Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (15)

15.

Сам в специално построения спортен салон, Скорпио току-що бе приключил с утринните си упражнения. Той бавно закрачи по светлия дъбов паркет и влезе в стаята, където се пазеха спортните екипи. Беше пълна с най-различни принадлежности, грижливо подредени и добре поддържани: ски и ракети за тенис, бухалки за голф и снаряжения за подводно плуване. Това място бе свидетелство за стремежа на един човек към физическо здраве и хармония. Премери кръвното си налягане, което се оказа нормално, и се претегли — теглото му се колебаеше около деветдесетте килограма. „Не е лошо“ — помисли си той, като се усмихна самодоволно пред голямото огледало. Не бе лошо за мъж на близо четирийсет и седем години, който имаше ръст метър и деветдесет и два сантиметра. Грубото му сбръчкано лице, преживяло безброй махмурлуци, се усмихна одобрително от огледалото. За Скорпио този нов образ изглеждаше все още шокиращ. Вече го нямаше непознатия с мътните и подпухнали очички, който се взираше в него от огледалото, когато успееше да се измъкне от леглото. Това беше новият Скорпио, онзи Скорпио, когото дори самият Скорпио понякога харесваше.

Огледа с възхищение стегнатия си твърд корем. Не, това не беше никак лошо за човек, прекарал последните си четири рождени дни в клиниката „Бети Форд“. Нанесе няколко бързи удара на боксовата круша, която тежко висеше в ъгъла. Божичко, колко беше приятно! Само да можеше да направи същото с множеството свои така наречени приятели и партньори от изминалите години! Окачената на тавана боксова круша се заклати. Скорпио я изчака да спре и нанесе серия от бързи убийствени удари право в брезентовото й туловище.

— Този е за моя приятел, търговеца на кокаин. Ето и един за оня мошеник, дето уреди сделката с грамофонните плочи. Ето и за този проклетник импресариото…

Десен удар, после ляв, още един десен, нанасяни с нарастваща ярост. Най-накрая той спря и се наведе да вземе хавлиената си кърпа. Беше толкова хубаво кръвта ти да е чиста и да разчиташ само на собствения си адреналин.

Бавно отиде до закрития басейн и се гмурна във водата. Беше студена и освежаваща, точно каквато я харесваше. Като се съсредоточи върху техниката на дишането, Скорпио започна всекидневния си плувен маратон, но оглушителен кучешки вой му попречи. Отчаяно търсейки компания, неговото куче Кланси — наполовина лабрадор, наполовина ирландска хрътка — яростно удряше с опашка по стъклената врата.

— Смахнато куче! — възкликна Скорпио с обич и се измъкна от басейна. Уви се с голяма хавлиена кърпа и отвори един от високите френски прозорци. Огромното сиво-черно куче с един скок се намери вътре и едва не го събори.

— По-спокойно, по-спокойно! — през смях каза Скорпио, като се опитваше да се опази от многобройните опити на преданото куче да го олигави и оближе. — Искаш ли да поплуваш? — Кланси бе сложил лапи на раменете на господаря си и го притискаше към стената. — Хайде стига, палавнико.

Той опита да се измъкне. Беше по-лошо, отколкото ако го бяха нападнали тълпа почитатели.

Изведнъж се наведе и бързо се измъкна изпод лапите на кучето, което за миг остана изправено на два крака.

— Не можеш да ме хванеш — извика Скорпио и се хвърли презглава в басейна. Развеселеният мелез направи огромен скок и като се гмурна във водата, бързо заплува след него.

— В добра форма си, синко — извика Скорпио от другия край на басейна. Две кафяви очи, розов език и голям черен нос се виждаха сред водните пръски. — Но ще можеш ли да я хванеш?

Той хвърли малка червена топка към остъкления таван. Кучето вдигна поглед и светкавично я улови при падането й. Доволно от себе си, то бързо-бързо зашляпа във водата и занесе топката на господаря си.

Скорпио потупа верния си приятел по мократа чорлава глава. Каква разлика имаше между него и онова мършаво същество, което преди пет години бе спасил от кучешкия приют в Батърси! Тогава това огромно, окаяно и смешно на вид куче неудържимо му беше напомнило за самия него.

