Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (18)

18.

В желанието си да го ядоса Йоланд се претърколи в леглото и запали цигара.

— Всичко наред ли е? — попита Чарлс, след което стана от леглото и с валсова стъпка отиде в банята.

— Не, нищо не е наред, по дяволите! — извика тя, но вратата на банята вече беше затворена.

Стана и прибра от пода униформата си на стюардеса от „Ер Франс“. Бяха изминали точно петнайсет минути, откакто двамата с Чарлс взеха ключовете на луксозния си апартамент в хотел „Дорчестър“ на Парк Лайн. Петнайсет минути! Йоланд дръпна дълбоко от цигарата си, марка „Голоаз“, и разсеяно се загледа в прозореца. Чарлс пееше гръмко под душа и това я дразнеше.

— Имаме поне един задоволен клиент!

Тя отвори куфара си и измъкна от него копринен светлобежов пеньоар. Вече трепереше. Облече го и плътно се загърна с него. Въпреки че беше топъл, зъбите й продължаваха да тракат. Йоланд се пъхна обратно под завивката и сви колене до брадичката си.

— Стана както аз исках! — Гласът на Чарлс отекна в облицованата с керамични плочки баня.

Тя се пресегна и взе цигарата си, която бе оставила в пепелника до леглото. Нямаше смисъл да се преструва. Чувстваше се използвана и мръсна като хартиена кърпичка за еднократна употреба. Днес бяха правили любов по особено потискащ начин, държането на Чарлс беше хладно като на лекар. Вместо любовна увертюра, двамата изпиха по чаша шампанско, а после Чарлс проникна в нея с алчно безразличие и се изпразни, преди омекналото й тяло да може да се отпусне напълно. Беше раздразнена и ядосана. Яростно натисна цигарата си в пепелника и си помисли за Франсоа — младия пилот със загоряло от слънцето тяло и ловки пръсти, с когото току-що се бе разделила в Мароко.

Чарлс излезе от банята, загърнат с голяма бяла хавлия. Пусна телевизора с помощта на дистанционното управление и започна бързо-бързо да сменя каналите.

— Тази вечер не бива да закъснявам много. — Престана да сменя каналите, защото си избра да гледа турнир по тенис. — Страхотен удар! Видя ли това? Тази Селеш си я бива.

Тя се пресегна, гневно натисна копчето и спря телевизора.

— Какво искаш да кажеш? Къде, по дяволите, смяташ да ходиш?

Чарлс я погледна с леко учудване.

— Не ти ли казах? Съжалявам, скъпа. Поканен съм на вечеря у семейство Сандън.

Той се наведе, за да целуне пръстите на краката й. Тя яростно дръпна крака си и го скри под завивката.

— Значи тази вечер ще прекараш със семейство Сандън, а утре вечер с баща си. Само ми позволи да отгатна защо ме домъкна чак тук, в Лондон.

— Chérie — каза той нежно и седна до нея. — Моля те само за малко търпение. Точно сега е много необходимо да се подмазвам на тези хора, но си струва. Скоро ще мога да им кажа да си гледат работата.

— Какви амбиции! — изсумтя Йоланд и отметна одеялата от себе си. — Рано тази вечер има самолет за Париж. Може би ще пътувам с него.

Стана от леглото и понечи да тръгне към банята, но той й препречи пътя.

— Моля те, не заминавай. Имам нужда от теб.

— Чудесно. — Йоланд силно стисна устни. — Тогава тази вечер ще дойда с теб.

Тя се опита да го заобиколи, но Чарлс я хвана през кръста и я привлече към себе си.

— Моля те — настоя той. Очите му я гледаха отчаяно. — Невъзможно е да дойдеш с мен. Дафни обича да си играе на щастливо семейство… пък и не понася съперничеството на друга жена. Направо ще побеснее, ако се появя с красавица като теб.

— Дафни Сандън! — Йоланд се опитваше да се измъкне от ръцете му, но той я държеше много здраво. — Сам казваше, че е глупава малка кучка. Има ли значение какво мисли тя?

