Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихрушка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whirlwind Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Джаки д’Алесандро

Заглавие: Дар от съдбата

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-056-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8401

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Стиснала здраво очи, Елизабет се бе вкопчила в ръба на тезгяха, опитвайки се да възприеме лавината от образи, нахлула в съзнанието й. Мъжът, когото търсеше Остин, е бил на същото това място, при това само преди няколко часа. Беше сигурна в това.

Пред очите й изникна съвсем ясна картина.

— Той носи пистолет. — Коленете й омекнаха. — Убивал е с него. При това неведнъж.

Съпругът й сграбчи ръката й и тутакси рояк от образи се мярна пред затворените й очи — картините се редуваха с мълниеносна бързина. Сърцето й препускаше бясно, а пулсът на шията й туптеше, докато разпокъсаните части бавно добиха форма. В главата й изплува ясно видение и върху челото й избиха капки пот. Зави й се свят, силите я напускаха.

— Елизабет, какво става?

Притесненият му шепот сякаш дойде някъде отдалече. Тя се опита да отвори очи, но образите, които я връхлитаха, бяха изсмукали силите й. Младата жена осъзнаваше смътно, че настъпи суетня, усети как я вдигат и носят, но беше твърде слаба, за да протестира. Мракът я погълна и тя потъна в забвение.

Остин никога досега в живота си не се бе чувствал толкова изплашен. По дяволите, тя беше в безсъзнание! Лицето й беше бяло като восък, кожата й — влажна, а дишането — накъсано. Пренебрегвайки любопитните погледи на неколцината картоиграчи, той я вдигна на ръце и я понесе навън. Щом се озова на улицата, извика адреса на кочияша и му заповяда да ги закара вкъщи колкото може по-бързо. Затвори вратата на каретата и нежно положи съпругата си върху коленете си.

— Елизабет — заговори настоятелно, изтръпнал от страх. — Говори ми. Скъпа, моля те, кажи нещо.

Потупа страните й и едва не му прималя от тревога, когато усети колко студена и влажна е кожата й. Мрачната атмосфера и зловонните изпарения сигурно са й подействали, но защо, дявол да го вземе, не се свестяваше сега, когато вече бяха навън? Изобщо не биваше да я води тук. Ако нещо се случи с нея…

Клепачите й потрепнаха, тя отвори очи и ги впери право в неговите. Облекчението го халоса като ковашки чук по главата и едва не изгуби съзнание. Отпусна длан върху бледата й буза и се опита да й се усмихне, но мускулите на лицето не му се подчиняваха. По дяволите, чувстваше се слаб като младенец.

Елизабет се опита да се надигне и да седне, ала Остин я задържа, като нежно сложи ръка върху рамото й.

— Спокойно, почини си — едва успя да изрече.

Тя се озърна.

— Къде сме?

— В каретата, на път за вкъщи.

Веждите й се смръщиха озадачено.

— Вкъщи? Но защо?

— Боя се, че припадна.

— Припаднала съм? Глупости. — Отново опита да се изправи и той отново й попречи.

— Припадна — настоя херцогът, прокарвайки пръсти по бледата й буза, неспособен да се сдържи да не я докосне. — Въпреки че си здрава и силна девойка, се строполи като камък.

Тя поклати глава.

— Не, не беше припадък. Имах видение. Видях го, Остин. Видях всичко. Уилям. Французинът Гаспар.

Онази ужасна нощ, онази мъчителна сцена, запечатана завинаги в съзнанието му, го преследваше, нападаше го от всички страни. Младата жена сграбчи ръката му, стисна я, а очите й се разшириха.

— Господи, ти си бил там! — прошепна, преди той да успее да отрони и дума. — Видял си ги заедно да товарят сандъци с оръжие на кораба. — Остин се опита да обуздае бясно препускащите си мисли, ала нямаше начин да ги възпре. Елизабет стисна още по-силно ръката му и продължи: — Уилям те е видял, притаен в сенките. Дошъл е при теб и между двама ви е избухнал ожесточен спор. Ти си се опитал да го спреш, ала не те е послушал. Накрая си останал да гледаш как брат ти отплава… с врага на твоята страна.

