Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Франсис Едмъндс

Заглавие: Най-ценното бижу

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-187-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7485

История

  1. — Добавяне

17.

Дафни Сандън чакаше този ден отдавна, той бе кулминацията на двайсетгодишно неуморно изкачване към върха. Дори сега не можеше да повярва на късмета си. Пет цветни страници в списание „Райтоу“. Това бе най-съкровената й мечта. Надяваше се, че дамите от комитета за подготовка на благотворителния бал „За спасението на планетата“ вече завистливо си шепнат за нея. Тя виждаше заглавието: „Мисис Сами Сандън ни развежда из прекрасната си къща“. Времето, усилията и парите, които беше пръснала за „Льо Бижу“, поне си струваха. Докато оправяше косата си пред огледалото, отсреща й се усмихна покритото й с изкуствен бронзов загар лице. Мисис Сами Сандън най-после бе успяла.

След като си беше осигурила и фотограф, Флик Харисън бавно шофираше по дългата половин миля алея пред дома на семейство Сандън. Пищната зелена морава беше така добре поливана и плевена, че представляваше самото съвършенство. От двете страни на настланата с розов чакъл алея живият плет бе подрязан така, че изобразяваше различни животни — патица, куче, жираф, слон. Флик потреперя и продължи да кара. Забеляза, че тук нищо не е оставено на Майката Природа, нито на случайността. Добре подкастрените рози послушно растяха около павилиона в зелено и бяло. Захранван от добре скрита помпа, един изкуствен водопад се лееше в изкуствено езеро, пълно с лилии. Дори каменните фонтани бълбукаха в хармоничен синхрон.

След тази градина къщата не можеше да изненада никого.

— Господи! — ахна Сид, докато измъкваше чантата с фотографските си принадлежности от багажника. — „Отнесени от вихъра“ и „Далас“, събрани на едно място. Друг път виждала ли си такава бърканица?

Той провери светломера и направи няколко предварителни снимки.

Като загаси цигарата си във вече препълнения пепелник, Флик се взря в бъркотията от колонади и портици и ниски пристройки в стил „ранчо“.

— Мислех, че сме видели всичко, когато бяхме с онзи, как му беше името? — Тя въздъхна. — Спомняш ли си онзи боксьор тежка категория?

— Да не би да имаш предвид оня тип с щурите килими?

— Същия. — Тя потреперя при спомена за изобилието от розово и морскозелено. — Но това тук е съвсем друга работа.

Сид сложи капачката на камерата си и я прибра обратно в чантата с дълга дръжка.

— Каквото и да си мислиш, затваряй си устата и се дръж сериозно. Ще ти дам да пийнеш нещо, когато свършим с мисис Сандън. Както вървят нещата, и двамата ще имаме нужда.

Дафни смяташе, че ще направи по-голямо впечатление, ако изпрати прислужницата да отвори вратата.

— Тези филипинки! — театрално простена тя, когато Флик и Сид бяха въведени във всекидневната. — Мария, помолих те да донесеш кафе, кафе и бисквити, бисквити, тук, във всекидневната, преди десет минути. Сега иди да донесеш за всички, tres personas[1] или как беше там. Хайде, бързо, бързо! Заминавай!

Тя се усмихна извинително, когато младата жена бързешком напусна стаята.

— Тази днешна прислуга… Не ви ли се иска поне да бяха научили езика? — Дафни с един жест обхвана цялата стая. — Мис Харисън, мистър Тайлър, добре дошли в „Льо Бижу“. Знам, че сте виждали много по-внушителни места, но това е нашият дом.

Флик намести очилата си, които бе сложила, за да прикрие снощния си махмурлук.

— Това е, ами… как да се изразя? Това е паметник, мисис Сандън.

Дафни още повече се напери, когато Флик взе да рови в чантата си за магнетофона.

— Можем да започнем оттук, нали? — Дафни седна в едно от белите кожени кресла и оправи полите на тъмночервената си копринена рокля. — А после, докато изпиете кафето си, ще ви разкажа за моята благотворителна дейност.

След две чаши кафе и още десет минути Дафни продължаваше да дърдори.