Той я привлече още повече към себе си.

— Виж какво, цялата ни сделка зависи от Дафни. Нейната мечта е да притежава фирма „Готие“, тя я иска. На Сами му е безразлично. И доколкото разбирам, той по-скоро е готов да се откаже. Затова трябва да бъда мил с Дафни.

— Дафни, Мейзи — дотегна ми до смърт да слушам за жените, на които трябва да угаждаш. Защо не започнеш да угаждаш на мен за разнообразие?

Йоланд се изтръгна от ръцете му, втурна се в банята и там избухна в плач.

Чарлс уморено се тръшна на леглото. Беше толкова досадно да се опитва да задоволява капризите на другите! Стана и отиде да вземе сакото си, което бе метнато върху един стол. Във вътрешния му джоб беше скрита тъмночервена кутийка, тапицирана с кожа. Чарлс я извади и я отвори. Върху черното кадифе блестеше най-прекрасният пръстен с квадратен смарагд. Извади го от кутийката. Беше наследство на Мейзи от майка й, едно от многото бижута, които тя не носеше от години. Вдигна го към светлината и го огледа с хладно възхищение. Това бе великолепен екземпляр, който щеше да струва най-малко трийсет хиляди лири дори в лоши времена. Въздъхна и го върна в кутийката. Колко жалко! Смяташе да го продаде и да плати някои от най-належащите си дългове от хазарта. Предполагаше, че Мейзи няма да забележи липсата му, но дори това да станеше, винаги можеше да я убеди, че го е загубила. Чарлс внезапно усети, че го обзема паника. Колкото и да струваше този пръстен, трябваше да умилостиви Йоланд. Щом продадеше фирма „Готие“ и скъсаше със семейството си, щеше да се нуждае от Йоланд повече от всякога. Едно бъдеще без нейното топло и меко тяло му изглеждаше прекалено самотно, дори не му се мислеше за това. Леко почука на вратата на банята.

— Йоланд?

— Махай се.

— Моля те, Йоланд, моля те, излез. Искам да ти кажа нещо.

 

 

— Няма какво да си кажем повече. Ще се изкъпя, а после ще отида на летището. Дотегна ми да се въртя тук.

— Добре. — Той се престори, че отстъпва. — Но преди това бих искал да ти дам нещо.

— До смърт ми дотегна от теб. Хайде, остави ме на мира.

— Йоланд. — Чарлс помълча. — Бих искал… — Думите заседнаха в гърлото му. — Бих искал да се омъжиш за мен.

Настъпи продължителна тишина. Тя сигурно размишляваше. Така поне Чарлс щеше да спечели време.

— Когато приключа с тази окаяна сделка, когато мога да си позволя да зарежа Мейзи, тогава ние двамата ще се оженим.

Изведнъж вратата на банята се отвори и се появи Йоланд — гола и мокра.

— Сериозно ли говориш?

Тя се приближи към него, тялото й беше стройно и отмаляло. Чарлс дръпна хавлията от кръста си и тя падна на пода.

— Ето. — Взе лявата й ръка и сложи пръстена на средния й пръст. — От месеци се каня да ти го дам.

Йоланд гледаше с ококорени очи великолепния смарагд. После се усмихна лукаво, коленичи и прокара език по втвърдения му пенис. Чарлс леко простена, когато тя целуна върха на пениса му.

— А аз — прошепна Йоланд — отдавна се каня да направя това.

 

 

Вечерята със семейство Сандън беше последното нещо, от което Чарлс имаше нужда тази вечер. Седнал зад шофьора в колата на Сами, той се взираше навън през тъмните стъкла и си мислеше за Йоланд — щастлива, изтощена, тя вече спеше кротко в тяхното легло в хотел „Дорчестър“. Какво невероятно въздействие само можеше да окаже един пръстен върху една жена. Този следобед Йоланд бе направила всичко, което един нормален мъж би могъл да пожелае, дори нещо повече. Някои проститутки от площад „Пигал“ не бяха готови да отидат толкова далеч. Той се усмихна, като си спомни. С всеки изминал миг перспективата да се оттегли от работа му се виждаше все по-привлекателна.

