Франсис Едмъндс
Най-ценното бижу (34)

34.

На остров Хидра чуждестранните вестници пристигаха с около четири дни закъснение. Един следобед, след като си подремна добре, Чарлс отиде на пристанището и зачака кораба. Следобедното слънце все още прежуряше и след като се настани под сенника на близкия бар, той извика да му донесат бутилка узо. Собственикът си помисли, че поръчката е прекалено голяма, но окото му не мигна. Отегчените богати чужденци му бяха редовни клиенти. Ако искаха да се напиват до забрава, това беше добре дошло за бизнеса му. Той тракна бутилката на масата и се върна да довърши, играта на карти.

Чарлс впери поглед в безкрайната синева пред себе си и се опита да състави някакъв план. Както изглеждаше, Йоланд си беше отишла завинаги. След заминаването й той най-малко по десетина пъти на ден бе набирал парижкия й номер, но бе успял да се свърже само с телефонния й секретар. В отчаянието си Чарлс дори се обади в „Ер Франс“, но някаква жена от персонала му отговори много студено. Мадмоазел била напуснала наскоро и това било всичко.

Една несъмнено влюбена двойка се настани в близкия ъгъл на бара. Двамата се държаха за ръце, гледаха се в очите и за тях целият останал свят не съществуваше. На Чарлс започна да му става неудобно. Тяхното присъствие беше като укор за него, като намек за самотата му. Извади един голям бележник от джоба си и започна да драска нещо в него. Този остров беше пълен с художници и писатели. Чарлс се надяваше да мине за такъв.

Малкото корабче, което докарваше пощата, се появи на хоризонта тъкмо когато той си наливаше поредната чаша. На този остров никой не се интересуваше от времето. Чарлс знаеше, че ще мине поне още цял час, докато жилестият рибар занесе вестниците в магазинчето. Хвърли поглед на бележките си. „Да променя завещанието си“ — беше написал с големи печатни букви. Внезапна остра болка прониза гърдите му и го остави без дъх. Преви се на две и в този миг видя как влюбените нежно се прегръщат. С мъка изправи гръб и се опита да диша нормално. Целият гръден кош го болеше. Изпи голяма глътка узо и почака огнената течност да слезе в стомаха му, но това не му донесе особено облекчение.

Взе отново писалката, която бе изпуснал на масата. „Наследник на завещанието“ — написа и пак впери поглед в морето. Вълните в хипнотичен ритъм се плискаха в белите стени на пристанището. Измършавял уличен пес мина наблизо с надеждата да намери нещо за ядене. След като го изруга няколко пъти, барманът се смили и му хвърли един тлъст кокал.

Чарлс подчерта думата „наследник“ и след нея написа една въпросителна. Колкото повече размишляваше, толкова повече отговорът на въпроса му се изплъзваше. На кого, за бога, би могъл да остави парите си? Дори Йоланд да беше още тук, никога нямаше да й завещае всичко. А сега тя го беше напуснала и той щеше да бъде проклет, ако й оставеше дори едно су.

„Достойни каузи?“ — написа той и се изхили над чашата си. През целия си живот беше работил за единствената достойна кауза, в която вярваше. Благотворителност?! Според него благотворителността започваше и свършваше в собствения ти дом. От либералните реформатори и фантазьори като баща му направо му се повдигаше!

Изведнъж го осени невероятна идея. Зачуди се как не се е сетил по-рано. Щеше да нанесе върховна обида на паметта на Гастон Готие. Жестока, злорада усмивка се появи на лицето му. Той взе писалката си и след думата „Наследник“ написа „Жан Мари Льопен“. После щастливо се облегна назад и започна да съзерцава този идеален акт на отмъщение.

Докато той бавно вървеше надолу към пристанището, слънцето се плъзна в морето. Подскачащите по водата рибарски лодчици приличаха на светли петънца и наподобяваха изображения върху голямо импресионистично платно. Чарлс влезе, залитайки, в магазинчето за вестници и взе всички френски и английски издания, които успя да открие. Осемдесетгодишният собственик се усмихна и опита да завърже разговор на своя позабравен архаичен английски. Чарлс не му обърна внимание и след като плати, тръгна обратно към дома си.

