки скъпоценни предмети винаги щяха да носят на обществото утехата на индивидуализма, поезията на материалното. Дори в най-бруталния свят винаги щеше да има място за красотата.

Ободрен от тази мисъл, Гастон приглади косата си пред огледалото и продължи да брои Божите дарове. Имаше дъщеря, която боготвореше, и син… Лицето му изведнъж помръкна. Е, неговият син беше способен и хитър. Гастон допи чашата си и се постара да бъде обективен. Въпреки множеството си недостатъци, Чарлс се беше оказал отличен защитник на интересите на фирмата. Синът му беше прав. Той, Гастон, нямаше да бъде вечен. Налагаше се да даде необходимите разпореждания. Трябваше да се срещне с адвокатите си.

Внезапно почукване на вратата прекъсна мислите му.

— Готов ли си вече, татко? Много се забави.

— Съжалявам, мила. Влез.

Лицето му засия, когато Лора влезе в стаята. Пламнала от вълнение и тревога, прекрасна в червената си рокля, тя беше истинско копие на майка си.

— Изглеждаш великолепно! — възкликна той и я целуна по бузата.

Лора смутено се засмя.

— Мадам Ди каза, че дори не може да ме познае. Но забележи — заговорнически понижи глас, — и аз не можах да я позная.

— Да не искаш да кажеш, че се е отказала от черното облекло?

Тя кимна.

— Знам, че не е за вярване, но тази вечер е в тъмносиньо. Много й отива. И нещо повече — сложила си е твоята брошка.

— Диамантената роза?

Гастон съвсем бе забравил за мрачното си настроение и изглеждаше силно развеселен.

— Да.

— Не може да бъде! Трябваха й цели двайсет години!

Той се засмя и хвана Лора под ръка.

— Хайде — подкани го тя — да отидем да изпием на спокойствие по едно питие, докато не са пристигнали тълпите.

— Само за минутка, млада госпожице. — Гастон пусна ръката й и отиде до старата си тоалетна масичка от махагон. Отвори едно от чекмеджетата и извади червена, тапицирана с кожа кутия за бижута с марката „Готие“. — Donnons-donnons^[3] — каза той и й я подаде. — За теб е.

— Но днес ти имаш рожден ден, а не аз.

В очите му блесна задоволство. Тя в толкова много отношения приличаше на него, беше по-щастлива да дава, отколкото да получава.

— Моля те — настоя той, нетърпелив като малко дете. — Искам да я отвориш.

Лора повдигна капака и очите й се разшириха при вида на гривната, която лежеше върху черно кадифе. Беше направена от платина и украсена с едри кръгли рубини и квадратни диаманти — едно от най-великолепните бижута, които някога бе виждала. Бавно поклати глава.

— Съжалявам, татко, но не мога да я приема. Имам чувството, че с нищо не съм я заслужила.

— Упорита си, както винаги — с досада рече Гастон. — Откога стана необходимо да заслужаваш обичта ми? Хайде, нека я сложа на ръката ти.

Тя понечи да се дръпне, но така щеше да изглежда прекалено неучтива и неблагодарна. Неохотно му позволи да закопчае гривната на тънката й китка.

Гастон я разглеждаше с удоволствие, без да обръща внимание на дилемата на дъщеря си.

— Ето, поне тази си има свой дом.

Леко смутена, Лора стоеше като омагьосана и гледаше гривната. Желанието й да се съпротивлява постепенно изчезна. Искрящите рубини я омайваха.

— Ти сам си я направил, нали? Гастон печално се усмихна.

— Преди повече от двайсет години. Направих я за майка ти, но тя си отиде, преди да съм я завършил.

Това признание беше толкова болезнено за него, че всичките й възражения мигновено отпаднаха.

— Ще се постарая да я заслужа — най-накрая каза Лора.

— Ти вече си я заслужила — отговори той.