— Да не би да ви е хладно, сър?

Чарлс се събуди от унеса си и впери поглед в тила на шофьора.

— Не, благодаря. Климатичната инсталация работи добре.

— Мистър Сандън не я харесва. Предпочита прозорците да са отворени, казва, че живеел от бензиновите пари.

Чарлс веднага наостри уши. Бъбривите подчинени често се превръщаха в източници на полезна информация.

— Отдавна ли работите при мистър Сандън?

— През май ще станат петнайсет години. А преди това го возеше моят братовчед. Мистър Сандън винаги е имал шофьор, разправя, че ако някой се занимава с бизнес, умът му трябва да е в сделките, а не в това как да се добере до тях.

— Самият той се е справил много добре — обади се Чарлс, като наблегна на обикновено много слабия си френски акцент.

— Той е чудесен човек — ентусиазирано каза шофьорът. — И не го казвам, защото и аз съм от Ист Енд, макар да е вярно, че ние двамата се разбираме. То се знае, винаги ще се намерят критикари, но го правят главно от завист.

Чарлс застана нащрек.

— Но компанията се развива отлично. Защо някой ще се оплаква?

Колата с лекота се носеше по пътя покрай Хампстед Хийт^[1].

— Мистър Сандън е честен човек, но навремето си го е бивало.

Чарлс се наведе напред и изведнъж започна да се държи много фамилиарно.

— Неприятности с полицията?

— О, не. — Шофьорът изглеждаше истински развеселен. — Да го пипнат като балама? Не, Сами Сандън е прекалено умен за това. Пък и никога не е извършил нещо наистина незаконно, ни най-малко, както твърди братовчед ми.

— Хазарт?

— Не, това е работа за балами. Навремето Сами се занимаваше с малко… как се казваше… бартерна търговия. Когато янките наложиха санкции на комунистите, които Сами харесваше, той се постара да раздвижи нещата. Обичаше да казва, че давал своя принос за международното разбирателство.

— Така ли? — Чарлс се засмя весело в желанието си да окуражи шофьора. — Какво точно е раздвижил Сами?

— Нямаше нищо неморално при него — побърза да каже онзи. — Според мен Сами е свестен тип. Дори не би се докоснал до оръжие или силни наркотици. Но да речем, купуваше пеницилин в Щатите и го закарваше с кораб в Холандия. После сменяше етикетите на кутиите и изпращаше стоката в Китай, като я снабдяваше с фалшиви документи. Китайците му се отблагодаряваха с голяма пратка коприна, която пристигаше в Европа, а Сами отиваше в Източен Берлин, за да си получи заплащането в долари. Това не можеше да се нарече нарушаване на санкциите, по-скоро беше хуманитарна помощ.

— Много похвално — отбеляза Чарлс без нито следа от цинизъм в гласа си.

— Един ден някакъв хитър спекулант от Сити се опитал да играе двойна игра. Знаете ли, за това все още се говори по кръчмите в Брик Лейн. Онзи тип завършил в отделението за спешна помощ със счупен крак и няколко смазани ребра.

Чарлс не беше съвсем наясно какво точно е станало, но предполагаше, че се досеща.

— Но Сами се държа като истински джентълмен — словоохотливо добави шофьорът. — Като истински герой, дявол да го вземе. Дори изпрати цветя на жената на оня тип.

Колата зави по алеята пред дома на Сандън и плавно спря. Шофьорът побърза да излезе и да отвори вратата за Чарлс. Той първо провери дали всичко е наред с букета, купен за Дафни, а след това вдигна очи.

— Нещо подобно случвало ли се е пак?

— Само веднъж. — Шофьорът говореше тихо. Не искаше да рискува да бъде чут. — Миналата година в Аскот някакъв сутеньор разстрои мисис Сандън. — Той гордо се усмихна. — Разправят, че все още е в болницата.