— С теб ще се разбираме добре — бе обещала болната рокзвезда, докато двамата бързо се носеха в караното от шофьор бентли към голямата къща в Съсекс.

Никога нямаше да забрави погледа, с който му бе отвърнало това улично куче. Може би се дължеше на метадона, но за Скорпио в тези големи кафяви очи се таеше хилядолетна мъдрост. Кучето внимателно го бе оценило, преди да вземе решение. Бе се сгушило в новия си господар и съвсем преднамерено го бе близнало по носа. С тази целувка бе скрепено тяхното приятелство. Кучето сякаш е знаело, че възстановяването на Скорпио до голяма степен е в неговите собствени лапи.

Скорпио взе топката от Кланси и отново я хвърли високо във въздуха. Кучето възторжено запляска във водата, за да я хване, докато господарят му развеселено го наблюдаваше. Двамата бяха изминали дълъг път, но за Скорпио това беше едно бавно и болезнено измъкване от дъното. „Всеки ден по малко — продължаваше да му напомня лекарят от «Анонимни алкохолици» — просто всеки ден по малко.“ Скорпио се отблъсна от синята мозаечна стена и преплува басейна по цялата му дължина, без да подава глава над водата. Никога през живота си не се беше чувствал толкова добре, толкова пълен с енергия и желание за живот. Все пак здравословният начин на живот не се бе удал лесно на този човек, който навремето едва не бе умрял от пиене и наркотици. Беше се борил с Дявола на самоунищожението и го бе победил, но ето че се оказа изправен пред още по-опасно предизвикателство. Както му се струваше, дните бяха дълги, безкрайно дълги.

— Скорпио! Скорпио!

Гласът на Фло, неговата лична помощничка, отекна над басейна. Той мигновено изплува на повърхността, сякаш призован от своя суверен.

— Добро утро — извика Скорпио, като изтърсваше водата от ушите си. — Как е моето любимо момиче днес?

Кланси вече се беше измъкнал от басейна и се опитваше да се отърси от водата, при което пръскаше Фло.

— Махни се, досаднико! — извика тя, като безпомощно се мъчеше да се спаси от мокрото любвеобилно куче. — Кланси, отвратителен стар разбойнико, ще ми съсипеш костюма.

Скорпио се усмихна. Както и да се стараеше, Фло винаги изглеждаше мила и любезна. Той пъргаво се изкачи по стълбичката и посегна да вземе хавлията си. Кланси весело подскачаше между двамата, игрив като малко кученце. От първия си ден в къщата на Скорпио кучето инстинктивно разбираше, че Фло си я бива. На шейсет години, умна и пъргава, тази дребна едрогърдеста ирландка на пръв поглед не беше особено подходяща за лична помощничка на рокзвезда. Тя се беше появила в живота на Скорпио няколко седмици преди Кланси — кацнала като Мери Попинс, за да сложи ред наоколо, както обичаше да казва той. Преди нея през офиса и леглото му бе минала една видимо безкрайна върволица от секретарки с кукленска външност, повечето от тях изпълнени с неудържимото желание да докопат с красивите си маникюрени пръстчета многомилионното му богатство. Скорпио направо потръпваше от срам, като си спомнеше. За щастие нямаше какво толкова да си спомня.

— Не те усетих кога си дошла.

Той погледна стенния часовник и видя, че е едва осем без петнайсет.

Фло изтръска капките от сивия си кашмирен костюм и оправи едноредния си перлен гердан.

— Е, добре че съм тук. Не сте забравили, нали? Днес имате среща с вашите големци. А аз трябва да оправя някои книжа преди това.

Скорпио бършеше косата си с кърпа.

— Ти си блестяща. И наистина смятам, че е време да приемеш увеличение на заплатата ти.

— Хайде стига! Вече ми плащате достатъчно добре. Вижте какво, обадихте ли се на Серж Бирнбаум?

Скорпио изведнъж се смути.

— Не, не успях.

Фло му хвърли укорен поглед или поне се надяваше, че е такъв.

— Това наистина е много лошо. Предполага се, че този човек ви е приятел, а вчера ви търси пет пъти. Обещайте ми, че ще му се обадите.

