Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (14)

14.

Макар че беше много зает, както обикновено, Серж Бирнбаум с удоволствие разговаряше по телефона със своята така наречена любима почетна племенница. Тя, изглежда, беше в много добро настроение, преливаше от енергия и с нетърпение очакваше последния семестър в колежа. Докато Лора бъбреше, най-видният филмов продуцент на Франция благосклонно кимаше. „Ех, ако имах дъщеря!“ — мислеше си той. Дори след като се омъжеха, дъщерите всъщност не напускаха напълно родителите си. Неговите трима сина се бяха пръснали по света и се сещаха да му се обадят май само когато имаха нужда от пари. Eh bien^[1], поне се обаждаха. Серж с любов се вгледа в семейната снимка, която украсяваше бюрото му. Тези деца! Първо разбиваха сърцето ти, а после опустошаваха банковата ти сметка. Ех, да можеше да има десетина!

— Значи си съгласен да го видиш, нали? — Настоятелният глас на Лора внезапно го накара да се върне отново на земята. До съзнанието му достигаха откъслечни думи от нейния задъхан монолог: любовна история, приключения, благородство и отмъщение. Merde alors^[2]! С какво се беше захванала? Най-великият сценарий на света, филм на филмите — хиляди пъти бе чувал тези думи. Запали първата си пура „Монте Кристо“ за този ден и си помисли, че все пак Лора си е Лора, а нали и без това му предстоеше среща в Лондон след два дни. Съгласи се да види част от заснетия материал в едно частно кино в Сохо и я покани да вечерят заедно след това. Лора се разсипа да му благодари и да го уверява, че няма да бъде разочарован. Серж се усмихна и остави слушалката. Разбира се, че щеше да се разочарова, но по дяволите, Лора беше най-привлекателната млада жена в Лондон, а освен това той дължеше живота си на баща й.

 

 

Два дни по-късно вечерта Лора нервно отпиваше от чашата си с шампанско във „Веселият хусар“ в Сохо. Знаеше, че това е един от любимите лондонски ресторанти на Серж и благоразумно бе запазила по-изолирана маса на горния етаж.

— Е, какво ще кажеш? — настоятелно попита тя с пламнали бузи.

— Страхувам се да кажа… — Серж си наля още една чаша „Болингер“, Лора почти чуваше шумното биене на сърцето си, — … че съм много впечатлен.

Искаше й се да подскача от радост.

— Знаех си, че ще харесаш…

— Не твърдя, че всичко е идеално и няма нужда от допълнителна работа, но си права — в този филм има потенциал. Ами приятелят ти… Шариф?

Очите й се разшириха от възторг.

— Трябва да се запознаеш с него. Той е прекрасен, знам, че страшно ще ти хареса. Засега сам върши всичко: пише сценарии, продуцира, режисира… всичко. Точно както и ти си правил в началото. Но той има отчаяна нужда от помощ. Някой с твоя опит трябва да сглоби всичко това.

— Не бързай толкова, млада госпожице. — Тя изведнъж посърна. Серж бащински я потупа по ръката. — Без предварителна подготовка никой не би се заел да прави филм за милиони с някакъв съвсем непознат човек. Най-напред ме интересува сценарият.

— Притесняваш се за авторските права? — Лора веднага се разпали. — Няма проблеми. Шариф сам го е написал.

Серж извади скъп рекламен бележник на фирма „Готие“ — една от малкото луксозни вещи, които всички приятели на Гастон явно притежаваха.

— Разбирам. И как му е хрумнала тази идея?

— Би трябвало да отидеш там, за да разбереш всичко. — Набързо допи шампанското си. — Имам предвид техния кодекс на честта и неща от този род.

— Да, ама откъде идва тази история за контрабанда на наркотици?

— О, това е лесна работа. Там в граничната зона контрабандата на наркотици и оръжие винаги е била нещо обичайно. Всички се занимават с това, но афридите винаги са били най-добри.