 

 

Когато Чарлс и Мейзи пристигнаха, празненството вече беше в разгара си. Откроявайки се отдалеч с високия си ръст, Гастон се движеше с обичайната си непринуденост сред политици, художници и бизнесмени, и с изискан жест им наливаше от любимото си вино „Кло дю Менил“.

— Мейзи — извика той и си запроправя път към двамата. — Как си, мила?

— Добре е — каза Чарлс, като се оглеждаше наоколо.

Каймакът на парижкото общество представляваше много внушителна гледка. Тук имаше толкова много хора, които можеха да му бъдат полезни, затова набързо трябваше да се отърве от Мейзи.

— Monsieur le ministre. — Махна на един елегантно облечен дребничък мъж, който сякаш се съвещаваше с няколко души до прозореца.

Трябваше да поговори с този стар мошеник. Онова, което той не знаеше за пристанищните митнически разпоредби, просто не си струваше да се знае.

Гастон изпитателно погледна снаха си в лицето, преди да я целуне. Въпреки автомобилната злополука, Мейзи изглеждаше необикновено щастлива и спокойна. С тревога се запита дали все пак е излязла от състоянието на шок.

— Добре съм. — Мейзи отвърна на прегръдката му. — Но въпреки това ще ти бъда благодарна, ако ми намериш едно приятно тихо местенце, където да седна. Лекарят ми каза да не се уморявам.

— Мейзи!

Лора разпалено говореше нещо на Робер, когато изведнъж зърна снаха си. Започна да си проправя път към нея, като водеше актьора след себе си. Висок слаб мъж с аскетичен вид, мъртвешки бледо лице и огромни тъмни очи се изпречи на пътя им.

— О, ето я и младата Лора! Вече нямаш време за старите приятели на семейството, така ли?

— Мосю Будон!

Лора с радост прегърна стария другар на баща си.

— Цъ, цъ! — Умните очи на Будон светнаха дяволито. — Значи мосю Будон! Все едно че говориш за някой закостенял консерватор от господстващата върхушка. — Посочи министъра. — Внимавай, защото тази вечер тук е пълно с такива.

Тя поклати глава с престорен ужас.

— Не бива да се изразяваш така грубо за знатните гости на баща ми.

— Вие да не би да сте Даниел Будон? — удивено възкликна Робер.

За него това беше вечерта на големите изненади.

— Същият.

Даниел пресилено се поклони, като при това ръгна един бивш министър в слабините.

— Будон! — извика ужасеният голист^[4] и се преви на две от болка.

Навремето една статия в „Льо Пу ки тус“, в която се описваха интересни подробности за отвъдокеанските сделки на този джентълмен, бе допринесла за неговата оставка. А сега присъствието на издателя й правеше обидата още по-жестока.

— Будон! Да не би да са ви поканили тук?

— Не само че ме поканиха — каза Даниел и му хвърли презрителен поглед, — аз дори приех поканата.

Лора всячески се стараеше да не издава смущението си, докато унизеният политик побърза да се отдалечи. Робер удивено зяпаше Даниел — героя от неговата младост, най-знаменития и опасен иконоборец в Париж.

— За мен е чест да се запозная с вас, мосю — каза Робер.

Лора въздъхна с облекчение. В края на краищата всичките й притеснения и страхове се оказаха безпочвени. Робер наистина се забавляваше.

— Ще поема риска и за миг ще ви оставя насаме — весело каза тя, като гледаше към Мейзи. — Но моля те, Даниел, поне веднъж се дръж прилично и не се опитвай да покваряваш приятеля ми.

 

 

Настанила се удобно в голямото кожено кресло в кабинета на Гастон, Мейзи си пийваше ябълков сок.

— Караш ме да се чувствам виновна — с укор рече тя, докато Лора оправяше възглавничките около нея. — Предпочитам да ме оставиш сама и да отидеш да се забавляваш.

— Но аз се забавлявам — протестира Лора, докато преместваше една масичка по-близо до креслото. — Ето, тук ще сложим питието ти. Искаш ли нещо за ядене?