— Нали разбирате — каза тя, като се наведе напред така, че Сид да може добре да види деколтето й, — аз се грижа за другите, не мога иначе, винаги е било така. Грижа се за хората и за природата. Принц Чарлс е толкова прав, не смятате ли? И онзи негов ментор, да, сър Лоран Вандер Перие, чела съм всичките му книги, нали разбирате?

Флик тайно изключи магнетофона.

— А може ли да разгледаме къщата?

— Но разбира се. — Дафни скочи на крака. — Току-що е ремонтирана и освежена. Моят съпруг Сами е истински художник, нали разбирате, търгува с бижута и ми каза да не се скъпя за нищо. Nihil nisi opprobrium, заяви той, това е на латински и означава carte blanche[2].

Тя млъкна за малко, възхитена от себе си.

Сид явно започваше да се изнервя. Въпреки че Флик носеше слънчеви очила, той забеляза, че е вдигнала очи към тавана. Това беше знак за опасност.

— Хайде да направим набързо още една снимка, мисис Сандън — запелтечи той, докато нагласяваше фокуса, — ето, може би ей там, върху кожата от зебра.

— Или може би тук — предложи Флик и изведнъж се усмихна до ушите. — До тази великолепна кутийка от слонова кост.

Доволна, Дафни запърха около масата.

— Направена е специално за мен, нали разбирате, от Бижутерска къща „Готие“.

— Невероятно! — Флик отново включи касетофона си. — Ще ми припомните ли какво казахте преди минутка за вашата работа по опазване на природата?

Два часа по-късно Флик и Сид размишляваха над два коктейла „Блъди Мери“ в кръчмата „Хампстед Спаниардс“.

— Ами онези светлини, насочени към картините! — възкликна Сид и добави малко устърширски сос[3] към кървавочервената смес в чашата си.

Изгладнялата Флик лакомо унищожаваше пакетче чипс.

— О, да. Трябва да сме сигурни, че никой няма да пропусне да забележи подписа. Бих искала да ги попитам защо не се откажат от картината и не сложат чека, с който са я платили, в рамка? Ами трапезарията! — подсвирна тя и запали още една цигара. — Цялата в черно и патладжановосиньо!

— И онази урна с праха на бащата на Дафни върху полицата над камината!

Флик пренави лентата на магнетофона и го включи.

— Баща ми беше много близко до Бога — възторжено прозвуча гласът на Дафни. — И се грижеше за хората точно като мен.

— Щуротии! — каза Сид и се закашля. — Всички познавахме таткото на Дафни. Най-близо е стигнал до Бог при излизането си от крематориума. — Така се разсмя, че едва не падна от високото си столче до бара. — Грижел се за хората… О, боже, ще припадна! Щом станеше някоя голяма катастрофа на шосе № 1, старият Рег си устройваше празненство.

Флик поръча по още едно питие и потърка зачервените си очи.

— Разбираш ли, Сид, не мога повече. Не мога да продължавам да превръщам хората от типа на Дафни Сандън в пример за подражание за всички останали.

Той утешително я прегърна през раменете.

— Разбира се, че можеш. Това дори е доста забавно. Защото тези хора не вредят на никого.

— Те вредят на мен! — рязко извика тя, тъй като беше вече доста пияна. — Оглозгват и последните остатъци от честността, които, предполагам, са ми останали.

— Хайде, момичето ми, уморена си, това е всичко.

— Уморена съм до смърт! Дотегнали са ми всички тези Дафнита и техните проклети глупости. Днес следобед ще отида в редакцията и ще си подам оставката.

— Но, Флик — по сбръчканата гротескна физиономия на Сид се изписа загриженост, — не е възможно… искам да кажа… защо не почакаш, докато…

— Късно е. Вече взех решение. Освен това ми предложиха работа в „Гедфлай“.

— В новото сатирично списание?

Тя така разпалено закима, че дългият й рус бретон заподскача върху челото.

— Ще я приемеш ли?

— Непременно! — Весело вдигна чашата си. — За истината — каза Флик и изведнъж стана много сериозна, — или поне за радостите от по-висока класа!

 

 

След петото обаждане на съпругата си дори влюбеният до уши Сами Сандън не бе в състояние да прояви интерес.

— Разбира се, миличка.

