Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихрушка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whirlwind Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Джаки д’Алесандро

Заглавие: Дар от съдбата

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-056-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8401

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Слънцето тъкмо бе изгряло, когато Каролайн слезе на долния етаж. Обикновено не ставаше по това време, но я събудиха птиците, чуруликащи отвън, пред прозореца на спалнята й. Твърде много мисли я вълнуваха, за да може пак да заспи. Една продължителна самотна разходка беше точно това, от което се нуждаеше. Но едва бе пристъпила на терасата, водеща към градините, когато зад нея отекна глас:

— О, Каролайн, каква изненада е да те видим толкова рано.

Каролайн прехапа език, за да потисне въздишката си. Дяволите да я вземат, това беше едната от извънредно досадните дъщери на Дигби — Пенелопи или пък Прудънс, ако можеше да се съди по пискливото скимтене. Стисна зъби и се обърна.

Мили боже, оказа се по-зле, отколкото очакваше. И двете момичета стояха зад гърба й. Пенелопи се взираше в нея през дебелите стъкла на очилата си, от които очите й изглеждаха огромни. Напомняше на бръмбар. Насекомо с големи зъби, трийсетина подскачащи букли, приличащи на дебели наденички, и глава, увенчана от боне с къдрички по краищата.

Прудънс стоеше до сестра си, смръщила изпитото си лице. В момента бе заета с противния си навик да си отваря и затваря устата, без да говори. Приликата с шаран, изваден на сухо, бе поразителна.

— Добро утро, Пенелопи, Прудънс — поздрави ги Каролайн, като им се усмихна сковано.

— На разходка ли отиваш? — попита Пенелопи и килна глава на една страна, с което сега заприлича на прегазен бръмбар.

— Да. — Каролайн осъзна, че няма смисъл да ги кани да я придружат, защото те просто щяха да се самопоканят. — Искате ли да ми правите компания? — попита любезно, успявайки да сподави въздишката си.

— С удоволствие — откликна мигом Пенелопи.

Прудънс отвори уста и от нея изскочи едно „да“.

— Какъв късмет, че се събудихме толкова рано, за да можем да дойдем с теб — отбеляза едната досадница, — след като очевидно нямаш придружителка.

— Така е — промърмори домакинята им. — Точно думата късмет търсех.

Спуснаха се по стъпалата и Каролайн се насочи по пътеката, водеща към полуразрушената кула. Пенелопи се впусна в отегчително подробно описание на новия си гардероб, докато Прудънс, слава богу, остана мълчалива. Понякога Каролайн кимваше разсеяно или просто издаваше някакви неясни звуци, а през останалото време се преструваше, че е сама.

Когато кулата се показа, тя си спомни колко пъти се беше катерила по полуразрушените стъпала, представяйки си, че е девойка, озовала се в беда, а Уилям или Остин ще я спасят. Понякога към техните игри се присъединяваха Робърт и Майлс, тъй че тя имаше на разположение четирима рицари, които да я избавят от силите на злото.

Майлс. Тежка въздишка се отрони от устните й. По-добре да не мисли за него. Именно той бе причината да копнее за самотна разходка — за да се опита да си го избие от главата. Но задачата се оказа невъзможна. Дори непрестанното, крайно досадно бърборене на Пенелопи не успя да я разсее. Този мъж господстваше над мислите и душата й всеки път когато се озоваваше в една и съща стая с него, и сърцето й сякаш заплашваше да спре.

Тя бе влюбена в него още от дете, но имаше голяма разлика между любовта и детското обожание. Ала сега Каролайн беше сигурна, че го обича.

Смъмри се, защото знаеше, че не си струва да се терзае за мъж, който виждаше в нея само малката сестричка на най-добрия си приятел. Сърцето й обаче отказваше да се вслуша в разума, колкото и да си повтаряше, че е глупачка.

Пътеката излезе от гората и пред тях се извисиха руините на кулата. Като си проправяха внимателно път между камъните, трите се доближиха до кулата и Каролайн чу тихо конско цвилене.

Изумената Прудънс отвори уста и от нея изскочи думата „кон“.

— Да — съгласи се Пенелопи. — Стори ми се, че се чу откъм кулата.

— Явно и някой друг е излязъл много рано тази сутрин — промърмори Каролайн, докато се питаше защо ще води коня си в кулата.

— Колко забавно! — възкликна Пенелопи. — О… може би е брат ти, Каролайн! Хайде да го поздравим!

Едва се сдържа да простене на глас. Мили боже, ако Остин е вътре в кулата, а тя му завлече дъщерите на лейди Дигби, той като нищо ще получи сърдечен удар. Започна да увещава спътничките си да продължат в друга посока, но вероятността да открият херцога въодушеви сестрите. Те се втурнаха по камъните като разгонени планински кози.