— Не, не, но трябва да призная, че хората от фирмата за уреждане на банкети са свършили добре работата си.

Лора кимна. Огромната маса от осемнайсети век в трапезарията се огъваше под тежестта на всевъзможни деликатеси. Гъши дроб, пълнени пъдпъдъци, кралски скариди и омари, крехки бифтеци, бледорозово агнешко. Дори мадам Ди бе принудена да изрази одобрението си.

— Както изглежда, всички се забавляват, дори Робер — каза Лора.

— Сега разбирам защо и ти се забавляваш — с усмивка отвърна Мейзи.

Лора се изчерви.

— Струва ми се, че се влюбвам в него. Той е такъв идеалист, толкова е принципен. Понякога ме кара да се срамувам, особено когато ти и татко ме обсипвате…

— О, Мейзи, ето къде си била. — Едно видение, загърнато в искряща розова коприна, прекъсна разговора им. Бетси Ламиел направо влетя в кабинета. Изглеждаше много подмладена. — Току-що чух какво се е случило — продължи тя, като разкопча наметалото си от „Шанел“ и безцеремонно го захвърли на пода. — Как си, миличка? Да не би някой от онези тъпи френски шофьори да се е блъснал в теб? Ще кажа на моя адвокат да се заеме с него. — Обърна се и сграбчи Лора в мечешката си прегръдка. — Брей, изглеждаш великолепно тази вечер! Нали, Мейзи? Хайде, кажи ми кой е щастливецът? Очите ти направо сияят, сигурно има някаква сериозна причина за това.

Лора с възхитен поглед наблюдаваше как Бетси се настани на канапето. Ненапразно Мейзи я наричаше Бетси Урагана! Беше пълна с толкова много енергия, че малцина биха посмели да се изпречат на пътя й. Лора ловко опита да се измъкне от неизбежния кръстосан разпит.

— Искаш ли да ти донеса чаша шампанско?

— Не. Заминавай. Само ми изпрати една от онези хубавички малки сервитьорки. И не се притеснявай за Мейзи. Тук ще й бъде добре с мен, нали, миличка?

Мейзи безпомощно кимна. Когато Бетси поемеше нещата в свои ръце, човек едва ли можеше да направи нещо друго.

Лора поспря за миг, за да изпрати най-хубавата сервитьорка в кабинета, и се присъедини към тълпата във всекидневната. Погледът й машинално се насочи към Робер, който все още увлечено разговаряше с Даниел. Тя видя как Серж Бирнбаум, станал знаменит филмов продуцент, се приближи, за да се присъедини към двамата.

Баща й ненадейно изникна до нея.

— И какви са последните новини от фронта? — попита той.

Гастон явно се забавляваше много добре. Той взе празната й чаша и я напълни от голямата бутилка, която носеше със себе си.

— О, божичко! — Тя се засмя, защото мехурчетата на шампанското я погъделичкаха по носа. — Вече ми се мае главата. — Като продължаваше да си пийва шампанско, Лора му посочи шумната тройка в ъгъла. — Робер май се забавлява страхотно.

— Чудесно! Казах на старите си другари да се погрижат за него. Кой знае, Серж дори би могъл да му бъде полезен.

Ако не носеше тази огромна бутилка, Лора щеше да се хвърли на врата му.

— Ти си истинско съкровище.

— Може да сме вече старци — дяволито й намигна Гастон, — но все още правим всичко възможно да ти се харесаме.

 

 

— Шампанско, мадам.

Младият келнер постави високата изящна чаша на масичката до Бетси.

— Благодаря.

Въпреки нехайното си държане, тя беше истински загрижена за приятелката си. Злополуката не я притесняваше особено. Много скоро установи, че нараняванията на Мейзи са съвсем леки. Но тази внезапна еуфория, това тъпо безразличие — в миналото доста често бе наблюдавала подобни симптоми. Този негодник Чарлс! Явно й се подмазваше. Бедничката Мейзи, все едно и също й се случваше. Бог знае колко щеше да я „издои“ този път.