Изрита обувките си в коридора и зашляпа към кухнята, където един печен агнешки бут бе оставен на масата да изстива. Разтревожена от нередовното хранене на своя работодател, домашната помощничка се бе надявала по този начин да го съблазни да хапне. Чарлс си отряза едно парче и се затътри към всекидневната, за да изпие първото си вечерно уиски. Тръшна се в едно кресло, посегна към купчината вестници и лениво разгърна един.

— Тази проклета кучка!

Той силно удари чашата си по масата. От страниците на „Мейл“ му се усмихваше щастливото лице на Мейзи. Премалял от завист, Чарлс прегледа статията. Имаше и снимка на Лора, която бе хванала за ръка един тъмнокос мургав тип.

— Уличници, и двете са такива!

Той запрати вестника в другия край на стаята, но страниците му се разделиха от лекия ветрец, нахлуващ през прозорците, и полетяха към пода.

След това Чарлс грабна „Гардиан“. Е, поне тук нямаше да попадне на глупави светски клюки. „Тор“ — пишеше с големи букви на първа страница. „Изтокът среща Запада в един сблъсък на идеологии“. Въпреки враждебните си чувства, Чарлс не можа да се сдържи и зачете статията. „Блестящ — гласеше заключителната й част — модерен шедьовър.“ Хвърли вестника настрана и взе следващия. Но за него нямаше отдих. Отвсякъде изникваха снимки на Мейзи и Лора, които сякаш му се присмиваха. Танцуващи, усмихнати, сред гости, живеещи — като гледаше веселите им лица, идваше му да крещи. Завистта го гризеше под лъжичката, когато, залитайки, излезе на балкона.

— Значи си мислят, че са успели — извика Чарлс към морето. — Е, аз още не съм победен.

След като два дни не се отдели от телефона, Чарлс най-после реши, че всичко е окончателно уредено. С неохотното съдействие на бащиния му приятел Хари Блумщайн бе успял да се справи с всички формалности около транспортирането и застраховката. Сега Чарлс пиеше утринното си кафе и предвкусваше вълненията и тревогите, които последната му стъпка щеше да предизвика. „Божествената звезда“ щеше да бъде в Атина късно следобед. Щеше да я докара в дома си на Хидра. След това великолепният диамант щеше да изчезне от погледите на всички. Чарлс щеше да го държи под ключ, далеч от любопитни очи. Той си намаза дебел слой кайсиев мармалад върху филията от домашен хляб. Така усмивката щеше да застине върху тъпото лице на Мейзи! И на Лора също.

 

 

Златистобелият хеликоптер проблясваше под бледите лъчи на утринното слънце. Чарлс хвърли дипломатическото си куфарче на пасажерската седалка и се настани на мястото на пилота. За миг се сети за атинските механици, които непрекъснато приказваха за ключове, витла и предстартови проверки. „Така оправдават заплатите си“ — помисли си той и веднага включи мотора. Перките бързо се завъртяха с необходимата скорост. Чарлс сложи слушалките и опита да се свърже с контролната кула. Отначало никой не отговаряше.

— Мързеливи негодници — промърмори той под носа си и натисна копчето. — Атина, чуваш ли ме?

Най-накрая се обади някакъв глас със силен акцент. Чарлс съобщи координатите си и целта на пътуването. Гласът от контролната кула обяви, че пътят е свободен и скоро бръмчащият хеликоптер се издигна в небето. Топлото слънце проникваше през предното стъкло и огряваше едната буза на Чарлс. Като примигваше от светлината, той се взираше надолу към миниатюрното градче на Хидра, което бавно изчезваше от погледа му. От въздуха дори бялата църква изглеждаше малка и незначителна, като току-що приготвен сладкиш с разбити белтъци. Той погледна часовника си. Беше точно десет и двайсет. Полетът до Атина щеше да му отнеме малко повече от трийсет минути. Като се усмихна самодоволно, той се облегна назад и започна да съзерцава гледката.

Скалистите острови на земята приличаха на заслужили ветерани от войната, пазещи великолепното сапфирено море. Да защитаваш онова, което по право е твое — тази идея допадаше на Чарлс. Той усещаше как топлината на слънчевите лъчи прониква в хеликоптера. Очите му постепенно започнаха да се притварят и го завладя едно прекрасно чувство на спокойствие и задоволство. Ръцете му, дланите му, пръстите му започнаха да натежават. Главата му бавно се наклони на една страна, а лостът за управление се изплъзна от омекналата му длан. Само след миг хеликоптерът излезе от контрол и спираловидно се устреми към морето.

