Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Франсис Едмъндс

Заглавие: Най-ценното бижу

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-187-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7485

История

  1. — Добавяне

25.

С чаша в ръка Чарлс посрещна опечалените приятели, които пристигнаха вкупом след погребението. В апартамента на Гастон беше подреден великолепен студен бюфет и от зимника бяха извадени най-хубавите вина, както бе искал той. Треперейки от страх, Карълайн стискаше лакътя на Лора, докато се изкачваха с асансьора.

— О, ето я и отцепничката — презрително подхвърли Чарлс, когато двете жени влязоха в преддверието. — На какво дължим това неочаквано удоволствие?

Без да го поглежда, Карълайн се взираше право във всекидневната зад гърба му.

— Добър ден, Чарлс.

Тя понечи да продължи напред, но той й препречи пътя.

— Не ти е оставил нищо в завещанието си, ако на това се надяваш.

Мейзи и Скорпио бяха точно зад Карълайн и нямаше как да не чуят думите му.

— Всичко е наред — каза Мейзи и успокоително сложи ръка на рамото на Скорпио.

Той свирепо изгледа Чарлс, който явно в момента не виждаше нищо друго, освен Карълайн.

— Боже, помогни ми или ще го убия — промълви Скорпио и влезе във всекидневната.

Чарлс приличаше на куче, налапало голям тлъст кокал.

— А как е прекрасният съпруг? — безжалостно продължи той. — Мои приятели, любители на конния спорт, ми казаха, че бил избягал с една жокейка.

Лора още по-здраво стисна ръката на майка си.

— Мамо, вярно ли е?

— За бога, Чарлс — намеси се Мейзи, — защо просто не…

— Твоите приятели са съвършено прави — със спокоен и равен глас каза Карълайн. После се обърна с лице към дъщеря си. — Канех се да ти го съобщя, но както се вижда, Чарлс ме изпревари. Ралф вече живее с една от своите конегледачки. Ще се разведа.

— Съжалявам. — Лора изглеждаше искрено разстроена от новината. — А ти ще…

— И колко добре се отнася тя към всичко това? — не млъкваше неуморният Чарлс. — Колко смяташ да измъкнеш от втория си съпруг?

— Млъкни! — Въпреки намеренията си, Мейзи изгуби самообладание. — Смятах, че от всички хора именно ти би трябвало да внимаваш, когато говориш за пари.

Тя го избута настрана и въведе двете жени във всекидневната, където питиетата вече бяха сервирани.

— Както винаги, изпълнен с омраза! — рече Лора и си взе чаша шампанско.

Ръката на Карълайн все още трепереше, когато пое от сервитьора чаша минерална вода.

— Не му вярваш, нали? За наследството…

— Разбира се, че не. — Утешително прегърна майка си през раменете. — Откога започнахме да обръщаме внимание на приказките му? Само се чудя как ще работя с него сега, когато татко вече го няма.

Мейзи неволно разля малко шампанско върху предницата на роклята си.

— Боже, колко глупаво от моя страна!

Тя се огледа, търсейки нещо, с което да избърше петното. Сякаш от небитието се появи вездесъщата мадам Ди и й подаде салфетка.

— Радвам се, че ви виждам отново — предпазливо каза Карълайн.

На мадам Ди й трябваха няколко минути, за да види хубаво лицето й.

— Mon Dieu[1], мадам, наистина ли сте вие?

Карълайн притеснено кимна. Никак нямаше да се изненада, ако мадам Ди я беше пренебрегнала напълно.

— Да, мадам, наистина съм аз. Опасявам се, че измина доста време…

— Мосю щеше да бъде толкова щастлив! — Изведнъж очите й се напълниха със сълзи. — Добре дошли у дома, мадам. Много ни липсвахте.

Така силно раздруса ръката на Карълайн, че част от минералната вода се разля на пода.

