Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Франсис Едмъндс

Заглавие: Най-ценното бижу

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-187-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7485

История

  1. — Добавяне

37.

Лора навярно си въобразяваше, но й се стори, че усеща движенията на бебето в утробата си. Момче или момиче? Нямаше значение, важното бе да има очите на Шариф. Тя се намести удобно на мястото си в първа класа и придърпа одеялото до брадичката си. Неговите очи, неговата усмивка, неговите изваяни черти и изящен нос — образът му беше там, запечатан завинаги в съзнанието й.

— Нещо за пиене, мадмоазел Готие?

Нямаше много пътници за Пешавар и салонът за първа класа беше почти празен. Обслужващият персонал почти нямаше с какво да се занимава и я обсипваше с внимание.

— Не, благодаря. — Как копнееше да остане насаме с мислите си. — Ще ви повикам, ако имам нужда от нещо.

„Мадмоазел Готие“ — вече доста бе свикнала с това име. Подсказа й го Карълайн. „Готие“ трябвало да се ръководи от Готие — бе настояла майка й с желязната си логика. Лора Готие. Самото име й придаваше тежест. В Делхи я бяха посрещнали повече от любезно. Грубоватите шефове на диамантения бизнес се отнасяха към нея с най-голямо уважение. Няколко поколения такива мъже бяха работили с Бижутерска къща „Готие“. Самото име заслужаваше респект. Пътуването й се бе оказало успешно, но въпреки цялото си уважение към нея, индийските партньори й създадоха немалко затруднения по време на преговорите. Тя се усмихна, като си спомни. Никога не бе предполагала, че притежава тяхното умение да се пазари и да лавира. Въпреки че повдигаха вежди и махваха с ръка, те бяха впечатлени от нея.

— Вие сте достойна дъщеря на баща ви — бе отбелязал един от тях, като приемаше условията й, мрачно поклащайки глава. — Поздравявам ви, мадмоазел Готие. Направихте невероятно добра сделка.

Мадмоазел Готие, мадмоазел Готие — името се въртеше ли, въртеше в главата й, която натежаваше. Най-накрая се отпусна на една страна и Лора дълбоко заспа.

— Ти, Лора Готие, приемаш ли този мъж, Шариф, за твой законен съпруг?

Звуците на органа отекнаха толкова силно, че отговорът й не се чу. Объркана, тя погледна към свещеника, но той беше изчезнал. Тогава се обърна към Шариф, но образът му избледняваше. Прозрачното й бяло було бе изчезнало някъде и тя носеше тежък черен шал, който прилепваше към ноздрите й, към устата й, към лицето й. Усети, че се задушава. Опита се да го махне, но той се разрасна и я обгърна цялата. Ужасена, тя извика Шариф, но той просто стоеше до нея, безсилен да й помогне.

Лора се стресна и се събуди. Отметна отвратителното одеяло. Цялата беше мокра от пот. Помоли да й донесат чаша вода и я изпи на един дъх. Забеляза, че ръцете й треперят и се опита да ги спре, като стисна страничните облегалки. Но сърцето й продължаваше да бие яростно, като полудял ковач, който удря ли, удря с чука по наковалнята. Лора измъкна дипломатическото си куфарче изпод седалката и се зае да подреди книжата си. Напоследък бе открила, че това й доставя удоволствие. Тя щракна позлатените закопчалки и отвори кафявата кожена кутия. Погледът й веднага беше привлечен от увития в кадифе предмет, който лежеше, сгушен в единия й ъгъл. Извади го от кутията и го разви. Лампичката на седалката й освети с тънкия си лъч рубиновите очи на тигъра. Те свирепо се вторачиха в нея, сякаш я предизвикваха. Лора прокара пръст по изящно изработеното тяло. Уви златистото същество в парчето кадифе и си каза, че след вечеря ще го подари на Шариф. Беше направено със скъпоценните камъни, които двамата бяха купили, и тя знаеше, че винаги е било предназначено за него.