Чарлс се стресна и сграбчи лоста за управление. Трескаво започна да се мъчи да спре спускането, но двигателят не реагираше. Подобно на молец, привлечен от пламъка на свещ, хеликоптерът продължаваше да лети към собственото си унищожение, сякаш решен да се слее завинаги с блещукащата синева под него.

— Помощ! — изкрещя Чарлс на контролната кула.

За миг в главата му изплуваха всички предупреждения — за предстартови проверки на мотора, за предпазни мерки.

— Помощ! Помощ!

Вече бе откопчал предпазния си колан и се чудеше дали да не скочи.

Гласът със силния акцент го попита спокойно за координатите му. Но той вече беше прекалено изплашен, за да отговори разумно.

— Помощ! Помощ!

После изведнъж виковете престанаха.

 

 

Беше студена есенна утрин в Съсека Оголените дървета около къщата на Скорпио изглеждаха самотни и ъгловати като скелети, сякаш бяха изгубени статуи на Джакомети. Мейзи крачеше по сухите листа, без да забелязва мрачното и застрашително надвиснало небе. Кланси я следваше по петите и настояваше да си поиграят.

— О, добре де!

Тя омекна, извади една топка от джоба на шлифера си и я хвърли високо във въздуха. Кучето мигновено хукна след нея и я захапа така, както жаба лапва някоя нищо неподозираща муха. Само след секунди топката беше в краката на Мейзи, обути със зелени ловджийски ботуши.

— Нищо чудно, че твоят господар е в такава добра форма!

Тя взе топката и отново я запрати надалеч.

Мейзи се прибра в къщата възбудена и със зачервено лице. Докато събуваше ботушите си в коридора, изцапаният с кал Кланси игриво подскачаше по паркета.

— За бога, по-кротко! — нареди му тя. — И си избърши лапите на изтривалката.

Кланси изглеждаше толкова разочарован, че трябваше да го целуне. Много доволен, той й отвърна, като облиза цялото й лице.

Мейзи отиде в кухнята и сложи чайника на печката, за да направи чай. Кланси шумно лочеше вода от една специална керамична купа. Във фурничката сочното задушено говеждо, което бе приготвила, весело цвъртеше. За миг се ядоса на себе си. Кухня, куче и говеждо задушено — олицетворение на домашния уют! И все пак през целия си живот на богата и привилегирована жена тя никога не беше се чувствала толкова щастлива. Мейзи взе „Таймс“, седна до кухненската маса и започна да решава кръстословица.

След като успешно попълни няколко думи, тя се запъна на 26 — отвесно. „Много отровен вид“ — с шест букви. „Отровен вид, отровен вид“? Думите Готие и Чарлс мигновено се появиха в съзнанието й. Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. Мейзи с усмивка вдигна слушалката. Сигурно беше Скорпио, който се канеше да се прибере у дома за обяд. Щеше да й помогне да се справи с кръстословицата.

Резониращите звуци по линията подсказваха, че разговорът е с чужбина. Последва кратка пауза и после телефонистката каза:

— Мисис Готие?

Мейзи се поколеба. Това „мисис Готие“ й беше толкова чуждо, сякаш беше свързано с някакво предишно съществуване.

— Да, на телефона е мисис Готие.

Гласът на телефонистката звучеше рязко и делово:

— Моля, почакайте.

След няколко изщраквания я свързаха с един мъж, който явно беше чужденец, но говореше на правилен английски, макар и със запъване. Името му беше Николас Георгиаду — следовател от Атина.

— Налага се да ви съобщя една много неприятна новина. — В гласа му се долавяха безразличието и любезността на идеалния служител. — Опасявам се, че преди два часа вашият съпруг Чарлс Готие е загинал при катастрофа с хеликоптера си. Бихме желали вие като най-близка роднина на починалия да дойдете да идентифицирате трупа.

— О, боже!

— Това, разбира се, е чиста формалност — продължи мъжът. — Смъртта е настъпила от удавяне. Но трябва да ви предупредя, че трупът може да ви се стори малко… — Той се покашля и явно за първи път изпита известно неудобство. — … малко обезобразен. Спасителният екип трябваше да го измъкне от останките на хеликоптера.

