Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (27)

27.

Майката и снахата на Лора обединиха усилията си и най-накрая успяха да я убедят, че се нуждае от почивка. Карълайн прояви невероятна енергичност, която стресна Мейзи — звънна по телефона, направи резервации и дори приготви куфарите на Лора. За първи път разглезената хлапачка се държеше като зряла и отговорна майка. Тя беше любяща и загрижена и мислеше само за здравето и благополучието на своята дъщеря. Питър Пан — който всъщност се казваше Карълайн Джей — най-накрая беше напуснал Царството на мечтите.

След едно тъжно сбогуване на летището Лора и Шариф — и двамата в много потиснато настроение — се качиха в самолета. След излитането му Лора се настани удобно на седалката, сгуши се под едно одеяло и помоли никой да не я безпокои.

Шариф намери възглавница и я сложи под главата й.

— Да те събудя ли за обяд.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря. Предпочитам да поспя.

— Трябва да ядеш повече. Започваш да приличаш на изгладняло насекомо.

— Много е модерно. — Върху лицето й се появи някакво подобие на вяла усмивка и бързо изчезна. Лора потърка очи, главата й сякаш се бе превърнала в бетонобъркачка. — Не знам какво ми има, но не мога да мисля нормално. Баща ми почина, компанията всеки момент ще бъде продадена, имам чувството, че всичко около мен се сгромолясва.

Шариф взе бледата й тънка ръка в своята силна, груба длан.

— Прекалено потисната си, за да можеш да видиш хубавото. Истината е, че семейството ти се е обединило около теб. А и каквото и да се случи, трябва да знаеш, че винаги ще бъда до теб.

Целуна я по челото. Лора се усмихна малко по-убедително този път и облегна глава на рамото му. Натежалите й от умора клепачи скоро се затвориха и след няколко минути тя вече спеше.

Спеше неспокойно, явяваха й се някакви странни разкривени образи. Първо се появи някакво грозно лице, което й крещеше заплахи и проклятия. После долетя голяма хищна птица. Могъща и величествена, тя се нахвърли върху грозното лице и то изчезна. Едно дете понечи да благодари на птицата, но тя вече бе отлетяла. Пилотът обяви по радиоуредбата, че има силно въздушно течение и посъветва пътниците да закопчаят коланите си. Лора се стресна и сънливо посегна към колана си. За своя изненада откри, че вече е закопчан. Обърна се и видя две бледосини очи, които не се откъсваха от нея.

Самолетът се приземи в Пешавар късно следобед. Лора и Шариф излязоха от хладната вътрешност на снабдения с климатична инсталация самолет направо върху нажежената асфалтова площадка и тежката августовска жега ги облъхна, сякаш бяха застанали пред доменна пещ. Пред входа на аерогарата ги чакаше кола и скоро двамата потеглиха към предпланините и Дара. Шариф говореше с шофьора на пукту, а той му отговаряше с кратки насечени изречения. Оказа се, че в момента филмовият екип прави рекламни снимки, които ще бъдат използвани за лансирането на филма. Шариф внимателно изслуша всички клюки. Несъмнено го очакваше още доста работа.

— Много ми е неприятно, че стана така — каза Лора, като наблюдаваше как светлините на Пешавар бавно избледняват в далечината.

— Кое ти е неприятно?

Шариф изглеждаше много замислен.

— Че идваш тук с мен тази вечер. Не трябваше ли всъщност да бъдеш с майка си?

Той впери поглед в планините, над които се трупаха тежки облаци, подчертавайки още повече невероятните им размери.

— Утре сутринта най-напред ще отида при нея.

Неговият отговор само я накара да се почувства още по-виновна. Лора проумя, че е била завладяна до такава степен от собствените си проблеми, та дори за миг не се бе сетила за неговите.

— Майка ти все още ли е в болницата?

— Не — отчаяно въздъхна той. — Тръгнала си е веднага щом са й позволили лекарите. В момента е у дома заедно със сестра ми.