Седнал в офиса си зад голямото бюро, чиято повърхност бе тапицирана със зелена кожа, той завъртя очи към тавана, за да покаже на търговския си директор Рей, че не издържа повече.

— Снимките ще бъдат страхотни. Тъмночервената рокля ли? Онази, която си купи в Париж? Разбира се, че е подходяща. Сигурно си изглеждала великолепно.

Сами запали цигара и подаде една на Рей.

— „За спасението на планетата“… Не, разбира се, че не съм забравил за галавечерята.

Рей се намръщи. Още едно момче от Ист Енд. Познаваше Сами от раждането му, познаваше и баща му. Галавечери и благотворителни балове — Сами старши щеше да се преобърне в гроба си. Подобно на Елзи, първата жена на Сами, бе обичал пай със свинско и желирани змиорки. Той въобще не би обърнал внимание на Дафни и нейните префърцунени глупости.

Сами се обърна към Рей и забеляза неодобрителния поглед върху грубото му сбръчкано лице. Покри слушалката с длан.

— Приготовленията си ги бива — прошепна Сами с извинителен тон.

Той познаваше достатъчно добре търговския си директор, за да се досети какво си мисли. Рей дръпна силно от цигарата си.

— Ъхъ, ама твоят старец обичаше да казва: „Това ще стигне ли да платим пиенето?“.

Сами смутено се размърда в стола си.

— Ще се видим довечера — каза той, като правеше всичко възможно да прекъсне телефонния разговор.

Но Дафни не беше от онези жени, които лесно могат да бъдат прекъснати. Упоритото й пискливо хленчене все още се чуваше в стаята. Гласът на Сами все повече се снижаваше.

— Разбира се, че да. Много, страшно много. О, добре тогава. Рей извърна поглед, когато работодателят му залепи една дълга мокра целувка върху телефонната слушалка.

— Тези жени! — Сами се усмихна глуповато и затвори телефона.

След това поразмисли и отново свали слушалката. Рей не каза нищо. Понякога — и това напоследък ставаше обезпокоително често — му се струваше, че Сами се държи като слабоумен. Сами старши го беше казал много точно: „Когато някой е хлътнал до уши по далеч по-младата си жена, отпиши го от бизнеса“.

— Ето коледния каталог на фирмата — каза Рей, решен да насочи разговора към по-безопасни теми. — Имаме някои много добри оферти. Според мен ония типове от Телфорд са най-добрите.

Той сложи връзка книжа върху бюрото. Сами веднага извади писалката си и бързо започна да записва цифри върху цигарената си кутия. Рей го погледна одобрително. Всички онези умници, които познаваше, с техните лъскави компютри и джобни калкулаторчета не можеха да се хванат на малкото пръстче на Сами, когато ставаше въпрос за сериозен бизнес.

— Веднага се свържи с хората от Телфорд — нареди той. — Кажи им, че ако смъкнат цената с още десет процента, работата им е в кърпа вързана.

Рей изглеждаше ужасен.

— Но, Сами, цените са от ниски по-ниски. Те никога няма… Сами се усмихна — бавно, невесело, очите му студено блеснаха.

— Разбира се, че ще приемат. Намираме се в разгара на най-голямата рецесия, която тази страна познава. Да благодарим на Господ за обезценяването и на добрия стар Норман Ламонт.

Рей се облегна назад. Студен, пресметлив, безсърдечен — такъв беше онзи Сами, когото обичаше, Сами от времето, когато я нямаше Дафни с нейните галавечери. Той извади още една купчина книжа от дипломатическото си куфарче и ги подаде на своя работодател. Сами с явно удоволствие разгледа Специалната коледна колекция на „Сандън“. Деветкаратови гривни за глезените, златни руски браслети[4] в три цвята, годежни пръстени от цирконий и обеци е кристални сърчица. Широко се усмихна на Рей.

— Добра работа си свършил. Това колие от чисто сребро заедно с кутийката струва по-малко от петарка. Прекрасно, прекрасно. Знаеш ли, никой не разбира по-добре от теб нашите клиенти.

Рей се ухили, щастлив, че са го похвалили.

— Никой, освен теб. Онзи пръстен с емблемата на Английската футболна асоциация беше направо гениална идея. Ще се продава като топъл хляб и при това с петстотинпроцентовата надценка.