— А другото племе как се казваше? — Серж си водеше бележки, докато говореха.

— Шинвари, те са по-скоро търговци. Много от тях държат планинските лаборатории, където превръщат опиума в кокаин. А после наемат афридите да го пренесат през границата. Това са много доходоносни взаимоотношения.

— Значи в тази история всичко върви гладко, докато нашият висок и мургав африди не се влюбва в момичето от племето шинвари?

От вълнение Лора едва не запелтечи.

— Да, но когато тяхната любовна връзка е разкрита, цялата операция е в опасност. Рана трябва да бъде убита от брат си, защото е опозорила семейството си. А нейният любовник Афиз трябва да бъде убит от своя брат, за да не избухне семейна вражда. — Тя протегна към него празната си чаша. — Всичко е в папката, която ти дадох.

Серж наля и на двамата още шампанско. Нейният ентусиазъм беше заразителен.

— Значи героят и героинята умират — одобрително промърмори Серж. — Сигурно бихме могли да го представим като модерна версия на „Ромео и Жулиета“.

Лицето на Лора внезапно помръкна.

— О, но в него има много повече! Разбира се, тук ще намериш и любов, и трагедия, и приключения и всичко останало. Но на дъното има едно далеч по-значимо послание.

— Имаш предвид взривяването на лабораториите от Мюстак. — Той обърна страницата и продължи да пише. — Лесно ще се справим със зрителните и звуковите ефекти.

— Но ти трябва да разбереш — намръщено каза тя, — че това е най-важната част от филма. Точно тук Мюстак разбира, че цялата търговия с кокаин е осъдителна. Двама млади току-що са били убити. Семействата им са съкрушени. Мюстак язди в планината и за първи път си мисли за милионите други семейства, съсипани от наркотиците. Накрая решава, че за почтения човек има само един изход. И унищожава онова, което вече е унищожило толкова много хора.

Тя млъкна, лицето й пламтеше от вълнение и от шампанското.

Серж бе успял да изпише няколко страници с изящния си небрежен почерк.

— Чудесно — каза накрая и затвори тефтерчето с корици от тъмночервена кожа. — Или поне може да стане нещо чудесно. Завръщане към вечните ценности. Харесва ми, това може да сложи начало на цяло направление в киното.

— Значи ще ни помогнеш?

Старецът поглади брадичката си.

— Нищо не обещавам. Но защо не ми уредиш среща с твоя приятел?

Лора се наведе напред и силно го целуна по бузата. Един минаващ наблизо клиент многозначително погледна двойката. Старец и хубаво младо момиче — все същата стара история.

— Почакай! — засмя се Серж и леко се смути. — Не се знае дали ще ми хареса този приятел.

Щастлива и леко пияна, Лора отново го целуна.

— В такъв случай — тя гаврътна последните няколко капки в чашата си — всичко ни е в кърпа вързано.

 

 

Две седмици по-късно Серж отлетя със самолет за Пешавар и на летището го чакаше Шариф.

— Лора ми каза, че правите всичко сам.

Старецът се вгледа в орловия профил на Шариф, докато двамата пътуваха заедно към планината.

Шариф се усмихна едва-едва и подкара още по-бързо своя пикап, марка „Сузуки“.

— Не всичко.

Вперил поглед в белите снежни шапки на Хималаите, Серж доволно подръпваше от пурата си.

— Ако питате мен, единственото нещо, което не правите, всъщност е точно за вас.

— Моля?

— Не играете във филма.

Шариф се усмихна смутено.

— Поласкан съм.

— Ласкателството никога не е било в стила ми. — Серж се облегна удобно на седалката. — А харесвате ли актьора, който играе Мюстак?

— Разбирам, че сте прочели сценария.

— Дали съм го прочел? Лора му дръпна такава реклама, че се почувствах задължен да го науча наизуст.

