Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Франсис Едмъндс

Заглавие: Най-ценното бижу

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-187-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7485

История

  1. — Добавяне

6.

Когато Лора се появи на вратата, Гастон вдигна очи от закуската си — кафе и кроасани.

— Добро утро, мила.

Слънцето нахлуваше през огромните прозорци с цветни стъкла и цялата стая бе окъпана в светлина. Гастон усещаше как топлината го обгръща като одеяло. Сякаш проникваше до мозъка на старите му кости. Днес лицето му беше спокойно, очите му се усмихваха. От месеци не беше усещал такова спокойствие и лекота. Само тази великолепна сутрин бе достатъчна, за да повиши настроението на всекиго. Но слънцето сякаш грееше винаги, когато Лора си беше у дома.

— Добро утро, татко. — Целуна го леко по бузата и седна срещу него. — И честит рожден ден!

Леко смутена, тя побутна към него опакования с лъскава хартия подарък. Гастон го взе.

— Нека се опитам да позная. — Шеговито претегли на ръка пакетчето. — Нещо малко, твърдо, тежко. Да не би ти да си го направила?

Лора се изчерви и разгърна твърдо колосаната салфетка.

— Надявам се, че ще ти хареса.

— Сигурно. — Като се наслаждаваше на тази детска игра, той отново го претегли на ръка. — Искаш ли сега да го отворя?

— Моля те — притеснено рече тя. — А после трябва да ми кажеш искреното си мнение.

Бавно, наслаждавайки се на всеки миг, Гастон разви изисканото квадратно пакетче. Най-после подаръкът се показа. Сърцето на Лора тръпнеше, докато баща й мълчаливо оглеждаше нефритената кутийка.

— Много е красива — най-накрая промълви той. — Лондон май ти е оказал невероятно влияние.

Лора изпита облекчение и й се прииска да скочи и да го прегърне. Баща й никога не беше разточителен в похвалите, особено що се отнасяше до нея. Гастон беше прекалено взискателен към дъщеря си и тя винаги се бе старала да му угоди.

— Толкова се радвам, че ти харесва. — С дяволита усмивка Лора посочи капака на кутията. — Помислих си, че на твоята възраст ще имаш нужда от няколко смарагда.

Гастон изсумтя и се престори на много обиден. Според едно старо поверие на бижутерите смарагдите били особено полезни за очите, предпазвали ги.

— Благодаря за загрижеността ти, млада госпожице — рече той и й намигна, — но все още ме бива.

Като потракваше с подноса, мадам Ди донесе прясно сварено кафе и остана много доволна от повишеното настроение на своите повереници. Сложи кафеника на масата.

— Надявам се, че вие двамата най-после ще престанете да ми се плетете в краката.

Гастон зърна изражението на дъщеря си и двамата успяха да прикрият усмивките си. Мадам Ди имаше навик да мърмори непрекъснато, но това не означаваше нищо. Зад мрачната й външност се криеше златно сърце. С безкористната преданост на истинска майка се бе грижила за скъпата си Лора, докато тя боледуваше от дребна и едра шарка, заушки и магарешка кашлица. Лоялността на мадам Ди към семейството беше неоспорима и всички се стараеха да не забелязват малко опаката й природа.

Лора си наля още една чаша кафе.

— Мислех, че ще искаш да ти помогна — каза тя, смятайки, че постъпва дипломатично, макар да предугаждаше отговора.

— Да помоля теб да почистиш къщата? — Удивената мадам Ди скръсти ръце под внушителния си бюст. — Не, благодаря, служителите от фирмата за уреждане на банкети ще бъдат тук по обяд. — Изсумтя. Боже, каква глупава екстравагантност! За сватбата на племенницата си навремето сама бе приготвила угощение от шест блюда за повече от сто души гости! — А дотогава всичко тук трябва да свети от чистота.

— Не се притеснявай — намеси се Гастон, — щом закусим, веднага ще те освободим от присъствието си. — Усмихна се на дъщеря си. — В работилницата всички те очакват с нетърпение. Ще отидем ли заедно там тази сутрин?

Тъй като устата й беше пълна с намазан с масло кроасан, Лора успя само да му кимне.