Каролайн повдигна полите си толкова високо, че майка й би се ужасила, и хукна след тях, но те стигнаха до входа на кулата преди нея. Макар да бе изостанала с три метра зад тях, тя чу как Пенелопи ахна, а Прудънс, очевидно след като бе отворила и затворила два пъти устата си, възкликна:

— О! Боже мой!

Каролайн ги избута от пътя си и влезе през зеещия сводест вход. Бяха й необходими няколко секунди, за да привикнат очите й със слабата светлина вътре. И тогава тя също ахна.

Остин лежеше на каменния под. Ръцете му бяха прегърнали Елизабет, която се бе излегнала до него, сгушила глава на рамото му и леко отпуснала ръка върху гърдите му.

Мили боже, очевидно тя и сестрите Дигби се бяха натъкнали на тайната им любовна среща. Трябваше да е потресена. Възмутена. На ръба на припадъка.

Вместо това Каролайн се изпълни с въодушевление. Не се съмняваше, че Елизабет и брат й бяха създадени един за друг, и съдейки по сцената пред погледа й, явно и те го бяха разбрали.

Още едно тихо изцвилване привлече вниманието й. Като откъсна очи от спящата двойка, видя Мист и Розамунд в сенките.

Отстъпи назад, решена да се измъкне навън незабелязано, но се натъкна заднешком на нечие тяло.

— О! — възкликна Прудънс.

Боже мой, съвсем бе забравила за сестрите Дигби.

Пенелопи си проправи с лакти пътя напред и посочи:

— Това около главата на Негова Светлост не е ли превръзка? Е, мога да се обзаложа, че това парвеню от колониите, тази американка е нагласила тази среща, а после е халосала херцога по главата, за да изглежда, че я е опозорил! — Промърмори още нещо, което подозрително приличаше на „Защо аз не се сетих за това?“, но вниманието на Каролайн оставаше приковано в Остин.

— Стойте тук — заповяда на двете сестри. После тихо пристъпи по-близо. Да, главата на брат й бе превързана. Господи, какво ли му се е случило? Явно бе пострадал сериозно. Дали и Елизабет е ранена?

Преодолявайки всякакво смущение, коленичи до приятелката си и леко раздруса рамото й.

— Елизабет, събуди се.

Девойката бавно изплува от съня. Постепенно до нея достигна някакъв глас, настойчиво повтарящ името й. С усилие повдигна едва-едва натежалите си клепачи. Мускулите й бяха сковани, цялата беше като вдървена.

Объркването й моментално изчезна, когато осъзна две неща едновременно. Беше се сгушила до топлото тяло на Остин, а в нея се бяха вторачили две сини очи, разширени от изненада.

Тя отвори рязко очи, надигна се и седна, като отметна сплъстените кичури от лицето си.

— Каролайн!

— Елизабет, какво се е случило? Ранена ли си? Защо е превързана главата на Остин?

— Паднал е от седлото на Мист.

От входа се чу насмешливо изсумтяване. Младата жена се извърна и видя две от сестрите Дигби — не бе сигурна кои точно — застанали под дъговидния свод. Едната се взираше подозрително в нея с присвити очи, а другата я зяпаше със зейнала уста.

Каролайн докосна ръката й, за да напомни за себе си.

— Много ли е пострадал?

— Ударил си е главата и имаше рана, която трябваше да бъде зашита. Доколкото можах да определя, няма счупени кости.

Лицето на Каролайн пребледня.

— Мили боже! А ти пострада ли?

— Не. — Елизабет протегна ръка и докосна челото на Остин. Остана доволна, че нямаше никакви признаци на треска.

По лицето на сестра му пробяга страх.

— Той ще се оправи, нали?

— Да. — Елизабет й се усмихна, за да я успокои. — Брат ти има извънредно здрава глава.

— Така е. — Каролайн я прегърна. — Боже, Елизабет, ти си спасила живота му. Винаги ще ти бъда задължена. Мога ли с нещо да помогна?

— Като за начало не е зле да си вдигнеш коляното от пръстите на ръката ми — разнесе се дрезгавият глас на херцога. — Само това ми липсва — да ме заболи още някъде.

Каролайн ахна и побърза да се отмести.

— Остин, добре ли си? — Повдигна ръката му и я притисна към бузата си.

— Още ме боли тук и там, но иначе нищо ми няма. — Очите му се спряха върху Елизабет.

Тя му се усмихна нежно.

— Сега изглеждаш по-добре.

— И се чувствам така. Благодарение на теб.

Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг. Елизабет искаше да протегне ръка и да го докосне, но трябваше да се овладее в присъствието на сестра му и двете момичета Дигби. Имаше нещо в очите на Остин, някаква властна настойчивост, ала тя не можа да отгатне какво бе това. Когато най-после успя да откъсне взор от неговия, тя се изправи и се зае да изтръсква клончетата и праха от изпомачканата си рокля.

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да можеш да яздиш до вкъщи? — попита го Каролайн. — Или да се върна и да доведа помощ?

Остин се постара да съсредоточи цялото си внимание само върху сестра си. Когато успя, въпросът й го порази.

— Помощ ли? Не, за бога! — Надигна се с усилие, остана така за миг, със затворени очи, за да изчака да премине замайването. След малко се почувства по-добре благодарение на няколкото дълбоки вдишвания. — Каролайн, сигурно разбираш, че не можеш да водиш никого тук. Репутацията на Елизабет ще пострада. Трябва да я приберем в къщата, преди някой да е разбрал, че не е там. И никой не бива да я вижда в този вид. Веднага. Преди да е станало твърде късно.

Момичето се покашля дискретно и наклони многозначително глава към входа.

Остин се обърна, обзет от лошо предчувствие. Две млади жени, едната приличаща на бръмбар с боне на главата, а другата — на зейнал шаран, се блещеха потресено насреща му.

Херцогът затвори очи и простена. Освен всичките си други недостатъци, сестрите Дигби умееха да избират най-неподходящите моменти за появата си.

 

 

Очакваше го венчавка.

Остин седеше в кабинета си и гледаше към вратата, която току-що се затвори зад майка му и лейди Пенбрук. Графинята беше изпаднала във възторг. Перата на шапката й потрепваха и танцуваха в такт с радостното й въодушевление. Реакцията на майка му след новините, които й съобщи лично той, беше доста по-сдържана, но херцогът знаеше, че тя разбира задължението му да се ожени за Елизабет и уважава решението му. Както бе редно, вдовстващата херцогиня се беше надявала синът й да се венчае за англичанка със знатен произход, но Остин не се съмняваше, че майка му ще се справи със създалото се положение и ще помогне на Елизабет да заеме достойно новото си място в обществото. Двете с лейди Пенбрук се разбраха да направят необходимите приготовления за сватбата. Единствената молба на херцог Брадфорд беше да не съобщават на никого за плановете им, докато той не говори с Елизабет и не обяви официално техния годеж.

Прекара ръка по лицето си и се облегна назад в стола си. Женитба. Още от мига, в който зърна двете сестри Дигби в кулата, знаеше, че ще трябва да се ожени за Елизабет. Тя беше спасила неговия живот, но бе съсипала своя. Разбира се, двете девойки мигом се заклеха, при това многословно до втръсване, че пред никого няма да обелят нито дума за видяното, и Остин допускаше, че наистина ще спазят обещанието си. В края на краищата тези две глупачки не искаха той да изчезне от пазара на желаните ергени — освен ако не се обвърже с някоя от тях — перспектива, която го накара да потръпне ужасено и да посегне към гарафата с коняка. При все това не можеше със сигурност да се осланя на обещанието им да мълчат.

Женитба. От години я бе избягвал. Обаче сега, по причини, които сам не можеше да си обясни, не беше разстроен от предстоящото събитие. Наясно беше, че някои ще се учудят от решението му да избере американка за своя херцогиня. Но тя беше племенница на граф и той знаеше, че това вълнение скоро ще стихне.

Освен това, дявол да го вземе, много добре знаеше, че след обявяването на годежа същите хора, които сега говореха с пренебрежение за госпожица Елизабет Матюс и я наричаха „парвеню от колониите“, щяха да се надпреварват да спечелят благоволението на бъдещата херцогиня Брадфорд. Макар това да го отвращаваше, Остин не можа да потисне мрачното задоволство, което го беше обхванало. Никой нямаше да посмее да изрече нелюбезна дума срещу нея, освен ако не иска да си навлече гнева му.

В съзнанието му се заредиха картини с Елизабет. Тя изпълзява от храстите. Дреме под големия дъб. Скицира лицето му. Плъзва се от седлото на коня. Цялата оплескана с кал. Усмихва се. Смее се. Предизвиква го.

Изви устни в усмивка. Макар да не можеше да отрече, че този брак беше по задължение, за да спаси от очерняне репутацията й, той подозираше, че брачният им живот никак няма да е скучен.

И разбира се, този съюз ще му позволи да споделя брачното ложе с нея. Само при тази мисъл сърцето му се разтуптя. Представи си я легнала до него в леглото му, великолепната й коса е разпиляна като ореол около главата й, ръцете й се протягат към него. Тази част от брака им ще бъде… много приятна.

Сега оставаше единствено да й направи предложение.

 

 

Когато късно следобед, Елизабет влезе в кабинета му по негова молба, внимателният й оглед развесели Остин.