За миг Сами се опита да пресметне колко пръстена с емблемата на Английската футболна асоциация би трябвало да продаде, за да плати новата картина на Реноар, която бе купила Дафни. Но скоро се отказа. За първи път сметките върху цигарената кутия не можаха да му свършат работа. Цифрите бяха астрономически. Гласът на Рей го накара да слезе на земята.

— Ами югославските гарафи от шлифовано стъкло? Трябва да знам със сигурност. Продаваме или не?

Бартерната сделка е Босна срещу партида от солено говеждо, неотговаряща на предписанията на европейската общност, беше истинско доказателство за невероятния нюх на Сами към печалбата. Но за нещастие Дафни бе чула за тази сделка, преди той да успее да се заеме с нея. Тя настояваше за двойна проверка на произхода на гарафите.

— Дафни казва… — Сами махна една невидима прашинка от ръкава си. — Дафни казва, че трябва да проверим дали гарафите идват оттам, откъдето трябва — от Сърбия или от Хърватска, не си спомням точно. Най-добре е пак да я попитам.

Лицето на Рей стана мораво.

— Политически ориентирани гарафи, така ли? — избухна той. — За бога, Сами, недей!

Именно в този миг пъргавата млада секретарка на Сами подаде глава от вратата.

— Извинете за безпокойството, мистър Сандън, но телефонът ви не отговаря. Трябва да ви кажа, че мистър Готие току-що пристигна.

— Чарлс Готие! — Рей изглеждаше така, сякаш го бяха ударили с голяма торба мокър пясък по главата. — Ама какво прави тоя тип в твоя офис?

Сами започна да се рови в книжата върху бюрото си. Не умееше да лъже своите партньори.

— Галавечерята на Дафни — промърмори и се обърна към секретарката си: — Дениз, ще поканиш ли мистър Готие да влезе? Рей тъкмо се готвеше да си тръгва.

Рей бавно се изправи на крака. След като толкова дълги години бе работил със Сами, за него бе много болезнено да го отпратят така безцеремонно. Чарлс Готие и Сами Сандън. Главата му се въртеше. Тази среща го караше да си задава тревожни въпроси. С жална физиономия Рей отново напъха Специалната коледна колекция на „Сандън“ в дипломатическото си куфарче.

— Не знам какво става тук, но то определено не ми харесва.

Сами не смееше да погледне стария си приятел в очите.

— Какви ги приказваш? Това е най-обикновено светско посещение, пък и то няма нищо общо с теб. Дафни и Чарлс се занимават с благотворителна дейност. Това ги сближава.

Рей знаеше всичко необходимо за Чарлс Готие. Неговото име присъстваше неизменно в клюкарските колони на вестниците.

— Единственото нещо, което ги сближава — рязко каза той, — е гениалната им способност да харчат чужди пари!

На шията на Сами се появи една застрашително издута вена.

— Махай се! — извика той и хвърли купчина снимки след Рей. Те се пръснаха по целия под. — Махай се и никога — чуваш ли ме? — ако искаш да запазиш работата си, никога не говори по този начин за жена ми!

Рей се разтреперя, стреснат от бурната реакция на Сами. Той се наведе и бавно, една по една, започна да събира снимките от пода.

— Би трябвало да знаеш кои са приятелите ти. Аз само се грижа за теб, Сами. Както обичаше да казва баща ти…

Сами блъсна чекмеджето пред себе си с такава сила, че цялото бюро се разклати.

— Пукната пара не давам за приказките на моя старец. Нито за твоите дрънканици. И не си мисли, че не знам какво говорите зад гърба ми ти и другите паразити и негодници от тази компания. Е, вървете по дяволите! Дафни е най-хубавото нещо, което някога ми се е случило. А сега се махай, преди съвсем да съм побеснял.

Рей все още трепереше и лицето му бе мъртвешки бледо, когато, залитайки, влезе в кабинета си.

— Добре ли сте? — попита Гладис, неговата добросърдечна секретарка, която му бе служила двайсет години.

— Ще се оправя — задъхано изхриптя гласът му, докато той търсеше с треперещи пръсти инхалатора си. — Тази проклета астма.

Гладис се изправи иззад планината от книжа на бюрото си. Заведе Рей в кабинета му и го накара да се излегне в едно кресло.