— Не исках да се натрапвам, но Лора настоя, а също и Мейзи. Освен това исках да видя някои неща.

— Елате — рече мадам Ди. — Искам да ви покажа нещо, което трябва да видите.

Тя изведе Карълайн от всекидневната.

— Къде отидоха? — попита Мейзи, силно заинтригувана.

— Може би в стаята на татко.

— Има ли някаква конкретна причина за това?

— Той винаги държеше две снимки до леглото си.

— Едната е твоя, нали?

Лора кимна утвърдително.

— Да, направена е в деня на моето кръщене.

— А другата?

— Другата е на майка ми. Това беше първото нещо, което той поглеждаше всяка сутрин, щом се събудеше.

Лора забеляза своя стар учител Морис, който бавно обикаляше из стаята. Приближи се, за да го поздрави, и остави Даниел да разговаря с Мейзи.

Щом тя се отдалечи, Даниел веднага премина към най-важния въпрос.

— Каза ли й вече?

Мейзи поклати глава.

— Не, още не.

И двамата чуваха гръмкия враждебен глас на Чарлс, който отекваше откъм коридора. Даниел сви устни.

— Така обича да се изхвърля, когато говори, че е цяло чудо, дето сам не се е издал досега.

— Смятам да отложа всичко за утре — добави Мейзи. — За днес на Лора й дойде много.

Даниел изглеждаше леко разколебан.

— Сигурно си права, но тази история със Сандън ще излезе в следващия брой на „Гедфлай“. Скоро ще трябва да се справим с противниците си.

Мейзи още повече понижи глас:

— Слава богу, че Карълайн се върна. Току-що разбрах, че тя и Ралф се канят да се разведат.

Върху сбръчканото лице на Даниел се появи дяволита момчешка усмивка.

— Можех да ти го кажа преди месеци.

— Твоите шпиони трябва да са много добри.

— Така е, но в случая въобще не беше необходимо да си дават много зор. Ралф отдавна се занимава с разни момиченца от конюшните. Беше само въпрос на време да попадне на някоя, която истински да му хареса.

— Бедничката Карълайн. Нищо чудно, че е намерила утеха в бутилката.

Окуражен от няколкото чаши шампанско, които бе изпил, Даниел погледна Мейзи право в очите и попита:

— Ами ти как се справяш?

Мейзи огледа присъстващите и погледът й се спря върху Скорпио.

— Не знам — отвърна тя със замечтана усмивка, — но смятам да наваксам пропуснатото.

Гласът на Чарлс стана още по-силен и сякаш отекваше из целия апартамент.

— А ти имаш ли някакъв план за действие? — попита Мейзи.

Даниел се намръщи.

— Трудно ще ни бъде да решим какво да правим, ако не са ни известни всички подробности около сделката. Но все пак една хубава кампания за очерняне на противника винаги е добра идея. — Приличаше на непослушен малък пакостник. — А и Сами Сандън е такава лесна мишена.

— Ако трябват пари, само ми кажи. — Гласът й беше неочаквано студен. — Всичко мое принадлежи и на Лора.

Наблизо мина един сервитьор и Даниел с благодарност му подаде чашата си, за да я напълни отново. После пак се обърна към Мейзи.

— С нетърпение очаквам да започне битката. Хубаво е да си на страната на справедливостта, пък и скандалите спомагат за увеличаването на тиража. — Посочи към Скорпио, който увлечено разговаряше със Серж. — Този твой приятел рокзвездата…

— В ония слухове няма нищо вярно. — Мейзи запърха дяволито с мигли и отпи от шампанското си.

— И през ум не би ми минало да предположа нещо друго. — Даниел се потупа с пръст по носа. — Освен ако не го чуя от някой много съмнителен източник. Както и да е, знам, че напоследък живеел като отшелник, но мислиш ли, че ще бъде на наша страна?

— И още как! Скорпио е не по-малко от мен решен да спре тази сделка. Според теб как би могъл да ни помогне?