— Добре. — Гастон внимателно пое в ръце нефритената кутийка. Тя заискри под слънчевите лъчи. — Бих искал моите хора да видят колко е напреднала любимата ми ученичка.

Работилницата на Готие се намираше на Рю дьо ла Пе[1] и обстановката тук бе прекалено делова, сравнена с великолепието на магазините към нея. Лора нямаше търпение да види старите си приятели, някои от които бяха работили за баща й повече от петдесет години. Именно тук, за радост на баща си, бе настоявала да прекарва ученическите си ваканции. Докато съучениците й заминаваха да карат ски и да се возят на яхти, Лора бе щастлива просто да наблюдава като омагьосана как пред очите й се изработват безценни предмети. Когато навърши четиринайсет години, тя вече можеше да смесва метали, да обработва кожа, да изрязва фигурки от слонова кост. С ентусиазъм, който стряскаше всички наоколо, включително и баща й, се научи да прави отливки и да моделира — традиционните техники на бижутерството. Спалнята й беше пълна с книги, посветени на минералогията и скъпоценните камъни, и ако я попитаха, можеше веднага да разкаже историята на най-известните диаманти в света така, сякаш бяха нейна скъпоценна собственост.

Бързо се научи да изработва филигран, овладя техниката на правенето на бижута по даден модел и на златната, сребърната и стъклената спойка. Под зоркото око на Морис, най-стария работник на Готие, изучи древната техника на champlevage — процес, включващ вдлъбването на дадена повърхност, за да бъде инкрустирана с емайл и скъпоценни камъни. Сред многобройните си учители Лора предпочиташе Морис. Неговите инструкции биваха придружавани от импровизирани лекции за изкуството и историята и това много й допадаше.

Тя научи например че Луи XIV е изпратил в изгнание протестантите, които били велики майстори на инкрустирането с емайл. Откри, че платината е излязла на мода в края на деветнайсети век. Този бял пластичен и ковък метал, който не се окисляваше и бе неуязвим за всякакви киселини, представляваше идеалният материал за създаването на леки и невероятно изящни бижута. Все по-нарастващата популярност на скъпоценните камъни — сапфири, рубини и смарагди от Южна Африка — подтикваше моделиерите на Готие да се откажат от изработването на грозните зъбци. Както й обясняваше Морис, платината позволяваше монтирането на камъните да е почти незабележимо.

За Лора ваканциите винаги се оказваха прекалено кратки.

Тя ненаситно слушаше историите и легендите, посветени на любимите й скъпоценни камъни. Беше чувала, че аквамаринът е камъкът на моряците, който някога принадлежал на морските сирени. Опалът, смятан на Запад за камък на нещастието, на Изток се възприемаше като талисман, благословен от божествата Вишну, Брама и Шива. Това беше една от любимите приказки на Лора — за тримата богове, които били влюбени в една и съща жена. За нещастие Всевишният превърнал жената в призрак, а всеки от тримата богове й дал своя цвят: Брама — синия, Вишну — златния, Шива — червения. Най-накрая Богът на Вечността се смилил и превърнал пуха на жената в опал. И до ден-днешен, когато работеше с опали, Лора все търсеше да зърне женско лице.

Уроците на Морис звучаха като поезия и затова й беше лесно да ги запомни. Малката Лора слушаше зашеметено, когато той й описваше цветовете на любимите си скъпоценни камъни, „тези дъщери на огъня и водата“, както ги наричаше Колет. Неговите любими камъни бяха червените — от виолетово-червения алмандин, камъка на кръстоносците, до пурпурно розовия родолит. Морис й каза, че обожава жълто-кафявия цитрин, който бил всъщност планински кристал и принадлежал към семейството на кварцитите, а също така и сиво-синьо-зеленото соколово око, синьо-кафявия транзанит от семейството на нефритите и слюденозеления авантюрин. Лора поглъщаше всяка негова дума с жаждата на ревностна последователка и старецът постепенно я обикна толкова много, колкото мразеше нейния недодялан заварен брат.

За разлика от Лора, Чарлс почти не посещаваше работилницата. Дори в редките случаи, когато го правеше, той говореше само за намаляване на разходите, за увеличаване на печалбите и използване на отпадъците. С все по-голям страх Морис очакваше пенсионирането на Гастон. Той се оплакваше на всички в работилницата, че синът на Готие знае цената на всичко, но няма представа за истинската стойност на нещата. В това отношение по нищо не се различавал от обикновен бакалин, както лукаво твърдеше Морис.