— Да не би негово величество да е в лошо настроение? — Тя наля чаша минерална вода, която Рей изпи с мълчалива благодарност. Гладис беше вбесена. — Не знам какво стана с него, откакто се ожени за оная малка курва. Направо е откачил. Нищо чудно, че Кайли напусна, никоя секретарка не би издържала да й крещят по всяко време, там е бедата. Кайли често казваше, че накрая той ще се превърне в посмешище за всички.

— Не и нашият Сами — задъхано отвърна лоялният Рей. — Сами все още е най-гениалният бизнесмен в Англия. Няма начин той да се превърне в посмешище. Това може да се случи само на тази кучка жена му.

 

 

Чарлс влезе усмихнат в кабинета на Сами.

— Драги Сами! — лицемерно възкликна той и топло стисна ръката му. Сами съвсем лекичко се отдръпна. Винаги се опасяваше, че този мазен французин може да се опита да го целуне. — А как е прекрасната Дафни?

Чарлс забеляза, че Сами омекна веднага, щом чу името на жена си.

— Тя е много, много добре и с нетърпение очаква да те види у дома тази вечер. Нали разбираш, няма да е кой знае какво, ще дойдат само неколцина близки приятели, едно интимно малко soirée.

Сами ужасно се ядоса на себе си. Почувства се като истински тъпанар. Никой уважаващ себе си жител на Ист Енд не би си позволил да приказва за неща като „едно интимно малко соаре“! Интимно малко соаре, ама че работа! Вече бе започнал да се изразява като Дафни. Ако не внимаваше, реномето му наистина щеше да падне под нулата.

— Невероятно! — възкликна Чарлс и дръпна един стол, за да седне, като в същото време си мислеше, че ще успее да понесе компанията на отвратителната Дафни Сандън само ако се понапие. — Надявам се, че Дафни ще бъде доволна. За благотворителния търг на галавечерята съм приготвил някои подаръци от къща „Готие“.

— Ще бъде във възторг — съвсем искрено каза Сами.

Не парите бяха важни. А възможността да бъдат привлечени видни личности. Както Дафни винаги бе казвала, от това зависеше истинското им обществено положение.

— Обещах да посрещна един бизнеспартньор на „Хийтроу“. Трябва да съм там след два часа. — Чарлс погледна часовника си. — Но ми се искаше лично да намина, за да видя как вървят нещата.

Усмивката мигновено изчезна от грубото лице на Сами.

— Как вървят ли? Скъпи, доколкото зависи от мен, фирма „Сандън“ е в пълна готовност от месеци. Теб чакаме!

Чарлс се наведе напред и нещо изшумоля под крака на стола му. Пресегна се и го вдигна. Беше снимка на коледния суперподарък на „Сандън“ — чифт позлатени копчета за ръкавели, които можеха да пращят и да изпускат искри и имаха атрактивната цена от девет лири и деветдесет и девет пенса. Той постави смачканата снимка върху бюрото на Сами.

— Знам. И се чувствам много виновен. — Положи големи усилия, за да придобие разкаян вид. — Напълно съзнавам, че правиш всичко, за да си готов за сделката. Затова съм тук, Сами, за да ти поднеса личните си уверения. Искрено съм убеден, че преди края на тази година Бижутерска къща „Готие“ ще бъде твоя.

За първи път на Сами му се прииска тази сделка да можеше да му вдъхне повече ентусиазъм. Разбира се, Дафни я бе взела много присърце и тя щеше да се състои. Въпреки това Сами изпитваше неудобство. Макар да беше хладнокръвен бизнесмен, започваше да усеща, че не е съвсем правилно да чакаш някой да умре. Особено ако този човек беше герой от Съпротивата, както нашепваше атрофиралата съвест на Сами.

— Ами сестра ти?

— Моята доведена сестра. — Месестите устни на Чарлс се извиха насмешливо. — За нея съм се погрижил. Тя няма да има право на глас в компанията, докато не навърши трийсет години. — Усмивката му стана цинична. — На следващия си рожден ден ще навърши двайсет и три.

— Тя няма ли да се опита да направи нещо, например да прекрати сделката?

Чарлс се разсмя някак глухо, невесело.