— Още малко ябълков сок? — Келнерът взе празната чаша на Мейзи. Тя поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря.

— Засега това е достатъчно — рязко каза Бетси. Трябваше поне няколко минути да остане насаме с Мейзи, преди да се появи още някой. Усмихна се на хубавия млад келнер. — И моля те, миличък, затвори вратата след себе си.

Щом той излезе, Бетси притеснено занарежда:

— Трябва да призная, че се тревожа за теб.

Мейзи пусна отново изтърканата плоча:

— Но нали вече ти казах? Това беше само…

— Остави злополуката. Това е било само едно предупреждение за теб. Повтарям ти, мила, имаш нужда от почивка, от хубава дълга почивка, и то далеч от Чарлс.

Мейзи сбърчи вежди, усещайки отново леко главоболие.

— Може би действах малко прибързано онзи ден. С Чарлс доста си поговорихме… Смятам, че работите ще се оправят.

— Мейзи, Мейзи, няма ли най-после да проумееш какво става? Цял Париж знае, че Чарлс е притиснат…

— Няма да ти позволя да говориш така.

— Съжалявам. Ако не ти бях приятелка, въобще нямаше да си позволя да ти приказвам такива работи. Но не мога да стоя настрана и да наблюдавам какво става с теб.

— Но аз знам, че можем да бъдем щастливи само ако…

— Ако какво? На каква цена… а? Този път колко ще ти струват три седмици щастие? — Изведнъж млъкна, защото Мейзи избухна в плач. — Виж какво, съжалявам — каза Бетси и извади ленена кърпичка от чантичката си. — Но тази мъчителна връзка ще те убие. Имаш нужда от малко време, за да можеш да застанеш отстрани и да погледнеш обективно на нещата.

Мейзи избърса сълзите си.

— Но бедата е там, че го обичам. Сигурна съм, че той наистина има нужда от мен.

— Добре. — Гласът на Бетси прозвуча примирително. Знаеше, че на този етап е безсмислено да се опитва да налее малко мозък в главата на Мейзи. Трябваха й само два месеца, за да си почине далеч от проблемите, и щеше да започне да вижда нещата по друг начин. — Но каквото и да приказваш, имаш нужда от дълга почивка. Ако Чарлс наистина те обича, ще го разбере.

— Но аз нямам време за дълга ваканция. През март ще има благотворителен бал. През април уреждаме търг за произведения на изкуството. А през май трябва да открия новия клон на фондацията „Джон П. Апълфорд“. През юни ще организирам градинско увеселение. През юли предстои изложбата на Лора по случай дипломирането й…

Бетси нехайно махна с ръка.

— Спри! Изглежда, наистина е крайно време да се погрижиш и за себе си. — Подкрепи се с глътка шампанско. При подобни спасителни операции винаги ожадняваше. — Виж какво сега — твърдо продължи Бетси, — може да ме намразиш заради това, което ще ти кажа, но съм готова да поема риска. Вече поръчах билетите. През август двете ще видим Египет и Нил.

Мейзи пребледня.

— Не ми се иска да се отмятам — запелтечи тя, — но тази вечер Чарлс обеща…

— Не! — почти изкрещя Бетси. — Много добре знаеш, че каквото и да обещае, после ще промени намеренията си. Във всеки случай няма смисъл да спорим. Идваш с мен и край!

Мейзи внимателно сгъна кърпичката на идеално квадратче и я върна на собственичката й. Понякога Бетси беше изпълнена с такива топли приятелски чувства, че направо приличаше на вътрешността на разпалена пещ. Все пак дълбоко в себе си Мейзи знаеше, че приятелката й искрено е загрижена за нея. Затова бе готова да й прости.

— Печелиш — най-накрая каза тя и на лицето й се появи подобие на усмивка. — Просто ме запиши в списъка на жертвите на последния ураган.