Гастон и Лора влязоха в работилницата през отдела за часовници, създаден от бащата на Гастон в началото на века. Часовниците били истинска страст за покойния Франсоа Готие и той изхарчил цяло състояние, за да събере колекцията си от произведения на часовникарското изкуство от осемнайсети век. Целият си живот посветил на идеята да въведе естетическите изисквания на миналото в съвременното производство на часовници и дълги години изучавал творчеството на своите кумири Карон и Ягер. Гастон бе наследил страстта на баща си, но при него майсторската изработка на механизми служеше за далеч по-незначителни цели. Когато Съпротивата бе имала нужда от съвършено взривно устройство с часовников механизъм, винаги бяха разчитали на незаменимия Ренар.

В работилницата се понесе развълнуван шепот, когато баща и дъщеря минаваха през нея, като току спираха да прегърнат някой стар приятел или да разгледат някое особено красиво бижу. Най-после двамата стигнаха до отдел „Диаманти“, където обикновено цареше трескава работа. Морис не знаеше за пристигането им и не вдигна очи, когато Лора и Гастон се приближиха до него. Сгърбил се над работната си маса, насочил светлината на ярката лампа върху последното си произведение, той не забелязваше нищо около себе си. Няколко минути Лора мълчаливо наблюдаваше, докато майсторът продължаваше да работи върху колието от рубини и диаманти с обков от жълто злато. Той все още притежава най-прекрасните ръце на света, помисли си тя. Силни и чувствителни, с дълги тънки пръсти, те превъзхождаха осемдесетгодишните му очи. Усмихвайки се на себе си, Лора си спомни как Морис обичаше да гали красивите камъни, сякаш бяха живи същества. Разбира се, че бяха живи същества — едни с изразена индивидуалност и пълни с огън, други — по-загадъчни и потайни. Наистина бяха като хората. На света не съществуваха два съвършено еднакви камъка.

Докато се оглеждаше наоколо, Лора сякаш отново стана на десет години. Именно тук, до рамото на Морис, бе научила всичко за шлифовката на диамантите, отговаряща на модерните вкусове. Спомни си как бе пребледняла в деня, когато разбра, че има повече от пет хиляди категории диаманти. Но с обичайния си ентусиазъм се бе заела да изучи всичко за прословутите им характеристики — шлифовка, цвят, бистрота и карати.

Светлината хвърляше отблясъци върху стария портрет на свети Елоа, покровителя на бижутерите, който Морис винаги държеше на работната си маса.

— Доведох един човек, който иска да те види — най-накрая продума Гастон.

Леко озадачен, Морис вдигна поглед от работата си, сякаш се събуждаше от сън.

— Лора, миличка!

Бавно се изправи.

Лицето на Лора стана загрижено. Подобно на баща й, и Морис беше остарял видимо през последните няколко месеца.

— Морис.

Прегърна го топло и го целуна по двете бузи. Той беше толкова развълнуван, че отначало не можа да продума.

— Нека да те погледам — най-накрая каза Морис с овлажнели очи. Поотдръпна се, за да й се полюбува. — Брей, брей, почти не мога да те позная. Как се държат с теб в този твой изискан лондонски колеж? Карат ли те да работиш много, както правех аз?

Лора се усмихна и го хвана за ръката.

— Ако искаш, вярвай — съсипват ме от работа. Там има няколко много талантливи хора. Мога само да се надявам, че някой ден ще ги достигна.

Гастон улови погледа на приятеля си и развеселено сви рамене.

— Може би трябва да поискаме мнението на специалист. Морис, какво ще кажеш за това?

Извади нефритената кутийка от джоба си и я постави върху работната маса. Цели пет минути Морис я изучава, като огледа и най-малките подробности. Най-накрая се обърна към Лора.

— Можем да се гордеем с теб — просто каза той.

Гастон цял засия. Това беше най-голямото признание, което Морис можеше да даде на някого.

— Нали така? Знаеш ли, мислех си…

— Мосю! Мосю! О, ето ви и вас.