Идолът на цяло едно поколение сконфузено гледаше в пода. Мразеше да разстройва Фло. Тя му беше майка, партньорка и закрилничка и с обич му беше помагала да се измъкне от дъното. Знаеше всичко за него и като се имаше предвид, че животът му е бил запълнен със секс, наркотици и рокендрол, в него имаше някои доста нелицеприятни неща. Но за тази скована на вид стара мома от Скибърийн това нямаше абсолютно никакво значение. За нея той просто беше синът, когото никога не бе успяла да роди. Мислеше само за неговото щастие.

— Съжалявам — засрамено каза той. — Знам, че обещах, но май се уплаших.

— Значи се притеснявате, че ще ви помоли да направите нещо за него? — Укорните нотки в гласа й преминаха в нотки на загриженост.

Скорпио кимна.

— Все още не съм на ниво, Фло. Или поне не съм сигурен в това. Какво ли ще стане, ако отново се подложа на силно напрежение?

Върху гладкото лице на Фло се появи покровителствена усмивка.

— Оставете на мен. — Потупа Кланси, който с дългата си мокра опашка я удряше отзад през краката. — Ще му кажа, че не бихте искали да нарушавате уединението си и ще му изпратя вашите най-любезни поздрави.

Скорпио не можеше да се отърси от лошото настроение, което го обхвана по време на закуска. С безизразен поглед се взираше в трите платинени и шестте златни плочи, украсяващи стените на трапезарията. Почти скрит сред безбройните статуетки на полицата на шкафа, неговият скъпоценен „Оскар“ сякаш му се присмиваше. Той гаврътна на един дъх прясно изстискания портокалов сок и започна да пресмята утринната си доза от минерали и витамини. Както обикновено, Кланси усещаше настроението на господаря си и сега предано лежеше в краката му.

— Няма смисъл — въздъхна Скорпио, когато Фло се появи на вратата, носейки пощата и големия му бележник.

— Хайде сега, миличък — ласкаво каза тя, седна до масата и си наля чаша портокалов сок от тежката кана от шлифован кристал. — Справяте се много добре наистина. Защо не позвъните на Марша и не я поканите на вечеря?

— Опасявам се, че за мен Марша е минало.

Той намаза с масло една филийка пълнозърнест хляб и веднага махна почти всичкото масло.

— Срамота! Тя изглеждаше толкова мила.

На лицето на Скорпио се изписа явно безразличие.

— Тази връзка започна да ми тежи, все същата стара история: „Омъжи се за мен, иначе…“ Казах й, че „или иначе…“ повече ми допада и че може да запази лагондата.

— Съжалявам.

— Аз не. Пък и Кланси не я хареса, а той знае най-добре.

Щом чу името си, мелезът наостри уши и одобрително излая.

Скорпио довършваше рационално съставената си нискокалорична закуска, а в това време Фло се занимаваше с пощата.

— Най-добре е да се захващаме за работа — каза тя, като подреждаше различните писма на купчинки.

Стараеше се да изглежда енергична и делова заради доброто на това момче. Когато той изпаднеше в мрачно настроение, бе особено важно да му намери работа. С несекващата лавина от писма на негови почитатели се занимаваше рекламният му агент, но всеки ден пристигаха купища покани и молби, на които веднага трябваше да се отговори, Фло и Скорпио бяха въвели една много проста практика. На повечето от молителите изпращаха отговор „да“ и чек, а на поканите отговаряха с „не“.

Тя го погледна тревожно. Бедничкият, въпреки всичките си милиони изглеждаше толкова нещастен. Някога спокойствието, тишината и усамотението бяха необходими условия за възстановяването му, но сега в желанието си на всяка цена да избегне изкушенията Скорпио можеше да се превърне в отшелник. — Рядко излизаше в обществото, присъствието на много хора го плашеше. За човек, който се беше радвал на препълнени концертни зали по целия свят, това беше невероятна трансформация.