— Колко се радвам да те видя отново, Чарлс! — Дафни посрещна госта на вратата, сияейки в роклята си от електриковосиня коприна.

Той се усмихна и се наведе да целуне ръката й.

— Ма chére Дафни — запревзема се Чарлс, — тази вечер си направо блестяща.

— Много си любезен. — Тя подаде цветята на прислужницата си, която се суетеше в преддверието. — Ще ги сложиш в aqua^[2], нали, Мария? Хайде ела, Чарлс, всички умират да те видят.

Като изшумоля с копринените си поли, Дафни го въведе във всекидневната, където другите „интимни“ приятели на семейство Сандън вече се бяха събрали. Докато Сами го запознаваше с тях, той храбро издържа и озари всички с изкуствената си усмивка. Селски викарий и неговата безцветна съпруга, някакъв благородник и многострадалната му половинка — Чарлс стискаше зъби.

— Казах ли ти? Ще ни представят в следващия брой на списание „Райтоу“. — Дафни щастливо злорадстваше, докато Сами наливаше питиетата.

Като се освободи за няколко минути от вниманието на домакинята, Чарлс започна да оглежда грозната бъркотия от животински кожи и кожени тапицерии наоколо. Предмети от времето на Регентството наред със зелен плексиглас и хромирани части, картини на Реноар, Климт, Пикасо, подредени една до друга, независимо от размерите и цветовете. Чарлс с мъка преглътна. Самият той нямаше някакви особени естетически претенции, но през целия си живот не бе виждал такава грозна и крещяща обстановка. Всички картини, скулптурни фигурки и украшения бяха осветени ярко, тъй че нищо не можеше да изпъкне. Огледа цялата стая, но не откри нито една книга. За кратък миг усети, че го гризе съвестта. Значи това щяха да бъдат новите собственици на Бижутерска къща „Готие“. Чарлс взе чашата си и както обикновено, удави чувството си за вина в шотландско уиски.

 

 

За негов ужас, трапезарията изглеждаше още по-отвратително. Облицованите с черни и патладжановосини плочки стени блестяха на светлината на свещите, сякаш всички бяха попаднали в каменовъглена мина. Черните кадифени завеси, прихванати с шнурове с огромни златни пискюли, можеха само да предизвикат клаустрофобия. През първия половин час и разговорът около масата придоби погребална окраска. Имаше само един изход от това положение. Чарлс реши да продължи да пие.

— Затова сме толкова доволни, че хора като Сами Дафни подпомагат нашата енория — бавно и натъртено нареждаше преподобният Майкъл Елуд, чиято църква явно беше от добре по-добре, откакто семейство Сандън си бе купило имение в Кент.

Погледът на Дафни несъмнено беше замъглен. Тя се опита да избърше устните си със салфетката, но вместо това улучи носа си.

— Смятам, че е много важно човек да играе своята роля в енорията си, нали така, Артър?

Лорд Марпъл Салиуърт обърна влажния си поглед към домакинята и направи всичко възможно да не се оригне. Цяла вечер той се тъпчеше, като си вземаше допълнително от всяко блюдо и не спираше да пие.

— Точно така, мила моя. Точно така. С Мириам сме се посветили на нашата енория. Човек трябва и да дава, така смятам аз. Прекалено много хора в днешно време само вземат. Непрекъснато повтарям на техни височества, че ние сме помагачите, ние сме чеповете и смолата, без която галеонът на обществото не може да пътува.

Истинско олицетворение на сдържания гняв, Мириам му отвърна с измъчена усмивчица през стиснатите си устни. Яростно разкъса с вилицата си една малина и се загледа в червения й сок. Не стига, че бе омъжена за един надут лицемер, но и както беше известно на всички, лорд „Трябва да се дава“ Марпъл беше най-ужасният клептоман в града. На Джърмин стрийт имаше магазин за мъжко облекло, от който той редовно се измъкваше, след като тайно бе натъпкал под палтото си ризи за двеста-триста лири. Разбира се, никой не казваше нищо, така бе прието на Джърмин стрийт, но тази сутрин Мириам бе получила още една фактура и трябваше за пореден път да отиде да плати за необичайните навици на съпруга си.