Гастон се обърна, за да застане лице в лице с дребничката си секретарка мадам Гофине, която подтичваше към него.

— Извинете, мосю… О, мадмоазел, колко е хубаво, че ви виждам… Извинявайте, че ви прекъснах, но вашият търговски агент ви търси по телефона от Антверпен.

— Хари Блумщайн?

Тя кимна утвърдително.

— Твърди, че е много важно.

— В такъв случай ще му кажете ли да почака малко. След минутка ще дойда.

С безукорна прическа и облекло, мадам Гофине се понесе обратно към офиса върху уханните облаци на парфюма си „Patou’s Sublime“.

— Ще ви оставя да си поговорите — рече Гастон и се усмихна на дъщеря си. — Морис, довечера ще те очаквам на празненството. — Целуна Лора по бузата. — Ще се видим по-късно в офиса. Трябва да обсъдим някои неща.

В продължение на няколко секунди учител и ученичка стояха мълчаливо, проследявайки Гастон с поглед. Осанката му е все така горда и изящна, но вече не пристъпва с обичайната си лекота, забеляза Лора. Явно дори легендарният Ренар не можеше да избегне пораженията на времето.

— През този месец никак не му е било леко — най-накрая се обади Лора.

Приятелят й въздъхна.

— Не е толкова зле, когато ти си наблизо. — Поколеба се малко. — … Макар че е невъзможно да те види човек, без да се сети за майка ти.

Лора предизвикателно тръсна дългата си руса коса.

— Не мога да променя външния си вид.

— Нямах намерение да те критикувам.

— Но си прав. Бих искала да излича тази жена завинаги от живота ни.

Морис поклати глава.

— Това е невъзможно. — Взе нефритената кутийка в ръце и нежно я погали. — Щом видя нещо, изработено от теб, веднага се сещам за Карълайн. Същия усет, същия безпогрешен поглед, същата дързост.

Лора впери поглед в пода. Все така се случваше. Въпреки нежеланието си, отчаяно копнееше да научи още нещо за майка си, която почти не познаваше.

— Наистина ли е била много талантлива?

Морис притвори очи и се унесе в спомени.

— Притежаваше талант от особена класа. Нейните произведения някак успяваха да уловят духа на времето. Оригинална, освободена… е, ти сама си виждала бижута в стил „Джей“.

Тя кимна. Разбира се, че ги бе виждала и през по-голямата част от съзнателния си живот се бе опитвала да открие недостатъците им. Дълги години беше имала чувството, че като критикува творенията на тази жена, по някакъв начин я изолира от себе си. Но идеята се оказа неуспешна. За жалост бижутата на Карълайн бяха съвършени.

Морис усети, че е разтревожена и я прегърна.

— Не бива да я мразиш. Тя до голяма степен допринесе за спасяването на компанията. Бутиците на Готие носят най-много пари в днешно време, а създаването им беше чисто нейна идея.

Лора удивено зяпна.

— Но Чарлс винаги казва…

— Е, да, Чарлс винаги приписва всички постижения на себе си, а баща ти изобщо не му пречи да прави това. Но именно майка ти интуитивно усети как ще се развива пазарът в бъдеще. Не всеки можеше да си позволи да си купи диамантено колие или платинен часовник. Но тя прозря, че за разните дребни аксесоари, като позлатена писалка, лакирана запалка или дори красив ключодържател, винаги ще има много по-голям пазар.

— Не съм предполагала, че е била толкова умна.

Лора бе леко засрамена.

— Умна ли? Майка ти щеше да стане съвършена делова жена, ако не беше… — Морис млъкна за малко. — Знаеш ли, дълбоко в сърцето си вярвам, че тя ви обичаше и двамата…

— И още как.

Само цинизмът понякога помагаше на Лора да прикрие раната си. Морис хвана ръката й.

— Повярвай ми, според мен навремето тя самата не го е знаела.

Лора усети как очите й се напълниха със сълзи.

— Най-добре е да тръгвам. — Взе нефритената кутийка. — Много ми беше приятно да поговорим.

Една непокорна сълза се стече по бузата й и падна върху работната маса на Морис. Залепна за един рубин — малка капчица, събрала толкова мъка и самота в себе си.