— Лора ли? Тя е още дете. Освен това няма смелост да се бори. Не, не бива да се притесняваме заради нея. Щом си получи парите, ще се махне, също като онази уличница майка й. — Стана. — Знам, че си зает човек, затова си тръгвам. Беше ми приятно да се видим.

Докато чакаха асансьора пред кабинета на Сами, Чарлс се опита да повдигне собственото си настроение.

— Значи всичко е въпрос на изчакване?

Стоманените врати се плъзнаха бавно и откриха просторната вътрешност на асансьора, чийто под бе покрит с оранжев мокет. Чарлс влезе вътре.

— Опитай се да бъдеш търпелив — каза той, докато вратите се затваряха. — Който умее да чака, получава всичко.

 

 

Лора и Мейзи прекараха цялата сутрин, като обикаляха из магазините на „Найтсбридж“.

— Моля те, Мейзи — настоя Лора, която вече бе отрупана с подаръци, — трябва да спреш. Не мога да ти позволя да ми купиш още нещо.

— Глупости — отвърна през смях Мейзи и я задърпа към козметичните щандове на „Харви Никълс“. — Крайно време е да си купиш свястно лятно облекло. Дотегнаха ми твоите стари дънки и ризи. И малко хубаво бельо, всяка жена има нужда от хубаво бельо, колкото е по-прозрачно, толкова по-добре. Сега си спомням с каква развлечена стара трикотажна блузка спиш!

Слисана от така необичайното весело настроение на Мейзи, Лора смутено я последва.

— Да, госпожо? — Като пренебрегна няколкото потенциални, но колебаещи се клиенти, продавачката погледна към Мейзи. Лора прикри усмивката си. Сякаш продавачките във всички магазини успяваха да видят думите, изписани с големи букви върху лицето на Мейзи: „Разполагам с неограничени средства“. — Моята приятелка — Мейзи се усмихна и погледна към Лора — иска пълен комплект.

С неподвижно лице, скрито под внимателно нанесената основа от хидратантен крем и пудра, жената се покашля учтиво.

— Пълен комплект ли, госпожо?

— Да, аз изхвърлих козметичната й чантичка. Трябваше да я видите. Истински ужас! Сега трябва да я снабдим с абсолютно всичко. Добре е да побързаме, защото скоро ще стане много известна.

Лора се беше втренчила в малките шишенца с парфюми за пробване. Не знаеше дали да умре от срам, или да избухне в смях. Никога не беше виждала Мейзи в такава светлина. Тя се шегуваше и се кискаше шумно като ученичка. Лора пръсна малко парфюм „Шалимар“ върху китката си и я приближи до лицето си.

— Страшно ми харесва — с въздишка каза тя.

Мейзи се наведе да помирише.

— Много ти подхожда. Като начало ще вземем целия комплект.

Продавачката не можеше да повярва на ушите си.

— Целият комплект ли? Но, госпожо, само парфюмът…

— Няма значение. — Мейзи извади платинената си карта на „Американ Експрес“ и я подаде на жената. — Както ви казах, тя има нужда от тези неща!

Лора смутено поклати глава, но после реши да се предаде. Разбира се, Мейзи открай време умираше да ходи по магазините. Но преди винаги изглеждаше така, сякаш пазарува, защото е самотна и потисната. Днес беше различно. Днес, доколкото си спомняха и двете, Мейзи пазаруваше за първи път за удоволствие. Щеше да е много дребнаво от страна на Лора да развали настроението й.

Натоварени с многобройните пакети, двете жени с последни сили се измъкнаха от магазина и тръгнаха към хотел „Бъркли“. Лора се кискаше и крепеше внушителните пакети с новите си придобивки.

— За бога, къде ще сложа всичко това? Ще трябва да си намеря по-голям апартамент.

Мейзи спря, за да си поеме дъх.

— Май няма да мога да стигна до хотела. — Зърна отражението си в една витрина и се запревива от смях. — Какво е станало с мен? Дъщерята на Джон Апълфорд Първи в ролята на амбулантен търговец!

Смехът й беше заразителен. Лора остави на паважа своите пакети и избърса насълзените си очи.

— Ти си безнадежден случай. Знам, че дотам имаме три минути път, но смятам да спра едно такси.