Лора направо се засрами.

— Не се отнасям много приятелски, нали? Ти си затънал до шия в проблемите на моето семейство, а аз не знам почти нищо за твоето.

— Няма много за разказване. Майка ми е болна от рак, лекарите го откриха много скоро след смъртта на баща ми. През по-голямата част от времето тя изпитва ужасни болки, но никога не се оплаква. Казва, че такава е Божията воля и се занимава с благотворителност, като помага на бедните в Пешавар.

— Ами сестра ти?

— Майка ми смята, че е крайно време да я омъжи. — Шариф се засмя смутено. — Трябва да помисля малко, преди да отида да ги видя. Налага се да обсъдим някои спешни въпроси.

Лора се взираше мълчаливо в прозореца и се питаше дали тя самата не е един от тези проблеми.

Колата бавно навлезе в планините. Облаците бяха надвиснали ниско, долният им ръб едва-едва блещукаше на запад. След малко изплува едрата пълна луна и очерта красивия профил на Шариф. Лора копнееше да го целуне, но имаше чувството, че трябва да стои настрана от него. Тук двамата бяха в друг свят. Лицето й помръкна.

Щом пристигнаха в лагера, тя беше настанена в караваната на Серж, която все още вонеше на неговите пури. Никога не се бе чувствала толкова изцедена — и физически, и психически. Без дори да си даде труд да разопакова куфарите си, тя се тръшна на тясното легло и се унесе в дълбок сън. На сутринта Шариф я събуди, като й донесе чаша чай.

— Отивам в Пешавар — каза той и й подаде чашата.

Все още сънена, тя с мъка се взря в лицето му. Изглеждаше изморен и замислен, сякаш въобще не бе мигнал през нощта.

— Ще се бавиш ли много?

Ужасно се ядоса на себе си заради този въпрос. Не искаше да бъде толкова досадна.

Шариф погледна кокалестите й рамене. Бялата памучна блузка, която й служеше за нощница, не можеше да прикрие отслабналата й фигура. Сякаш само за една седмица се бе смалила наполовина. Той изпита отчаяно желание да я вземе в прегръдките си, да я гали и успокоява. Наложи си да преодолее изкушението.

— Зависи от майка ми — каза Шариф.

Лора посегна да го прегърне, но той знаеше, че изкушението става прекалено голямо. Веднага се изправи на крака и застана до вратата.

— Гледай да поспиш още! — доста рязко й нареди Шариф. — Ще се върна колкото може по-скоро.

През следващите два дни тя спа като упоена и нито веднъж не излезе от караваната. Според нарежданията на Шариф готвачът й донасяше храна в определени часове, но тя почти не я докосваше и отново заспиваше. Пред нея стояха толкова много проблеми, но Лора нямаше нито воля, нито достатъчно сила, за да се заеме с тях. За нея сънят беше единственото сигурно убежище. Той притъпяваше болката от загубата и предателството. Сънят беше скъп приятел.

На третата сутрин тя се събуди и видя, че Шариф се е върнал. Но въпреки настойчивите й въпроси, той не желаеше да обсъди с нея случилото се в дома му. Просто й съобщи, че майка му била толкова добре, колкото било възможно в нейното състояние. В държането му имаше нещо, което я накара да млъкне.

Беше ясна златиста сутрин и след закуска Шариф предложи двамата да пояздят в планината. Лора веднага се съгласи. След двата дни, прекарани неподвижно в задушната каравана, имаше нужда да се пораздвижи. Яздиха около час, почти без да продумат, като се изкачваха все повече. Над главите им се виеше ято диви патици. Двамата ездачи спряха за малко, за да погледат как птиците се отдалечават, превръщайки се в черни точици върху сияйното лазурносиньо небе.

— Ех, да можехме и ние да отлетим! — тъжно въздъхна Лора.

— Ех, да можехме! — повтори Шариф не така тъжно и отново подкара коня си напред.