— Как се чувстваш? — попита го младата жена със загрижен вид. — Трябва да си почиваш.

— Добре съм благодарение на теб. — Усмихна й се и бе възнаграден с приятната за окото му гледка на поруменялото й лице.

— Раната наболява ли те? Ако е така, мога да ти приготвя някакво лекарство.

Още му горчеше в устата от последната отвара, която му бе дала, и едва се сдържа да не потрепери.

— Вече почти не я усещам. Лекът, който ми приготви, сътвори чудеса.

— Радвам се. — Погледът й се плъзна по лицето му, сетне се спря върху превръзката на челото му. — Истинско чудо е, че съм толкова здрава и силна, иначе можеше да ме изплашиш до смърт. — Отново го погледна в очите и додаде забързано: — Но вече говорихме за това. Разбрах, че си искал да обсъдиш нещо с мен?

Остин се поколеба, неуверен как да постъпи. Обикновено никога не се затрудняваше да намери подходящите думи, особено с жена, но никога досега не бе правил предложение за женитба.

Изкашля се.

— Сигурен съм, че разбираш — след случилото се миналата нощ и след като тази сутрин ни завариха заедно, репутацията ти съществено пострада.

Тя го погледна удивено.

— Нима сестрите Дигби са се разклюкарствали, въпреки че обещаха да си мълчат? Откакто се върнахме сутринта в къщата, Каролайн ме държи като затворница в спалнята си и отказва да обсъжда с мен каквото и да било, докато ти не говориш с мен. Ако назрява скандал, със сигурност можем да пресечем всякакви слухове. В края на краищата между нас нищо не се случи.

— Наистина ли? — Той протегна ръка и плъзна пръст по бледите лунички на нослето й. — Ние се целувахме. — Гласът му се снижи до дрезгав шепот. — Прекарахме цялата нощ заедно. Откриха ни прегърнати.

Лицето й пламна.

— Ти беше ранен и аз ти помогнах. Това, че сме прекарали нощта заедно, няма никакво значение, а и беше неизбежно. Със сигурност всеки ще го разбере.

Никой няма да го разбере, Елизабет. Особено леля ти.

— О, боже, нима се е разразил скандал?

— Не.

— Тогава леля Джоана не знае…

— Знае.

— Знае ли? Откъде знае?

— Аз й казах.

Елизабет сложи ръце на кръста си и го изгледа възмутено.

— Излиза, че не е трябвало толкова да се тревожим дали девойките Дигби ще си държат устите затворени. И какво точно й каза?

— Истината. Че заради раната ми, както и заради бурята, се е наложило да прекараме заедно нощта в руините. Без придружителка.

— И леля Джоана се разстрои ужасно, нали?

— Не, след като я уверих, че няма да пострадаш от никакъв скандал. Всъщност тя остана напълно доволна от решението ми.

— Какво решение?

— Да се оженим.

Младата жена сякаш се смрази на място, напълно потресена. Взира се в херцога цяла минута, докато в кабинета цареше пълна тишина. С всяка изминала секунда сърцето му биеше все по-бавно, а ударите му ставаха все по-тежки и мъчителни. Остин имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат. Накрая Елизабет се прокашля.

— Сигурно се шегуваш — промълви.

Сега бе негов ред да я зяпне слисано. Не беше сигурен какво ще отговори, ала и през ум не му бе минало, че ще приеме думите му за шега.

— Уверявам те, че съм напълно сериозен — процеди той хладно. — Като моя съпруга, никой няма да посмее да те одумва. Ще се наложи да прескочим ухажването, тъй като ще се венчаем незабавно.

Тя стисна ръце пред гърдите си и закърши пръсти.

— Остин, оценявам дълбоко този благороден жест, но съм сигурна, че не са необходими такива крайни мерки.

— Напротив, абсолютно необходими са. Дори и ако решиш да не обръщаш внимание на накърнената си репутация, скандалът ще се отрази на лейди Пенбрук. Искаш ли тя да бъде отхвърлена от обществото?

— Разбира се, че не! Леля Джоана винаги е била толкова добра с мен.

— И ти ще й се отблагодариш, като рискуваш положението й във висшето общество?

Очите на Елизабет се разшириха от ужас.

— Не! Но…

— Тогава женитбата е единственият начин да защитя както теб, така и нея — отсече той, удивен и — дявол да го вземе — вбесен от очевидното й нежелание да се омъжи за него.

Златистокафявите й очи излъчваха такава тревога, че херцогът започна да се пита дали наистина й бе предложил да се оженят, или да я оваля в катран и перушина[1]. Обаче най-неочаквано го напуши смях и гневът, насочен не срещу нея, а срещу самия себе си, и огромната му самонадеяност — се стопиха. Никога не бе очаквал, че ще му се наложи да убеждава някоя жена да му стане съпруга.