Първоначалната им резервираност изведнъж се стопи. Двамата се разсмяха. Шариф отвори прозореца до себе си и вдъхна свежия хладен въздух на предпланините.

— За мен тя е нещо много специално… А колкото до Мюстак, не, съвсем не съм възхитен от неговото изпълнение.

Серж безгрижно подръпваше от пурата си.

— Тогава се откажете от него!

— Така ли? — Шариф изглеждаше ужасен. — Но вече сме изхарчили всичко. Не ми е възможно да заснема отново сцените с него.

Серж безгрижно сви рамене.

— Защо не? Той се появява в края на филма… все още можете да го смените. Казвам ви, че изпълнението на Мюстак трябва да бъде безпогрешно. От него зависи целият филм.

— Но как бих могъл да намеря друг актьор за толкова кратко време?

— Вече ви казах. — Серж загаси недопушената си пура в пепелника на колата. — И нещо повече — вие вече знаете ролята му наизуст.

Колата излезе на Кохат Роуд и полетя към назъбената синьо-зелена планинска верига и към Дара. Макар че пролетта беше в разгара си, тук все още се виждаха накъсани облачета утринна мъгла и лека слана. Серж като омагьосан гледаше красивите и стройни местни жители, които подминаваха по шосето. С характерните си зелени тюрбани и с широките си одежди в цвят каки, с които се бяха загърнали плътно заради студа, те приличаха на същества от друг свят. Той с мъка се стараеше да сдържа нарастващия си ентусиазъм. „Бизнесът си е бизнес“ — помисли си Серж. Не биваше да се увлича прекалено много. Но вече усещаше как пръстите го сърбят за работа. При него това беше знак, че е открил нещо значително.

От време на време сред полята се появяваше някоя овощна градина, великолепна с буйната си зеленина. Пред едно крайпътно магазинче седеше старец, като плюеше яркочервен бетелов сок и съзерцаваше необятното лазурно небе. Сузукито се изкачваше в планината и напояваните полета в Пешаварската долина бавно изчезваха от погледа. Иззад един завой внезапно се появиха група момичета с ярки облекла. Водеха стадо овце и кози. Серж заинтригувано наблюдаваше как всички до една покриха главите си с черните си chaddars и се обърнаха с гръб към шосето. Далеч напред, сред стръмните скали, бе кацнала самотна къща с часовникова кула.

— Ами семейните вражди? — обясняваше Шариф, докато минаваха през мрачен и тесен планински проход. — Тук наблизо е село Заргун Кхел. Това е територия на контрабандисти на оръжие.

Спряха за малко на така наречения пазар на Дара, за да видят прочутите оръжейни майстори от племето африди. Скалите, които се издигаха от двете му страни, бяха почти отвесни. Серж се огледа и потреперя. Дори по обяд тук бе почти невъзможно да видиш слънцето.

Шариф веднага усети неспокойството му.

— Всичко е наред. Тук ме познават.

Въпреки тревогата си, Серж направо попиваше тази съмнителна атмосфера.

— Чудесно! — възкликна той. — Това място е направо чудесно. Студено, мрачно, страховито — тук непременно ще заснемем някоя сцена.

Чуха се гръмки гласове, а после отекна оглушителен изстрел, който накара Серж да подскочи. Шариф го хвана за ръката.

— Все същата история. Изпробват пушките си.

Серж смело закрачи напред.

— Хайде да отидем да видим. Вие сте необикновени хора! Трябва да се опитам да ви разбера.

 

 

Слабият сивокос мъж в оръжейния магазин посрещна любезно двамата посетители. Набързо им приготвиха овнешки пилаф и тримата седнаха да обядват. Серж: си помисли, че никога не е ял нещо по-вкусно. Обикновено рядко си даваше труд да обядва, но планинският въздух вече бе оказал чудодейно въздействие върху апетита му. След като изпиха безброй чаши чай, човекът се съгласи да ги разведе из работилницата си. Показа им бормашините, струговете, свределите, точилата. Серж с удивление забеляза, че тук стоманата все още се отлива по примитивен начин и всички нарези се правят ръчно.