 

 

— Както виждате — заключи Серж Бирнбаум, — ние винаги търсим нови, интересни таланти. — Той подаде на Робер луксозна визитна картичка. — Звъннете ми по телефона, за да кажа на екипа си да ви очаква. Трябва непременно да обядваме заедно в началото на следващата седмица.

Робер прибра картичката в джоба си, но все още не можеше да повярва на късмета си. Каква вечер само! Даниел Будон и Серж Бирнбаум — двама от най-влиятелните мъже в цяла Франция! А той беше очаквал да си умре от скука тази вечер. Погледна към бащата на Лора, който продължаваше да налива шампанско на гостите, и мислено му благодари.

Всичко това май беше негово дело. Разбира се, като закоравял социалист Робер все още вярваше в равните възможности на всичко, произтичащо от тях. Но реши, че в някои случаи прибягването до връзки не е чак толкова страшно злодеяние.

— Господа, господа! — Тримата се обърнаха към Чарлс, който с мъка се опитваше да се добере до тях. — Да ти кажа право, Серж, изглеждаш много добре. Гледах последния ти филм… Как се казваше?… „Унищожението“?

Дребен, закръглен и някак невзрачен на вид, Серж впери презрителен поглед в сина на приятеля си.

— „Опустошението“.

— Да, точно така. „Опустошението“. Прекрасен филм, наистина прекрасен. Смятам, че това е най-доброто ти постижение.

— Несъмнено — отговори Серж с безизразно лице — това е най-лошият ми филм.

Въпреки дългогодишната си привързаност към Гастон, той никак не харесваше Чарлс. Лора беше съвсем друго нещо. Всеки парижанин би бил щастлив да я има за своя дъщеря.

— Може би тъкмо поради тази причина филмът има такъв голям успех.

С обичайния си равнодушен вид Даниел запали цигара „Голоаз“. Знаеше, че Чарлс не понася цигари. Именно затова я запали.

— Съжалявам… — Чарлс шумно се закашля, притиснал устни с кърпичката си.

— Белите ти дробове явно са много зле! — Даниел бавно издуха малко сиво облаче през големите си потръпващи ноздри. — Трябва да отидеш на лекар.

— Серж, Даниел, негодници такива. Вие май ме избягвате.

След като се беше наливал с вино цяла вечер, Гастон изглеждаше доста развеселен.

— За тримата мускетари! — каза Серж и вдигна чашата си.

— Всички за един — добави Даниел и вдигна своята.

— И един за всички — обади се Гастон и разклати голямата бутилка, която държеше.

Тримата бивши бойни другари избухнаха в гръмогласен смях.

Гастон се обърна към Робер:

— Простете ни за глупавото държане, млади човече. Знае ли някой още колко рождени дни ни остават да празнуваме?

— Моля ви, не ми се извинявайте. Та аз се забавлявам страхотно тук!

— Чудесно! — Гастон потупа актьора по гърба. Той беше приятен млад мъж. Е, не чак толкова, че да заслужава любимата му Лора, но пък едва ли щеше да се намери такъв. — Вечеряхте ли вече?

Робер поклати отрицателно глава. Досега беше прекалено зает, за да мисли за ядене.

— Не, не съм още.

— Виждам, че тези двама заклети пияници са ви отклонили от правия път. — Гастон добродушно се обърна към сина си: — Чарлс, защо не заведеш Робер да вечеря? Ние ще дойдем след минутка, но в момента се налага да поклюкарстваме.

В близкия ъгъл една пийнала италианска графиня важничеше пред Лора:

— Разбира се, в Тайланд винаги се е смятало, че перлите носят нещастие. Пълна глупост, както винаги съм казвала! Погледнете!

Тя порови между воланчетата на бялата си дантелена блуза и измъкна едно великолепно бароково колие от перли.

— Забележително! — искрено възкликна Лора.

Винаги беше смятала, че това е най-големият недостатък на нейния занаят. Най-грозните хора обикновено притежаваха най-красивите предмети. Може би това беше някаква форма на естествена справедливост.

