Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (21)

21.

В дома си в Лондон Лора отвори очи и доволно се протегна. Утринното слънце вече нахлуваше в стаята през тънките памучни пердета. Тя скочи от леглото и широко разтвори прозореца на спалнята. Улицата долу беше тиха, повечето от нейните обитатели все още спяха дълбоко. В короната на големия бук, израснал под прозореца й, чуруликаха врабченца и току прехвръкваха наоколо, загрижени за закуската си. Тя бавно отиде в кухнята и откри половинка твърд хляб в кутията. После се върна в спалнята и прекара следващите десет минути, надвиснала над прозореца, хвърляйки трохи на птиците. Косата й бе някак тежка и изправена, въздухът сякаш лепнеше по лицето й. Тя лениво отмахна бретона от челото си. Започваше още един жарък августовски ден.

Набързо взе душ и изяде най-оскъдната закуска на света. Две гризини и чаша чай. Какво ли би казала Мейзи? Набързо навлече един стар анцуг и извади принадлежностите за чистене от шкафа в коридора. Тази сутрин просто не можеше да си позволи да мързелува. Парцали за бърсане на прах и белина, препарат за миене на прозорци и восък — веднага се зае да чисти и лъска, сякаш животът й зависеше от това. Докато чистеше засъхналите мазни пластове от готварската си печка, си мислеше, че не би трябвало така да занемарява всичко тук. Но все пак поради прекалената й заетост напоследък това се бе оказало неизбежно. Подготовката на новата работилница на Бленхайм Кресънт й бе отнела много време. Помещението бе преобразено — просторно, с голи бели стени, и Лора прекарваше там по десет-дванайсет часа всеки ден. За нейна радост, беше затрупана с поръчки и всеки ден благодареше на щастливата си звезда и на онзи журналист от „Конисър“.

Погледна мръсния и пожълтял от чая умивалник и направи гримаса. Слава богу, имаше гумени ръкавици! Насипа вътре огромно количество препарат за чистене на фаянс „Вим“ и се зае да търка с телена четка. От възвишеното към нелепото! През целия предишен ден бе довършвала великолепния пръстен за Скорпио. Доволна, че напредва с чистенето, тя реши да поеме дъх и надникна в трапезарията. Ето го там, върху кадифената подложка в средата на лъщящата маса — нейния последен шедьовър. Влезе в стаята, свали гумените ръкавици и го вдигна към светлината. Не можеше да не изпита огромна гордост и задоволство. Изработеният от платина скорпион бе съвършен до най-дребните подробности. Опашката с жилото се извиваше и заедно с двете предни щипки образуваше халката на пръстена. Знаеше, че е едновременно хитро и красиво направен. Лора само се надяваше, че Скорпио ще го хареса.

Погледна часовника върху полицата на камината и се върна в кухнята. Каква мръсотия! Коричка от мазнина и дребни боклуци — подът сякаш не беше мит от години. Лора коленичи и се зае да търка с четката. Самолетът на Шариф щеше да пристигне в десет часа, а тя трябваше и да напазарува. Мислено си направи списък на покупките — агнешко, зеленчуци, плодове, хляб. Щеше да приготви най-обикновена вечеря за двама. Успя да изстърже парче стара дъвка, докато въображението й свободно се рееше. После стана и извади най-хубавите си швейцарски памучни чаршафи от центрофугата за сушене и ги поприглади с ръка. Знаеше, че Шариф смята да се настани в собствения си апартамент близо до Фулам Роуд. Но можеше и да промени намеренията си.

Погълната от миенето на тоалетната чиния, тя първоначално не чу телефонния звън. Но най-накрая настоятелното пискливо звънене проникна през тънката стена. Лора хвърли четката и с разтуптяно сърце изтича в спалнята. Навярно самолетът му бе кацнал два часа по-рано. За тяхната самолетна компания всичко беше възможно. Лора вдигна слушалката и с облекчение разпозна гласа на Скорпио.

— Лора…

— Това е телепатия. Снощи довърших пръстена ти. Няма да повярваш…

— Чу ли новината?

Гласът му звучеше така, сякаш той всеки момент щеше да припадне. Кръвта застина в жилите й.

— Новина ли? Каква новина?

— В „Серафим“ — хотелът на Мейзи в Кайро. Току-що го чух по радиото… там е имало пожар.

Коленете й се подгънаха и тя се отпусна на леглото.

— Опита ли се да позвъниш по телефона?

— Разбира се, но линиите им явно се прекъснати. Дори опитах да се свържа с посолствата, но телефоните им непрекъснато дават заето. Това е ужасно. Не мога да го понеса. Струва ми се, че ще полудея.

Гласът й изведнъж стана много спокоен, сякаш говореше друг човек.