Даниел пийна от чашата си и се замисли.

— Какво ще кажеш за една песен? Не знам… нещо, което да накара семейство Сандън да се поразстрои.

Мейзи се усмихна.

— Чувам, че Дафни Сандън неудържимо се е устремила към върха. Значи няма да му е много трудно да го направи.

— Наистина ли смяташ, че Скорпио би се заел с такова нещо?

— Не виждам защо не. Вече е обещал на Серж и Шариф да помогне за лансирането на техния филм.

— Отлично! — Даниел приличаше на котка, намерила сметана. — Кой знае? Навярно би могъл да обедини двете кампании. „Изпързаляйте Сами Сандън“ и „Гледайте «Тор»“ — има хляб в тази работа, да знаеш!

Шариф се присъедини към Серж и Скорпио, които стояха до камината.

— Ще ви оставя за малко — каза Скорпио, като впери поглед в Мейзи. — Виждам една особа, която се забавлява прекалено много в мое отсъствие.

Той се изгуби в навалицата.

— Влюбен е до ушите! — добродушно прошепна Серж. — Точно като един друг мой познат.

За първи път Шариф не беше в настроение да отговори на съвсем невинните шеги на приятеля си. Дълбоко хлътналите му бледосини очи изглеждаха мътни и безучастни.

— Струва ми се, че е време да се върна в хотела.

— Нещо ти тежи, нали? — Усмивката веднага изчезна от лицето на стареца и той придоби загрижен вид.

Шариф унило кимна.

— Става въпрос за майка ми. Снощи разбрах, че отново е болна.

— Съжалявам. — Серж съчувствено го потупа по рамото. — Кога смяташ да заминеш?

— Колкото е възможно по-скоро. — Мрачно погледна към другия край на стаята, където се намираше Лора. Тя бъбреше с майка си и изглеждаше почти доволна. — Имам чувството, че изоставям Лора точно когато най-много се нуждае от мен.

Появи се един сервитьор, който носеше поднос със сандвичи. Шариф го отклони, като тръсна глава. Нямаше никакъв апетит.

За разлика от него, Серж си избра миниатюрен сандвич с пушена сьомга и го погълна наведнъж.

— Струва ми се, че би трябвало да я вземеш със себе си. — Внимателно избърса пръстите си със салфетка.

— Но майка ми, сестра ми… — Шариф отчаяно разпери ръце.

— Виж какво, част от нашия екип е все още на лагер край Дара. Би могла да остане там. Така няма да има неудобни въпроси.

— Но и тук остават толкова недовършени неща.

Серж отмъкна още един сандвич от подноса на сервитьора.

— Сигурен съм, че когато кашите, забъркани от Чарлс, излязат наяве, тя ще бъде съвсем изчерпана. Сега Лора има нужда от почивка — reculer pour mieux sauter[2], както казваме ние — а за това няма по-добро място от планините, нали така?

— Но не съм сигурен…

— Искаш ли да помогнеш или не? — Гласът му изведнъж прозвуча остро. Така говореше по време на работа.

Шариф изведнъж се почувства унизен, подобно на кинозвезда, наказана, задето не си е научила добре ролята.

— Съжалявам. Всъщност не съм имал достатъчно време да обмисля това.

Серж запали една от огромните си пури.

— Няма да е задълго, трябват й само няколко седмици, за да се успокои и съвземе. Дотогава Мейзи и Даниел ще удържат фронта.

Димът от пурата се насочи право към мястото, където стояха двамата.

— Измамената съпруга и отровното перо. — Дори Шариф успя да се усмихне. — Бедничкият Чарлс, според мен той няма никакъв шанс.

 

 

— Нали не си тръгвате вече? — попита Мейзи Морис, който тъкмо се опитваше незабелязано да се измъкне от стаята.

— Какъв тъжен ден — изломоти той с насълзени очи. — Трябва да вървя, преди да съм започнал да се държа като глупак.