Тя кимна и спокойно си записа необходимите имена и адреси.

— Тази вечер ще пристигна със самолет в Атина — увери го Мейзи. — Това означава, че ще бъда при вас утре в девет.

Тя впери поглед навън през прозореца и се постара да изпита поне някакво съжаление. Нищо подобно. След двайсет и три годишния им брак смъртта на Чарлс предизвика у нея само огромно чувство на облекчение. Откакто се бяха разделили, неговото съществуване й приличаше на болест в ремисия, всеки миг можеше отново да избухне и да разруши временното й щастие. Тя чу, че някаква кола се приближава по алеята отвън и изтича да посрещне Скорпио.

Той изскочи от колата и я прегърна, а прозрачната кутийка с орхидеите, които носеше, падна на земята.

— Човек може да си помисли, че ме е нямало няколко месеца! — Той се наведе да вдигне цветята и в този миг се появи Кланси и възторжено заподскача около двамата. Скорпио се засмя и го потупа по главата. — Надявам се, че не си изпускал от око моята дама. Не бих искал някой да ми я отмъкне. — Обърна се и забеляза особеното изражение, изписано върху лицето на Мейзи. — Божичко, какво се е случило?

Тя го погледна с широко отворени очи, чудейки се как да му съобщи новината.

— Чарлс е загинал при катастрофа. — Думите й прозвучаха много брутално.

— Разбирам. — Той закрачи по хрущящата чакълена настилка с разтуптяно сърце. — А ти как се чувстваш?

Не смееше да я погледне. Може би дълбоко в сърцето си тя все още бе запазила някакви остатъци от чувства към своя бивш съпруг. Тази мисъл му причини почти физическа болка.

— Знам, че е ужасно — каза тя, — но съм доволна, че той е мъртъв.

Скорпио я привлече към себе си и я целуна.

— Опасявам се, че аз съм по-лош от теб. Първата ми мисъл беше, че сега бихме могли да се оженим веднага.

Когато стигнаха до входната врата, отвътре се разнесе звънът на телефона. Мейзи се втурна във всекидневната и с удивление позна гласа на Хари Блумщайн в слушалката.

— Аз съм в Атина — обясни той с извинителен тон. — Предполагам, че вече са ти съобщили…

— Да, преди около половин час.

— Бих искал да ти изкажа моите съболезнования. — Като джентълмен от старата школа, Хари смяташе, че е задължен да каже тези думи.

— Хайде сега, Хари. Ти не съжаляваш за случилото се, нито пък аз. Нека прескочим формалностите.

— Нямам нищо против. — В гласа му прозвуча облекчение.

Той не понасяше неискреността, пък и предпочиташе да говори за бизнес.

— Истинската причина да те потърся, е, че „Божествената звезда“ е тук, при мен.

— Но защо, за бога?

Лицето на Мейзи все повече се изопваше, докато той й обясняваше причините.

— Тази вечер заминавам за Париж — в заключение каза Хари. — Какво да правя с диаманта?

Мейзи бързо размисли.

— Изпрати го на Лора в „Готие“. Не знам какво е положението, но междувременно диамантът може да остане там.

Тя остави слушалката и тъкмо се готвеше да се обади на Лора, когато телефонът отново иззвъня. Този път от Женева се обаждаше Леон — един от членовете на управителния съвет на „Готие“.

— Лошите новини пристигат бързо — каза Мейзи, след като му благодари за изказаните съболезнования.

Нямаше смисъл да излага на показ мръсното бельо на техния брак пред един човек, който й беше сравнително чужд. Леон нарочно помълча. Мейзи почти усещаше как мозъкът му напрегнато работи, докато той се мъчеше да реши дали да й разкрие всичко.

— Научих за трагедията от домашната помощничка на Чарлс. Нали разбираш, обадих се по телефона, за да проверя дали уговорката ни да се срещнем вдругиден остава.

Мейзи реши да запази мълчание. Той сякаш отчаяно искаше да й довери нещо. Трябваше да го остави сам да намери най-подходящия момент за това.

— Ние с Чарлс трябваше да се срещнем в Атина — неловко продължи той. — Той щеше да подпише документите за прехвърлянето на своите акции.

Изведнъж краката й се подкосиха.