Лора беше облечена с местните шалвари и носеше поувиснал тюрбан, но вече усещаше горещината на все по-високо издигащото се слънце. В далечината планините с техните бели снежни шапки приличаха на безлики стражи, които пазят границата от враговете. Конете вече се потяха, двамата яздеха сред закърнели бодливи храсти, по обрасли с шубраци ридове. Някакви разгневени птици се издигнаха в небето и започнаха шумно да кръжат над главите им. Лора усети, че краката я болят от умора. Пусна юздите и вдигна поглед към птиците. Шариф спря до нея и двамата се заслушаха в гневното чуруликане на крайбрежните шаварчета. Скоро вниманието им бе привлечено от ято жерави, които излетяха, тежко пляскайки с криле.

— Приличат на мен — с усмивка каза Лора. — Когато се опитвам да се измъкна от леглото.

После птиците с лекота се извиха в небето и Шариф ги посочи.

— Да — натъртено рече той, — но я ги погледни сега, след като се издигнаха.

Денят ставаше все по-жарък. Докато яздеха, оголените сиви скали в далечината сякаш се забулиха в сиво-синкава мараня. Тук-там закърнели бодливи храсти упорито се опитваха да прикрият безплодния пейзаж. Двамата се изкачваха все по-нагоре и настроението на Шариф видимо се подобряваше. С всяка крачка навътре в планината лицето му ставаше все по-спокойно.

— Черпиш сили от това място, нали? — каза Лора.

Той кимна.

— То ми напомня кой съм.

— Да не искаш да кажеш, че понякога забравяш кой си?

— Случва се понякога. — Изравни коня си с нейния. — Понякога всички забравяме кои сме и че има неща, които са по-важни от нас.

Горещината беше почти непоносима. Надвиснало ниско, небето бе изгубило синия си цвят и придобиваше оловни оттенъци. Сиви, гъсти и натежали, облаците бяха пронизани от безмилостните лъчи на жаркото слънце. Шариф забеляза, че Лора е съвсем отмаляла.

— Да спрем ли да обядваме?

Той посочи към една пещера, която се намираше на около сто метра пред тях. Лора го погледна с благодарност.

— Надявам се, че си наредил предварително да ни донесат една кошница с лакомства.

— Нищо подобно. — Потупа торбата, окачена на седлото. — Хляб, пиле и вода. Опасявам се, че няма да е като във „Фортнъм и Мейсънс“.

Тя седна върху едно пъстроцветно килимче в сенчестата, подобна на утроба пещера и лакомо се нахвърли върху пилешкото месо с къри, като обираше всяка капка сос с големи залъци незаквасен хляб.

— Радвам се, че ти харесва — каза Шариф, който развеселено я наблюдаваше как жадно пие вода.

— Наистина ми харесва. Има ли още пиле?

Тя с надежда погледна към торбата му. Шариф с усмивка измъкна кафяв хартиен плик с още едно пиле в него.

— Нали разбираш, че това е третата порция?

— Не ми напомняй! — Лора откъсна едно парче и го потопи в остатъците от неговия сос. — Скоро ще стана дебела като Чарлс.

Сякаш слънцето навън изведнъж престана да свети. Студен вятър облъхна двамата души, които седяха в пещерата. Самото споменаване на името Чарлс развали настроението им. Шариф веднага побърза да използва момента.

— Трябва да го спреш.

Апетитът й изчезна, тя остави парчето месо, от което само преди миг бе отхапала с такова удоволствие.

— Нямам сили за тази битка.

Ноздрите на Шариф застрашително се свиха.

— Баща ти е герой от войната. Не мога да приема, че дъщеря му е страхливка.

Навън конете току цвилеха и размахваха опашки, напразно опитвайки се да прогонят мухите. Тъй като не смееше да погледне Шариф, Лора започна да прибира остатъците от храната.