— Съжалявам. — Морис имаше чувството, че е прекалил. — Не исках да те разстройвам.

— О, не. — Лора силно стисна пръстите му. — Не си ме разстроил, ни най-малко. Може би ми помогна.

 

 

Когато Лора влезе в офиса, Гастон все още говореше по телефона.

— Значи смяташ, че би могъл да откриеш настоящия собственик?

Той й направи знак да седне, но Лора поклати отрицателно глава. След разговора в бижутерската работилница се чувстваше прекалено напрегната, за да стои на едно място. Закрачи из просторната стая с висок таван и за пореден път се спря, за да се порадва на кралските грамоти (Бижутерска къща „Готие“ се гордееше с тринайсетте си грамоти), окачени по стените, грамоти от императрица Йожени, от кралете на Испания, Португалия, Гърция, Румъния, Югославия и Англия, от султани и махараджи. Колекцията бе внушителна.

Гастон говореше настоятелно:

— Хари, няма значение колко струва. Трябва да го имам.

Подобно на куче, надушило стара следа, Лора продължи да обикаля из офиса. Въпреки огромните усилия на мадам Гофине, тук никога не цареше ред. Също като дъщеря си Гастон мразеше всякаква писмена работа и множество писма и документи бяха пръснати наоколо.

Сега гласът му звучеше доста раздразнено:

— Разбира се, че знам. Наистина ли смяташ, че е възможно да не знам такова нещо? Не, повярвай ми, това въобще не ме притеснява.

Лора огледа шкафа с книги и забеляза една голяма, безлична на вид папка. Взе я и започна да я прелиства. Скоро бе изцяло погълната от най-завладяващия урок по история — списък (все още недовършен) на всички важни клиенти, които фирмата „Готие“ бе обслужвала. Пръстите й потръпваха от вълнение, сякаш се бе върнала назад във времето. Нетърпеливо разгръщаше страниците и изведнъж ококори очи от удивление. Подробни скици на тиарата, направена за принцесата на Метерних; колие за любовницата на принц Демидов — мъж, чиято жажда за живот беше невероятна дори според стандартите на руската аристокрация; брошка за императрица Йожени от Монтижо; бижута за Наполеон III; перлена огърлица за Хортенз Шнайдер — актриса, куртизанка и любимка на царя, на турския султан, на кралете на Прусия, Гърция, Белгия, Испания и Португалия през шейсетте години на миналия век.

Лора се усмихна. Добрата стара Хортенз, помисли си тя. Трябва да бе доставила доста наслади на всички тези господа, за да заслужи толкова много пари! Както твърдеше баща й, любовниците и куртизанките представляваха гръбнака на бижутерския бизнес. Отгърна още една страница и откри скица на гривна, направена за Ан Делион, която бе смятана за прототип на прочутата Нана на Емил Зола. На друго място откри касетка за бижута, платена от руския принц Юсупов, чието име се свързваше с убийството на Распутин. Следваха махараджата на Капуртала, Дукесата на Уиндзор, неколцина принцове на Уелс — любовните връзки и прегрешенията на световната аристокрация бяха скрити между кориците на папката. И Новият свят беше добре представен тук. Вандербилтовци, Рокфелеровци, Карнегиевци, Пиърпонт-Моргановци — всички бяха налице. Великолепно смарагдово колие, поръчано от нещастната наследница Барбара Хътън; диамантен медальон за Елизабет Тейлър; бижута за Онасис и Тисен, а по-късно — и за Тръмп и Спелинг. Погледът на Лора спря на последната страница — инкрустирано със скъпоценни камъни слонче за ексцентричната попзвезда Скорпио.

Тя унесено се взираше някъде в пространството. Изпитваше едновременно и удивление, и гордост, а може би и малко страх. Макар че работата все още не бе напълно завършена, папката представляваше завещание и живо доказателство за историята и традициите на Бижутерска къща „Готие“, която бе станала прочута след 1850 година. Лора разбра, че това е нейното наследство, което приличаше на дете, защото носеше и радост, и голяма отговорност. Тази мисъл я изпълни с трепет. Дали някога щеше да успее да задоволи очакванията на баща си? Дори да успееше, дали щеше да може да поддържа този висок стандарт през целия си професионален живот? Призракът на майка й за миг се мярна в съзнанието й. Подобно на великолепен фойерверк, тя беше блеснала ослепително — и край. Лора се молеше съдбата да бъде по-благосклонна към самата нея.