— Но също така е правилно обществото да възнаграждава своите помагачи. — Дафни говореше доста заваляно.

— Не смятам, че тази вечер е… — Сами млъкна, сразен от един-единствен поглед на жена си.

— Всички ние тук сме приятели — храбро продължи тя. — И Артър винаги е повтарял, че човек трябва да говори каквото мисли…

— Точно така. Всъщност…

Без да му обръща внимание, тя продължи:

— Въпросът е там, че бих искала да знам кога моят Сами ще получи благородническа титла.

Чарлс впери поглед в чинията си и за пръв път забеляза, че е украсена с изрисуван кръст, над който имаше мото: Auro Argentoque Fidemus. Той пресуши наведнъж чашата си с бургундско вино. „На златото и среброто се уповаваме“. Това сигурно беше идея на Дафни. Вдигна очи и зърна презрителното изражение, изписано върху бледото патрицианско лице на Мириам. А в това време лорд Марпъл се опитваше да успокои духовете.

— Е, мила моя, това невинаги е толкова просто… — Усети, че стомахът му отново се качва към гърлото.

— Виж какво, сега аз ще ти кажа нещо за разнообразие. — Гласът на Дафни прозвуча гръмко и сърдито. Тя посегна към бутилката и си наля още една чаша вино. — Сами направи всичко, което му каза, даде десет милиона за благотворителни нужди и още куп пари на Централното ръководство на торите. Да не споменаваме за това, че си в управителния съвет на „Сандън“. Струва ми се, че досега…

— Дафни! — Сами притеснено огледа хората около масата. — Смятам, че ще е най-добре всички да изпием кафето си във всекидневната.

Не след дълго преподобният Майкъл и мисис Елуд се извиниха и си тръгнаха. Лорд и лейди Марпъл ги последваха почти веднага. Когато колите им потеглиха надолу по алеята, Дафни изведнъж изпадна в сантиментално настроение.

— Ти няма да ни напуснеш, нали? — каза тя и сграбчи ръката на Чарлс.

Предугаждайки възможността да си побъбри откровено със Сами, французинът поклати глава.

— Разбира се, че не. — Усмихна се и се настани удобно с голяма чаша коняк в ръка. — Още е много рано.

Две миниатюрни френски пуделчета се измъкнаха от кухнята и с лай се втурнаха към тях.

— Моне, Моне — захленчи Дафни и избухна в плач. Взе в скута си едното от кученцата и зарови лице в подстриганата му и боядисана в розово козина. — Мама се държа като глупаво момиче. — Гримът й се размаза и черни вадички започнаха да се стичат по кръглите й бузи. — Мама беше лошо момиче. Тя разочарова тати!

— Всичко е наред, миличка. — Сами свали кученцето на пода и я взе в прегръдките си. — Знам, че си имала тежък ден, беше истинска звезда.

Той я вдигна на ръце и я занесе на горния етаж. Кученцата го последваха, като тичаха по петите му и лаеха.

Останал сам в стаята, Чарлс започна да се разхожда наоколо и накрая спря пред една подредена шахматна дъска. Ръчно изработените фигури бяха украсени със златен и сребърен обков и красив емайл, фигурите от едната страна на шахматната дъска представляваха армията на херцог Уелингтън, а от другата — на Наполеон. Той се приближи, за да ги разгледа. Очевидно дори Дафни можеше да прояви добър вкус понякога. Чарлс взе изработения от сребро херцог Уелингтън и внимателно го огледа. В долната част на фигурата имаше почти незабележим подпис. Приближи я към светлината. „Карълайн Джей“. Сякаш горещ въглен опари пръстите му и той изпусна фигурата, която падна върху масата и силно изтрака.

— Играеш ли шах? — попита Сами, като се приближи с нехайна походка, сякаш нищо не се беше случило.

Изненаданият Чарлс вдигна очи и се усмихна.