— Напоследък доста размишлявах — предпазливо каза тя. — Е, след това прехвърляне на фирмата няма да настъпи краят на света.

— Какво? — Гласът му прозвуча така гръмко, че и конете едва не подскочиха. — Направо не мога да повярвам на ушите си.

Ръцете й трепереха, докато се опитваше да завие капачката на шишето с вода.

— Искам да кажа, че и бездруго ще бъда много богата. Ще работя каквото си искам и ще мога да отида, където си искам. — Лора вяло махна по посока на планините. — Може да се каже много по този въпрос.

— Може да се каже само едно: че бягаш!

— За бога, какво означава това? Той трескаво сграбчи ръката й.

— Означава, че трябва да се бориш ако не заради себе си, то заради баща си, заради името Готие.

— Но това е безсмислено! — Стресната от внезапната му бурна реакция, тя усети как сълзите напират в очите й. — Чарлс е замислил тази сделка отдавна. Тя всъщност е fait accompli^[1].

— Не, не е така! — В гласа му прозвучаха остри, студени нотки, сякаш стомана се удари в стомана. Сълзите започнаха да се стичат по лицето й, но за първи път Шариф не понечи да я утеши. — Ами какво ще кажеш за Мейзи и Скорпио? — продължи той, безжалостен като обедното слънце. — Те са у дома и подготвят твоята битка, от която ти се готвиш да се откажеш.

— Доволна съм, че опознах и тази страна на характера ти — каза тя, все още шокирана от бурната му реакция. — Мислех си, че си ми приятел, но ти си просто жесток и безразличен.

Заболя го и лицето му леко се изкриви, но болката бързо потъна в онзи емоционален ад, където по право се намира недоверието в собствените ни сили.

— Нима си забравила всичко, за което говорихме? — отново премина в нападение. — Аз, аз, аз — само това чувам от твоите уста засега. Цялото ти семейно наследство е заложено на карта. Сигурен съм, че то заслужава да се бориш за него.

— Но аз съм уморена — прошепна тя, дишайки тежко. — Невероятно уморена.

Шариф се чувстваше ужасно. Чак сърцето го болеше, че й говори така жестоко, но времето им беше много малко. Лора повече не можеше да си позволи лукса да се възстановява бавно. Той се бе осмелил да телефонира на Мейзи от Пешавар и новините не бяха никак обнадеждаващи. Чарлс вече започваше битката и всяка съпротива без пълната подкрепа на Лора щеше да е безсмислена.

Шариф отчаяно се напрягаше да измисли нещо, с което да я накара да дойде на себе си. Точно в този момент бедното момиче съвсем нямаше нужда от „лекции“, посветени на честта и отмъщението. Една муха лениво прелетя покрай носа му. Той раздразнено се опита да я убие. Тогава изведнъж му хрумна нещо. Шариф скочи на крака, дръпна Лора за ръката и я изведе навън. Там мухите бръмчаха и бавно и сънливо кръжаха около конете. Той хвана една.

— Донеси ми чаша вода — нареди Шариф. — Непременно я напълни догоре. Вземи и солта.

Силно озадачена, тя се подчини и след малко се върна с пълна чаша вода и лъскава сребърна солничка. Подаде ги на Шариф.

— А сега гледай внимателно.

Той пусна мухата в кристалночистата течност и покри чашата с длан, за да не може насекомото да избяга. Мухата отчаяно се мъчеше да се спаси, но накрая, когато тъничките й черни крачка престанаха да потрепват. Шериф я извади от чашата. Сложи безжизненото й телце върху дланта си и я протегна към Лора.

— Мъртва е, нали?

Тя озадачено кимна.

— Несъмнено.

Той се усмихна.

— Добре тогава. Гледай какво ще стане.