Вдигна очи и видя, че баща й е вперил поглед в нея.

— Съжалявам — каза Лора, — бях се замислила.

— Виждам, че си открила последното ми малко начинание. — Баща й изглеждаше много доволен от себе си.

— Това е невероятно. От колко време работиш върху тази папка?

— От около два месеца. — Гастон сви рамене. — Малко повече от два, струва ми се. Цялата информация, която ми е необходима, е някъде тук. Просто успявам да открадна по малко време, за да я събера. Това е моето любимо дело. — Порови в чекмеджето си и най-накрая измъкна от него връзка книжа, хлабаво прикрепени едни към други с кламери. — Погледни какво излезе на бял свят миналата седмица. — Подаде й ги.

Лора сбърчи вежди, опитвайки се да разгадае плетеницата от букви и цифри.

— Опасявам се, че не мога да проумея нищо. За бога, какво означава всичко това?

— Таен код — рече Гастон и се изкиска. — Основава се на думата ИЗРУСЯВАНЕ. И означава едно, 3 — две и тъй нататък до Е, което е равно на нула. А буквата X означава повторение. Изобретение на дядо ти. Чувал съм, че е имал чувство за хумор.

Сбърчила вежди, Лора се опитваше да го разбере.

— Но за какво му е било всичко това?

Гастон извади писалката си и започна да изписва букви в един бележник.

— Кодът бил използван за отбелязване на цената на по-важните бижута. Така ако един пръстен е струвал пет хиляди и петстотин франка, това е било отбелязвано посредством буквите СХЕХ.

Показа на Лора написаното в бележника.

Най-накрая тя започна да се досеща.

— Разбирам. Това е било нещо като мярка за сигурност.

Гастон кимна и отново пъхна ръка в чекмеджето.

— А после открих това…

Подаде й една смачкана черна книжка, чиито страници бяха направо оръфани от употреба.

Тя веднага я грабна и започна де чете.

— Божичко — прошепна Лора, — имало е защо да приказват за разпътните нрави на висшето общество.

— Страшно интересно, нали?

Усмихваше се като момче. Самият той беше силно заинтригуван от съдържанието на книжката. Като бижутер на богатите и на аристокрацията дядото на Гастон бе водил лично досие на всеки свой клиент. Имаше подробности за съпруги и съпрузи и което бе по-важно — за любовници и куртизанки. Всяка liaison dangereuse[2] в тогавашния Париж бе отбелязана в тази малка черна книжка.

— Сега разбираш защо през остатъка от живота си смятам да събера каквото мога, докато мога.

Кръвта застина в жилите й. Тя рязко затвори книгата. Винаги бе живяла само с единия от родителите си. Мисълта да загуби този скъпоценен родител бе направо непоносима.

— Моля те, татко, не говори така. Днес е рожденият ти ден, а не денят на погребението ти.

— Знам — рече той с извинителен тон. — Но нашата традиция трябва да продължи и след като си отида. Затова се опитвам да въведа малко ред тук. Има и дългове, които трябва да бъдат платени.

Лицето на Лора помръкна.

— Какви дългове?

— Дългове на честта. — Очите на Гастон весело блеснаха. — Струва ми се, че е време да ти кажа за това. Оставям колекцията си от часовници и бижута на лондонския музей „Виктория и Албърт“.

Настроението й видимо се подобри.

— Но, татко, това е прекрасна идея!

— Надявах се, че ще кажеш точно така. Правя го в знак на благодарност към британците за всичко, което направиха по време на войната.

Изведнъж тя се намръщи.

— А какво мисли Чарлс по този въпрос?

— Още не съм му казал нищо. Едва ли ще е особено доволен.

— И няма да му позволиш да те разубеди, нали?

— Не — рече той и на лицето му се появи мъдра и печална усмивка. — Специално за това няма да отстъпя за нищо на света.

По изражението му си личеше, че говори съвсем сериозно. Каквито и възражения да се появяха, колекцията на Готие трябваше да бъде дар за бъдещите поколения, гаранция за неговото собствено безсмъртие.