— Разбирам — нежно каза Мейзи. — Ние всички ще скърбим за Гастон, но ще направим и невъзможното нещата да останат така, както бяха по негово време.

Морис прехапа устни.

— Съжалявам, мадам, но наистина трябва да вървя.

Интуицията на Даниел работеше безпогрешно. Той веднага усети, че нещо не е наред.

— Има ли нещо, което искаш да ни кажеш?

— Не днес — задавено отвърна Морис. — Не е правилно да говоря днес за това, не и в деня на погребението на мосю Готие.

Чу се силен трясък и това накара тримата да застанат за миг на мястото си.

— Всичко е наред! — извика Чарлс. — Винаги съм ненавиждал китайския порцелан.

— Простак! — задъхано промърмори Морис.

— Той е направил нещо, нали? — Мейзи предположи най-лошото. — Какво е станало?

Морис заопипва копчетата на ръкавелите си — подарък от Гастон по случай първата му двадесет и пет годишнина на работа във фирмата.

— Уволни ме. Уволни всички ни, всъщност всички от работилницата, които сме над петдесет години.

В този момент Чарлс влезе, залитайки, във всекидневната. Олюля се, изгуби равновесие и събори една лампа от шкафа. Тя падна на пода и се счупи на парчета. Всички се обърнаха да видят какво става.

— Мисля, че е време да те закарам у дома. — Лицето на Мейзи беше пребледняло от гняв.

— Сам ще се закарам у дома, когато кажа всичко, което имам да казвам. Благодаря.

В стаята се разнесе смутен шепот. Чарлс опита да пийне от чашата си, а след това реши да я остави на близката маса. Не успя да я улучи и чашата се разби на пода. Подобно на малки снарядчета, парченцата кристал улучиха няколко обувки с високи токчета. Пренебрегвайки инцидента, Чарлс гръмко се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Бих искал да кажа, че съм много щастлив, защото семейството и приятелите на баща ми са се събрали днес тук.

Някои от гостите смутено се засмяха. Мейзи погледна към Лора, която стоеше сковано до майка си.

— Както винаги съм казвал, смъртта изважда наяве у нас най-доброто. Вземете например моята бивша мащеха…

Изведнъж всички обърнаха погледи към Карълайн. Тя го гледаше невъзмутимо.

— Такава добра душа, нали? Е, не може да се каже, че винаги е била тук… просто се повъртя наоколо достатъчно дълго, за да съсипе напълно живота на баща ми.

С крайчеца на окото си Лора забеляза, че Шариф бавно се приближава. Приличаше на тигър, готов за скок.

— Струва ми се, че това беше достатъчно — прошепна тя на Чарлс.

Той изведнъж се обърна, удивен от вида на непознатия, който идваше към него.

— Кой, по дяволите…

— Остави го — спокойно изрече Лора. — Бих искала всички тук да видят какво всъщност представлява брат ми.

Чарлс цинично се усмихна и направи дълбок поклон.

— Моята скъпа сестричка никога няма да изцапа скъпоценните си ръчички с нещо толкова отвратително като един бой. А и защо ли й е да го прави? Защо трябва да си прави труда да се бори, когато така и така ще получи половината от всичко?

Той разхлаби още повече вратовръзката си и си поръча още едно шотландско уиски.

— И щом съм започнал, може би ще е най-добре да спомена и Мейзи, моята скъпа съпруга и помощничка.

Скорпио цял настръхна.

— Тя винаги е заговорничела срещу мен заедно с другите. О, да, те смятаха, че са уредили всичко — аз ще работя, а Лора ще обере плодовете. — Помълча малко и после стовари чашата си върху масата. — Но Бижутерска къща „Готие“ трябваше да бъде моя. Тези негодници се опитват да ми я отнемат.

— За бога, млъкни! — извика Даниел Будон, пламнал от ярост. — Това са глупости и ти добре го знаеш!