Шариф сложи насекомото върху близката скала и го покри със сол. Двамата се загледаха. Стори им се, че го наблюдават цяла вечност, но всъщност беше изминала само една минута. Изведнъж купчинката сол лекичко се размърда и това предизвика падане на миниатюрните солени кристалчета. Лора не можеше да откъсне очи от странната мърдаща купчинка. След малко изпод напуканата солена коричка се подадоха две сребристочерни крилца, а след тях две огромни кръгли очи. После крачетата решително заритаха и се загърчиха, за да се освободят. Скоро цялото синьо-черно телце лежеше върху някогашния си гроб. Изтощеното насекомо полежа известно време така, като се грееше на слънцето. След малко размърда все още покритите си със сол крилца и показвайки невероятна сила за миниатюрните си размери, успя да ги почисти и освободи. Тогава изви гръб и протегна малките си крачета. Лора ахна. Сякаш това малко същество бе успяло да излезе от гроба си. Тя удивено съзерцаваше херкулесовската сила на миниатюрното насекомо. Дори това незначително създание притежаваше невероятен инстинкт за самосъхранение. Ненадейно Лора усети, че неудържимо й се иска то да оцелее. Мухата започна да обикаля в кръг, като залиташе и от време на време падаше от изтощение. Най-накрая се засили към ръба на скалата, хвърли се във въздуха и като разпери криле, полетя.

— Успя! — Лора беше толкова развълнувана, че изръкопляска. — Оживя.

Мухата направи няколко кръга около тях, като бръмчеше силно, сякаш това бе някакъв почетен полет. После изчезна в обедната жега подобно на горда и заслужила победителка.

— Как го направи, за бога? — Очите на Лора се разшириха от удивление.

Шариф доволно се усмихна.

— Това е трик, който научих от един стар бенгалски улан. Мухата наистина се удави, но слънцето и солта извлякоха водата от тялото й. После насекомото направи останалото. — Той помълча. — За щастие тази муха се оказа добър боец.

Изведнъж й просветна. Лора се засмя.

— Значи аз съм като тази муха, така ли?

Той кимна.

— Може да се каже и така. А ние ще бъдем за теб солта и слънцето. — Шариф потупа пушката „Лий Енфийлд“, метната нехайно на рамото му. — Знаеш ли, тук имаме една поговорка: „Не е истински патан онзи, който отвръща на удара с ощипване“. Брат ти те предаде, Лора. Твой дълг е да му го върнеш.

Тя впери очи в пушката, която застрашително проблясваше на слънцето.

— Добре — бавно каза Лора. Сбърченото й от напрежението лице се изглади. Изглеждаше съвършено спокойна. — Badal, щом настояваш, драги приятелю, но ще бъде в западен стил.

Късно следобед двамата се върнаха в лагера и след като се поосвежиха набързо, Шариф реши да отиде да нагледа работата на фотографския екип.

— Тези типове сякаш никога няма да свършат. — Погледна към Лора и се зачуди как бе възможна подобна трансформация. На връщане двамата бяха яздили сред смях и закачки, за разлика от мълчаливото си и тъжно тръгване сутринта. — Започвам да изпитвам чувството, че не им се иска скоро да тръгнат оттук.

Тя впери поглед в планината.

— Кой би могъл да ги обвини?

Шариф допи чая си.

— Сигурно няма да се забавя, но защо не легнеш да поспиш? Цял ден беше на седлото, а тази вечер смятам да те заведа в Пешавар.

Очите й нетърпеливо блеснаха.

— За да се видя с майка ти?

Този въпрос веднага развали настроението му, но той побърза да се овладее, преди Лора да е забелязала нещо.

— Не. — Шариф се изправи и нежно я целуна по главата. — Подготвил съм ти нещо много специално. А сега ми обещай да поспиш.

Макар че бе много изморена и всичко я болеше, Лора беше прекалено възбудена, за да заспи. Когато отвори вратата на караваната, изведнъж осъзна, че все още не е разопаковала багажа си. Сложи един от куфарите на леглото и го отвори.

— Майчице!