Графинята кимна.

— Сто и петдесет перли. Не съм го сваляла от шията си през последните трийсет години и погледнете ме — здрава и права съм и никога не съм боледувала. Тъй че бих искала да знам защо се смята, че перлите носят нещастие.

Лора забеляза, че в това време дебелият, набит и мазен съпруг на графинята похотливо оглежда една млада сервитьорка. Ето, цинично си помисли тя, някои проклятия са по-лоши и от смъртта.

— И забележете, древните египтяни са смятали… — Графинята отново занарежда.

Лора отчаяно търсеше някакъв претекст, за да си тръгне и в този миг зърна Хари Блумщайн, който току-що бе пристигнал.

— Моля да ме извините, графиньо. Появи се още един гост… трябва да отида да го посрещна.

— Разбира се, мила моя.

Графинята обърна късогледите си очи към скулптурката на Бранкузи^[5], поставена на конзолната масичка пред нея, и продължи да говори.

— Тя е невероятна, нали? — възкликна Робер, който зърна Лора, докато отиваше с Чарлс към трапезарията.

— Кой?

Чарлс погледна назад през рамо, опасявайки се, че въпреки старанията си, е пропуснал да забележи някоя особено надарена жена.

— Сестра ви, разбира се.

Робер се олюля. Беше прекрасно да си пийнеш. Чарлс му подаде порцеланова чиния с позлатен ръб.

— Лора ли? О, да, бива си я, и още как. Значи вие сте последният, така ли?

Той напълни чинията си с омари и голямо количество майонеза.

— Последният ли?

Чарлс забеляза как лицето на Робер силно пребледня. Той весело му кимна.

— Искам да кажа, че вие сте последното й парижко развлечение. — Чинията се изплъзна от ръцете на Робер и се разби върху паркета. Чарлс спокойно си взе една скарида и я пъхна в устата си. — Разбира се, момиче като Лора винаги има нужда от развлечения. Актьори, келнери, фризьори… Честна дума, не разбирам как годеникът й понася всичко това.

— Кой?

Пръстите на Робер така стискаха една чаша, че кокалчетата им побеляха.

— Мило момче — съчувствено рече Чарлс, — да не би да не ти е казала за това?

— Годеник? — Лицето на Робер беше пребледняло като платно. — Но откога е сгодена?

— От шест или седем месеца. Разбира се, тя все още не е казала на татко, тъй че годежът може да се нарече неофициален.

Робер цял трепереше.

— А вие откъде знаете?

Чарлс раздразнено сви рамене.

— Онзи ден бедното момче ми се обади от Лондон, беше в ужасно състояние. Смятал, че Лора го мами, имала си някой друг тук, в Париж. Какво можех да му кажа? Обещах му да поговоря с нея и се опитах да го убедя, че не бива да се притеснява.

Робер силно удари чашата си в масата.

— Тази лъжлива малка кучка!

Чарлс утешително постави ръка на рамото му.

— Хайде сега, на ваше място не бих направил сцена. Опитахме всичко — специална терапия, консултации, всичко, но се оказа, че не зависи от нея. Майка й беше същата малка развратница.

Робер изглеждаше напълно съкрушен. Сега, като се позамисли, всичко дойде на мястото си. Та нали нямаше човек в Париж, който да не знае за Карълайн Джей.

— Повярвайте ми — продължи Чарлс. — Сигурен съм, че ще бъдете много по-добре, ако се откажете от нея.

Той извика един минаващ наблизо келнер, който носеше шампанско.

— Не, благодаря. — Робер покри чашата си с длан. — Тръгвам си. Но преди това трябва да кажа няколко думи на Лора.

— Недейте — бързо се обади Чарлс. — Ще отрече всичко, а ние с вас не искаме да вдигне шум, нали? Не и пред тези гости.

Върху красивото лице на Робер се появи грозна егоистична гримаса. Лора несъмнено беше лъжлива кучка, но Серж Бирнбаум изглеждаше силно привързан към нея.