Както го наблюдаваше да поглъща предписаните му кафяви морски водорасли, Фло усети, че келтското й сърце се разтапя. Тя само можеше да предполага колко му липсват шумът на тълпите и вълненията на сцената. Трябваше да му се признае, че прави всичко възможно, за да избегне скуката. След като бе успял да се пребори с пристрастяването си към какво ли не, бе опитал всичко — психоанализа, йога, медитация, билколечение, електрошокова терапия, за да държи по-далеч от себе си демоните на разрушението. Винаги, дори в най-тежките моменти Скорпио бе обичал изкуството и старинните предмети, а напоследък се интересуваше от проблемите на околната среда, Фло с радост го подкрепяше, щом видеше, че проявява и най-слаб интерес към нещо. Вакуумът, оставен от неговата музика, трябваше да бъде запълнен. В това бе единствената надежда за спасение.

— Ето още едно от онази ужасна жена! — възкликна тя, решена да го поразвесели.

Скорпио възнагради усилията й с жална усмивка.

— Е, това определение подхожда на много жени — провлачено отвърна той, подражавайки доста прилично на Клинт Истууд.

— Мисис Сами Сандън, нали си спомняте семейство Сандън, онези, дето произвеждат бижута?

Скорпио простена.

— О, не. Какво иска този път?

Фло понамести очилата на върха на носа си.

— Ами кани ви да пеете на галавечеря…

— Ще припадна…

Това бе достатъчно. С големи червени букви Фло написа НЕ върху поканата.

— Приложено е и едно писмо, написано на ръка.

— Хайде, давай — весело рече Скорпио. — Мисис Сандън умее да разсмива хората.

Фло прочисти гърлото си и зачете:

Драги Скорпио,

Надявам се, че нямате нищо против да се обърна към Вас по този начин, още повече че между нас има нещо общо. До мен достигнаха сведения, че нашият дизайнер Ив, който напоследък се занимава с мелиорацията на дома ни на Бишъпс авеню, има пръст в промяната на мебелировката Ви. Винаги съм смятала, че вътрешният дизайн е много важно нещо, тъй като аз самата някога бях главна vitrine artiste^[1] в клона на „Сандън“ на Оксфорд стрийт.

Скорпио вдигна очи към тавана, Фло едва се сдържаше да не се разкиска.

С моя съпруг Сами ще се радваме много, ако дойдете на вечеря. Ще имате възможност да видите и какво работи Ив chez nous^[2]. Навярно ще можете да ни съобщите кои дни биха били извънредно удобни за вашето посещение.

Искрено ваша

Дафни Сандън

Фло вдигна очи и видя, че Скорпио се е ухилил до ушите.

— Кажи на мисис Сандън, че отсъствам от страната и във всеки случай, че съм на диета.

Когато най-накрая двамата се пребориха с цялата купчина писма, той отново беше в добро настроение. Пощата само за този ден му струваше петнайсет хиляди лири, но така поне се чувстваше полезен.

— Накрая има още нещо — каза Фло и сложи жълта лепенка с надпис: „Изпратете 2000 лири“ в едното ъгълче на молбата за спасяване на тропическите гори. — От Кралския колеж по изкуствата имате покана за изложбата на абсолвентите през юли.

Тъй като не знаеше как ще реагира Скорпио, тя нарочно бе оставила тази покана за накрая. Той бе учил в този колеж, но не беше успял да се дипломира. Навремето това изглеждаше незначителна подробност, тъй като бе заслепен от блясъка на естрадата. Но напоследък Скорпио бе започнал да размишлява за миналите си грешки и провали, Фло знаеше, че напускането на колежа заема едно от първите места в списъка на неговите „издънки“. След като бе положила толкова усилия, за да повиши настроението му, сега тя се молеше тази покана да не стане причина то да спадне под нулата.

Сякаш измина цяла вечност, докато Скорпио размишляваше върху поканата.

— Знаеш ли какво — най-накрая се обади той, — струва ми се, че това ми харесва. Млади художници, хора на изкуството, свежи таланти… да, сигурно ще бъде интересно.

Много доволна, Фло отбеляза това в бележника си, а после подреди книжата. Погледна часовника си. Този солиден златен часовник с марката на „Готие“ беше подарък от Скорпио и източник на постоянна радост за нея.

— Десет без пет — каза тя и взе книжата си. — Момчетата скоро ще бъдат тук. Ще кажа на Бриджит да направи кафе за тях и билков чай за вас.

— Билков чай! — Скорпио се усмихна и тъжно поклати глава. — Организмът ми е толкова прочистен напоследък, че това ми действа като наркотик.