Достатъчен му беше само един поглед върху лицето й, за да се убеди, че точно това трябва да направи.

— Изражението ти, което може да бъде описано като доста притеснено, подсказва, че не си осъзнала привилегиите, които ще ти донесе женитбата с мен — поде той с леко закачлив тон.

— Привилегии?

— Да. Това е английска дума и означава „хубави неща“. Например ще станеш херцогиня.

Лицето й съвсем пребледня.

— Не искам да бъда херцогиня!

Остин бе готов да заложи живота си, че никога досега не бе чувал тези думи да излизат от устата на друга жена. И преди да се окопити, за да й отвърне подобаващо, тя закрачи нервно пред него.

— Несъмнено и сам отлично виждаш, че съм пълен провал в обществото и ще бъда ужасна херцогиня — заяви младата жена. — Хората се присмиват зад гърба ми, иззад саксиите с палмите. Аз съм непохватна. Не разбирам от мода. Изобщо не мога да танцувам. И ако случайно още не си забелязал, съм ужасно висока.

Остин стисна челюсти.

— Никой няма да се присмива на херцогиня Брадфорд. — Освен ако не иска да се раздели с част от зъбите си. — А колкото до останалото, лесно можеш да научиш всички танци и да се обличаш, както съвременната мода повелява. С помощта на леля ти, майка ми и Каролайн ще знаеш дори повече, отколкото ще ти е нужно.

Тя престана да кръстосва из кабинета и го изгледа. На устните й се плъзна лека усмивка.

— Виждам, че явно много те бива да решаваш всякакви проблеми. А как мислиш да коригираш високия ми ръст?

Херцогът се почеса по брадичката си и се престори, че обмисля този въпрос.

— Лично на мен ми харесва, че не трябва да се навеждам, за да те целуна, а в случай че не си забелязала, аз съм по-висок от теб.

Очите й се изпълниха с нежност.

— О, Остин, ти наистина си прекрасен човек, след като си готов да се жертваш по този начин, но аз просто не мога да ти позволя да направиш това. Никога няма да причиня неудобство или срам на теб или на семейството ти.

Той едва се сдържа да не поклати глава от удивление. Елизабет не мислеше за себе си, а за него. Каква ирония, че всичко, което тя смяташе за свои недостатъци — непохватността, неумението да танцува, безразличието към модата и ръстът й, — беше само малка част от онова, което Остин намираше за толкова необикновено, освежаващо и очарователно в нея. Но най-силно го порази откритието, че девойката не възнамеряваше да приеме предложението за брак от мъжа, когото смятаха за „най-желания ерген в Англия“.

Въпросното проникновение го изпълни с още по-голяма решителност да постигне своето.

А колкото до неудобството и срама, които тя се боеше да не причини на семейство Брадфорд, едва ли би могла да стори нещо по-лошо и срамно от тайните, които той самият криеше — тайни, които наистина можеха завинаги да опозорят честта му.

— Не искаш да ме поставиш в неудобно положение, но тъкмо това правиш, като отказваш предложението ми — изтъкна пред нея херцогът. — Всички ще решат, че съм безчестен развратник, който те е опозорил и след това не желае да се ожени. — Потуши угризенията си, задето злоупотребяваше с отзивчивото й състрадателно сърце, и се насили да добави: — Несъмнено ще бъда отхвърлен от висшето общество и ще се наложи да замина в изгнание в Европа като Брумел[2].

— О, Остин, аз…

Той докосна устните й с върха на пръста си.

— Омъжи се за мен, Елизабет.

За своя безкрайна изненада дъхът му секна, докато очакваше напрегнато отговора й.

Елизабет се взираше в невероятно красивото му и сериозно лице и сърцето й направо се разтопи. Предложението му отново и отново отекваше в съзнанието й. Омъжи се за мен. Омъжи се за мен. Омъжи се за мен.

Мили боже, как можеше да каже „не“? Можеше ли въобще някоя жена да му откаже? Дори и да пренебрегнеше последствията от евентуален скандал за него и леля Джоана, не можеше да отрече чувствата си към Остин. Обичаше го, макар да й се искаше да не се бе влюбвала в този горд аристократ. Искаше да му помогне. Да го защити. Какво ще стане, ако го сполети още някаква опасност? Херцогът се нуждаеше от нея, независимо дали го осъзнаваше, или не.

Но той не я обичаше. Просто й предлагаше да се оженят, за да спаси нейната репутация и своята чест от опетняване.