Както обикновено, по обяд движението в Найтсбридж бе ужасно натоварено и превозните средства се движеха със скоростта на охлюви.

— Такси! — изпъшка Лора, когато още едно заето такси мина покрай тях. — Тези мъже! Когато имаш нужда от тях, все ги няма.

Очаквайки да чуе някаква весела забележка, тя се обърна към приятелката си, но Мейзи стоеше на улицата като закована.

— Какво има?

Лора проследи с поглед посоката, в която гледаше Мейзи. На по-малко от половин метър от мястото, където стояха, едно черно такси едва-едва се движеше в колоната от превозни средства. Чарлс седеше на задната седалка, сграбчил в страстна прегръдка някаква жена.

Лора зяпна от удивление. Остави пакетите да се изплъзнат от ръцете й и да паднат на паважа, и прегърна Мейзи през раменете.

— Съжалявам — промълви Лора. — Това е ужасно, наистина ужасно, но рано или късно трябваше да научиш.

Таксито се отдалечи надолу по шосето в посока към Парк Лейн. Мейзи го проследи с немигащ поглед, докато то изчезна напълно.

— Всичко е наред — промълви тя най-накрая със спокоен и сдържан глас. — Навярно дълбоко в себе си винаги съм знаела, че той никога не ме е обичал. Единствената ми утеха е в това, че със сигурност не може да обича никого.

Наблизо се появи празно такси и Мейзи го спря. Все още разтреперана. Лора събра пакетите си и ги струпа на задната седалка. По време на краткото им пътуване до хотела внимателно изучаваше профила на приятелката си. Сдържана и хладна, Мейзи съвсем не изглеждаше разтревожена, беше много по-спокойна от самата нея. Когато таксито спря пред хотела, Лора всъщност си помисли, че Мейзи излъчва достойнство.

— Моите две любими дами! — Гастон чакаше във фоайето Лора и Мейзи, и вече бе сложил в лед една бутилка „Кло дьо Мезнил“. — Хайде елате, ще празнуваме. — Тъй като нямаше търпение да изчака келнера, той им наля от най-прочутото шампанско „Кругс“. — За моя скъп приятел Хари Блумщайн! — каза Гастон и вдигна високо чашата си.

— „Божествената звезда“! — Лора пребледня. — Да не искаш да кажеш, че е вече тук?

Гастон продължаваше да бъбри, без да й обръща внимание.

— Утре сутринта Хари ще я донесе в лондонския ни офис. Не можеше да бъде по-добре. Току-що получих факс от Чарлс…

Мейзи леко настръхна, но Гастон не забеляза това. Сякаш бе потънал в някакъв свой свят.

— Или поне от неговата секретарка. Опитах се да се свържа с него, но както изглежда, той все още има работа в Хонконг. Няма значение. Утре сутринта ще се качи на самолета.

Гастон беше толкова развълнуван, че пропусна да забележи изражението, изписано върху лицето на Мейзи. Лора понечи да му каже нещо, но Мейзи сложи пръст на устните си и тя й кимна с разбиране. Защо трябваше да развалят настроението на баща й? Заради него трябваше да забрави за проклятието на диаманта и за проклетия си доведен брат. Поне за един ден.

Мейзи замислено пийваше от чашата си с шампанско.

— Гастон, смятам да уредя малко празненство, ако нямаш нищо против.

— Истинско семейно събиране, а? Да, би било много хубаво.

Тя обхвана с пръсти ръба на чашата си.

— И бих искала да поканя един приятел, ако нямаш нищо против.

Старецът й хвърли озадачен поглед. Тя се изчерви като девойче.

— Не знам дали Скорпио е свободен — продължи Мейзи, — но ми се иска да го поканя.

Гастон извади бутилката от кофичката с лед и посегна да напълни чашата й.

— Нищо друго не би ми доставило по-голямо удоволствие. В очите му блеснаха дяволити искрици, когато вдигна чашата си за тост.

Бележки

[1] Трима души (исп.). — Б.пр.

[2] Свобода на действие (фр.). — Б.пр.

[3] Пикантен соев сос, първоначално приготвян в графство Устършир. — Б.пр.

[4] Гривна (фр.). — Б.пр.