 

 

Както решиха момчетата, и в този случай планината трябваше да отиде при Мохамед. Четири пъти в годината Скорпио ги канеше на гости в онази от четирите си къщи, в която се бе настанил в момента. От май до септември обикновено живееше в голямата си къща в Съсекс, а от октомври до януари — във вилата си в Кап Ферат. В зависимост от настроението си от февруари до април великият певец беше в Аспен или в Гстаад. Поканените пристигаха редовно като по часовник и никой уважаващ себе си професионалист не би дръзнал да му откаже.

Скорпио топло посрещна гостите си и настоя сам да поднесе кафето. Майк Ланг, счетоводител на рокзвездата през последните двайсет години, вдигна тревожен поглед към Скорпио, очаквайки отново обичайното му напиване. Но този път нямаше такова нещо. Трябваше да се признае, че великият човек се е отказал от пиячката. Майк бавно обходи наскоро ремонтираната всекидневна и обяви, че е силно впечатлен. Окачените по стените картини на Реноар, Шагал, Поляков и Клайн с всеки ден ставаха все по-ценни. Скорпио винаги бе смятал, че изящното изкуство превъзхожда ценните книжа. Италианските огледала с позлатени рамки бяха така закачени, че отразяваха изящния старинен френски килим на пода. Майк доволно отпиваше от кафето си. Старият Скорпио беше умно момче, поне що се отнасяше до капиталовложенията му в изкуството. Дори по времето, когато ходеше непрекъснато натъпкан с наркотици, не направи нито една грешка.

Последната придобивка на Скорпио, която бе поставена на полицата над буйно пламтящата камина, удари десет часа. Бронзовият музикален часовник от „Готие“ бе част от голямата и предизвикваща завист колекция на звездата.

— Не е ли прекрасен? — попита възхитеният Скорпио.

— Смятах да те попитам за една наскоро изтеглена голяма сума, но това обяснява всичко.

— Хайде, Майк, успокой се, парите са създадени за харчене.

Счетоводителят се намръщи. Тази философия едва ли щеше да е особено приемлива за финансовите съветници на Скорпио.

— Все пак, Скорпио, тук е великолепно. Предполагам, че онзи специалист по вътрешен дизайн се е изтрепал от работа.

Скорпио поклати глава.

— Ив ли? Този шарлатанин не се задържа тук и четирийсет и осем часа, изритах го. Какъв варварин! Пада си по тигровите кожи и мебелите с бяла тапицерия.

— Точно като в един добре известен апартамент в Клапам. В очите на Скорпио блеснаха весели искрици.

— По дяволите, сякаш беше преди сто години.

— Така си е. Спомняш ли си онази проядена от молци тигрова кожа? Толкова много се боричкахме върху бедното животно, че през кожата му направо се виждаха дъските на пода.

Скорпио едва се сдържа да не се разсмее.

— Какво неуважение към застрашените животински видове! Ама че негодници бяхме!

Той се обърна и видя отражението си в огледалото — слаб, стегнат и гладко избръснат. Все още се чувстваше като някакъв измамник. Изведнъж гръмко се разсмя.

— Огледалце, огледалце от стената,

не бях ли аз най-красив на земята?

— Скорпио, ето ти каталога, който търсеше. — Дребен, спретнат и елегантен, Александър Дюшен беше съветник на Скорпио най-малко от петнайсет години.

— Не го изкушавай — обади се Майк, който бе разтревожен от обема на каталога. — И без това нямаме достатъчно пари за застраховки.

Александър шумно изсумтя.

— Какво значение могат да имат застраховките за човек с такава безкрайно чувствителна душа?

— Благодаря. — Скорпио бързо прелистваше страниците. — Бих искал да поръчам някои бижута на Готие.

Лицето на Майк видимо пребледня.

— Но това място вече се е превърнало в музей. При днешното състояние на икономиката хората предпочитат ликвидния капитал.

Абнър Леви, търговският агент на Скорпио, се приближи до тях. Току-що се беше върнал от Барбадос и Англия през май му се виждаше много студена.