 

 

Не можеше да не бъде впечатлена от безупречно свършената работа. Спретнато и педантично сгъната, всяка дреха беше поставена между листове тънка хартия. Лора полека извади шортите, дънките и блузите. По тях нямаше нито една гънка.

На дъното намери голям сплеснат пакет, увит в целофан. Разкъса опаковката и за своя изненада откри вътре папката, която бе видяла за първи път в офиса на баща си. Върху нея бе залепена картичка, изписана с характерния почерк на Карълайн. Лора я отлепи и прочете: „Баща ти смяташе да ти я даде. Разгледай я! С много обич, мама“.

Лора отвори изтърканата кафява папка и нехайно започна да я разлиства. Скоро така бе погълната от съдържанието й, че забрави за всичко останало. Пред нея още веднъж се разкриваше цялата история на Бижутерска къща „Готие“. На една избеляла снимка с цвят на сепия, направена от „Ниепс и Дагер“ през 1878 година, се виждаше дама от висшето общество, сложила комплект бижута на „Готие“. На следващата страница попадна на една фактура от 1912 година. Беше смачкана и пожълтяла и на нея имаше списък на венците, изпратени за погребенията на клиенти на „Готие“, загинали при потъването на „Титаник“. Следваха изрезки от вестници, в които пишеше за щанда на „Готие“ на Световното изложение от 1867 година; модели на поръчки, направени през годините от крале, куртизанки, гранд дами, паркетни кавалери — сякаш всички важни и по-забележителни личности бяха минали през вратите на „Готие“.

Докато съзерцаваше това необичайно наследство, ръцете й започнаха да треперят. Сякаш баща й разговаряше с нея чрез тази колекция от снимки и бележки. Почтеност, съвършенство и традиция — всичко в тази папка сякаш й напомняше за тези често повтаряни от него думи. Лора рязко я затвори.

— Всичко е наред, татко — каза тя на кроткия призрак, който усещаше до себе си. — Заклевам се, че никога няма да те изоставя. Повярвай ми, така ще бъде.

 

 

Беше четвъртък вечер и улиците на Пешавар вече се изпълваха с хора. След като паркираха джипа, Лора и Шариф позволиха на гъмжащата тълпа да ги увлече със себе си. Тя го подръпна за ръкава.

— На митинг ли отиваме?

— Едва ли — с усмивка отвърна той. — В тази страна след един митинг стотици хора отиват в затвора.

Лора съвсем спокойно се взираше в пъстрата тълпа, която неспирно се точеше покрай тях. По дрехите можеше да заключи, че тук има мъже и жени от всички възможни класи и прослойки.

— Тогава отиваме на концерт? — подразни го тя. — Последния път, когато видях такава навалица, всички крещяха името на Мадона.

Той поклати глава и на устните му се появи лека усмивка.

— Наистина ли смяташ, че Мадона може да изнесе концерт в една мюсюлманска страна?

— Понякога ми идва да те убия!

— Така те искам — весело я предизвика Шариф. — Само остави на Чарлс да се заеме с убийствата.

Сводестият покрив на храма, украсен с мозайка от безброй червени, зелени и златисти камъчета, сияеше и блещукаше в светлината на факлите. Керамичните плочки и фреските вътре сякаш отразяваха различните багри и струпаните около гробницата цветя изглеждаха още по-ярки. Тълпата изведнъж се умълча. Някои бяха коленичили и стиснали очи, нашепваха обичайните молитви. Други се бяха събрали около надгробния паметник, вдигнали молитвено ръце. Тогава се чу пеене, бавно, ритмично — това бяха някакви древни, мистични песни.

— Наричаме го кували — прошепна Шариф, но Лора вече бе затворила очи и се поклащаше в ритъма на музиката.

Странната, натраплива мелодия го завладя. Той затвори очи и заслуша фатиха — молитвените слова от началото на Корана, които постепенно проникнаха в съзнанието му. Звъняха камбани, ухаеше на цветя и тамян. Привечерният сумрак постепенно се сгъсти, но сякаш всички тук бяха изгубили представа за времето. Свързваше го този акт на духовно единение.