Гастон потърка брадичката си и продължи:

— Бедата е там, че липсва нещо. Колекцията има нужда от централна атракция, от нещо наистина зрелищно. Тъкмо за това говорих с Хари Блумщайн.

— Добрият стар Хари!

Като си спомни за антверпенския търговец на диаманти, Лора се усмихна и в ъгълчетата на очите й се появиха ветрилца от бръчици. Когато беше малка, за да й достави удоволствие, баща й понякога я вземаше със себе си при посещенията си у Блумщайн. Тя все още си спомняше миризмата на силно черно кафе и скъпи пури, която изпълваше офиса му. Беше трудно да се повярва, но именно в тази тясна, изпълнена с дим стая всяка година диаманти за билиони франкове сменяха притежателите си.

— Значи — нетърпеливо подхвана тя — ти си го помолил да ти намери нещо специално?

За миг й се стори, че баща й се опитва да избегне погледа й. Отговори й с престорено безразличие:

— Казах му, че искам да имам „Божествената звезда“.

Лора пребледня като платно. Стомахът й се сви.

— Ама, татко, как можа да ти хрумне такова нещо?

„Божествената звезда“. Щом чуеше това име, по гърба й пролазваха тръпки. Хората от диамантения бизнес знаеха за проклятието, свързано с този най-прекрасен от всички диаманти. Според легендата той бил откраднат от короната на индиански идол и за първи път бил продаден в Европа на френския крал Луи XIV. „Божествената звезда“ притежавал съвършени качества, тежал повече от сто и петдесет карата и скоро в двореца Версай всички говорели само за него. Кралят го подарил след известно време на любовницата си — мадам Дьо Монтеспа, която поръчала да й направят медальон. По-късно диамантът станал притежание на злощастната Мария Антоанета, а скоро след Революцията бил откраднат наред с повечето от бижутата на френската корона. Появил се отново в Испания, но дукът, който го притежавал, бил убит на дуел. След това брат му го откраднал и го занесъл в Лондон, за да го продаде. Както се споменаваше в легендата, братът загинал при корабокрушение, когато пътувал обратно към Испания, но диамантът вече бил в сигурните ръце на един лондонски банкер. Малко по-късно банкерът починал, а племенникът му, който го наследил, банкрутирал. Тогава диамантът бил купен от арабски принц, който загинал заедно с любимия си син по време на езда.

Лора се загърна по-плътно с вълнения си шал. Знаеше легендата наизуст. Това бе една от любимите приказки на Морис. Диамантът носеше само мъка и нещастия. В началото на осемдесетте години бе изчезнал и сега никой не знаеше къде точно се намира. Едни смятаха, че е в Тел Авив, други — в Саудитска Арабия. Все пак едно нещо беше сигурно. Където и да се намираше, който и да го притежаваше, несравнимият Хари Блумщайн щеше непременно да го открие.

— Моля те, не го купувай — задавено промълви Лора. — Този диамант носи само беди.

Гастон се разсмя прекалено гръмко.

— Ти си по-лоша и от Хари. Диаманти и проклятие — ама че глупост. Учуден съм, че едно съвременно момиче може да вярва в подобни неща.

Лора го гледаше умолително.

— Моля те. Има толкова много други великолепни камъни.

— Глупости. Аз искам „Божествената звезда“. И непременно ще я имам. — Приближи лице до нейното. — Хайде, успокой се. Забрави тези суеверни приказки. Знаеш ли всъщност за какво най-много се тревожа?

Лора се отдръпна от него и впери поглед в прозореца. Без да обръща внимание на съпротивата й, Гастон я хвана за ръката.

— За теб!

— Добре съм! — рязко каза тя.

— Не, не си. Направо изглеждаш съсипана. Изтрепала си се от работа, нали?

Леко хлътналите й бузи пламнаха.

— Не съм работила повече от другите.

— Тъй като те познавам, много ми е трудно да ти повярвам.

Забеляза как тя насочи поглед от прозореца към пода и после обратно към прозореца. Приличаше на малко дете. Искаше му се да я прегърне и да я погали, както бе правил допреди известно време.

— Лора, моля те, дай си малко почивка. Като завършиш обучението си, ще дойдеш ли да работиш при мен? Тук винаги търсим свежи млади таланти.