Обзе я тъга, но при все това един тих вътрешен глас не спираше да й нашепва: Сега може да не ме обича, но ако открия някакво доказателство, че Уилям е жив, или ако успея евентуално да науча нещо за онзи французин… ако донеса спокойствие на Остин, тогава може би ще ме обикне, както аз — него.

Възможно ли бе това? Можеше ли да се влюби в нея? Очевидно лесно можеше да избере за своя съпруга всяка една от изисканите и модни светски красавици, с които бе заобиколен. Макар и с болка в сърцето, Елизабет осъзнаваше, че по нищо не може да се мери с тях.

Като предлагаше да се ожени за нея, Остин правеше огромна жертва за нея. Дъхът й замря само при мисълта за дълбочината и всеобхватността на този благороден жест. Мили боже, той искаше да прекара остатъка от живота си с нея. Със сигурност е мислил много, преди да направи това предложение. Така че навярно я харесваше и бе привързан към нея, поне малко.

Нали?

Не за това жадуваше сърцето й, но все беше някакво начало. Ще се окаже пълна глупачка, ако отхвърли предложението на мъжа, когото обичаше. Изисканост може да не й достигаше, но не и здрав разум. Имаше само един-единствен отговор. Ала преди да успее да отвори уста, той я изпревари.

— Трябва да спомена, че продължителното ти мълчание е малко… обезкуражаващо — заговори Остин с подчертано сух тон. — Чаках двайсет и девет години, преди да се реша да застана пред брачния олтар, Елизабет. Нима смяташ да ми откажеш?

О, небеса, той действително изглеждаше… разтревожен. Усмивка разцъфна на устните й. Опита се да я скрие, но опитът й не се оказа много успешен.

— Е, аз винаги съм си мечтала за съкрушителна победа над любвеобилен ухажор.

Остин видя как трапчинките й се очертаха, чу предизвикателния й тон и си заповяда да се отпусне. Пристъпи по-близо до нея, деляха ги само няколко сантиметра. Погали ръцете й, сплете пръсти в нейните, а накрая я целуна леко по бузата.

— Разбирам. А ако стана любвеобилен? — Вдъхна нежното ухание на люляк и захапа леко долната част на ухото й.

— О! — Елизабет потръпна от наслада, а херцогът се изпълни с мъжко задоволство. — Е, в такъв случай мисля, че бих…

Думите й заглъхнаха, докато той целуваше нежната й шия. Отметна глава назад, за да му е по-удобно, а Остин докосна с език вдлъбнатината на гърлото, под която биеше учестеният й пулс. Кожата й беше гладка като коприна, ухаеща на цветя и горещо слънце. Както никоя друга жена на света.

Младият мъж вдигна глава и се загледа в прелестното й поруменяло лице. Очите й бяха затворени, устните й влажни и леко разтворени, а дишането й — накъсано.

— В такъв случай мислиш, че би…? — напомни й той.

Девойката се насили да повдигне клепачи и да го погледне право в очите. Поразиха го топлината и нежността, с които бяха наситени изразителните й златистокафяви очи. Не си спомняше някоя друга да го бе гледала по този начин. Обля го топлина и цялото му тяло се напрегна.

Колеблива усмивка затрептя на устните й.

— Бих се смилила и омъжила за теб.

Във вените му се разля невероятна наслада, която можеше да се опише само като върховно облекчение.

— Това „да“ ли означава?

— Да.

Слава богу! Мисълта го порази като удар с юмрук по главата. Отказа да размишлява повече, а вместо това я сграбчи в прегръдките си. Наведе се и превзе устните й с жадна целувка, която я остави без дъх. Целуваше я ненаситно и гальовно, езикът му се плъзна в кадифената мекота на устата й. Тя простена тихо и се притисна до него, отвръщайки му с такава страст, че помете мигом всичките му задръжки. Господи! Нямам търпение тази жена да стане моя.

Остин прошепна името й, пръстите му се заровиха в копринената й коса, а устните му не се отделяха от нейните, езикът му проникваше и я завладяваше, за да вкуси сладката й топлина, докато не го обзе неутолим копнеж. По дяволите, как само я желаеше! Още сега. Искаше я под него, над него, увита около него…

— Да не прекъсвам нещо? — обади се един развеселен глас от прага на кабинета.

Херцогът застина и едва не изруга. Дяволите да го вземат Робърт! Нямаше го от два месеца! Несъмнено по-малкият му брат можеше да отсъства още две минути.

Вдигна глава и се взря в уплашеното зачервено лице на Елизабет. И в устните й, подути от страстните му целувки. Щеше да накара скъпото си братче да си плати за прекъсването. Непременно.

Младата жена се опита да се освободи от прегръдката му, но той стегна ръцете си като обръч около нея.