Най-накрая музиката замлъкна. Хората бавно се разпръснаха в нощта и доволни се отправиха към домовете си. Клепачите на Лора потрепнаха и тя дойде на себе си.

— Да тръгваме ли? — прошепна Шариф.

Тя мълчаливо кимна, не й се искаше да наруши тишината. Тази вечер душата й беше спокойна, в мир и хармония с целия свят. Щастливи и замаяни, двамата тръгнаха към изхода на храма. И никой от тях не забеляза, че две ясни сини очи не ги изпускат от поглед в тълпата.

След като намериха сузукито, Лора и Шариф поеха по дългия и мъчителен път към лагера в планината.

— Беше красиво — най-накрая каза Лора.

— Радвам се, че ти хареса.

Шариф запали цигара и дръпна дълбоко.

— Знам, че е грешно — продължи тя, — но напоследък май се моля само когато много силно искам нещо.

Димът от цигарата му се извиваше нагоре към звездното небе.

— И за какво се помоли тази вечер?

Джипът леко се разклати, когато той премина на първа скорост.

— Ти ми кажи пръв. — Тонът й беше леко закачлив.

— Това е нещо между мен и Пирс. — Гласът му беше съвсем сериозен.

— Извинявай.

Тя за миг си помисли, че по някакъв начин е накърнила чувствата му и реши да не настоява повече. В края на краищата той беше прав. Онова, което ставаше между него и пирс — тези „светци“ на мистичния суфизъм, си заслужаваше завинаги да остане забулено в тайна.

Долавяйки смущението й, Шариф поомекна и каза:

— Молех се за възможното и за невъзможното.

Нощта беше толкова прекрасна, че не си струваше човек да се занимава с разни загадки. Лора свали прозореца и подаде ръката си навън. Хладният ветрец погали кожата й. Ех, да можеше тази вълшебна вечер никога да не свършва. Искаше й се завинаги да остане тук, в планината.

— Би ли спрял за малко?

Шариф веднага натисна спирачките. Сузукито се закова на място край пътя.

— Да не би да ти е лошо?

— Никога не съм се чувствала по-добре. Просто ми се иска да се поразходя.

Лора знаеше, че това е налудничава идея. В мрака на предпланините сигурно се криеха вълци и бандити и дебнеха нищо неподозиращите си жертви. Но тази вечер в разтуптяното сърце на Лора нямаше място за страх. Едно прозрачно облаче заплува покрай луната, подчертавайки призрачната й красота. Спокойното и решително лице на Лора изведнъж се окъпа в сребриста светлина. Шариф затаи дъх, онемял пред тази неземна красота. Тя приличаше на привидение, което той трябваше да хване и задържи, за да не се стопи в мрака.

Шариф инстинктивно усещаше, че трябва да се възпротиви на желанието й, но тази вечер ужасно му се искаше да й угоди. Той изскочи от джипа и взе пушката си от задната седалка. Озареният от лунната светлина пейзаж за първи път му се видя някак странно непознат. Прегърна Лора и усети топлината на тялото й. Двамата тръгнаха напред, като вдъхваха прохладния нощен въздух и се наслаждаваха на собственото си безразсъдно държане.

Ненадейно нещо изшумоля наблизо и Лора подскочи. Шариф приготви пушката и сложи пръст на спусъка й. Очите му бавно обходиха околността, търсейки източника на шума.

— Остани тук — каза той и крадешком се запромъква напред.

Лора усети, че коленете й омекват, но все пак успя да се скрие зад една скала. Сви се там и надникна — пушката проблясваше на лунната светлина. Шариф я беше насочил към един храст.

— Излез оттам! — нареди той.

В тишината на мастиленочерната нощ гласът му сякаш отекна чак до заснежените върхове на планините. Той почака, но нищо не се случи. Стомахът на Лора се сви от страх. Шариф стоеше съвършено неподвижно, пушката му бе готова за стрелба.