— Веднага ще се свържа с татко. Той има връзки в „Ке д’Орсе“. Много скоро ще разберат какво се е случило.

— Казах й, че не искам да заминава. — Паниката го караше да говори несвързано. — Знам, че трябваше да я спра. Боже, наистина имам нужда да пийна нещо.

Сега беше ред на Лора да се паникьоса. Но заради Скорпио все пак се постара да говори спокойно.

— Мисля, че последното нещо, от което имаме нужда в момента, е да се натряскаш. Виж какво ще ти кажа, Скорпио. Искам да заключиш барчето си и да дадеш ключа на Фло. А после ще отидеш да поплуваш в басейна.

Скорпио преглътна, удивен от властните и авторитетни нотки в гласа й. Храбрите гени на стария герой от Съпротивата явно си казваха думата в края на краищата.

— Добре — колебливо отвърна той. — Но обещаваш ли да ми позвъниш веднага щом научиш нещо?

— Обещавам. Хайде иди сега да изразходваш малко нервна енергия. Сигурна съм, че ще намерим Мейзи здрава и читава.

Лора остави телефонната слушалка и включи телевизора. Образите върху екрана с нищо не подсилиха престорената й самоувереност. На фона на тлеещите останки от хотел „Серафим“ все още се разиграваха сцени на страшен хаос. Овъглени тела, пищящи деца, обезумели лекари — мястото изглеждаше като след бомбардировка. С хлътнало и уморено лице един официален говорител апелираше за спокойствие и уверяваше репортера на Би Би Си, че „се прави всичко необходимо“. На настояванията да съобщи броя на пострадалите и мъртвите той отговори уклончиво. Както изглеждаше, полицаите все още проучваха списъците на клиентите на хотела. Всичко беше въпрос на време.

По-разтревожена, отколкото можеше да си признае, Лора набра телефонния номер на баща си. Сигналът прозвуча многократно, но никой не вдигна слушалката. Опита отново. Сигурно бе прекалено изнервена. В бързината навярно беше набрала погрешен номер. Този път остави телефона да звъни цели три минути, но пак никой не отговори. Това беше странно, много странно. По това време сутрин баща й обикновено си беше вкъщи. Вече обзета от паника, Лора набра номера на офиса на Рю дьо ла Пе. Най-накрая успя да се свърже с мадам Гофине, която й обясни, че баща й е заминал за Антверпен за един ден.

Имаше чувството, че главата й е като котел, пълен с кипяща смола. Като обезумяла започна да набира номерата на американските посолства в Кайро, Париж и Лондон. Най-накрая, след двучасови отчаяни усилия, я свързаха с някакъв американски дипломат в Кайро. Бедният човек положи много усилия да говори, без да казва нищо съществено. Лора нервно навиваше телефонния кабел около пръстите си. Въпреки че демонстрираше спокойна увереност, дипломатът несъмнено също бе в неведение. Помоли я за телефонния й номер и обеща да се обади веднага щом научи нещо повече. Когато остави слушалката, направо й призля.

Готова вече да се хване и за сламка, тя опита да се свърже с офиса на Хари Блумщайн в Антверпен, но й отговори телефонният секретар. Дори се обади на секретарката на Чарлс в Париж, но й казаха, че той е някъде в Мадрас. Когато звънецът на вратата иззвъня, нервите й вече бяха така опънати, че едва не изпусна чашата с чай. Грабна слушалката на домофона и в ушите й нахлу гласът на Шариф.

— Щом се приземихме, веднага ти позвъних — започна Шариф, — но телефонът ти непрекъснато даваше заето. Надявам се, че нямаш нищо против…

Без да каже дума, тя се разрида и се хвърли в прегръдките му. Не такива бяха намеренията й. Косата й беше мръсна, дрехите — окъсани и миришеше на препарати за чистене. Той я задържа в прегръдките си, докато сълзите й спряха, а после нежно я накара да му разкаже всичко.

Лора беше неутешима. С напредването на деня дори присъствието на Шариф не можеше да успокои нарастващите й страхове. Тя скачаше при всяко позвъняване на телефона и щом установеше, че пак се обажда Скорпио, ставаше още по-потисната.

— Това, че за Мейзи не се знае нищо, е достатъчно лошо — каза тя, като се настани до Шариф на дивана, за да гледа ранните вечерни новини, — но аз се притеснявам и за татко. Досега трябваше да се върне.

Шариф направи всичко възможно гласът му да прозвучи бодро.

— Скоро ще научим нещо. А в момента май за мен е по-добре да вляза в ролята на носач.

И той излезе. Върна се след петнайсетина минути, натоварен с пълни найлонови пликове.

— Не знам как се чувстваш ти — заяви Шариф, — но аз направо умирам от глад.