Прониза го остра болка, изпълвайки го с вина.

— Той му предаваше оръжия — прошепна Остин едва чуто. — Видя ме и слезе от кораба. Дръпна ме настрани в алеята, по-далеч от погледа на Гаспар. Попитах го как може да върши това, но Уилям отказа да ми отговори. Каза ми да си гледам работата и да се махна. Скарахме се. Заплаших да го издам… заявих му, че повече не ми е брат.

— И никога не си споделял случилото се с някой друг?

— Не. — Херцогът облегна глава на седалката и затвори очи. — Ако някога се разбере, че Уилям е предател, семейството ми ще бъде завинаги опозорено и погубено. Трябваше да защитя Каролайн, Робърт и мама. Не мога да повярвам, че е способен да предаде Англия, но го видях с очите си, а и той не го отрече. Въпросът е защо. Защо го е направил?

Знаеше, че трябва да я погледне, да разбере какво мисли за това, но не можеше да се насили да надникне в очите й. А ако в тях прочете осъдително презрение? Беше напълно възможно сега, след като бе узнала истината, да отхвърли и него, и семейството му. А и като негова съпруга Елизабет също щеше да бъде принудена да понесе този позор.

Събра сили, повдигна клепачи и се взря в нея. Дъхът му сякаш заседна в гърлото. В погледа й се четяха различни емоции, но сред тях нямаше осъждане. От очите й струяха топлота, нежност и загриженост.

Тя протегна ръце и обхвана лицето му в длани.

— Господи, Остин! Колко ли си страдал, криейки тази тайна, опитвайки да предпазиш семейството си. Толкова ми е мъчно, задето си бил принуден да изтърпиш цялата тази душевна болка. Но вече не си сам.

Откритият й, изпълнен със съчувствие поглед, успокояващото нежно докосване на ръцете й, тихите гальовни думи ведно с избухналите в гърдите му усещания, разкъсаха мрака, който го обгръщаше. Вече не си сам.

Привлече я към гърдите си и зарови лице в топлото й рамо. Тялото му се разтърси от неистов трепет, докато я притискаше толкова силно, че костите сигурно я заболяха, ала тя не се оплака. Елизабет го прегръщаше, милваше го успокояващо по сведената глава, по гърба, докато вината, разяждаща душата му, не изригна в поток от сълзи, които той бе безсилен да спре.

Мина много време, преди да се успокои. Когато най-сетне риданията му стихнаха, Остин остана сгушен в обятията на съпругата си, опитвайки се да събере мислите си.

Винаги щеше горчиво да съжалява за онези последни мигове с Уилям, ала сега съдбата му даваше втори шанс. Брат му беше жив. И трябваше да го намери, да говори с него, да разбере защо бе постъпил така.

Елизабет твърдеше, че го грози опасност. Защо? Дали някой търсеше разплата за действията му по време на войната? Или някаква друга заплаха застрашаваше живота му, принуждавайки го да се укрива? Дали не се опитваше да избяга от злото, убедило го да извърши предателство? Независимо от миналото, ако Уилям се нуждаеше от помощта му, Остин щеше да му я даде.

Изпълни го мрачна решителност. Щеше да намери брат си. И Гаспар. Каквото и да му струва.

За пръв път от онази ужасна нощ, преди повече от година, той можеше да диша по-леко. Облекчението, което изпълни душата му, освободена от товара на самотата, го замая. Толкова дълго бе сам, в плен на тази ужасна тайна. Но вече не. Сега имаше с кого да сподели тежкото бреме. Елизабет. Тя знаеше от какво се страхуваше най-силно.

Тази красива жена, която го притискаше до сърцето си, поемаше от болката му, отдавайки му безвъзмездно добротата си. Тя го бе освободила, бе върнала живота му. Беше му дарила надежда за бъдещето.

Господи, колко се нуждаеше от нея!