Тези думи отекнаха в съзнанието му като стар рефрен. Същите аргументи бе използвал и пред Карълайн преди близо двайсет и пет години.

Лора упорито тръсна глава.

— На Чарлс това няма да му хареса. Той ще превърне живота ми в ад.

— Чарлс да върви по дяволите! Аз все още управлявам…

— Съжалявам. Не биваше да го намесвам. Главната причина не е в него. Ами просто… Не знам как да ти го обясня, но ми се струва, че трябва да докажа способностите си.

— Но ти вече си го направила. Твоята работа…

— Не говори за моята работа! Говоря за себе си. Нали знаеш какво стана с моята… с Карълайн. Ти си й осигурил всичко — и слава, и богатство…

— Майка ти дължи успехите си на собствения си талант.

— Разбира се, но това, че Готие е бил зад гърба й, не й е навредило. Трябва сама да докажа, че съм добра… без подобна помощ. Трябва да покажа, че притежавам… — думите заседнаха на гърлото й — … талант, че съм твоя дъщеря, че заслужавам името ти. Когато докажа всичко това, татко, тогава ще дойда да работя за „Готие“.

Гастон усети как сълзите болезнено напират под клепачите му. Ако беше възможно, щеше да обича дъщеря си повече заради това признание. Погледът му бе пълен с нежност.

— Значи, за да те задържа при себе си, първо трябва да те пусна да си вървиш?

— Опасявам се, че е така.

Гастон се позамисли, а после дяволито се усмихна.

— В такъв случай трябва да направиш нещо, за да угодиш на един старец, който днес има рожден ден.

Лора бе доволна, че и този път се е отървала и затова с радост възприе неговия шеговит тон.

— Каквото поискаш. Честна скаутска.

— Ще те изпратя на почивка.

Тя мигновено сбърчи чело.

— Но аз нямам време…

Гастон не приемаше никакви възражения.

— Обещанието си е обещание. Пък и знам, че промяната ще ти се отрази добре. Ще се върнеш, пълна с енергия и нови идеи.

Лора рязко отметна косата си назад, беше хем малко ядосана, хем малко доволна. Наистина бе уморена и от години не беше си позволявала никаква почивка. Не й се искаше да рухне точно преди изложбата на дипломантите. Но въпреки всичко нямаше как да не забележи, че извоюваната й с толкова труд независимост отново е заплашена.

— Защо ли винаги накрая се чувствам като la petite fille de Papa[3]?

Гастон знаеше колко упорита е дъщеря му. Затова реши да действа внимателно.

— Само този път — настоя той. — Едва ли още дълго ще съм при теб, за да те глезя.

— Ти спечели — неохотно отстъпи Лора. — Играеш нечестно, но спечели. Готова съм на всичко само за да престанеш да ми говориш за умиращия старец.

— Благодаря ти.

Ъгълчетата на устните му потръпваха застрашително. За щастие тя не забеляза това.

— Всъщност имах намерение да се позанимавам с фотография — птици, пейзажи, диви животни. Така се раждат нови идеи.

— Значи се договорихме?

Лора се замисли за миг. Преди да се предаде окончателно, искаше поне да се попреструва, че се бори.

— Само ако ми позволиш да ти върна парите.

— Естествено — съвсем делово отвърна Гастон. — С първия чек, който ще получиш от „Готие“.

— Това няма да е скоро.

— Мога да почакам. В края на краищата съм само на осемдесет. Закъде смяташ да заминеш?

Тя се поколеба малко.

— За афганистанско-пакистанската граница.

Гастон беше истински слисан.

— В северозападната гранична провинция?

Лора замечтано впери поглед навън през прозореца.

— Да, в земята на патаните[4] — най-вдъхновяващото място на света.

— Контрабандисти на наркотици и оръжие и невероятно тежки за пътуване местности. — Изведнъж Гастон се разсмя. — Ти наистина си голяма беля. Кога най-после ще започнеш да приемаш живота по-леко?

Бележки

[1] Улицата на мира (фр.). — Б.пр.

[2] Опасна връзка (фр.). — Б.пр.

[3] Малката дъщеричка на татко (фр.). — Б.пр.

[4] Афганистанско племе. Б.пр.