Тя направи всичко възможно да се усмихне.

— Никак не приличам на патаните, нали? Досега показах страхотно гостоприемство.

Той мина с валсова стъпка покрай нея и отиде в кухнята.

— Този път ще ти простя. Имате великолепен месар тук наблизо. А сега ми кажи къде държиш тиганите.

Много скоро в апартамента се разнесе мирис на готвено. В желанието си да разсее Лора Шариф я затрупа с дребни задачи. Изпълнявайки неговите инструкции, тя приготви марината, в която Шариф сложи нарязани парчета агнешко месо. Лора белеше домати и картофи, режеше спанак и цветно зеле за вкусното Алу гоби. Тя наблюдаваше армията от къкрещи съдове на печката и въпреки всичко след малко се почувства по-добре. Погледна към Шариф, който приготвяше подправки за биряни.

— Не си ми казвал, че умееш да готвиш.

— Аз съм Новият патан. Ние можем всичко, да знаеш. Той се усмихна и белите му зъби светнаха на фона на кадифената мургава кожа.

— Наистина ли умееш всичко? — попита тя.

Сигурно се дължеше на напрежението. При нормални обстоятелства никога не би се държала толкова прямо, особено с мъж като Шариф. Той я погледна втренчено и Лора усети как бузите й пламват от срам, а устата й пресъхва от вълнение. Младият мъж остави лъжицата и сръчно свали престилката от кръста си.

— Може би е време да проверим това.

Когато посегна да я прегърне, едно шишенце с чили падна на пода.

— Ами какво ще стане със саджи?

Очите му искряха, когато я целуна.

— Около два часа на тих огън. Това време горе-долу ще ни стигне.

Заведе я в спалнята и я притисна до себе си. Устните им почти се докосваха. Целуна я нежно, устните му бяха много топли. После целуна клепачите й и ъгълчетата на устните й.

— Съзнаваш ли в какво се забъркваме? — Гласът му беше тих, очите му приличаха на сини вирове.

— Може би не.

Лора зарови лице в гърдите му, а той бавно започна да разкопчава копчетата на ризата й. Най-накрая тя стоеше гола пред него.

— Сигурна ли си? — Гласът му бе странно напрегнат.

— Напълно. — В нейния глас нямаше колебание. — Всъщност никога не съм била по-сигурна.

 

 

Три часа по-късно телефонът иззвъня. Лора вече прибираше чиниите от масата. Тя се поколеба, но звънът вече бе нарушил еуфорията на вечерта. Страховете отново я завладяха, когато вдигна слушалката.

— Не издържам повече — каза Скорпио със слаб и уморен глас. — Не мога да стоя така. Имаш ли нещо против да дойда при теб?

— Разбира се, че не. — Сърцето й бе изпълнено със съчувствие. — Можеш дори да прекараш нощта тук, ако искаш… тоест ако си съгласен да посетиш бедняшките предградия.

Той помълча.

— Сигурна ли си, че Шариф няма да има нищо против?

— Той ли? Не бъди глупав. Шариф е твоят почитател номер едно. Хайде идвай, ще се настаниш неканен на дивана.

 

 

Щом звънна дванайсетструнната китара на Скорпио, Лора забрави, че й се спи.

— Цял следобед съм свирил — обясни й той. — Опитвах се да се разсея.

Тя отиде в кухнята и включи кафеника. Реши, че щом се налага да будуват, по-добре е да са напълно будни. Във всекидневната двамата мъже разговаряха, сякаш бяха стари приятели.

— Значи наистина ви хареса песента? — попита Скорпио, който вече настройваше китарата си.

Излегналият се върху дивана Шариф упорито се бореше с умората и замайването след полета.

— Съвършена е, направо е съвършена. Как ще мога някога да ти се отблагодаря?

Скорпио погледна с възхищение пръстена, който бе открил на полицата над камината. Той вече украсяваше дясната му ръка.

— Лора го направи толкова бързо. — Скъпоценните камъни, инкрустирани върху главичката на скорпиона, блеснаха под светлината на лампата. Той погледна към кухнята и извика: — Ти си гениална, Лора.

— Но романтичната балада е съвсем нова област за теб — настоятелно продължи Шариф.

— Аз самият съм нова област за себе си. — Скорпио се усмихна й изсвири няколко бързи акорда от фламенко. — Струва ми се, че новото направление ми харесва повече.

— Никога няма да повярваш, но Серж Бирнбаум се разплака, когато чу твоята песен.

— Този стар разбойник! — Скорпио се усмихна и затегна още една струна. — Нека да предположа: сигурно е плакал по целия път до банката.

Лора донесе поднос с кафе и бисквити. Подаде една чаша на Скорпио.

— Гледай да не те пипна, че се подиграваш на стар приятел на семейството ни.