— Казах да излезеш!

Тя се вкамени и захапа кокалчетата на ръката си. И тогава откъм гъстия вечнозелен храст наблизо изпука клонче. Все едно че проеча изстрел. Лора затаи дъх.

— Това е последният ти шанс — извика Шариф. — Казах ти да излезеш оттам.

Целият храст се разклати и един дребен местен елен изприпка напред. Той се вторачи нахално в Шариф, разклати рогата си и с един скок изчезна в тъмнината. Лора усети как напрежението бавно се оттича от шията към гърба й, а после към краката й. Изтича до застиналия на място Шариф и през смях се хвърли в прегръдките му. Той я притисна така силно, че Лора усети влажното му и топло дихание върху бузата си. После устните му, меки и някак несигурни, потърсиха нейните. Той я грабна на ръце и я занесе до крайпътната трева, върху която я сложи да легне. После двамата се любиха под чудните звезди, които се въртяха в шеметен танц над главите им.

— Обичам те.

Той прокара пръсти през гъстите й разрошени коси. Сгушила се щастливо в прегръдките му, Лора вдигна поглед към необятното черно небе.

— И аз те обичам — прошепна тя. — Сега мога да се справя с всичко.

 

 

В деня след заминаването на Лора Шариф си отиде у дома. Очакваше го едно съвсем хладно посрещане.

— Хубаво е, че си намерил време да дойдеш.

Майка му почти не вдигна очи от ръкоделието си, когато той я целуна по бузата.

— Съжалявам. — И този път Шариф беше готов да й прости, защото беше болна. — Имах толкова много работа.

— Но успя да отидеш на кували!

— Да. — Усмивката застина на устните му. — Всеки има нужда от почивка.

— Сестра ти те е видяла. — Катиджа пусна бродерията в скута си. — Каза ми, че си бил с някаква жена.

— Нямам намерение да отричам. — Шариф стисна устни. — Лора е моя приятелка.

— Още една приятелка? — Гласът й бе натежал от сарказъм. — Много интересни приятели напоследък имаш. Като евреина, с когото работеше.

— Да, мамо. — Той усети, че в гласа му се прокрадват гневни нотки. — С гордост мога да кажа, че Серж Бирнбаум е мой приятел. Без него нямаше да успея да направя филма си.

Тя изсумтя и отново взе ръкоделието си.

— Ами какво ще кажеш за това хипи, с което са те видели?

— Няма да ти позволя да хулиш Лора по такъв начин. — Една вена на слепоочието му запулсира. Той направи усилие да се овладее. — Тя е прекрасна. Аз я обичам.

— Не ставай смешен! — Хлътналото лице на Катиджа се разкриви от гняв. Тя стисна малките си юмручета. — Прави каквото искаш с тази жена. Но запази евтините си западни нрави и мръсните си любовни връзки за Европа, където им е мястото.

Разгневеният Шариф стана да си върви.

— Не знаеш какво говориш. Лора е…

— Не желая да те слушам. Това е някаква временна прищявка. За мен тя е без значение.

— Но как можеш…

— Сега си тръгвай. Много съм уморена, за да споря с теб. Издребняваш, Шариф. Скоро ще се превърнеш в нищожество.

Нещо в него сякаш се счупи.

— Само защото отказвам да се вместя в твоя хубавичък, спретнат, облечен в усмирителна риза свят. Не можеш да го понесеш, нали, мамо? Не можеш да понесеш факта, че отказвам да се превърна в кон с капаци. Откакто започнах да снимам моя филм…

— О, да! — презрително каза тя. — Твоят филм, филмът за честността и семейните добродетели. Кажи ми — чел ли си собствения си сценарий?

— Разбира се!

Тя впери в него поглед на хилядолетна старица.

— Тогава те съветвам да го прочетеш още веднъж.