— О, боже мой — промълви тя, — значи сделката не е била отменена?

— Опасявам се, че е така. Тези неща винаги отнемат повече време, отколкото очакваме. А има и нещо друго. — Гласът на Леон беше сух и далечен. Тя си наложи да се съсредоточи върху онова, което й казваше. — Не съм сигурен, че трябва да ти го кажа, но трябваше да замина за Атина заедно със семейния ви адвокат. — Гласът му се сниши до шепот. — Струва ми се, че твоят съпруг се канеше да промени завещанието си.

— Не разбирам къде биеш. — Главата й се въртеше. — Чарлс имаше пълно право да промени завещанието си. Не е тайна, че се канехме да се разведем.

Олицетворение на самата дискретност, швейцарският банкер срещаше трудности в опитите си да наруши закоравелите си навици.

— Нали разбираш, че този разговор е съвсем неофициален.

Тя разпозна „печата“ на швейцарската финансова мафия.

— Разбира се, това е чисто личен разговор или ако предпочиташ — този разговор въобще не се е състоял.

Леон учтиво се засмя. Както при игра на бридж, винаги беше добре да знаеш дали партньорът ти спазва същите правила.

— Разбира се, при нормални обстоятелства не бих ти казал тези неща, но Гастон Готие ми беше личен приятел. Чувствам, че му дължа нещо.

Стомахът й така се беше свил от напрежение, сякаш някой бе забил нож в него. Искаше й се Леон по-скоро да свърши, но той току-що бе забравил задръжките си и се бе разприказвал.

— Трябва да разбереш, че никога не съм одобрявал държането на Чарлс. Но според закона неговата позиция беше непоклатима…

Следващите пет минути той посвети на старите си грехове и най-накрая стигна до същината на въпроса.

— Тъй че, нали разбираш, след като няма ново завещание, ти наследяваш всичко.

Мейзи направо зяпна.

— Моля?

— Според мен единственото завещание на Чарлс, което съществува, е било подписано в деня на сватбата ви.

На устните на Мейзи се появи бегла усмивка. „Това беше идея на татко. В онези дни татко трябваше само да каже: «Подпиши тук, сине» — и Чарлс веднага изваждаше писалката си“.

— Е, това е единственото валидно завещание. Съпругът ти е починал, преди да успее да го промени. Поне веднъж трябва да благодарим на Бога за това, че членовете на семейство Готие никога не са обичали да се занимават с книжа.

Очите на Мейзи блеснаха.

— Нека да се разберем ясно. Да не би да искаш да ми кажеш, че делът на Чарлс в „Готие“ е мой?

— Всичко е твое — акциите, къщата, „Божествената звезда“, всичко.

Мейзи тихо подсвирна — съвсем неподобаващо за една дама. Просналият се в краката й и пренебрегнат Кланси наостри уши и размаха опашка.

— Благодаря ти. — Тя звучно целуна кучето по главата. — Не мога да ти опиша колко много означава това за мен, за всички нас всъщност.

Скорпио беше много, доволен, когато научи новината.

— Значи получаваш акциите на Чарлс, без да е необходимо да харчиш парите на Апълфорд. — Той седна на дивана до нея и я прегърна. Разтревожи се, когато усети, че Мейзи трепери. — Сигурна ли си, че си добре?

Тя зарови лице на рамото му.

— Все още съм шокирана, това е всичко. За миг си помислих, че отново има опасност да изгубим „Готие“. Нямаше да имам сили да съобщя това на Лора.

Той усети как топлите й сълзи мокрят ризата му.

— Много я обичаш, нали?

— Все едно че е мое дете. — Мейзи вдигна глава и притисна буза към неговата. — Ще й дам дела на Чарлс и тогава компанията ще бъде изцяло нейна.

— Много правилно! — Той повдигна брадичката й и я целуна нежно по устните. — Така би трябвало да бъде.

— Значи нямаш нищо против, че се отказвам от „Готие“? — попита тя.

— Тъкмо обратното, много съм доволен от решението ти. Искам жена ми да се посвети изцяло на мен, стопроцентово.

Мейзи игриво разроши косата му.

— Това не е много дипломатично.

— Че защо? — Той я стисна в прегръдките си. — Нали обещавам да прекарам останалата част от живота си, като се грижа само за нея?