— Но той е прав — възрази Шариф. — Серж съвсем откровено говори за това. Първо парите, после естетиката. Твърди, че това е най-важното правило при производството на филми. Затова е толкова възхитен. Казва, че тази песен ще даде последния тласък за лансирането на филма.

Часовникът удари единайсет. Лора отново опита да се свърже с баща си, но никой не й отговори.

— Може да е решил да остане да пренощува в Антверпен — неохотно заключи тя и си наля още кафе.

Скорпио погледна бледото й уморено лице и се опита да измисли нещо, за да посъживи компанията. Ненадейно се обърна към Шариф:

— Твоят сценарий беше великолепен.

— Благодаря.

Скорпио се почеса по ухото.

— Само краят ме безпокои.

Шариф повдигна въпросително вежди, но певецът продължи, без да се смущава:

— Не можехте ли двамата с онази жена да заминете и просто да изпързаляте останалите?

Шариф допи кафето си и бавно се подпря на лакът.

— Нямаше да се получи.

— Не разбирам защо. Зрителите обичат щастливия край.

— Не, искам да кажа, че нямаше да бъде правдоподобно. Героите са патани.

— А патаните не вярват в любовта?

— Разбира се, че не е така. Но сме различни от вас. Тук, на Запад, често се смята, че любовта е единственото важно нещо.

Скорпио продължаваше тихо да подрънква на китара.

— А не е ли така?

Шариф бе седнал с изправен гръб, умората от полета бе забравена напълно.

— Има и други важни неща. Например честта.

Скорпио рязко спря да свири.

— Значи би заменил личното щастие срещу някаква си абстрактна представа?

— Не говорим за абстрактни представи. Говорим за философията на живота. Ако моят герой не успее да стори онова, което според него е необходимо, той никога няма да бъде щастлив, дори да живее с жената, която обича.

Лицето на Скорпио силно се сбърчи.

— Това е нелепо, нали? Цял живот се бунтувах и се борих срещу общоприетите норми… смятах, че не са важни. А после един ден се събудих и наоколо нямаше нищо, само вакуум, пълен с наркотици и пиене колкото ти душа иска.

Шариф закима усилено.

— Това са болестите на Запада. Тук всичко, дори самата концепция за обществото, е било оспорено и подронено. И е останала само маниакалната привързаност към дребното и мимолетното.

Скорпио поразмисли върху това. Най-накрая реши, че е съгласен.

— Ами ти и твоите патани?

— Ето по това се различаваме толкова много. В нашата култура все още съществуват абсолютни ценности и идеи.

— И затова искаше да направиш този филм?

— Да. — В усмивката на Шариф имаше някаква самоирония. — Трябваше да запечатам това върху целулоидната лента, преди и ние да станем объркани като вас.

В този миг Шариф забеляза, че Лора се е свила като котенце на дивана и спи дълбоко. Вдигна я на ръце и я отнесе в спалнята. Положи я внимателно върху леглото, а после се наведе и я целуна нежно. Челото й беше тревожно сбърчено, устните — силно стиснати. Шариф погали чорлавата й коса и си спомни за онова вироглаво и странно облечено момиче, което бе срещнал случайно в планината. Докосна бузата й. Тя изглеждаше толкова уязвима, толкова красива — един Пиеро от женски пол.

— Не се притеснявай — каза й и я зави до раменете. — Аз съм тук и ще ти помогна.

Лора спеше на пресекулки и се стряскаше. Непрекъснато сънуваше подскачащите пламъци на пожара. Събуди се объркана, сякаш не можеше да прецени къде се намира границата между съня и реалността. Откъм всекидневната долитаха два мъжки гласа, които тихо пееха. Измъкна се от леглото и се спотаи до вратата. Пеенето спря за малко.

— Така е много по-добре! — Скорпио бързо-бързо драскаше нещо в един бележник. — При последната сцена, когато двамата влюбени се разделят, ще вмъкнем допълнителен стих.

Очите на Шариф искряха.

— Точно така. А сега нека опитаме всичко отначало.

Тихата натраплива мелодия се извиси и сякаш заля стаята. Двата мъжки гласа идеално си подхождаха. На Скорпио — топъл и звучен, на Шариф — печален и плътен.

Лора усети как косъмчетата на тила й настръхват. Хармонията беше великолепна. Сякаш тези двама мъже бяха духовни братя и пиеха от един и същи бездънен извор на неизказания, но все пак споделен опит.

Последните акорди заглъхнаха, а тя стоеше неподвижно на прага и ги наблюдаваше. Любов и чест, храброст и сила на духа — тук беше всичко, което Шариф й бе разказал за своите хора и техните нрави. Една топла сълза потече по бузата й и тя тихо затвори вратата.