Той я чакаше на летището, но щом зърна лицето му, Лора веднага разбра, че нещо не е наред. С хлътнали очи и изтощен вид, Шариф сякаш не беше спал седмици наред. Поздрави я с пресилена любезност, от която кръвта застина в жилите й. Пешавар не беше Париж и тя не очакваше от него да афишира чувствата си. Все пак неговото сдържано и хладно държане я разтревожи. Очевидно бе продиктувано от нещо друго, а не от местните обичаи.

— Как е майка ти? — попита тя, надявайки се да получи отговор на другите си въпроси.

— Отива си.

Сдържаността му не предразполагаше към светски разговор. Тя мълчаливо го последва навън, чувствайки се съвсем обезкуражена.

Сузукито бе паркирано пред входа на аерогарата. Носачът сложи куфара й в багажника и Шариф му плати. Той отвори страничната врата и Лора се настани на пасажерската седалка. Когато любимият й завъртя ключа, за да запали мотора, тя забеляза, че пръстите му са сковани от напрежение. За първи път, откакто се познаваха, между тях сякаш имаше бариера. Изведнъж се почувства съвсем объркана, като изгубено дете в непозната и чужда страна.

— Мисля, че е най-добре да ме закараш направо в хотела — каза Лора. — Утре ще можем да поговорим.

Моторът изрева. Той рязко натисна лоста за скоростите и потегли, без да продума.

— Отиваме в планината — промълви Шариф. — Трябва да се махнем от това място.

Вледеняващата мъгла протягаше навсякъде непроницаемите си пипалца. Зимното слънце се мъчеше да се измъкне иззад един тежък сив облак. Въпреки че отоплението на колата бе включено, зъбите на Лора тракаха. Тя вдигна яката на кашмиреното си палто и се хвана здраво за арматурното табло. Шариф караше прекалено бързо и ловко маневрираше, като ту се включваше в утринното движение по пътя, ту се измъкваше от него. Сякаш го преследваха демони. Лора стисна зъби. Виждаше й се безсмислено да си разменят банални приказки — за пътуването, за майка му. Тишината ги обгръщаше. Тя забеляза, че пръстите му, здраво вкопчени в кормилото, са побелели. Копнееше да посегне и да ги докосне. Но щом го погледна, тази мисъл се изпари от съзнанието й. Неестествено изправеният му гръб излъчваше напрежение. Сякаш бе издигнал около себе си защитни стени. Но от какво искаше да се защити или по-скоро от кого?

Многолюдните градски улици отстъпиха място на ширналите се предградия и най-накрая отпред се появиха предпланините. Когато и последните следи от цивилизацията изчезнаха, Шариф започна да се отпуска. Бледото слънце надникна иззад облаците и освети покритите със сняг Хималаи. Потънали в мислите си, двамата мълчаливо пътуваха. Яростният вятър сякаш се мъчеше да отвее джипа, но двамата нехаеха, скрити вътре като в пашкул. Лора зарея поглед към планинските върхове. Те изглеждаха толкова печални в сребристосивата светлина и все пак бяха предизвикателно величествени. Сякаш пътуваха в някаква капсула, изолирани от времето и пространството, живеещи само в настоящия миг.

Шариф отби встрани от пътя и рязко спря колата. Обърна се, за да погледне Лора в очите, но за първи път не му достигна смелост. Думите неволно се изтръгнаха от гърдите му, където сякаш бушуваше вулкан от чувства.

— Ще се женя.

Ужасна болка прониза гърдите на Лора, дъхът й секна. Сякаш сърцето й се пръсна.

— Почти не я познавам — с отчаян глас продължи той. — Родителите ни са уредили всичко. — Млъкна за миг, завладян от чувствата си, опитвайки се да овладее треперещия си глас. Ако сега се обърнеше да я погледне, с него щеше да е свършено. Щеше да потъне в косата й, в топлината на тялото й. — Аз не я обичам, Лора. Но трябва да се подчиня.