— Всичко е наред — каза той и потупа клиента си по рамото. Със своите сто и седемдесет сантиметра Абнър стигаше до под мишниците на Скорпио. — Щом искаш часовници, купи си ги. Тази сделка за преотстъпване на права, която току-що сключих, направо ще те довърши. Петдесет милиона не ти мърдат и ако си уредиш няколко помощни концерта…

Смразяващият поглед на Скорпио го накара да млъкне. Дотътри се по-близо до огъня, за да стопли късите си ръчички.

— По дяволите! Струва си да се опита. Пък и кой е постигнал нещо в живота си, без да задава въпроси?

Миранда Бентли, която се възхищаваше от един бюст на Бранкузи, поставен върху конзолната масичка, неволно чу този разговор. Миранда беше невероятно високообразована, владееше шест езика и беше последната от дългата върволица рекламни агенти на Скорпио. Тя дължеше договора си със Скорпио на Абнър и затова се почувства задължена да му помогне.

— Той е прав, Скорпио — каза тя и с плавни стъпки се приближи до групата. — Почитателите ти изгарят от нетърпение да те видят отново.

— Само един концерт — намеси се Абнър, ентусиазиран от подкрепата на високата красавица с гарванови коси. — Нека да е на „Уембли“, ти обичаше да даваш концерти на „Уембли“.

— Няколко прочувствени интервюта за големите вестници — гарантирам съчувствено отношение — и две-три интервюта за жълтата преса в стил: „Аз бях в ада и се върнах“. Това е всичко. Работата ще се уреди от само себе си.

— Ще устроя продажбите на плочи — натъртено рече Абнър.

— Ще уредя Сноудън да направи снимките.

Скорпио силно удари с юмрук по полицата на камината. Абнър подскочи почти до музикалния часовник.

— Колко пъти ще ви повтарям? — Гласът на Скорпио беше злокобно тих. — Миранда, аз ти плащам, за да държиш вестниците далеч от мен, а не за да ми уреждаш интервюта. Последното нещо, което искам, е тези гадни плъхове отново да започнат да душат наоколо и да ровят с мръсните си пръсти в душата ми. Ясно ли се изразявам?

Миранда запристъпва от крак на крак с ръчно изработените си италиански обувки.

— Съжалявам.

— И виж какво, Абнър, не се интересувам от проблемите на гериатрията. Няма да ме видиш да танцувам с корсет и пътническо одеяло…

— Но, Скорпио, точно там е работата! Ти си във великолепна форма. Дори имаш собствена коса.

Скорпио се постара да го изгледа свирепо, но бързо омекна. Не можеше да не се възхити от упоритостта на този човек.

— Виж какво — каза той по-кротко, — знам, че си най-добрият в бизнеса и съм ти благодарен за онова, което си свършил. Но моля те, не ми говори повече за концерт на живо. Не мога да понеса дори мисълта за това.

Настъпи неловко мълчание, а през това време домашната помощничка прибра кафените чашки.

— Мисля, че е време всички да се захванем за работа. — Скорпио въведе групата в трапезарията. — Вие сте много заети хора и не бих искал да ви задържам дълго.

Светла и красива с жълтите си копринени тапети и голямата английска маса от осемнайсети век, трапезарията явно се използваше рядко. Скорпио почти не канеше гости в дома си, а големите и шумни партита несъмнено бяха останали в миналото. Майк седна от дясната страна на Скорпио. Въпреки че обстановката бе много изискана и елегантна, тази къща изглежда някак странно бездушна, помисли си той. Тя представляваше един далечен и сърцераздирателен вопъл по отдавна отлетелите дни в Клапам. Той подаде на Скорпио написания на машина дневен ред и му се прииска да вярва, че неговият стар приятел е щастлив.

След един час всички точки от дневния ред бяха разгледани. Оборот в долари, пазари, продажби на едро — гъвкавият мозък на Скорпио се справяше бързо с всички подробности около управлението на неговото двестамилионно богатство. Майк се удиви на умението на клиента си да борави с доходи, дългосрочни и краткосрочни капиталовложения. Бившата рокзвезда притежаваше природна интелигентност. Инстинктивно усещаше кога и как трябва да действа, финансовият агент на Скорпио ахна, когато той му обясни как през предишния месец е изкарал половин милион от някаква тайна спекулативна сделка. Върху гърба на листа с дневен ред Абнър си записа няколко възможности за добри капиталовложения. Помисли си, че навярно тук се крие и същността на проблема. Скорпио нямаше реална нужда да пее.