— Не, разбира се.

— Точно така!

Чарлс не пропусна да забележи промяната в изражението му. Тези проклети социалисти! Според него те бяха напълно еднакви. Всеки един от тях можеше да бъде купен. Човек просто трябваше да отгатне цената му.

— Някой ден елате да изпием по едно питие — продължи той и топло се усмихна. — Директорът на „Комеди франсез“ е мой много добър приятел. Сигурен съм, че вие двамата ще си допаднете. Ще поканя и него.

 

 

— Да не би да си тръгваш вече? — разтревожено попита Лора, когато бе забелязала, че Робер се насочва към коридора.

— Да.

Резкият му отговор я изненада.

— Но на мен ми се стори, че се забавляваш чудесно?

— Така беше.

Той понечи да продължи, но Лора го хвана за ръката.

— Хубавото е, че съм свикнала с теб. Всеки друг би сметнал, че се държиш грубо. — Усмихна му се мило. — Обещай, че утре ще ми се обадиш по телефона.

Той рязко дръпна ръката си.

— Утре ще съм зает през целия ден.

— Тогава аз ще ти позвъня вечерта.

Тя се приближи, за да го целуне, но Робер побърза да се отдалечи.

— Довиждане. — Гласът му беше някак странно сдържан. Обърна се и се отправи към вратата.

— Лора, Лора, чу ли новината?

Възбуденият Гастон с мъка си проправяше път сред гостите, които все още бяха изпълнили всекидневната. Подобно на малка лодка, влачена на буксир от огромен океански лайнер, Хари Блумщайн го следваше по петите. Лора нямаше търпение да разбере какво е разстроило Робер и се готвеше да го последва в коридора, но се оказа, че за това ще трябва да си поговорят на следващия ден.

— Не, татко — рече тя и погледна втренчено Хари, — но ми се струва, че имам известна представа.

— Какъв подарък за рождения ми ден! — Гастон прегърна Хари през раменете. — „Божествената звезда“! И то толкова скоро! Знаех си, че ще се справиш!

Хари дискретно се покашля.

— Истината е, че не може да се нарече точно подарък.

Лора го погледна изпитателно.

— Не ме питай! — отвърна той на неизречения й въпрос. — Цената изплаши дори мен!

— Пари! — Гастон едва не подскачаше от възторг. — Нима на моите години си струва да се притеснявам за пари? Колекцията на Готие има вече своята Звезда. Само това е важно.

Лора прегърна баща си. Въпреки че имаше лоши предчувствия, неговият ентусиазъм се оказа заразителен.

— Как го откри? — попита тя. Хари потупа с пръст носа си.

— Професионална тайна. Но поне мога да ти кажа, че е в Тел Авив и аз лично ще отида да го взема от…

Лицето му внезапно помръкна. Гастон му хвърли предупредителен поглед.

— Какво има? — Лора веднага усети напрежението между двамата. — От кого ще отидеш да го вземеш лично?

Хари погледна приятеля си със съжаление. Беше обещал да запази тайната, а ето че се издаде. Сигурно за това бе виновно шампанското.

— От вдовицата. — Гастон реши сам да съобщи новината. — Опасявам се, че собственикът току-що почина.

— Как? — с мъка попита тя.

— При автомобилна злополука.

Лора пребледня.

— О, боже мой! — Сграбчи баща си за ръкава. — Това е предупреждение, сигурна съм. Моля те, татко, не се захващай с тази работа.

Гастон стисна устни.

— Никога не съм бил суеверен и нямам намерение тепърва да ставам такъв. — Възбуден и с решителен вид, той отново напълни чашите им с шампанско. — За „Божествената звезда“ — рече Гастон със сияеща усмивка — и за колекцията на „Готие“!

Лора тъжно погледна към Хари, който изплашено вдигна ръце.

— За „Божествената звезда“! — храбро повториха двамата, докато Лора мълчаливо се молеше на Бога.