Шариф почака, но за негова изненада, тя не изпадна в истерия. Беше абсолютно спокойна.

— Разбирам. — Гласът й прозвуча съвсем безстрастно. — Длъжен си да го направиш.

Нейното спокойствие го довърши. Би могъл да се справи със сълзите, гнева и обвиненията й, но не и с разбирането й.

— Не мога да го понеса! — Той удари с юмрук по арматурното табло на колата и кокалчетата на пръстите му се обелиха. Една капка кръв падна върху палтото на Лора. — Не мога да понеса мисълта, че ще те изгубя.

Тя се пресегна и успокоително сложи ръка на рамото му. Шариф стисна пръстите й така силно, сякаш щеше да ги счупи. Лора потръпна от болка и той веднага пусна ръката й.

— Сякаш малко болка съм ти причинил досега! — Закри лицето си с ръце. — Никога няма да си го простя!

Слънцето надникна през гъстата пелена от облаци — дългоочакван сноп лъчи. Тя се наведе да погали разрошената му коса, но изведнъж дръпна ръката си.

— Много мислих за нас, Шариф. Струва ми се, че нищо нямаше да излезе.

Той вдигна поглед към нея.

— Щяхме да се справим.

Очите му блестяха, но не от увереност, а от гняв и отчаяние.

— Не ми се вярва.

Така! Ето че го каза. Беше поела отговорността върху себе си. Болката в гърдите й беше почти непоносима. Никога не бе проявявала по-голяма храброст.

— О, Лора. Кажи ми, че и ти винаги ще ме обичаш!

На лицето му беше изписана такава мъка, че тя реши да запази тайната си. Разбира се, когато му дойдеше времето, щеше да му каже — някой ден, когато щеше да ги разделя цял континент и това ужасно чувство за загуба щеше да се притъпи.

— Знаеш, че е така. Винаги ще бъдеш част от мен.

Бавно потеглиха назад към хотел „Перла“. Този хотел представляваше някаква неутрална сплав между Изтока и Запада, ничия земя, където можеха да си кажат последно сбогом. Няколко минути двамата седяха мълчаливо в колата, търсейки подходящи думи. Но в разбитите сърца трудно се раждат думи. В прилив на отчаяние Лора отвори куфарчето си.

— Ето, вземи. — Тя бързо подаде тигърчето на Шариф. — За тебе е.

— Но аз не мога…

— Моля те! — Гласът й беше силен и решителен, не търпеше възражения. — Именно ти ме научи, че трябва да се боря като тигър за нещата, които обичам. — Следобедното слънце огря малкото същество. — Щом го погледнеш, ще си спомняш за мен. — Тя бързо изскочи от колата. — И не забравяй, че винаги ще те обичам.

Лора тичаше нагоре по стълбите и той изпита неудържимо желание да я спре. Но какво щеше да й каже? И какво можеха да сторят?

В този миг това нямаше значение. Шариф изскочи от джипа и се втурна след нея.

— Лора!

Но стъклените врати безшумно се сключиха след нея. Границата бе затворена.

Той се качи обратно в сузукито, което с мощен рев се понесе надолу по шосето. Без да мисли, Шариф караше все напред, докато най-накрая намери пътя за дома. У дома! Пътешествието беше дълго и объркано, но ето че почти бе пристигнал. Връщаше се при семейството си, при народа си, при своя дълг. При няколкото сигурни ценности в този вечно променящ се свят. Той порови в жабката и извади една касета. Погледна етикетчето — музиката на „Тор“. Пъхна я в отвора на касетофона и в колата се разля дълбокият и ясен глас на Скорпио:

И макар че до смърт ще те боли,

ти, любима, пак го направи.

Бъди смела и вярна на своя любим,

макар че това означава да се разделим.

Шариф отби колата от шосето и подкара по тесния път към дома. На седалката до него беше неукротимият тигър — спомен от жената, която обичаше.