Вдигна глава и се взря в очите й. Искаше да й каже толкова много неща, да й излее сърцето и душата си, ала гърлото му бе така стегнато от напиращите чувства, че не можеше да издаде нито звук.

Каретата спря. Откъсвайки с мъка взор от съпругата си, Остин видя, че са пристигнали пред градската им къща. Без да каже дума, той й помогна да слезе и плати на кочияша.

Стиснал здраво ръката й, отвори тежката дъбова врата. Вестибюлът беше празен — Картърс явно се бе оттеглил преди часове. Не спряха дори да съблекат палтата си. Той я поведе нагоре по стълбите, към спалнята им и заключи вратата зад тях.

Никога не бе изпитвал такова изгарящо желание. Трябваше да я докосне. Да я прегърне. Да слеят телата и сърцата си. В едно тържество на живота, след като толкова дълго се бе чувствал мъртъв.

Копнееше да й каже какво изпитва, ала не можеше да намери нужните слова, думите му се струваха слаби. Трябваше да я почувства. До себе си. Преплела тяло с неговото. Под него. Да й покаже какво чувства, когато думите са безсилни.

Без да откъсва поглед от лицето й, започна да се съблича. Палтото и жакетът му полетяха към пода, запратени от нетърпеливите му ръце. Последваха ги вратовръзката, жилетката и ленената риза, образувайки купчинка в краката му. Гол до кръста, Остин приближи към нея, неспособен да чака повече нито миг, жаден да усети ръцете й върху пламналата си кожа.

Тя понечи да разкопчае палтото си, но той я възпря. Сам свали дрехите й една по една, сетне и онези, останали на него, докато двамата застанаха напълно голи един срещу друг.

Никога досега не се бе чувствал толкова беззащитен, толкова разкъсван от желание.

Взе лицето й между дланите си и прокара нежно палци по страните й. В гърдите му напираха толкова много думи, толкова много неща искаше да й каже, ала сякаш бе изгубил дар слово.

— Елизабет… — прошепна с дрезгав глас.

Това бе единственото, което съумя да изрече. А онова, което не можеше да каже, щеше да й покаже. Притегли я в обятията си и докосна леко устните й със своите, подвластен на болезнена нежност, въпреки бушуващия в гърдите му ад.

Тя промълви задъхано името му и обви ръце около него.

Страстта му се отприщи като пълноводна река.

Притисна я към гърдите си, завладян от непреодолимата нужда да я докосне едновременно навсякъде. Устните му завладяха нейните, целувките му станаха по-страстни и настойчиви. Езикът му нахлу в кадифената мекота на устата й, опиваше се от сладостта й.

Но целувките не му стигаха. Остин се отдръпна, за да види лицето й. Сърцето му запрепуска бясно, когато видя страстта и желанието, пламтящи в очите й.

— Господи, Елизабет, какво правиш с мен… — простена той с надебелял и пресекващ глас. Отпусна се на колене и притисна устни към млечнобелия й корем. — Толкова си нежна… — промърмори, докато устните му изследваха гладката плът. — Толкова красива… — Езикът му близна пъпчето й, преди устата му да продължи сладостното си пътешествие надолу. Обсипа с целувки дългите, стройни бедра — първо едното, сетне другото, докато пръстите му леко ги милваха, спускайки се по прасците. Когато стигна до най-съкровената й част, вдигна глава. — Погледни ме, Елизабет.

Тя отвори очи и го погледна. Златистите им глъбини бяха потъмнели от страст.

— Разтвори краката си за мен — заповяда той с хриплив глас, притиснал устни до гладката кожа на корема й.

Когато тя се подчини, той прокара едната си ръка надолу по тялото й — от врата до тъмночервените кичурчета, скриващи нейната женственост, сетне погали малката розова пъпка, сгушена сред тях. Тя стисна клепачи и от гърдите й се изтръгна морна въздишка.

— Толкова си красива… толкова влажна… толкова гореща — простена младият мъж, целувайки корема й.

Сетне устните му продължиха надолу и все по-надолу, докато езикът му не започна да я гали ведно с пръстите. Тя го сграбчи за раменете и изохка.