— Пушки, пистолети, дори лека артилерия — обясняваше му Шариф. — Ако поискаш, ще ти изкопират какво ли не.

В един ъгъл малко момченце броеше купчина рупии. Заинтригуван от бързината и ловкостта на момчето, Серж каза развеселено:

— Значи всички са включени в семейния бизнес? Вашите хора сигурно ще ми харесат.

Шариф кимна.

— Ние смятаме, че децата най-добре се научават на нещо, като подражават на родителите си. Тук децата започват работа на четири-пет годишна възраст, като вършат някои по-прости неща, например сортират дребните части. Докато станат пълнолетни, вече познават работата като петте си пръста.

Серж одобрително потупа детето по главата.

— Връщане към семейните ценности — промълви той и си отбеляза още нещо наум.

Когато стигнаха до лагера, където се намираше филмовият екип, Серж вече беше взел решение. Той просто трябваше да спаси този проект. Идеята му се виждаше направо невероятна. Евреин да работи рамо до рамо с мюсюлманин? До днес не би повярвал, че е възможно. Сътрудничество, мислеше си той и вече мечтаеше за предстоящата трескава работа. Записа си нещо, което щеше да каже в отговор на бъдещите журналистически въпроси. Война, омраза, насилие, упадък — на всичко това щеше да се сложи край. Тази съвместна работа щеше да разкрие нова територия. Ако се справеше както трябва, „Тор“ щеше да бъде филм на международното разбирателство. Серж отново усети сърбеж в пръстите си. Уважение и разбирателство… Господи, каква реклама можеше да се направи!

Той взе душ и се преоблече, преди да отиде в караваната на Шариф, където го лъхна мирис на екзотични подправки.

— О, не може да бъде! — възкликна и одобрително подуши наоколо. — Вие дори сам си готвите.

— Само понякога, и то за много специални гости. — Шариф отново се обърна към изобилните билки и подправки — шафран, кардамон, сусам, чесън, джинджифил, куркума, люти чушлета, печено маково семе, за да добави няколко точно премерени щипки от тях в къкрещата тенджера с буна гьост. — Открих, че готвенето ми помага да се отпусна.

Серж тракна бутилка малцово уиски на масата.

— Опасявам се, че в последно време само това ми помага да се отпусна. На вас май не ви допада…

Шариф поклати отрицателно глава и му подаде чаша.

— Не, благодаря, но вие спокойно си наливайте. Трябват ми още петнайсет минути.

Яденето беше като за великани. Пиле, овнешко и риба, всичко това с гарнитури от лук, стафиди, кашу, шамфъстък, бадеми и домати — направо лигите да ти потекат. Въпреки обилния обяд, Серж имаше вълчи апетит.

— Значи това е патанското гостоприемство? — Сипа си още една порция риба с къри. Беше превъзходно. — Какъв ден! Цяла вселена от нови преживявания. За мен това е истинско откритие.

Шариф продължаваше да си пийва ласи.

— Приятно ни е, когато нашите гости се чувстват като у дома си.

— И много хора ли убивате, докато проявявате прочутата си любезност?

Серж разхлаби колана си и позволи на дебелия си корем да се отпусне.

Шариф забеляза това и се усмихна. Въпреки че двамата бяха толкова различни, той бе започнал да харесва този неуморен еврейски генератор на енергия. Жилав и енергичен въпреки възрастта си, Серж Бирнбаум проявяваше неугасваща joie de vivre^[3], рядка интелигентност и силен интерес към всичко наоколо. Никак не беше чудно, че неговите филми бяха спечелили повече от десет „Оскара“.

— Не сме толкова коварни — отвърна Шариф. — Истинският патан ще ви погледне в очите, преди да ви застреля.