Чарлс избърса устните си с ръкав.

— Дотегна ми да ми обясняват кое какво е тук. Сега е мой ред да ви кажа някои неща. Татко е мъртъв и компанията ще бъде разделена наполовина между мен и Лора.

Гостите зашушукаха одобрително.

— Това е добрата новина, скъпа сестричке — насмешливо каза той. — Лошата е, че татко ти нямаше доверие и смяташе, че може да станеш светица като твоята майка. В своята мъдрост той реши да бъдеш лишена от право на глас във фирмата, докато навършиш трийсет години.

Мейзи го сграбчи за ръката.

— Отиде твърде далеч. Това може да почака…

— Защо? — Чарлс я отблъсна от себе си. — Чаках повече от петдесет години. Чаках от деня, когато майка ми беше отведена от гестаповците.

В стаята стана толкова тихо, че Мейзи можеше да чуе лудешкото биене на собственото си сърце. Чарлс самодоволно огледа присъстващите. Беше доволен да види, че приятелите на баща му са безкрайно шокирани.

— В момента положението е такова, че имам право да вземам всички решения, свързани с компанията. — Изчака малко, преди да хвърли последната „бомба“. — И аз реших да продам Бижутерска къща „Готие“ на „Сандън и синове“ от Лондон.

Шариф се хвърли да подхване Лора, която се строполи на пода почти в безсъзнание. Настъпи бъркотия. Карълайн му помогна да занесе Лора в спалнята. Той нежно я сложи на леглото, а майка й я зави с одеяло. Започна да я гали по косата, сякаш не забелязваше присъствието на Шариф.

— Наистина си много привързана към нея, нали? — тихо попита той.

Тя кимна утвърдително.

— Дължа й страшно много.

— Не мога да повярвам. — Лора простена и отвори очи. — Знаех, че ни мрази, но все пак не мога да повярвам, че е направил това.

Шариф коленичи на пода до леглото.

— Обещавам ти, че ще го спрем.

Замаяна, тя отново затвори очи.

— Така ми се иска да вярвам, че ще успеете.

Във всекидневната се вдигна страшна врява. Шокирани и ядосани, неколцина приятели на Гастон бяха заобиколили Чарлс и го поучаваха.

— Мисля, че е най-добре да си тръгваш — каза Серж и го дръпна за ръкава.

Вбесеният Чарлс се обърна към него.

— Това е домът на баща ми и аз ще си тръгна оттук само когато…

Един десен прав удар шумно го улучи под брадичката. Чарлс се олюля и се сгромоляса на пода.

— Отдавна ми се искаше да го направя — каза Скорпио и потърка кокалчетата на ръката си.

Чарлс успя някак си да се изправи. Започна да размахва ръце, опитвайки се да улучи нападателя си. Тъй като всичко му се виждаше двойно, най-накрая успя да удари един шкаф. Извика от болка. Вдигна ръка към устата си и забеляза по нея капчици кръв.

— Ще те пипна…

Серж сграбчи за ръкава един набит сервитьор.

— Махнете го оттук — извика той, за да надвие гълчавата. — Моят шофьор чака отвън, онзи с мерцедеса. Кажете му да закара този идиот в дома му, преди някой да го е набил както трябва.

Пиян и съвсем отмалял, Чарлс знаеше, че няма друг избор и ще трябва да си тръгне. Сервитьорът почти го изнесе от всекидневната и го напъха в колата, която чакаше долу. Серж погледна Скорпио с искрено възхищение.

— Ама че удар имате.

— Това беше само една малка тренировка. — Впери поглед навън през прозореца към Чарлс, когото тъкмо настаняваха на задната седалка на колата. — Истинската битка предстои.

Бележки

[1] Боже мой! (фр.). — Б.пр.

[2] Да се оттеглиш, за да спечелиш после (фр.). — Б.пр.