— Всичко е наред — прошепна й. — Това е само брат ми. — Без да сваля ръка от кръста й, Остин се обърна и стрелна Робърт с убийствен поглед. — Предполагам, че докато си се развличал в Европа, си забравил какво означава една затворена врата.

— Съвсем не — отвърна му Робърт и продължи да оглежда девойката с жадно любопитство. — Почуках. Даже няколко пъти. Ти очевидно си бил, хм… прекалено зает, за да ме чуеш. И тъкмо реших да се върна в салона, когато съвсем ясно дочух отвътре охкане. Естествено, притесних се за безопасността ти и затова влязох. — Дяволита усмивка изкриви устните му. — Ала очевидно не е имало причина за тревога. — Изкашля се. — И така, ще ме запознаеш ли с тази красива млада дама?

На Остин повече му се искаше да го запознае с живия плет отвън под прозореца. С главата напред. Но здравият разум надделя.

— Елизабет, позволи ми да ти представя брат ми Робърт — младеж, известен с липсата си на такт и със способността си да се появява, когато не трябва. Робърт, това е госпожица Елизабет Матюс… моята годеница.

— Приятно ми е да се за… — Думите му увиснаха недовършени. Веждите му подскочиха нагоре. — Годеница ли каза? За която си сгоден? За която ще се ожениш?

Кипящият гняв в гърдите на Остин временно стихна при вида на слисаната физиономия на брат си.

— Твоите езикови способности и логически заключения винаги са били източник на гордост за семейството ни, Робърт.

Младежът прекоси безмълвно стаята и като истински рицар коленичи пред Елизабет. Притисна ръка към сърцето си и заяви:

— Скъпа моя лейди, за мен е истинска чест да се запозная с вас. Завинаги можете да разчитате на благодарността ми, че измъкнахте брат ми от пазара на желани женихи. Сега може би един беден, нещастен, останал без титла несретник, а именно — моя милост, ще има възможността да бъде забелязан от някоя красавица. Дали нямате някоя сродница, която да прилича на вас? Някоя сестра? Или леля? Или дори баба?

Елизабет, изчервена до уши, сведе поглед към коленичилия пред нея млад мъж. Предизвикателни тъмносини очи я гледаха от лице, толкова стряскащо подобно на лицето на Остин. Но докато във външността на херцога всичко подчертаваше суровия му, сдържан и сериозен нрав, по-малкият му брат изглеждаше по-мек, открит и безгрижен. Въпреки голямото си смущение, тя не можа да не отвърне на заразителната му усмивка.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, лорд Робърт — промълви девойката, прикляквайки в тромав поклон, затруднена още повече от хватката на Остин около кръста й.

Младежът се изправи и се поклони церемониално.

— Наричай ме просто Робърт. Удоволствието е изцяло мое. — Обърна се към брат си и протегна ръка. — Поздравления, братле. Желая ти много щастие.

Херцогът най-после отпусна хватката си от кръста й и раздруса ръката на Робърт.

— Благодаря ти, малкия. И след като се появи тук, толкова неочаквано, ще се възползвам от възможността да те помоля да ми бъдеш кум.

— С огромна радост. — Робърт удостои бъдещата си снаха с весела усмивка. — Винаги съм знаел, че аз съм най-добрият мъж[3]. Много ми е приятно да чуя Остин най-после да го признава. Та спомена ли ми нещо за някаква твоя сестра?

— Боя се, че нямам — каза тя развеселено.

— Е, такъв ми бил късметът. — Поклати глава злочесто, прекоси кабинета и си наля бренди. — Кога ще е сватбата?

Елизабет тъкмо се накани да му отвърне, че не знае, когато Остин я изпревари.

— Вдругиден.

Челюстта й увисна от изненадата. С усилие на волята успя да затвори уста.

Вдругиден?

Робърт изгледа брат си с повдигнати вежди.

— Изглежда, че бъдещата ти невеста е донякъде, хм… изненадана от новината. Не съм врял и кипял в брачните дела, но предполагам, че дамата би трябвало да знае кога ще я отведат пред олтара.

— Мислех да обсъдя с нея точно това, когато ти нахълта тук.

В очите на младежа проблесна закачлива искра.

— Наистина ли? С това ли смяташе да се заемеш? А на мен ми се стори, че…

— Робърт.

Само една дума, произнесена с леден тон, бе достатъчна.

Робърт остави чашата с брендито и вдигна ръце.

— Не казвай нищо повече. Зная, че умираш от желание да остана и да те забавлявам с разкази за моите приключения в чужбина, но наистина трябва да вървя. Пристигнах преди час и едва успях да разменя няколко думи с мама. Обещах й да се видим в салона преди вечерята.

— Още не съм обявил годежа си, Робърт.