Серж се засмя и си наля още уиски.

— В Холивуд ще трябва да внимавате. Там хората се специализират в нанасянето на удари в гръб.

— Холивуд ли? — Шариф изведнъж помръкна. — Та аз дори не мога да намеря начин да платя на екипа си.

Серж се усмихна някак лениво, кротко.

— Защо не оставите финансовите въпроси на мен? Предполагам, че ще се справя.

Светлосините очи на Шариф блеснаха като цейлонски сапфири в светлината на газовата лампа.

— Ще направите това за мен?

— Не. — Серж се отпусна назад, сит и успокоен. — Бих го направил за всяка добра идея, която според мен заслужава да бъде извадена на показ.

— Значи одобрявате онова, което искам да кажа? — учудено попита Шариф.

Серж си пийна уиски.

— Знаете ли, ние, евреите и мюсюлманите, не сме чак толкова различни. Нашите религии са семитски. Вярваме в простите добродетели, в хуманността, състраданието и грижата за хората. Никой от нас не одобрява всъщност ценностите на модерното общество.

— Но Западът прие евреите. Днес те имат права, постигат успехи.

— Не ми казвайте, че антисемитизмът не съществува — саркастично рече Серж.

— Разбира се, че съществува, но е някак избутан на заден план. Ние сме новите евреи. В днешно време е прието да се мразят мюсюлманите. Погледнете само как ни представят медиите. Ние сме корумпирани, фанатици, изгаряме книги. Комунистическото плашило изчезна и ние изведнъж се превърнахме в новата заплаха.

Серж мълчаливо изучаваше кехлибарената течност в чашата си.

— Аз преживях холокоста — промълви той, — но всички останали от моето семейство бяха убити. По онова време имаше хора, обикновени работници, наши съседи, чиито мозъци бяха така промити, че ни мразеха. Днес смятам, че моята задача е да покажа на мъжете и жените по целия свят истината за всички нас. Искам да разберат, че независимо от цвета на кожата си, расата или вярата си, ние всички имаме едни и същи основни принципи. Искам хората да се чувстват свързани, Шариф.

Неочаквано за себе си Шариф прегърна французина. Сякаш изведнъж бе открил в него както свой съмишленик, така и другото си „аз“.

— Значи вие наистина разбирате — каза Шариф с едва доловими нотки на вълнение в гласа.

Серж се бе просълзил.

— Дали ви разбирам? Това е филмът, който съм чакал с години. Чест, рицарство и традиция — ценностите, които почти сме загубили. Крайно време е някой да покаже, че е против това.

Двамата разговаряха до късно през нощта. След като отвори сърцето си и куфарчето си, Шариф разкри всичко за филма. Серж разбра, че ще има проблеми с финансирането, но за него те не бяха непреодолими. Откакто бе направил първите си касови филми в началото на шейсетте години, никога не му беше липсвала финансова подкрепа. Постепенно двамата успяха да уточнят някои тънкости от сценария и Шариф най-накрая се съгласи да приеме ролята на главния герой. Времето бързо летеше. Подобно на непослушна ученичка, която крадешком се прибира у дома, сребристосивата зора тихо озари планината.

След тази нощ на дебати Серж изглеждаше съвсем изтощен.

— Аз ще се заема с разпространението. — Прозя се. Отдавна се беше отказал от луксозния си бележник и използваше диктофон. — Ако го направим както трябва, ще се продава навсякъде по света.

Шариф потърка очи, бореше се със съня.

— А озвучаването?

— Вие сте прав. Ще имаме нужда от внушителна музика… нещо средно между тази от „Лорънс Арабски“ и „Огнените колесници“. Ще позвъня на някои хора, щом се върна.

— Трябва да има една основна мелодия, струва ми се.

Серж допи чашата си.

— Познавам подходящия човек — прошепна, сякаш на себе си. — Проблемът е как да го измъкнем от уединението му.