Фло тихо влезе в стаята и прошепна в ухото на Скорпио:

— Треньорът по тенис ви чака отвън. Да му кажа ли, че днес няма да играете?

Дванайсет разтревожени лица се обърнаха към Скорпио. Тези воини на неговата империя се молеха великият човек да е доволен от усилията им. Те заемаха чисто синекурни длъжности при него и не можеха да си позволят да ги изгубят. Успехът му бе купил техните къщи и коли. С неговите пари бяха платили образованието на децата си, издръжката на съпругите си.

— Кажи му, че ще дойда след петнайсет минути. — Скорпио й се усмихна дяволито. — А междувременно може би ще го използваш, за да поупражниш левия си удар. Чувам, че си истинска фурия.

— О, я стига! — каза Фло и енергично закрачи към тенискорта.

— Струва ми се, че с вас приключихме, нали така? — Скорпио се усмихна и огледа едно по едно лицата около масата. — В такъв случай бих искал да ви благодаря за дългогодишното трудолюбие и да ви пожелая приятно пътуване до дома.

Всички въздъхнаха с облекчение. Започнаха да прибират бележки и документи в скъпите си дипломатически куфарчета. Абнър Леви се поколеба, но накрая реши да не казва нищо. Тази сутрин беше говорил по телефона със стария си приятел Серж Бирнбаум и идеята му се виждаше интересна. За съжаление Скорпио все още изглеждаше недостъпен и дори Абнър знаеше кога не бива да настоява за нещо.

 

 

След двучасова неуморна игра на тенис и обяд от печено пиле и салата Скорпио се оттегли в кабинета си, за да прегледа последния каталог. Преди да се настани в мекото си кресло, той нареди на Фло да се погрижи никой да не го безпокои по телефона. Само след няколко минути сякаш се намираше в друг свят. Свали капачката на писалката си и започна да отбелязва по-интересните бижута. Златна кутийка, украсена с емайл и скъпоценни камъни — от „Готие“. Щеше да изглежда чудесно на тоалетната му масичка. Колие с диаманти, перли, черни оникси и опали — също от „Готие“. Наближаваше рожденият ден на племенницата му, а това колие беше прекалено красиво, за да го пропусне.

Внезапно се почувства ужасно самотен и рязко затвори каталога. Навярно ако се бе оженил и имаше деца, щеше да му бъде по-добре. Както обикновено, мислите му се насочиха към Роузмари — единственото момиче, което истински бе обичал. Кротка, нежна и ученолюбива, тя изцяло се различаваше от безбройните му обожателки, които непрекъснато го обсаждаха. Навремето рекламните му агенти ужасно много държаха на имиджа му на буйно момче и го предупредиха, че не бива да се жени. Почитателите му нямало да могат да възприемат подобна прекалено банална стъпка. Още една изгубена възможност, за която Скорпио сега съжаляваше. Роузмари се бе уморила да го чака и един ден му бе казала „сбогом“.

Каталогът се изплъзна от скута му, падна на пода и се разтвори. Скорпио впери поглед във великолепното колие на „Готие“, което сякаш специално заради него сияеше върху отворената страница. Беше изработено през 1875 година за махараджата Скиндиах и се състоеше от десет реда кремави перли с неправилна форма. Закопчалката му беше направена от голям овален диамант с платинен обков, заобиколен от плетеница от перлички и шлифовани като розетки диамантчета. Красотата носи вечна радост. Скорпио затвори очи. Каква ли част от неговата музика щеше да издържи на проверката на времето? „Нищо няма да остане“ — помисли си той с право. Това беше модерна музика, композирана набързо и лесно предавана. Свободна любов, бързо хранене, лесно забогатяване — това бяха обичайните ценности. Усети как депресията отново го завладява, подобно на голям черен дъждоносен облак. Отвори очи и видя как диамантът на махараджата многозначително му намига. Сигурно беше на стотици хиляди години и сякаш знаеше, че ще бъде вечен. Скорпио си отбеляза колието с кръстче. Тази красота беше като частичка от вечността. Ех, да имаше с кого да я сподели!