— Устните ми са запечатани. — Прекоси кабинета, пое ръката на Елизабет и целуна пръстите й. Един образ се мярна в съзнанието й и за миг й се стори, че все едно надникна в душата му. — Ще очаквам с нетърпение да се видим на вечерята — завърши той. В очите му се четяха искрена топлота и дружелюбие.

— Благодаря ти.

Отправи се към вратата с леки, бавни стъпки, силно отличаващи се от целеустремените крачки на Остин. Преди да затвори вратата зад себе си, й смигна, от което бузите й поаленяха.

Тя зачака Остин да заговори, но той се взираше така изпепеляващо в затворената врата, че погледът му можеше да прогори дупка в дървото. Накрая Елизабет не издържа и промърмори:

— Брат ти е много забавен.

— Той е проклета напаст.

— Той те обича.

— Той… — Остин се извърна и се взря в нея. — Извинявай, какво каза?

— Той те обича. Изгаря от любопитство и е загрижен за решението ти да се ожениш за мен.

— Загрижен? Какво ти дава право да мислиш така?

Той ме докосна. Усетих го.

— Въпреки шеговития му тон е очевидно, че е загрижен дали си взел правилното решение. Толкова много неща ми се изясниха, докато ви наблюдавах двамата. Чудя се дали осъзнаваш колко много си приличате.

Думите й очевидно го изненадаха силно.

— Да си приличаме? Между мен и Робърт няма никаква прилика.

О, има. Вътрешно. В душите ви. Което е най-важното. Но вместо да му възрази, тя само наклони глава.

— Може би си прав. В края на краищата ти си сериозен мъж, а Робърт е весел и жизнерадостен.

— В момента не съм сигурен дали думата жизнерадостен е най-подходящата за него, но няма значение. Имаме да обсъждаме други неща.

— Да, имаме. Остин, какво, за бога, имаше предвид, като каза, че сватбата ни ще бъде вдругиден?

— Точно това. Прекарах почти целия днешен ден в преговори с моите адвокати и в уреждането на специално разрешение, което ще получа утре следобед. Предполагам, че ще можем да насрочим церемонията за утре вечер, но си казах, че най-вероятно ще ти е необходим още един ден за подготовката.

— Но това време не е достатъчно, за да се подготви сватбата!

— Майка ми може да уреди дори коронация за половината от това време. Прибави леля си и Каролайн към групата и ще можем да се оженим още преди закуската. — Обхвана лицето й с ръце и я изгледа намръщено. — Надявам се, че не си размислила?

На гърлото й заседна буца. Да размисли? Няма начин, дявол да го вземе, както биха казали британците.

— Разбира се, че не съм. — Намръщеното му чело се изглади и тя му се усмихна. — Но за разлика от майка ти и леля Джоана, аз съм съгласна, че ще е по-добре сватбата да се състои вдругиден. — Отпусна ръце върху раменете му и усети под пръстите си как мускулите му се напрегнаха. — Мога ли да те попитам защо толкова бързаш с церемонията?

Дори за миг да се бе надявала, че зад решението му се крият романтични подбуди, отговорът му ги разби на пух и прах.

— Заради удобството. Трябва да бъда в Лондон на първи юли и възнамерявам да остана там за неопределено време. Ако се оженим, преди да замина, ти ще можеш да ме придружиш в Лондон и така ще си спестя обратното пътуване до тук или до имението на лейди Пенбрук, за да те взема.

Тя се опита да прикрие разочарованието си с усмивка.

— Да ме вземеш? Все едно съм чифт чехли.

— Едва ли някой може да те нарече чифт чехли. — Погледът му се прикова върху устните й и сърцето й прескочи един удар с надеждата, че ще я целуне. Но отново остана разочарована, защото той се отдръпна от нея и отиде до гарафата с брендито. — Трябва да се погрижа за още някои дела, преди да обявим годежа си.

Елизабет кимна, разбрала, че я отпраща.

— Разбира се. А сега, ако ме извиниш, трябва да отида да се подготвя за вечерята. — Тръгна към вратата. Но преди да я затвори зад гърба си, се обърна. Остин я съзерцаваше с напрегнато и загадъчно изражение, което едновременно накара сърцето й да трепне от вълнение и да усети повей хлад в душата си.

Бележки

[1] Традиционен способ за линчуване на престъпници в Щатите през първата половина на XIX век. — Бел.прев.

[2] Бо Брумел (1778–1840) — Джордж Байрон Брумел (прякорът му идва от френското beau — красив), прочут денди, считан за лидер на модата, нашумяла светска личност през епохата на регентството. Накрая обаче изгубва благоволението на уелския принц и е принуден да емигрира във Франция, където умира в мизерия. — Бел.прев.

[3] Непреводима игра на думи. На английски the best man означава „най-добрият мъж“, но също и „кум“. — Бел.прев.