Обхванал дупето й с длани, той я дразнеше с устни и език, вдъхваше женственото й мускусно ухание, вкусваше нежната й сладост, даряваше я с върховно удоволствие, докато тялото й не се разтърси от тръпките на екстаза. Забила пръсти в раменете му, Елизабет извика, когато я заля вълната на освобождението. Веднага щом тя се отпусна в задоволена отмала, Остин я вдигна и я отнесе до леглото си, където я положи нежно върху покривката. Намести се между бедрата й и сведе поглед към красивото й лице, поруменяло от страстта.

— Погледни ме.

Клепачите й се повдигнаха и той влезе в нея с един мощен тласък, потъвайки докрай във влажната й сърцевина. Тя нададе гърлен вик и пръстите й се впиха в гърба му. Докато се движеше бавно в нея, Остин наблюдаваше всяка емоция, прекосяваща изразителното й лице. Тласъците му ставаха все по-силни и бързи. Тя се движеше с неговия ритъм и много скоро младият мъж почувства, че отново ще достигне върха.

В мига, в който тялото й се стегна около него, изгуби всякакъв контрол. Светът му се стесни до мястото, където тялото му се съединяваше с нейното. Нищо нямаше значение, освен Елизабет. Да бъде вътре в нея. Да усеща кадифената й мекота около пулсиращата си мъжественост. Отново и отново проникваше в нея, неспособен да спре, обезумял от страст. С един последен тласък изля семето си в нея, докато за един безкраен миг шепнеше името й отново и отново, като молитва.

Когато кулминацията му отшумя, той рухна отгоре й, а сетне се претърколи настрани, повличайки я със себе си. Искаше да я погали, ала не можеше да помръдне. Нямаше сили дори да стисне ръка в юмрук. Всъщност едва можеше да диша. През целия си живот никога не бе изпитвал такава помитаща страст, но вътрешната топлина, която се разливаше по цялото му същество, беше по-прекрасна от всичко, преживяно досега.

Той бе влюбен в нея.

Господи, той я обичаше.

И то толкова много, че го болеше.

Внезапно застина. Ами ако Елизабет не отвърнеше на чувствата му? Ако…

Пропъди безжалостно мисълта. Тя просто трябваше да го обича и нищо друго нямаше значение. А ако не го обичаше сега, щеше да намери начин да я накара да се влюби в него. Толкова силно, колкото той в нея.

В дълбините на душата му се зародиха думи, които не бе изричал пред никого. Трябваше да й ги каже. Запита се дали тя вече не знаеше. Дали бе прочела мислите му? Дали бе доловила чувствата му? Вероятно, но никога не бе казала нищо. Но дори да бе предусетила какво изпитва към нея, заслужаваше да й го каже с думи.

Извърна глава, докосна нежно с устни слепоочието й, сетне се отдръпна, решен да я гледа в очите, докато й казва, че я обича.

С разтуптяно сърце, Остин отвори уста, за да заговори, сетне я затвори.

Съпругата му, неговата здрава и силна съпруга бе дълбоко заспала.

— Елизабет?

Единственият отговор бе тихичко похъркване.

По дяволите!

Изведнъж го обхвана силен срам. Колко егоистично от негова страна е да мисли само за своите нужди, когато тя бе преживяла толкова изтощителна вечер. Дяволите да го вземат, само преди час бе припаднала в ръцете му! Ако искаше да спечели любовта на тази жена, трябваше завинаги да забрави за егоизма си. Неговата Елизабет не можеше да бъде купена с дрънкулки, титли и скъпоценности. Ала той можеше да я спечели с доброта. И с любов.

Любов. По устните му пробяга лека усмивка.

Най-после бе открил името на „чувството Елизабет“.

Като внимаваше да не я събуди, издърпа покривката, за да ги завие, и я намести по-удобно до себе си. След като няколко минути слуша равномерното й спокойно дишане, младият мъж притисна устни към челото й.

— Обичам те — прошепна. — Обичам те.