— Понякога. Напоследък все по-рядко.

Сами си наля коняк и седна срещу него.

— С брат ми Кевин непрекъснато играехме като деца. Кев беше умникът в семейството и все ме побеждаваше. Хайде, ела да поиграем. Така ще ми се избистри главата.

Той протегна напред двете си ръце, във всяка криеше по една фигура. Чарлс избра армията на Наполеон, а армията на Уелингтън остана за неговия домакин.

— В деня, когато направих първия си милион, купих този шах за Кев. — След като поразмисли, Сами премести една пешка. — Направен е от Карълайн Джей… Е, ти не може да не знаеш това, нали? Този шах ми струваше цяло състояние, истина е, но нашият Кев го заслужаваше.

Без да каже нищо, Чарлс бавно премести своя офицер.

Сами пийваше от коняка си и не откъсваше очи от шахматната дъска.

— Върна ми го в деня, когато се разведох с първата си жена. — В гласа му прозвуча странно вълнение. — Аз, разбира се, все още продължавам да се грижа за него. Той все още ми е брат. Но напоследък вече не сме така близки, не и като едно време.

— Че кой има нужда от семейство? — каза със съчувствена въздишка Чарлс.

Сами стисна с всички сили ръба на масата.

— Ти не разбираш! Аз наистина обичах брат си. И въпреки всичко предполагам, че още го обичам. Но не и наполовина колкото обичам Дафни. За нея бих направил всичко.

Шахматните фигури застрашително тракаха върху черно-бялата мраморна масичка.

— Вземи например тези нищожества. Слава богу, човек може лесно да им се отплати. По-голяма кола за компанията на Марпъл, благотворително градинско увеселение за викария. Но няма да им позволя да дрънкат глупости за Дафни и да я правят на глупачка. Бих направил всичко, за да я защитя и ощастливя. Разбираш ли? Всичко бих направил.

Двамата мълчаливо играха шах в продължение на един час, всеки потънал в собствените си мисли. Чарлс пръв реши да извади разговора от патовото положение.

— За нашата сделка. Да знаеш, че ще я уредя при първа възможност. — Изтегли царицата си в отбрана. — Разбирам, че в Париж името ми ще бъде опетнено, но се заклевам, че няма да те измамя.

— По-добре недей! — Сякаш с магическа пръчица Сами измъкна отнякъде един офицер и се усмихна тържествуващо: — Шах и мат!

 

 

В седем часа на следващата сутрин домашната помощничка вече чистеше къщата. Въпреки че върху лицето й бе изписана обичайната кротка усмивка, тя се чувстваше ужасно уморена. През шестте месеца, откакто работеше за мисис Сандън, не бе имала нито един почивен ден, за да може да остане сама. Но тази сутрин мадам все още спеше дълбоко, когато тя й занесе лимоновия сок. Мария имаше разширени вени и усещаше как краката й пулсират от болка. Надяваше се някой ден да може да спести достатъчно пари, за да й направят операция. Но с тази надница от двайсет лири на седмица това нямаше да стане скоро.

След като прибра чашите и почисти килима, реши да си отдъхне. След снощната игра на шах фигурите стояха върху масичката така, както ги бяха оставили. Мария разбираше малко от шах. Все още си спомняше времето, когато двамата със сина й излизаха навън на слънце, за да поиграят шах. Избърса очите си с ъгълчето на престилката. Не бе имала право на избор. Момченцето остана при майка й в Манила. От своите скромни приходи Мария отделяше петнайсет лири на седмица и ги изпращаше в родината си.

Тя гледаше без завист красивите шахматни фигури. В Манила това нещо струваше толкова, че с парите от него едно семейство би могло да се изхранва две години. Внимателно постави фигурите по местата им, като се стараеше да не мисли по този въпрос. Точно в този миг нещо я удиви. Отначало й се струваше, че армията на Уелингтън е излязла победителка в битката. Но след като огледа внимателно разположението на фигурите, реши, че нещо не е наред. И двата офицера на благородния херцог стояха върху бели квадратчета.