Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (38)

38.

Докато чакаше дъщеря си, Карълайн реши да не й задава въпроси. Лора сама щеше да й каже, когато решеше. Но ако се съдеше по вчерашния им телефонен разговор, срещата в Пешавар бе взела неочакван обрат. За нейна изненада, Лора изглеждаше невероятно красива с кашмиреното си наметало. Двете се прегърнаха и Карълайн усети, че решителността й се изпарява.

— Той ядоса ли се… За бебето, искам да кажа.

— Не му казах.

— Не си му казала? — Карълайн беше смаяна. — Но нали точно за това отиде там? Сигурна съм, че ако той знаеше…

Вглъбеното лице на Лора й подсказа, че тя не я чува.

— Ако нямаш нищо против, мамо, искам да отида право на Рю дьо ла Пе.

— В „Готие“? По това време на нощта? Не можеш ли да почакаш до утре?

Вратите на асансьора се отвориха.

— Не. Трябва да отида сега.

Според инструкциите на Лора „Божествената звезда“ беше изложена на витрината на „Готие“. Тя бе решила диамантът да остане там, докато бъде уредено прехвърлянето му в музея „Виктория и Албърт“. Майка и дъщеря впериха погледи във великолепния диамант. Този символ на непреходното, роден в зората на времето, щеше да съществува до края на вечността. Лора затвори очи, но образът не изчезна. Вътрешният огън на този скъпоценен камък проникваше във всичко наоколо. Лицето на Шариф се появи пред нея и въпреки мъката си, тя се усмихна. Той толкова много й беше помогнал да опознае себе си, че сега беше неразделна част от нея. Почтеност, семейство, вяра, традиция — подобно на диаманта, това бяха нейните пробни камъни в един несигурен, променлив свят.

Този път беше уверена, че не си въобразява. Бебето в нея съвсем лекичко помръдна, напомняйки за присъствието си. Изведнъж Лора бе обзета от неудържимо чувство на оптимизъм. Тя покровителствено покри с длан това мъничко, развиващо се същество. Художник и воин, отчасти Готие и отчасти Хан, това беше създание на Изтока и Запада, рожба на новото хилядолетие.